Стоимен инженерът (Слушат се баладите на “Дийп Пърпъл”)

Стоимен инженерът

(Слушат се баладите на “Дийп Пърпъл”)

Инженерът Стоимен не беше каръкът на тайфата. Беше добър, носеше на пиене и биене, беше спокоен до възможност да вбеси всеки, който иска да изпие една бира за по-малко от час. Толкова бързо не се консумирало нищо. Било вредно за сърцето, казваше.

Стоимен беше в началото банишорец, но после се преместиха на “Пиротска” и стана един от бандата. Израснал край гарата, край баща машинист, още от малък беше обиколил България. Беше карал и парен локомотив, и електрически – направо го уважавахме много за това в махалата. Като студент беше ходил с безплатни билети от БДЖ-то до всички соц. страни и два пъти до Русия. Оттам втория път си доведе и първата жена – рускинята. Като разбра това, Любо го прекръсти в “Сивият кон” и му каза, че много баджанаци ще си има. Рускинята беше хубава като повечето високи, руси и едрогърди свои сънароднички. После тя го убеждаваше, че не му изневерява, и нашият вярваше.

– А бе, Стоимене – поднасяше го Любо, – как мислиш, както ти е хубава жената, да не вземе да мръдне, когато ти си в командировка?

– А-а не, моята не шава! – отвръщаше оня.

– А бе на всички шават, само твоята е скромна – бъзикаше го Любо. – Ти откъде си сигурен?

– Ами тя ми каза. Аз я питам има ли желание за други мъже и тя ми казва: “Ну-у не, каниечно Стоимен, аз само тебе люблю. И това е, как да не й вярвам?”

И отпиваше от чашата си добрият инженер.

Ние не си и помисляхме нещо, защото Стоимен, първо, стана коньовичарин, второ, разбираше от всички коли, магнетофони и грамофони в махалата и защото два пъти се беше бил с педалчетата от Лозенец и беше побеждавал. Беше близо един и деветдесет висок и добър. Покрай рускинята едно лято му гостува и брат й, както се изрази Стоимен – шурата. Той нещо със Ситен Боре искаше да прави, но това е друга история.
* * *

Единственото лошо в живота на нашия беше, че като инженер пътуваше често в провинцията и тая хубава рускиня оставаше по един-два дни сама. И случката се случи. На тоя мъж да вземат и да му оправят жената. И то не някой поне пич, а един пловдивчанин, майна и втори братовчед на Стоимен. Е, как да не пуснеш в Марица две цистерни бром, та да не им става на ония една година. На целия град. Тя, историята, е дълга и интересна, защото това беше единственият път, когато Стоимен се е ядосал страшно.

Има си едни такива признаци, дето всеки мъж, играещ в тоя цирк, ги усеща. Все пак като си седем-осем години по-голям от девойките, с които движиш или живееш, се предполага, че поредния вариант си го изигравал и ти. Има си едни прийоми как да хванеш една жена, че е “мръднала”, но те се предават като в кабалата – от уста на уста - и авторът няма да изневери и да ги разкрие в тия писаници. (Щото и Любо още ни е тартор и ни е заклел с най-свирепа клетва да мълчим. Това си е секрет на тайфата и махалата.)

Та тръгва един ден нашият в командировка за Пловдив. Пристига за три дни на важно съвещание на панаира. Три дни е вързан. Камери го снимат през час. Интервюта дава, дори с Тодор Живков го показаха после в оная събота по “Панорама”. Обаче има той и агенти в София. И верният агент му съобщава, че днес, в шестнайсет нула нула братовчед му от Пловдив пристигнал у тях. И останал да спи. Сам с жена му. И решава Стоимен да ги хване. Но как да избяга за София? Дневната програма натоварена: до обяд с германците, вечерта от осем коктейл с министъра. И решава нашият. В един на обяд се мята на една служебна кола и запрашва за София. Пердаши по стария път, но в Костенец колата захърква, чупи биела и остава на пътя. Положението става страшно. Нашият е бесен. К`во да прави? Съзира локомотив на гарата. Кипнала му кръвта, нашият се мята на локомотива. Подкарва го, нали знае от детството да кара. Обажда се на диспечера в София. Оня се оказва бай Косьо, авер на баща му.

– Бай Косьо, не пускай влак, че карам делегация за София – му казва нашият. – Искат, шведите, на влак да се возят.

В това време звънят от Костенец за изчезнал локомотив. От София отговарят: “Спокойно, знаем”.

Напрежението нараства, а на Стоимен вече му завират лайната. Бай ти Косьо пита дали да организира посрещане с музика, цветя, мажоретки. Зер и БДЖ-то може да покаже на империалистите как вози. Нашият отказва, дава нареждане само да няма пред него друг влак. Тогава вече линията беше двойна, та поне нямаше опасност от сблъсък. Все пак настъпва смут в БДЖ-то. Постоянно говорят по телефона. Нашият лъже, БДЖ-то пита. Така преминава като фурия Подуене, но нали е умен, нашият се сеща, че могат да му готвят и кур-капан, та спира локомотива на Сточна гара. Дори дава на заден в глух коловоз и изчезва към “Козлодуй”. Хваща едно такси и за пет минути е в Коньовица. И тук мненията на нашите се разделят на две.

Едните твърдят, че първо е провесил братовчеда от прозореца и после вързал рускинята за леглото.

Другите твърдят, че първо я е вързал и после посегнал към оня предател и че оня сам паднал от прозореца от втория етаж. И двата лагера са единодушни, че братовчедът се е попикал и насрал, защото миришело страшно. Стоимен не е удрял. То неговият юмрук беше като средно голяма зелка.

Тук вече ужасът свършва и става страшно. Стоимен се ядосва. Взима нашият едно въже и връзва рускинята за леглото. Както е гола.

Изхвръква от къщата и се връща след половин час с една кака от Лъвов мост. Платил й двойно и казал, че ще правят тройка. Оная от професията се съгласява - нашият й платил с долари. Връщат се в къщата двамата и нахлуват в стаята. Рускинята изпада в ужас да не я пребие. Нищо подобно. Нашият най-спокойно се съблича, съблича и професионалистката и започват да се чукат на другото легло. С всички екстри. А да гледаш “големия”, “дедовия” на метър от теб – направо лошо да ти стане! Рускинята сигурно свят й се е завило, като е гледала как Стоимен прави с каката “трифазен ток” - отпред, отзад и отгоре. Еле, това горе си е за гледане. Щото Стоимен си беше с голям.

Свършва нашият, плаща най-съвестно на мургавата девойка, а на рускинята събира багажа, развързва я и най-спокойно я изпраща до вратата. Само с думите, че ако я види в Коньовица, ще уведоми тайфата. И тя не се видя повече.

Историята е истинска, защото минути по-късно Стоимен тропа на вратата на Ачо и му казва, че в осем трябва да вечеря в “Тримонциум”. И разбира се, тръгват веднага. Приятелството в Коньовица е свещено. Щом нещо трябва да се свърши, първо се свършва, а после се пита – “Е, трябваше ли да се прави?”

Та историята е разказана до Пловдив от първо лице и всички така я знаем. Ачо само един път се вмъкнал в монолога като попитал, кое е ядосало най-много Стоимен. И оня казал - не че му е братовчед, не че му е жена, а че е в леглото му: “А бе, тарикат, като си ербап и ти се иска, ми намери си квартира, изведи я, нахрани я, напой я и се оправете. Ама да ми пърдиш в леглото, да ми се бръснеш с четката, това не е арабийско”. Е, това е.

После се чу, че брат`чеда не се прибрал три дена в Пловдив, а спал на гарата в София. И то не на Централна, а на Захарна фабрика. Щото бил чул, че хора от тайфата го търсят да го трепят, а Стоимен го чака в Пловдив. Всъщност после се разбра, че Ситен Боре го бил наплашил от чиста мъжка завист. Оня, макар и пловдивчанин, беше хубавец, въпреки че говореше на “миеко”, а Ситен Боре си беше ситен и слабоват.