[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

На крачка от дома вдигнах глава и видях Муди и Мамал да стоят до вратата, вперили поглед в мен. Муди беше ядосан и не обръщаше внимание на студения вятър.

— Къде си ходила? — кресна той.

— По магазините.

— Лъжеш! Къде са ти покупките?

— Търсех подарък за мама. Нищо не можах да намеря.

— Лъжеш — повтори той. — Нещо си намислила. Прибирай се! Ще стоиш вътре, докато не стане време да тръгнем за летището в петък.

Мамал си тръгна. Муди ме вкара вътре и повтори нареждането си. Нямах право да напускам къщата. Не можех да използвам телефона. Той щеше да ме държи като затворничка през следващите три дни, докато не дойде време за самолета. Беше си взел отпуск от работа. Щял да стои у дома и да ме надзирава. Прибра телефона при себе си в кабинета. Прекарах следобеда в затворения преден двор, точно срещу прозорците на кабинета му. Направихме с Махтоб снежен човек и го увихме с шал в любимия цвят на Махтоб — лилавия.

Отново бях притисната до стената. Утре нямаше да се срещнем с хората на Амал, а и нямаше как да му разкажа за последното и най-страшно усложнение.

Треперех от страх и студ, докато чаках гостите. Гледах да съм заета с нещо, а всъщност трескаво обмислях положението. Трябваше да се свържа с Амал. Той щеше да измисли как да ни изведе от тази къща. Потреперих, къщата наистина беше изстинала. В главата ми започна да зрее една идея.

— Отоплението е спряло — оплаках се на Муди.

— Повредено ли е, или ни е свършило горивото? — попита той.

— Ще отида да говоря с Малихех. Може да е от пещта — казах, като се надявах, че думите ми звучат естествено.

— Добре.

Амал вдигна телефона веднага.

— Няма да стане — казах. — Не мога да дойда. Не мога да изляза от къщата. Тук си беше, като се прибрах днес, и очевидно нещо подозира.

Амал въздъхна тежко в слушалката.

— И иначе нямаше да стане — каза той. — Току-що говорих с хората от Захидан. От сто години не са имали такива снегове. Невъзможно е да се преминат планините.

— Какво ще правим? — вече плачех.

— Само не се качвай на този самолет. Той не може да те качи насила.

— Не тръгвай — каза ми Чамсей вечерта, когато ме хвана за момент сама в кухнята. — Не се качвай на самолета. Виждам какво става. Щом заминеш, той ще заведе Махтоб при сестра си и отново ще се захване със семейството си. Не тръгвай.

— И аз не искам — казах. — Не искам без Махтоб. Усещах как примката на Муди се стяга около врата ми.

Бях притисната до стената. Той притежаваше силата да ме принуди да се кача на самолета, можеше да ме заплаши, че ще ми вземе Махтоб. Не можех да понеса мисълта, че ще я оставя тук и ще се върна в Америка сама. Не исках да я загубя.

Не можех да се храня и от разговора не чух почти нищо.

— Какво? — попитах в отговор на нещо, което ханум Хаким ме бе попитала.

Искаше да отидем в нещо като кооперативен магазин. Били докарали леща, която обикновено трудно се намираше.

— Трябва да ги заведем, преди всички да си заминат — каза тя на фарси.

Чамсей също искаше да отиде. Съгласих се и аз, без да се замислям.

По-късно вечерта, когато Чамсей и Зарий си бяха тръгнали, Махтоб си бе легнала, Муди преглеждаше последните няколко пациенти, а семейство Хаким и аз седяхме в хола и пиехме чай, най-неочаквано се появи неканен и особено нежелан гост — Мамал.

Поздрави семейство Хаким, най-безцеремонно поиска чай, след което с обичайната си гадна усмивка измъкна от джоба си самолетен билет и го размаха пред лицето ми.

Насъбралият се от осемнайсет месеца гняв избухна в мен. Не можех да се контролирам.

— Дай ми билета! — изкрещях. — Ще го скъсам.

Ага Хаким веднага се зае да ни помирява. Започна да ме разпитва тихо и внимателно. Не говореше английски и Мамал можеше да ни превежда, но отказа. Трудно ми беше да изразявам мислите си на фарси, но отчаяно се опитвах, защото го имах за приятел и съюзник.

— Не можете да си представите какво съм изживяла тук — изхлипах. — Той ме държи насила. Исках да си отида в Америка, но той ме принуди да остана.

Семейство Хаким бяха наистина изумени. Ага Хаким продължи да ми задава въпроси, а след всеки мой отговор по лицето му се изписваше болка. Ужасните подробности от изтеклата година и половина излизаха наяве.

Все не можеше да си обясни:

— Тогава защо не се радваш, че ще си отидеш у дома и ще видиш семейството си?

— Искам да си отида и да видя семейството си — обясних аз. — Но той иска да остана, докато продам всичко, и след това да донеса доларите тук. Баща ми умира. Не искам да ходя в Америка по работа.

След като приключи с пациентите си, Муди дойде при нас в хола и попадна на кръстосания разпит на Ага Хаким. Муди му отговаряше спокойно на фарси. Престори се на изненадан, сякаш за първи път чуваше, че не искам да замина.

Накрая Ага Хаким каза:

— Е, добре, след като Бети не иска да замине, ще я принудиш ли да го направи?

— Не — каза Муди. — Направих го заради нея, за да види семейството си.

Муди се обърна към мене:

— Искаш ли да заминеш?

— Не! — отвърнах бързо.

— Добре тогава. Какво има повече да се приказва? За теб го правя, за да видиш умиращия си баща. Щом не искаш, твоя си работа.

Думите му преливаха от искреност, любов и уважение към мен, от почит към мъдрия съвет на Ага Хаким. Въпросът беше уреден.

После Муди продължи да разговаря съвсем непринудено със семейство Хаким. Беше приятен домакин и когато двамата си тръгваха, ги изпрати до вратата и благодари на всички, особено на Ага Хаким, за проявената загриженост.

— Ще мина да те взема утре към десет, за да отидем в магазина — казах на ханум Хаким. — Надявах се, че пазаруването ще ми даде възможност да се обадя на Амал.

Муди тихо затвори вратата след семейство Хаким, изчака да се отдалечат и яростно се нахвърли срещу мен. Удари ме през лицето и аз се проснах на пода.

— Този път прекали — изкрещя той. — Развали всичко. Но все пак ще заминеш с този самолет. Ако не го направиш, ще ти взема Махтоб и ще те заключа в тази стая до края на живота ти.

Бедата започна преди почти четири години, на 7 април 1982 година вечерта, когато Муди се върна от болницата в Алпина, разсеян и отнесен. В началото не обърнах внимание, защото трябваше да приготвя специална вечеря за дванайсетия рожден ден на Джон.

Бяхме прекарали две щастливи години. Муди се върна в Мичиган от Корпус Кристи през 1980 година, решен да забрави за политическите промени в Иран.

— Всички ще разберат, че съм чужденец — казваше, — но не искам всички да знаят, че съм иранец.

Снимката на намръщения аятолах Хомейни беше изхвърлена на тавана. Обеща да не коментира революцията с колегите в болницата, защото си даваше сметка, че любовта към родината му бе причинила само неприятности в Корпус Кристи. В Алпина бързо потъна в работата, съсредоточи се върху кариерата си и започна отново да живее като американец.

Настроението ми се оправи веднага, особено след като се настанихме в къщата на Тъндър Бей Ривър. Беше малка и съвсем обикновена на вид, но аз се влюбих, щом прекрачих прага й. Гледаше към реката. Задната стена беше цялата в прозорци. По стълбите се слизаше на по-ниско ниво — красиво облицовано, просторно и светло. Имаше огромен вътрешен двор, който почти стигаше до брега на реката, както и дървен пристан — чудесно място за риболов. Къщата се намираше на един от завоите на реката. Надолу по течението се виждаше покрит мост.

Отвътре къщата бе просторна, с големи спални, две бани, кухня, две камини и доста голям хол. Гледката към реката носеше успокоение.

Муди също хареса къщата. Купихме я веднага.

Алпина е само на около три часа път от Банистър и можех да се виждам често със семейството си. Двамата с баща ми обичахме да ловим риба. Най-често хващахме костур, а понякога и щуки. С майка ми прекарвахме часове в плетене, готвене и разговори. Тя страдаше от кожна туберкулоза и аз с удоволствие й се бях посветила. Малката Махтоб, която сновеше из къщата, радваше всички ни. Татко я наричаше „Тоби“.

Приеха ни бързо в местното лекарско общество. Муди беше доволен от работата си, а аз като съпруга и майка бях щастлива у дома. Това продължи до вечерта, когато Муди се върна вкъщи мрачен и мълчалив.

Един от пациентите му — тригодишно момче, бе умряло по време на обикновена операция. На Муди му бе наложена забрана да практикува, докато се води следствието.

Сестра ми Каролин се обади на следващата сутрин. Вдигнах слушалката недоспала, с подути и зачервени очи.

— Татко има рак — каза тя.

Отидохме в Градската болница в Карсън, където се бяхме срещнали с Муди за първи път. Сега нервно крачехме из чакалнята, докато чакахме резултатите от оперативното изследване на стомаха. Новината беше лоша. Хирурзите казаха, че било невъзможно да се отстранят всички разсейки. Болестта била в напреднал стадий. Разговаряхме с хемотерапевта, който ни обясни, че ще може да удължи живота на татко за известно време, но точно колко и той не знае. Така или иначе щяхме скоро да го загубим.

Обещах си да прекарвам повече време с него.

Животът ни се преобърна изцяло. Само преди няколко месеца бяхме толкова щастливи. Сега изведнъж кариерата на Муди беше застрашена, баща ми умираше и бъдещето изглеждаше печално. Стресът се отрази на всички от нас различно, но засегна и отношенията помежду ни.

През следващите няколко седмици Муди помагаше на татко да преодолее последиците от операцията. Когато състоянието на татко се подобри, поканихме го да ни погостува в Алпина. Муди доста често се занимаваше с него, може би защото сега той беше единственият му пациент. Когато двамата бяха заедно, Муди се чувстваше като лекар. Но от бездействието вкъщи взе да унива все повече и повече.

— Това е по политически причини — повтаряше той във връзка с разследването в болницата.

Муди поддържаше квалификацията си, като посещаваше безброй медицински семинари, но за жалост не можеше да приложи на практика придобитите познания.

И двамата се тревожехме за парите, но аз вярвах, че ако може да се върне на работа, нещата ще се оправят. Никоя болница нямаше да му позволи да практикува анестезия, докато следствието продължава, но той все още можеше да практикува обща остеопатична медицина. Винаги съм смятала, че точно там му е силата.

— Би трябвало да отидеш в Детройт — предложих аз. — Иди отново в болницата на Четиринайста улица. Те винаги имат нужда от хора.

Това беше мястото, където беше започнал, пък и все още имаше приятели там.

— Не! — отговори той. — Смятам да остана тук и да се боря.

Дните минаваха и той ставаше все по-заядлив — караше се с мен и децата по най-малките и често пъти измислени поводи. Престана да посещава медицински семинари, защото не искаше да се вижда с други лекари. Прекарваше по цели дни в креслото, разсеяно гледаше през прозореца, мълчеше или придремваше. Понякога слушаше радио или четеше книга, но в нищо не успяваше да се съсредоточи. Отказваше да излиза навън и не искаше да се среща с никого.

Беше ясно, че се намира в депресия, но не искаше да слуша никого и отхвърляше всички опити да му се помогне.

Известно време поддържах спокойствието и уюта в дома, защото ми се струваше, че така би трябвало да постъпи всяка жена. Безпокойството влияеше зле и на мен. Няколко пъти в седмицата отивах с децата в Банис-тър, но Муди вече не ни придружаваше. Стоеше си вкъщи, погълнат от лошото си настроение.

Седмици наред се примирявах с положението, като избягвах всякаква конфронтация, и се надявах, че той ще излезе от летаргията си. Бях сигурна, че това не може да продължи много дълго.

Постепенно обаче седмиците се превърнаха в месеци. Прекарвах все повече време с баща си в Банистър и по-малко у дома, защото апатията на Муди ме влудяваше. Нямахме никакви доходи, спестяванията ни се стопяваха.

Отлагах този разговор, доколкото бе възможно, но накрая избухнах.

— Отиди в Детройт и си намери работа! — казах. Муди ме погледна строго. Мразеше да повишавам тон, но това сега не ме интересуваше. Поколеба се, не знаеше какво да ми отговори.

— Не! — отвърна той с тон, който уби всякаква надежда за промяна, и се отдалечи.

Избухването ми го подтикна към по-шумна форма на депресия. Непрекъснато повтаряше едно и също:

— Отнеха ми лекарските права, защото съм иранец. Това никога нямаше да стане, ако не бях иранец.

Някои от лекарите в болницата бяха все още на страната на Муди. Наминаваха от време на време да ни навестят, а после споделяха с мен опасенията си от мрачното настроение на Муди. Един от тях, опитен психиатър, предложи да идва редовно, за да разговаря с Муди.

— Не искам! — отсече Муди, — Не искам да говоря за това.

Опитах се да го убедя да отиде при друг психиатър.

— Знам повече от тях — каза той. — Няма да ми помогнат.

Никой от приятелите и роднините не подозираше за дълбоките промени, които настъпваха у него. Вече не канехме гости, но това беше разбираемо, като се имаха предвид финансовите ни затруднения. Никой от познатите ни не знаеше докъде бе стигнал Муди в депресията си. Той не можеше да им каже, а аз не исках.

Намерих си работа на половин работен ден в една адвокатска кантора. Муди се вбеси, защото той смяташе, че жената трябва да си стои у дома и да се грижи за съпруга си.

Угнетен от липсата на перспективи и с разбито самочувствие, сега трябваше да понесе и този нов удар, който го лишаваше от мъжкото му достойнство. Опита се да възвърне превъзходството си над мен, като настоя да си идвам всеки ден по обяд, за да му приготвям яденето.

Примирих се с това безсмислено желание, отчасти за да го успокоя и отчасти, защото самата аз се чувствах разстроена и объркана. Вече нямах ясна представа за ролята на всеки един от нас в брака ни. Изглеждаше, че аз съм по-силната, но ако това беше така, защо тогава притичвах всеки ден до къщи, за да приготвям обяда? Отговор нямах.

На обяд често го сварвах още по халат. Приготвях яденето и тичах обратно на работа. Вечерта намирах мръсните съдове върху масата, а съпруга си — излегнат на дивана.

„Щом е недоволен, че работя, защо не направи нещо“ — казвах си аз.

Това странно съществуване се проточи повече от година — време, през което работата ми даваше самочувствие, а личният живот ми го рушеше. Работата ми, която в началото беше само временна, се превърна в целодневен ангажимент. Заплатата ми, разбира се, не стигаше за живота, на който бяхме свикнали, още повече, че спестяванията ни се бяха стопили. Отново наложих волята си на Муди и обявих хубавата ни къща за продан.

Поставих в предния двор табела и зачаках да видя какво ще стане. С повечко късмет можехме да си спестим комисионата на посредника.

Муди ми съобщаваше за десетки семейства, които се отбивали да разгледат къщата, но никой не беше направил оферта. Подозирах, че или Муди ги обезкуражава, или неговият размъкнат външен вид ги прогонва.

В края на краищата една вечер Муди спомена за мъж и жена, които щели отново да дойдат на следващия ден. Реших да се срещна с тях.

Когато пристигнах запъхтяна у дома, намерих къщата с главата надолу. Запретнах ръкави и взех да оправям стаите. Когато хората дойдоха, самичка ги разведох из къщата.

— Харесва ни — каза мъжът. — Кога най-скоро ще можете да се изнесете.

— За кога я искате?

— До две седмици.

Това беше малко притесняващо, но те предложиха да поемат ипотеката ни и да ни изплатят разликата в брой. След покриване на разходите щяхме да получим повече от двайсет хиляди долара, а ние се нуждаехме така отчаяно от тези пари.

— Добре — съгласих се аз.

Когато Муди се върна у дома и научи за сделката, направо почервеня от гняв.

— Къде можем да се преместим за две седмици? — разфуча се той.

— Парите ни трябват — казах твърдо. — Трябва да ги имаме.

Спорихме дълго, но това беше само повод да излеем дълго събираното ни недоволство един към друг. Битката беше неравна, защото Муди вече не беше в състояние да ми противостои. Направи немощен опит да се наложи, но и двамата бяхме наясно, че той вече е паднал от трона си.

— Ти ни докара до това положение — викнах му аз. — Няма да чакаме, докато изгубим всичко. Ще я продадем.

Принудих го да подпише договора за продажбата.

Следващите две седмици времето не стигаше за нищо. Трябваше да преровя килери, чекмеджета и долапи и да опаковам всичко, което бяхме натрупали през престоя си в Алпина, при все че още не ми беше ясно къде ще отидем. Муди не си помръдваше пръста.

— Поне опаковай книгите си — казах.

Той имаше голяма библиотека с медицински трудове и с книги, свързани с ислямската пропаганда. Една сутрин му тикнах в ръцете няколко кашона и му рекох:

— Ще си събереш книгите още днес.

В края на трескавия ден, когато се върнах от работа, го заварих да седи апатично все още по халат, неизбръснат и неизмит. Книгите му си стояха на полиците. Избухнах отново:

— Искам да си събереш вещите още тази вечер. Утре се качваш на колата и заминаваш за Детройт, и да не се връщаш, докато не си намериш работа. Повече не мога да търпя. Нямам намерение да живея по този начин дори и само още една минута.

— Не мога да си намеря работа — замрънка той.

— Не си и опитал.

— Не мога да работя, докато не бъде вдигната забраната.

— Не е задължително да се занимаваш с анестезия. Можеш да работиш и друго.

Той успя да измърмори само някакви несериозни оправдания.

— Не съм се занимавал с друго от години — каза малодушно. — И не искам да се занимавам.

Точно като Реза, който не искаше да приеме друга работа в Америка освен президент на фирма.

— И аз не искам да правя много неща, но се налага — извиках още по-разгневено. — Провали живота ми! Повече няма да живея по този начин с теб. Ти си мързелив. Възползваш се от положението. Със седене тук работа няма да намериш. Трябва да си потърсиш. Господ няма да ти я тикне в ръцете. А сега се махай и не се връщай, докато не си намериш работа или… — Думите сами се изплъзнаха от устата ми, преди да осъзная какво говоря — …или ще се разведа.

Нямаше и съмнение, че ултиматумът ми беше искрен.

Муди се подчини. Още на следващата вечер ми звънна от Детройт. Беше получил работа в клиниката. Трябваше да започне следващия понеделник сутринта, веднага след Великден.

Защо ли бях чакала толкова дълго? И защо не се бях налагала по-често в миналото?

Великденските празници през 1983 година прекарахме в голяма тревога. Трябваше да излезем от къщата на Разпети петък, Муди трябваше да започне работа в Детройт следващия понеделник. До сряда все още не бяхме намерили квартира. Бяхме ужасно притеснени, но същевременно аз изпитвах някакво задоволство. Поне правехме нещо.

Един клиент от кантората, в която работех, беше вицепрезидент на местната банка и като разбра за затрудненията, ми предложи временно разрешение. Банката притежаваше къща с просрочена ипотека, която можехме да наемем за известно време. Подписахме договора на Разпети петък и още веднага се заехме с преместването. В края на седмицата Муди най-неочаквано се разработи и ми помогна да подредим къщата. В неделя ме целуна и тръгна за Детройт. Целуваше ме за първи път от месеци и с изненада усетих, че го желая. Работата в клиниката не го удовлетворяваше, но вече се чувстваше малко по-добре. Това, че успя да получи работата толкова лесно, беше особено полезно за смачканото му самочувствие. Заплатата беше добра. Е, не можеше да се сравнява с парите, които получаваше в болницата, но така или иначе това бяха почти деветдесет хиляди долара на година.

Начинът ни на живот ми напомняше за времето, когато той ме ухажваше. През седмицата всеки се занимаваше със своите служебни задължения, а през уикенда пътувахме ту аз до Детройт, ту той до Алпина.

Постепенно духът на Муди се възраждаше.

— Добре се справяме — ми каза по време на една от срещите ни.

Чувстваше се на седмото небе от щастие винаги щом ни видеше. Махтоб се хвърляше в обятията му и той се разтапяше от удоволствие.

Отлетяха пролетта, лятото и есента. Въпреки че Муди мразеше Детройт, атмосферата в големия град не поощряваше фанатизма и той беше убеден, че тук е професионалното му бъдеще.

Що се отнася до мен, аз отново се почувствах свободна. През седмицата всички решения взимах сама. В събота и неделя отново се отдавах на любовта. Може би само така нашият брак можеше да просъществува.

Това ми стигаше за момента.

През март на 1984 година ми се обадиха от Техеран. Мъжки глас, едва сричащ на английски със силен акцент, се представи като Махамад Али Годси. Каза, че е племенник на Муди. Като се имаше предвид склонността на членовете на семейството му да се женят за близки роднини, това родство можеше да означава почти всичко. Струваше ми се, че има стотици иранци, които Муди смяташе за свои племенници.

Попита как сме двете с Махтоб и се опита да проведе непринуден разговор. Когато попита за Муди, записах телефона му и го уверих, че ще кажа на Муди да му се обади.

Предадох посланието в Детройт и Муди ми се обади още същата вечер. Това било Мамал, каза той, четвъртият син на сестра му Амех Бозорг. Муди обясни, че Мамал винаги бил слаб, но през последните няколко месеца направо измършавял. Лекарите в Техеран решили, че има язва на стомаха, и го оперирали, но той продължил да слабее. Отчаян, Мамал взел самолета за Швейцария, за да се консултира с тамошните специалисти. Швейцарските лекари му казали, че иранските хирурзи съвсем са объркали работата при първата операция. Обадил се на чичо си в Америка за съвет. Не знаел къде да се оперира.

— Нищо не го посъветвах — рече Муди. — Ти какво ще кажеш?

— Нека дойде тук — предложих аз. — Ще му помогнем да избере болницата, в която да се оперира.

Муди беше доволен и прие идеята ми с радост.

— Но е трудно да се изнасят пари от Иран — каза той.

— Можеш да платиш операцията му — отвърнах — Смятам, че ще направиш същото и за семейството ми, ако се наложи.

— Добре. Чудесно.

Всичко беше организирано много бързо и след броени дни Мамал вече летеше за Америка. Денят, в който пристигна, беше един петък в началото на април. Муди смяташе да го посрещне на летището и да го докара направо в Алпина за уикенда и да го запознае с нас.
Като изключим необузданите революционери, които бяха нахлули в живота ни в Корпус Кристи, повечето иранци, които познавах, бяха културни и възпитани хора. Имаха, разбира се, старомодно отношение към жените, но като цяло то намираше израз в учтивост, която бе по-скоро ласкателна. Очаквайки племенника на Муди, аз се заех да приготвя иранска вечеря. Бях решена да се държа приветливо с него.

За съжаление отвратих се от Мамал още щом прекрачи прага на дома ми. Беше дребен на ръст, като повечето иранци, но независимо от това, а може би поради това се държеше нагло и арогантно. Винаги изглеждаше развлечен. Имаше рядка брада и мустаци, малки, хлътнали очи, които гледаха през мен, сякаш не съществувах. Цялото му поведение като че казваше „Коя си ти?“, или пък „Аз те превъзхождам“.

Нещо повече, тревожеше ме влиянието му върху Муди. Щом влезе, първите му думи бяха:

— Трябва да ни дойдете на гости в Иран. Всички очакват да ви видят двете с Махтоб.

Тази идея ме ужасяваше. Първата вечер двамата мъже прекараха в оживени разговори на фарси. Може би беше разбираемо, и все пак се безпокоях, че Муди ще приеме предложението на Мамал. Те обаче говореха само на фарси и аз бях напълно изключена от разговора, въпреки че английският на Мамал беше приемлив.

Не след дълго започнах да броя часовете, които оставаха до края на уикенда, очаквайки мига, в който Муди и Мамал щяха да потеглят за Детройт. Но в неделя следобед Муди рече:

— Нека да остане тук с теб, докато уредя формалностите по операцията му.