[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

Махтоб изпищя и скри лицето си. В краката ни имаше локва прясна яркочервена кръв.

Муди спокойно обясни, че семейството е купило овен от уличния търговец, който го заклал в наша чест. Това трябвало да стане, преди да пристигнем, за да минем през кръвта, преди да стъпим за пръв път в къщата. Сега се налагало да влезем още веднъж през локвата кръв.

— О, моля ти се, мини ти — казах аз. — Не желая да върша подобни глупости.

Муди рече тихо, ала твърдо:

— Трябва да го направиш. Трябва да проявиш нужното уважение. Месото ще бъде раздадено на бедняците.

Според мен този ритуал бе съвсем налудничав, но тъй като не желаех да обидя никого, с нежелание отстъпих. Взех Махтоб на ръце и последвах Муди, който заобиколи локвата и излезе на улицата, а после стъпи в нея, докато роднините му се молеха. Сега вече бяхме официално посрещнати.

Поднесоха ни подаръци. Според иранския обичай булката получава златни украшения от роднините на младоженика. Разбира се, аз не бях младоженка, но познавах достатъчно добре обичаите на тези хора, за да очаквам, че при първата си среща с тях ще получа злато за подарък. Амех Бозорг обаче пренебрегна обичая. Подари на Махтоб две златни гривни, но аз не получих нищо. Това бе съвсем целенасочен удар — знаех, че е преживяла доста тежко новината за женитбата на Муди с американка. И на двете с Махтоб ни подари богато извезани чадори, за да ходим с тях из къщата. Моят бе светлобежов на жълточервени цветя.

Чадорът на Махтоб беше бял на розови пъпки.

Благодарих за подаръците.

Дъщерите на Амех Бозорг Зохре и Фереще шетаха из къщата. Предлагаха подноси с цигари на по-важните гости и сервираха чая. Наоколо тичаха и крещяха деца, на които възрастните не обръщаха никакво внимание.

Беше ранен следобед. Гостите се разположиха на пода в огромния хол, докато жените внасяха храна и я поставяха върху софре, разстлани върху килимите. Пристигаха чиния след чиния салати, украсени с нарязани като розички репи и моркови — като борчета. Имаше и широки купи, пълни с кисело мляко, панери с тънки питки, резенчета сирене и подноси, отрупани с плодове — всичко това бе пръснато по пода. Към тях бяха прибавени и сабзи (пресен джоджен и пера праз лук), които завършваха прекрасната цветна палитра.

Наетите помощници изнесоха в двора табли и съдове от къщата, за да донесат храната от ресторанта. От един и същ продукт имаше по няколко вида ястия. Например две огромни гърнета ориз — едното с обикновен бял ориз, а другото — със „зелен“ ориз, приготвен със сабзи и едри зърна, подобни на лимас по рецепта, която знаех от Муди много отдавна, защото това е основно иранско ястие: оризът се вари, след което се пържи в мазнина така, че на дъното на съда да се образува кафява корица. После се залива с най-различни сосове, приготвени от зеленчуци, подправки и малки парченца месо.

Сервитьорите разсипаха белия ориз по платата и го поляха с отвара от шафран. Внесоха всичко в хола и трапезата стана още по-богата. Бяха приготвили два вида хореш — единият бе наше любимо блюдо у дома — приготвя се от патладжани, домати и парчета агнешко. Другият бе приготвен от парченца агнешко, домати, лук и нарязана зряла круша.

Основното блюдо бе пиле, рядък ирански деликатес: варено с лук, а после запържено.

Седнали на пода по турски или на едно коляно, иранците се нахвърлиха върху храната като глутница прегладнели зверове. Единствените прибори на трапезата бяха огромни лъжици. Някои ги използваха заедно с ръцете си или загребваха храната с парче питка, прегъната като лъжица, докато други хич и не си губеха времето с разни лъжици. Навсякъде се виждаше само храна. Гостите тъпчеха лакомо устите си, но малки и по-големи късове падаха обратно на трапезата, на пода или в съдините. Тази убиваща апетита гледка бе придружена от истинска какофония на фарси. Всяко изречение завършваше с: „Дано даде Бог!“ Изглежда, споменаването на божието име с натъпкана до пръсване уста не се смяташе за проява на неуважение.

Никой не говореше на английски. Никой не обръщаше внимание нито на Махтоб, нито на мен.

Опитах се да хапна, но ми беше трудно да се наведа напред, за да стигна до храната и едновременно с това да пазя равновесие и благоприличие. Тясната пола на костюма ми не бе подходяща за обяд на пода. С известни усилия успях да си напълня една чиния.

Муди ме беше научил да приготвям много ирански блюда. И Махтоб, и аз обичахме не само типичните за Иран, но и за много други ислямски страни ястия. Когато обаче опитах от поднесените гозби, открих, че са невероятно мазни. В Иран мазнината е белег на благоденствие. И тъй като случаят бе специален, храната направо плуваше в мазнина. Нито аз, нито Махтоб ядохме много. Предпочетохме салатите, но общо взето апетитът ни се изпари.

Не ни се наложи да прикриваме отвращението си от храната, защото цялото внимание на фамилията бе насочено към Муди. Разбирах чувствата им, но самата аз останах съвсем изолирана.

Така или иначе, странните събития през този безкраен ден ми помогнаха да забравя ужасния си страх, че Муди може да реши да удължи двуседмичната ни ваканция. Вярно, Муди тръпнеше в екстаз пред срещата със семейството си, но този стил на живот не беше неговият. Той беше лекар. Държеше на хигиената и на здравословното хранене. Беше човек с много по-благороден характер от тези, които виждах. Освен това обожаваше удобствата, приятния разговор, следобедния сън в любимия си люлеещ се стол. Тук на пода той изглеждаше нелепо и нестабилно, с подвитите си нозе. Сега вече бях убедена, че е невъзможно да предпочете Иран пред Америка.

С Махтоб се спогледахме съучастнически. Тази ваканция бе кратко прекъсване на нашия съвсем нормален живот в Америка. Щяхме да издържим, но не беше нужно да ни хареса. От този миг започнахме да броим дните до завръщането си у дома.

Обедът се проточи. Възрастните продължаваха да се тъпчат, но децата се изнервиха и притесниха. Тук-таме избухваше разпра. Децата се замеряха с храна, крещяха неистово и тичаха наоколо, а мръсните им боси крака от време на време цопваха в съдините с ястията. Направи ми впечатление, че някои от децата бяха с вродени дефекти или деформации. Други пък имаха отнесено изражение на лицата си. Чудех се дали не е резултат от браковете между близки родственици. Муди се мъчеше да ме убеждава, че в Иран не се наблюдават нарушения в потомството при бракове между роднини, но аз знаех, че много от семейните двойки в хола са и братовчеди. Някои от децата обаче носеха очевидните следи от тези връзки.

След време Реза, петият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг, ме представи на жена си Есей. Познавах добре Реза. Беше живял известно време с нас в Корпус Кристи, Тексас. Въпреки че тогава присъствието му бе истинско бреме и в края на краищата бях принудена да дам ултиматум на Муди да го изхвърли от дома ни, в тази минута и на това място неговото лице бе лице на приятел — един от малкото, който можеше да говори на английски с мен. Есей беше учила в Англия и английският и бе поносим. В обятията си държеше бебе.

— Реза толкова често говори за теб и Муди — каза Есей. — Задължен ви е за всичко, което сте направили за него.

Насочих разговора към бебето и лицето на Есей леко помръкна. Мехди се родил е деформирани крачета, извити назад. Главичката му също бе несъразмерна — имаше неестествено голямо чело. Знаех, че Есей и Реза са не само съпрузи, но и братовчеди. Бяхме говорили не повече от две-три минути, когато Реза я отведе в другия край на стаята.

Махтоб безуспешно се опита да убие един комар, който я ухапа по челото. На мястото на ухапаното се появи голяма зачервена подутина. Горещата августовска привечер изцеждаше и сетните ни сили. За мой късмет къщата имаше климатична инсталация, но кой знае защо Амех Бозорг не беше затворила нито вратите, нито прозорците, което си беше най-любезна покана към комарите и жегата.

Усещах, че Махтоб се чувства също тъй неудобно, както се чувствах и аз. На европееца обичайният ирански разговор му се струва като разгорещен спор на висок глас и с невъздържани жестове, всеки от които завършва със задължителното „Дано даде Бог“. Децибелите на разговора са наистина непоносими.

Главата ме заболя. Миризмата на мазна храна, мирисът на потна плът, безкрайният непонятен поток от думи и умората от пътуването си казаха думата.

— С Махтоб искаме да си лягаме — казах на мъжа си. Беше ранна привечер и повечето от роднините му все още не си бяха тръгнали, ала Муди знаеше, че желаят да разговарят с него, а не с мен.

— Чудесно — отвърна той.

— Ужасно ме боли глава — казах аз. — Имаш ли някакви лекарства?

Муди се извини за минутка, заведе ни в нашата стая и намери един аналгетик, който митничарят бе пропуснал да конфискува. Даде ми три таблетки и се върна при семейството си.

Двете с Махтоб се пъхнахме в леглото толкова съсипани, че нито изтърбушените матраци, нито протритите чаршафи, нито твърдите възглавници ни попречиха да потънем в безпаметен сън. Знаех, че Махтоб е заспала, молейки се за същото, за което се помолих и аз с пръскаща се от болка глава. Моля ти се, Боже, нека тези две седмици минат бързо!
ВТОРА ГЛАВА
На следващия ден към четири часа сутринта Баба Хаджи затропа по вратата на стаята ни. Крещеше нещо на фарси.

Някъде отвън, през високоговорител, един тъжен, протяжен и пронизителен глас призоваваше за азан*, призоваваше правоверните да изпълнят светите си задължения.

[* Утринна молитва. — Б.р.]

— Време е за молитва — изрече сънливо Муди. Прозя се, протегна се и влезе в банята за ритуалното измиване — ръцете до лактите, челото, носа и стъпалата на краката.

Цялото ми тяло бе изтръпнало от спането върху изтърбушения тънък матрак, под който нямаше никаква пружина. Махтоб спа между Муди и мен и също се въртя цяла нощ поради неудобното си място между двете легла, чиито дървени рамки я убиваха. Накрая се бе преместила в моята половина и сега спеше така дълбоко, че не можех да я помръдна. Лежахме притиснати въпреки горещината, а Муди тръгна към хола за молитвата.

След няколко минути гласът му се присъедини към гласовете на Баба Хаджи, Амех Бозорг, техните дъщери Зоxpе и Фереще и най-малкия им син, Маджид, на трийсет години. Останалите петима синове и дъщеря им Ферие живееха в отделни къщи.

Не зная колко продължиха молитвите, защото ту се унасях в сън, ту се разсънвах и не усетих кога Муди се е върнал в леглото си. Но семейната религиозна дан не приключи с молитвите. Баба Хаджи не си легна, а започна да чете Корана с пронизителен напевен глас колкото сили имаше. От другия край на къщата чувах и Амех Бозорг, която също четеше Корана в стаята си. Четенето продължи с часове и доби хипнотична сила.

Като станах, Баба Хаджи бе приключил с религиозните си задължения и вече бе отишъл на работа; имаше търговска вносна-износна кантора.

Първата ми мисъл бе да взема един душ, за да отстраня следите от вчерашната жега. В банята липсваха кърпи, затова взех един от чаршафите да го използваме и тримата като хавлия. Душът нямаше завеса — водата просто изтичаше през един отвор в ниската част на мраморния под. Въпреки всички тези неудобства водата ме освежи.

След мен се изкъпа Махтоб, след нея — Муди. Облякох скромна пола и блуза, сложих си лек грим и се сресах. Муди ми беше казал, че вкъщи не е нужно да ходя покрита.

Амех Бозорг шеташе из кухнята, облечена в пъстър домашен чадор. Тъй като работата изискваше и двете й ръце да бъдат свободни, тя бе заметнала около себе си висящия край на плата още веднъж и го стискаше под мишница. За целта трябваше да притиска и двете си ръце към тялото.

Омотана по този начин, тя вършеше домашната си работа в стая, която, подобно на цялата къща, някога е била много хубава. Сега обаче следите от разрухата личаха навсякъде. Стените бяха покрити с многогодишен мазен нагар. Металните шкафове, които доста приличаха на кухненска мебел от американските реклами, бяха покрити с ръжда. Двойният умивалник от неръждаема стомана преливаше от мръсни съдове. Паници и тигани затрупваха не само мивката, но и малката квадратна маса. Амех Бозорг използваше пода на кухнята за помощен плот. Подът бе покрит с тъмен мрамор, върху който бе метнато парче червено-черен килим. Навсякъде се виждаха остатъци от храна, мазни лепкави пръски от олио и загадъчни пътечки от захар. Учуди ме наличието на голям хладилник с фризер, към който имаше и приспособление за правене на лед. Беше пълен с куп полупразни съдове с храна, от които стърчаха прибори за сервиране. В кухнята имаше италианска автоматична пералня. Там бе и единственият телефон в къщата.

Най-голямата изненада обаче ми поднесе Муди, който ми заяви, че в чест на нашето пристигане Амех Бозорг е почистила къщата основно. Запитах се как ли е изглеждала, когато е била мръсна.

Възрастна съсухрена прислужница с разядени зъби и опърпан тъмносин чадор изпълняваше безшумно нарежданията на Амех Бозорг. Приготви поднос с чай, сирене и ни го сервира на пода в хола.

Чаят, в миниатюрни стъклени чаши, бе сервиран по строго определен ред: първо на Муди, единствения присъстващ мъж, после на Амех Бозорг, най-старшата жена в къщата, след това на мен и накрая на Махтоб.

Амех Бозорг загреба щедра доза захар, част от която разсипа по килима — любезна покана към всякакви гадини и хлебарки.

Чаят бе горещ, силен и изключително ароматичен. В мига, в който отпих от него, Амех Бозорг каза нещо на Муди.

— Не му сложи захар — подсети ме той. Забелязах странна нотка в гласа му. У дома той не би натъртил така на „не“-то. Сега си служеше с английския като чужденец — изразяваше се някак сковано и официално. А всъщност отдавна говореше като американец. „Откъде дойде тази промяна — мълчаливо се попитах аз. Дали не беше започнал да мисли отново на фарси и да си превежда онова, което искаше да каже на английски?“

Гласно отвърнах:

— Не искам захар. Чаят е хубав.

— Тя ти е ядосана — рече той, — но аз й казах, че си достатъчно сладка и захар не ти е нужна.

Хлътналите очи на Амех Бозорг обаче ясно показваха, че шегата не й е допаднала. Явно тук не бе прието чаят да се пие без захар, но това не ме интересуваше. Отвърнах смело на погледа на етърва си, отпих от чая и дори се усмихнах.

Хлябът, който сложиха на масата, беше замесен без мая, безвкусен, сплескан и сух като картон. Сиренето бе датско. Двете с Махтоб обичаме датско сирене, ала Амех Бозорг явно не знаеше, че то трябва да се държи във вода, за да запази вкуса си. Нейното сирене миришеше на мръсни крака. Двете с Махтеб преглътнахме насила по едно парченце.

По-късно най-малкият син Маджид прекара с мен няколко часа. Бе дружелюбен и добродушен и говореше приличен английски. Каза, че иска да ни покаже много места: двореца на шаха, парка Меллат, където имало нещо съвсем рядко за Техеран — трева, а също и магазините. Ние обаче знаехме, че всичко това ще трябва да почака. Първите ни дни изцяло бяха посветени на посетители. Роднини и приятели от близо и далеч искаха да видят Муди и неговото семейство.

Тази сутрин Муди настоя да се обадим по телефона на родителите ми в Мичиган и това породи проблем. Синовете ми Джо и Джон бяха при бившия ми съпруг в Мичиган. Те знаеха къде сме, но аз ги бях накарала да обещаят, че ще пазят тайна. Не исках мама и татко да знаят. Щяха да се тревожат, а си имаха достатъчно други грижи. Татко се бореше с болестта си — диагнозата му бе рак на дебелото черво. Не желаех да им създавам допълнителни неприятности — казах им, че ще пътуваме до Европа.

— Не искам да им казвам, че сме в Иран — заявих аз.

— Те знаеха, че ще дойдем тук — отвърна той.

— Не, не знаеха. Казах им, че отиваме в Лондон.

— Като се видяхме последния път — рече Муди — аз им казах, че отиваме в Иран.

И тъй, позвънихме. Чух гласа на мама от другия край на света. След като си разменихме обичайните учтивости, я попитах за татко.

— Справя се чудесно — рече мама, — но го безпокои хемотерапията.

Най-сетне й казах, че се обаждам от Техеран.

— Божичко, точно от това се страхувах! — възкликна тя.

— Не се безпокой. Прекарваме си добре — излъгах. — Всичко е наред. Ще се приберем у дома на седемнайсети.

Подадох слушалката на Махтоб и видях как очичките й блеснаха, като чу познатия глас на баба си. След като затворих, се обърнах към Муди.

— Значи ме излъга! — укорих го аз. — Каза ми, че са знаели къде отиваме, а те не знаеха.

— Казах им — сви рамене той.

Усетих как ме обзема страх. Дали родителите ми не го бяха чули добре, или бях хванала Муди в лъжа?

Роднините на Муди идваха на тълпи и препълваха хола за обяд или вечеря. Още от входа подаваха на мъжете домашни халати, в които се преобличаха в една отделна стая и след това се присъединяваха към гостите в хола. Амех Бозорг пък раздаваше на жените ярко десенирани домашни чадори, които покриваха лицата им също така плътно, както и черните, но черните бяха предимно за навън.

Посещенията преминаваха в разговори и ядене.

Докато разговаряха, мъжете премятаха в ръце броеници — нанизи от пластмасови мъниста или обработени камъчета, — които използваха, за да могат да изброят тридесет и три пъти фразата „Аллах е велик“.

Сутрешните гости тръгваха да си вървят чак към обяд. Преоблечени отново в собствените си дрехи, те се целуваха за довиждане, пристъпваха към вратата, спираха да побъбрят, пак се целуваха, пак правеха крачка към вратата, разговаряха, викаха, плачеха, прегръщаха се — и това продължаваше поне още половин-един час. Никой никога не бързаше за никъде.

Все пак в ранните следобедни часове успяваха да си тръгнат, тъй като тогава започваше задължителната поради горещината почивка.

Гостите за вечеря оставаха до много късно, защото трябваше да изчакат Баба Хаджи да се върне от работа. Той непременно трябваше да почете с присъствието си събралите се в хола мъже и жени.

Обикновено вкъщи не си правех труда да си покривам главата, ала се оказа, че някои от гостите ни особено държат на този обичай, затова от време на време трябваше да го правя.

Една вечер, когато неочаквано пристигнаха гости, Амех Бозорг нахлу в стаята ни, подхвърли ми черен чадор и излая нещо към Муди.

— Сложи го бързо — нареди Муди. — Имаме гости.

Свещеник.

Беше духовният пастир на джамията. По сан е равен на християнския пастор или проповедник. Носи наметало с качулка и задължително тюрбан. Рязко се отличава от обикновения иранец, който ходи гологлав, облечен в костюм или спортно сако и панталони. Духовникът е високо почитана личност.

Нямах никаква възможност да се противопоставя на нареждането на Муди да сложа чадор, но в мига, в който се наметнах с омразната дреха, разбрах, че е мръсна. Частта, която покрива долната част на лицето, бе като колосана от засъхнали сополи. Никъде из къщата не бях забелязала носни кърпи или салфетки, но затова пък бях виждала как жените използват въпросната част на чадора за подобни цели. Мирисът бе отблъскващо гаден.

Духовникът се наричаше Ага Мараши. Съпругата му бе сестра на Баба Хаджи. Освен това се падаше далечен родственик на Муди. Като се подпираше на ръчно резбован бастун, той едва дотътри пищното си над сто и петдесет килограмово туловище в хола. Бавно се отпусна на пода и шумно изпъшка. Тъй като не бе в състояние да седне с подвити крака като всички останали, той изпружи огромните си нозе и ги разкрачи. Под черното наметало шкембето му опря в пода. Зохре бързо поднесе подноса с цигари на почетния гост.

— Донеси ми чай! — заповяда й той и запали цигара от фаса, който допушваше. Изкашля се шумно, без да си прави труда да прикрие устата си с ръка.

Чаят бе сервиран начаса. Ага Мараши изсипа пълна лъжица захар в чашата си, дръпна от цигарата, закашля се и добави още една пълна лъжица захар.

— Ще ти стана пациент — обърна се той към Муди. — Трябва да се лекувам от диабет.

Не можех да преценя кое е по-отвратително — сополивият чадор, който плътно притисках към лицето си, или духовникът, заради когото трябваше да го нося.

Едва изтърпях посещението, тъй като непрекъснато ми се гадеше. След като гостите си отидоха, захвърлих чадора и казах на Муди колко съм отвратена от мръсотията му.

— Жените си бършат носа с него — оплаках се аз.

— Не е вярно! Това е лъжа.

— Добре тогава, погледни сам.

Разгледа плата и се убеди, че казвам истината. Чудех се какви ли странни мисли се въртят в главата му. Изглежда, без усилие се бе приспособил към познатата му от детинство среда и всичко му се струваше съвсем нормално, преди да му обърна внимание.

През първите няколко дни двете с Махтоб прекарвахме по-голямата част от времето си в стаята и излизахме само когато идваха гости. В стаята поне можехме да седим на леглото, а не на пода. Махтоб си играеше със заека или с мен. Бяхме отегчени, нещастни и съсипани от жегата.

В късния следобед иранската телевизия излъчваше новини на английски език. Муди ми каза за въпросната програма и аз започнах да я чакам с нетърпение, просто за да послушам родния си език. Новините започваха в четири и половина и продължаваха петнайсет-двайсет минути, но рядко се вместваха в определеното им време. Задължително започваха с войната срещу Ирак. Всеки ден съобщаваха за огромен брой жертви, дадени от иракска страна, но нито веднъж не споменаха дори за един-единствен ранен ирански войник. Ежедневно се излъчваше клип, в който въодушевени младежи и девойки потегляха с маршова стъпка да участват в свещена война (мъжете — да се бият, а жените — да готвят и да вършат една иначе мъжка работа — да пекат хляб). След клипа прогърмяваше патриотичен призив за нови доброволци. Следваше петминутна информация за събитията в Ливан, тъй като ливанските шиити са силни и войнствени, Иран ги подкрепя, а те са верни на аятолах Хомейни. После идваха три минути международни вести — обикновено някой злонамерен репортаж за Америка. Американците измирали като мухи от СПИН. Процентът на разводите в Америка растял непрекъснато. Ако иракски бомбардировач е обстрелвал танкер в Персийския залив, това било, защото Америка е наредила така на Ирак.

Бързо се отегчих от тези приказки. Щом говореха такива неща в новините на английски език, тогава с какво ли пълнеха главите на обикновените иранци?

Сайед Саллам Годси, когото наричахме Баба Хаджи, беше истинска загадка. Рядко се задържаше в къщата и почти не разговаряше със семейството си, когато ги викаше за молитва или да им чете Корана. Въпреки това авторитетът му се усещаше навред. Рано сутрин, като тръгваше на работа след часове, прекарани в молитва, той оставяше зад себе си желязната си воля. Излизаше облечен в едничкия си сив, покрит с петна от изсъхнала пот костюм, като продължаваше да мънка под носа си молитви и да премята броеницата си. Разделяше деня между кантората и джамията, ала мрачният ореол на невидимото му присъствие тегнеше над къщата. Баща му бил духовник.

Неотдавна брат му бе загинал мъченически в Ирак. Въобразяваше си, че е изключителна личност, затова се държеше резервирано и хладно, като човек, осъзнаващ превъзходството си над другите.

След дългия ден, изпълнен с дела и молитви, завръщането на Баба Хаджи предизвикваше истински хаос. Изскърцването на тежката желязна порта в десет вечерта даваше сигнала за тревога.

— Баба Хаджи! — извикваше някой и предупреждението бързо плъзваше из цялата къща. Денем Зохре и по-малката й сестра Фереще се покриваха с кърпи, ала прибирането на баща им ги караше бързо да се забулят и с чадори.

На петия ден от гостуването ни у Баба Хаджи Муди ми каза:

— Трябва да започнеш да носиш чадор и вкъщи.

— Няма! — отвърнах. — Преди да дойда тук, и двамата с Мамал казвахте, че вкъщи не е нужно да ходя покрита, че щели да ме разберат, защото съм американка.

Муди продължи:

— Баба Хаджи е много ядосан, че не си покрита. Това е неговият дом.

Гласът на Муди звучеше само наполовина извинително. В него се долавяше властност — едно доста заплашително качество. Добре познавах тази особеност на неговия характер, защото и преди се бях опълчвала срещу нея. Тук обаче, в неговата родина, сред неговите близки, нямах никакъв шанс за успех. Всеки път, когато се покривах с омразното наметало, за да се явя пред Баба Хаджи, си повтарях, че скоро си тръгваме за Мичиган — в моята страна, при моите близки.