Когато Всичко Се Променя, Промени Всичко
Свързвайки се с друг човек, вие се свързвате със себе си
Изтегляне 1.35 Mb.
|
Свързани:
Общуване без агресия - Маршал Розенберг, Сподели intelektualno aikido red
- Навигация на страницата:
- Глава 3 Имало едно време...
| Свързвайки се с друг човек, вие се свързвате със себе си.
Когато говорим с друг, когато общуваме със съзнание извън нашето собствено, ние се докосваме до онази част на своя Аз, която е по-голяма от съзнанието ни и по-обширна от мислите ни. Това е така, защото свързването с другиго ни измъква от вечния ни вътрешен монолог и ни увлича във външен диалог. При външния диалог другият човек може да ни даде свежа енергия, да ни предложи нова гледна точка. Той ще подходи към проблема с ясна мисъл, необременена от личните ни преценки. Ще ни види такива, каквито сме, доказвайки ироничния парадокс, че понякога човек трябва да излезе от себе си, за да вникне в себе си. Понякога трябва да престанем да се гледаме, за да успеем да се видим. За да обикнеш себе си, започни от тук: вземи ръката си и я допри до устните си, после сведи буза до своето рамо, там, където неуморните мечти и усилията на живота придават нежен аромат на мускус. Това е начало. Така се започва. Сега болката в сърцето ти има повърхност. „За да обикнеш себе си“, Ем Клер, 2006 Глава 3 Имало едно време... Освен да търсим диалог с другите, добре е и да се вглъбим и отново да се сприятелим със собствената си душа. Не е същото като онова, което може би правите напоследък. Говоря за сближаване с душата, не с ума. Когато хората са сполетени от промяна, която наистина застрашава живота им, често те се откъсват от душата си, нищейки из основи случващото се. А случващото се не живее в душата, а в ума. Може би си мислите, че вглъбяването води до върховна яснота, и сте прави. Всъщност любимата ми аксиома гласи: „Ако не проникнеш вътре в себе си, ще си останеш отвън“ - Уолш, H. Д. (Разговори с бога: Един необикновен диалог. Книга първа, 1999. – прочетете на http://4eti.me/razgovori) Само че да се задълбочиш и да се заровиш в историята си са две напълно различни неща. Историята е приказката, която разказвате на себе си за себе си. Тя започва с традиционните думи „Имало едно време...“ и продължава с всичко, което някога ви се е случвало, как и защо. Тя е вашият вътрешен разказ, обобщението на изводите, до които сте достигали по отношение на себе си - заключения, които рядко се основават на истината, а почти винаги се състоят от най-остри самокритики. Заравянето в тази плетеница рядко води до яснота. Бих казал дори никога, защото вашата история не е истинска. Тя съществува само в ума ви. Може да ви се струва истинска, но не е. Вглъбяването, от друга страна, означава да поемете по път, чрез който Азът напуска ума и се насочва към душата - там, където не съществува Лична история. Така можете да погледнете случващото се от съвсем нов ъгъл. Това може да се постигне по най-различни начини. В крайна сметка идеята е просто да помълчите със себе си, но по различен начин. Иронията е, че вие вече мълчите със себе си. Вероятно точно в момента дълбоко размишлявате. Но тук говорим за размисли, които отразяват вашата личност истински, а не като криво огледало. Целта е да помълчите с душата си, не с ума си. Не търсете тази истина в ума! Там само ще изгубите следите. Хората действително губят връзка с Най-добрия си Аз, това, което аз наричам Истинска самоличност. (Ще обясня по-късно!) Най-големият проблем със „заравянето“ в ума е, че не само се сблъскваме с Личната си (не особено ласкателна) история, но и я допълваме със собствената си версия на това, което ни се случва в момента, и защо ни се случва. Отново гледаме в криво огледало. Или, както се изрази Лиа, когато споделих с нея размишленията си как всички се улавяме в капана на Личната си история: „За мен моята история е тясно преплетена с външните неща, които се случват в живота ми: да остана без доходи, да загубя дома си, да не знам какво ще ям, да не мога дa си намеря работа. Тези обстоятелства ме „осведомяват" коя съм аз и от тях правя изводи за себе си.“ Точно така постъпваме всички. (Докато не престанем.) Когато в живота ни нещо важно се промени към лошо, често си мислим, че вината е наша. Направили сме (или не сме направили) нещо, което го е причинило. В случаите на неуспех се упрекваме, обвиняваме се за всичко и не проявяваме никаква милост към себе си. Ако не се самообвиняваме, непременно започваме да си задаваме въпроси. Заравяме се в мислите си и неуморно нищим защо е станало така. Когато споделих това с Лиа, тя отвърна: „Това, което искам да знам, е защо го правим? Защо се случват тези неща? Защо ще остана без дом? Защо не мога да си намеря работа? Защото съм... ли?! Защото направих... ли?! Или защото не направих...?! За мен лично би било полезно да разбера причината, поради която ние, хората, изпитваме такава необходимост да знаем защо ни се случва нещо. Сигурно е някаква първична, фундаментална потребност да намираме смисъл в нещата... Или може би трябва да се науча по-добре да отделям външните обстоятелства от действителното си положение - липсата на пари и на начин да „оправя нещата“, защото тези външни неща точно в момента са много реални.“ И в двата случая - независимо дали се обвиняваме за нежеланата промяна или се упрекваме, че не знаем причината за нея, не можем да си представим как някой би могъл да ни обича (мислим си, че „само така казват“), защото не можем да си представим сами да обичаме себе си. Губим следата на Истинския си Аз, на Най-добрия си Аз, и се лутаме в своята все по разрастваща се история. Имало ли е изобщо по-лош човек на света? По-голям неудачник? По-неспособно, ненадеждно, нежелано, ненужно човешко същество? Смешното е, че съзнаваме, че го правим. Усещаме как се самоосъждаме, а после се осъждаме за това, че сме се самоосъждали. Така още повече се отдалечаваме от Истинския си Аз. А ако някой, който добре ни познава, ни попита какво става с нас, отвръщаме: „А, нищо, просто днес не съм на себе си“. Изтегляне 1.35 Mb. Сподели с приятели:
|