Коньовица – квартал по поръчка

2. Любо

(Тук може да се пусне Up Around the Bend на “Кридънс” за фон.)

Любо беше нашият сексуален кумир. Големият плюс му беше, че приличаше на Белмондо. И му викахме Борсалино, по филма. В края на 60-те Любо беше в силните години между “Ролинг Стоунс” и трите пъти до обед. А това, че три пъти прави секс с Марчела, си е факт, потвърден от Сашо. И то до обед. И то между 9 и 13 часа. И то сериозни пъти (ние си ги наричаме текове). Защото Сашо е бил в другата стая. А е бил в другата стая, защото си е бил вкъщи. И е броил колко пъти Любо ще иде да пикае и Марчела - и тя. А тия неща се чуват. Не е могъл да види нищо, защото Любо го бил заключил с влизането у тях, така че Сашо прекарал 5 часа заключен в собствения си дом, в собствената си стая. Заключен, щото Любо изпратил Марчела до “Възраждане” и пушили по една цигара в градинката срещу автогара “Запад” (тогава тя беше на “Възраждане”) и забравил да отключи Сашо. От немай-къде Сашо започнал да чете, та после изкара отличен по история на БКП в Университета. Мисля, че също е бил възбуден и е онанирал веднъж. На Марчела. Но по онова време всички го правехме и никой не си признаваше. И то предимно на нея. Тя си заслужаваше, защото беше копие на Бриджит Бардо от същите години и всички мъже днес между 50 и 65 години знаят за какво става дума. Това, че Любо я притежаваше, като че ли беше естествено, но важно беше как стана така, че да я има. Да я свали, да му стане гадже, бамбина, маце и пр., тоест негово момиче. Любо нямаше някаква особена тайна.

Имаше способи, хватки, ”пинизи”, но основното е, че беше умен в тоя занаят – жените. Той не криеше разни тайни. “Да покориш една жена душевно е най-голямата временна, макар и малка победа”, обичаше да казва.

Дрън-дрън, то си идва отвътре. Който си го може, си го може.

Ето обаче и някои основни правила на Любо:
Първо правило: да си винаги интересен и знаещ.

Пример. Попадаш в компания на студенти от Университета и говорят за Достоевски. Ти не знаеш и бъкел за тоя. И отклоняваш разговора. Какво правиш обаче на следващия ден? Бегом в библиотеката и взимаш всичко от литературните анализи върху творчеството на Достоевски. Вярно, че за три дни прочиташ 90 страници, обаче по-лесно ли е да се потиш върху “Братя Карамазови” или “Идиот”? Четенето не беше от най-силните ни страни по онова време. Ама заради тия пусти момичета на какви ли не мъки се подлагахме. Дори Симо от “Позитано” беше научил половин стихотворение заради едно момиче – почти два цели куплета. Лошото беше, че и малко фъфлеше завалията, та нищо не му се разбираше.

”Не знаеш, братко, къде ще те срещне ситуацията”, казваше. ”Сутрин трябва да се намериш наяден, изкъпан, с чисти дрехи, щото знае ли човек к`во го чака”.

И запалка с бензин! Беше си тогава модно да се пуши. А и една цигара ти дава 7-8 минути време. За разговор. Минутите Любо ги беше засичал. И тук идваше основното правило за покоряване на едно момиче. Много говорене. Да я стъписаш, шашнеш и превземаш с изненада. Една жена си иска говорене. И Любо говореше. Всички сме се шашвали как прескача от тема на тема. Като прочетеше нещо ново, винаги въртеше сучеше и го вмъкваше. Мешаше “Битълсите” с папата и бригадирското движение с Че Гевара. За к`во му беше да вкарва Че Гевара в движението, не знам. Беше изкарал теорията, че оня бил в Боливия на бригада и направил революция. Те не искали да работят – онези, боливийците, но той загинал, човекът, и те го турили на знамето си. И станали бригадири. И пак не работили, обаче имали кумир. Тая легенда показва колко бяхме неинформирани по онова време дори за комунистическите лидери по света. А бе щом Симо каза, че “Битълсите” били четирима братя от Лондон. . .

Веднъж Любо изкара дори комунизма десен строй пред една чехкиня на морето – само и само да я думне (т.е. да спи с нея). Често казваше, докато ядеше поредната баничка: “Ей така – гладните да нахраним, загорелите да оправим и жадните да почерпим с по една бира”. Дълго време беше студент в икономическия. Три години изкара във втори курс, в трети - две, но това не му пречеше да ходи като спасител на морето през лятото. Там научи и перфектен западен език, с който се разбираше идеално с рускини, чехкини и немкини. Езикът вървеше само на морето, съдържаше около сто думи и сто жеста с двете ръце. За среща се казваше класическият монолог, който винаги се разбираше от всички:

“Панимайш, ферщайн, маце, андърстен. Ундер Казиното, в бара в шест, сикс часа тудей, ивнинг, панимайш. Дринк виски с кашу, ферщайн?”

Това дълго изречение се придружаваше с недвусмислено почукване по часовника на цифрата шест, като се сочеше казиното. То на него си пишеше БАР и всичко ставаше ясно.

Освен това на Любо принадлежи и теорията на баш любовника, че и мъжът трябва да има няколкодневен цикъл за почивка. ”Защото да си починел, партньорките да си знаели и да не го търсят за секс, а и най-важното - да си подреди срещите човек за следващите седмици до следващия цикъл. ”

Така било природно справедливо. Може на някой да му се струва изхвърляне, но когато навлязохме в живота, имаше случаи да ти писне от срещи с жени и да ти се иска чисто мъжка компания за риба.

По едно време Любо донесе една китара и това стана новото му увлечение. Историята тръгнала от някакво момче, дето го запознало с Гошо Минчев. Като се запознали и той – Гошо, не Любо, му изсвирил една песен, нашият направо се шашнал. Това станало някъде в Лозенец, дето не го обичахме тоя квартал. А не го обичахме по причина, че Любо беше ял боя там от трима гъзари. Те били гъзари, защото имали нови дънки и Любо си стоял най-мирно с едно момиче. И ония го попитали:

– Колко е часът?

И Любо, като им казал най-спокойно и с тих глас колко е, те му се били изрепчили: “Я си е. . . майката!” И станал боят. После се разбра, че не било точно така. Ние си знаехме, че нашият си е драка и се бие, за да се покаже на гаджето. Ония наистина го попитали колко е часът, но Любо им казал: ”А бе я си е. . . майките”.

Вярно е, че не го биеха често, защото той си беше роден дипломат и любовник. Има такъв тип мъже - още от осемнайсетгодишнината си се оформят коцкари. Та Любо има пръст Малкия Митко да научи китарата и после да иде в състава на Лили Иванова. Щото Любо не я научи. Дрънкаше 2–3 парчета на “Кридънс”, но и това му стигаше. В ония времена не се искаше да си много задълбочен. Трябваше да си универсален. По се котираше от всичко да разбираш. Явно момичетата харесваха хвърлената накуп приказка. Да потънат в двата кубика думи и да изплуват, хванали се за услужливо протегнатата ръка на любимия - в повечето случаи Любо.

Всъщност нашият приятел имаше много принципи за омайване на момичета, но не всички се прилагаха, а и много си интерпретираха в момента. Например лекцията за подаването на ръка, която ни изнесе една вечер в градинката до черквата “Св. Никола”.

Още се носят легенди за Миро, дето беше скрил плочата за Гунди и Котков в гащите си, отзад. Не смеел да седне завалията в рейса от Ниш до Калотина, та и колко зор и шубе изкарал да я пренесе.

В края на 60-те на родителите на Любо им дадоха апартамент в Западния парк. Празен, но приятелят ни го обзаведе набързо със стари кушетки и започнахме там да се събираме вече по-отбрани хора. Направихме си тайфа. И започнаха купони. На плочи, цигари и коняк – водката не беше на мода. И момичета в къси поли. Тези момичета приличаха или на Джейн Фонда, или на Бриджит Бардо. Те можеха да припяват само припева на “Хей Джуд” - оня дългия с на-на-на, но бяха момичета, дето такива мокри сънища предизвикваха, че и досега се помнят. И те останаха в спомена. Добре че не се оженихме за тях. Така те останаха нашите богини. Такива феи никога не трябва да срещаш после в живота, защото да се разруши мит е жестоко.
Между впрочем Любо имаше цяла изградена стройна теория за своите похождения с млади девойки, както се изразяваше сам. Тя беше следната.
Теория на Любо за живота и гаджетата
“Човек активно живее, след като навърши 20 години, когато излезе от казармата. Тогава се ходеше две години в казармата. Значи до 60 години човек има 40 години чисто време да ходи/движи, чука, думка жени, девойки и всякакъв хубав свят. Значи, за да не е разпилян мъжът, трябва да си има строго изработена система. Както викаше взводният: “До клозета да идеш да пикаш, войникът требе под строй да го прави”.

Та значи, взимаме тези 40 години и ги раздробяваме на месеци, стават 480 месеца. Дробиме ги на седмици и се получават 1 920 седмици. (Колко малко!!!)

Средно трябва да се правят по 2 сексуални срещи на седмица - получават се 3 840 пъти (тека, оргазма, чукания и т.н.).

За да има една връзка истинска стойност, Любо беше изчислил – никой не знае как, че му трябват 30 пъти осъществяване на полова близост. Какъв израз – “полова близост”. Обичаше ги нашият тия лафове. След трийсетия път се получавало виждаш ли, лека умора в отношенията, привикване и настъпвала скучна сивота. (Скучна сивота - еле израз!) Сивотата във всеки случай действително едва ли е радостна и весела. Та като се направят 30 контакта, може и за 2–3 месеца да стане това, трябва да се мине към друг обект. Защото истинските мъже са малко и бог ни е пратил тук на земята да ощастливим много жени. Та тия 30 пъти, като ги разделиш на ония пъти от общата бройка, се получава, че за 40 години един мъж е длъжен да ощастливи 128 добри девойки. Което автоматично прави 3,2 обекта на година. И трябва да се търсят тези красиви, нежни девойки, за да изживеят красивите мигове на любовта.

(Пак на Любо)

Половината да не те харесват, пак остават 50 000. От тях 30 000 са заети, не се получава или се разминавате във времето. От останалите 20 000 половината те харесват, но не дотам, че да залетят към теб. Остават 10 000. От тях да вземем половината – 5 000. Половината от тях, обаче, на теб не ти е кеф да ги търсиш. Е, пак остават 2 500, които вече са твоите гаджета. От тях 1 000 ще са типажа, дето веднага ще прехвръкне искрата. Пак да ги делим на две поради непредвидени обстоятелства, остават 500. А петстотин, за да ги уважиш, ще ти трябват 100 години.

Край на теорията.
Какво беше изчислявал Любо, какво беше смятал, но животът потвърди тази негова теория. Говорил съм с изпечени свалячи, дето достигаха до 120-140 бройки за един 40-годишен активен сексуален живот. И не лъжеха. Бяха все изпечени мъже, дето и граната да хвърлиш по тях, не се отказваха от чуждата девойка.
Случка с Любо № 1

Едно лято, може би на 75-та, Любо се беше цанил за статист. Правеха един филм някъде в Пазарджишко и на статистите плащаха по 10 лв. на ден, плюс нощувка и храна. Като се знаеше, че един филм се снима поне две години, а един епизод и по 15 дни, добри пари падаха. Нашият беше хубав и доста го снимаха в масовите сцени и то все на преден план. Та чак нашумя. Мислеха по едно време да го правят дубльор на Стефан Данаилов, но той отказа. (Това потвърждава колко сме хубави и скромни всички от Коньовица.)

Та една вечер си пие той коняка на ханчето на разклона за Мало Конаре и идва едно момиче отнякъде. Сяда на неговата маса и направо му казва:

“Другарю Г. – тогава беше на другарю, – искам да съм с вас тази вечер – така, сексуално. Страшно си падам по вас”. Любо зяпва, защото все пак той не е някой известен, но не е и кой да е, а онази го нарича на име, знае, че е с продукцията и направо го шашва с готовността си. То на тая ситуация к`во да се отвърне?

Пият двамата по един малък коняк, вземат салам, хляб и бутилка вино за квартирата и тръгват. Всичко става както си трябва, но интересното е, че Любо, със своя богат опит, се шашва не от двучасовата акция и изненадващите знания на партньорката, а от един факт и той е следният. След като доста време нежно се любат – все пак това е Любо, нашият сексуален кумир, той, за да е наясно, нежно я попитал: ”Мило, ти свърши ли?” На което момичето отвърнало:

“Не-е, аз съм още дивети клас”.

Така казала “дивети”.

Значи, това нашият не го е очаквал и се опулил вътрешно. А той, като се опулваше вътрешно, и му идваха теории.

(Дословен монолог)

Край на теорията.

(Тук може да се пусне нежно “Би Джийс”, поне десет минути)

Марио беше докторът. Приличаше на Руси Чанев, артиста от ония времена във филма “Мера според мера”. Прочее, той учи за доктор 10 години. Беше приет по случайност, без изпит за медицина. А то се случи по следната причина. 1968 година, лятото, две дивизии бяха в Чехословакия да потушат тяхната демокрация. За това са изписани стотици страници. След години целият свят го осъди това потушаване. И на тези войничета, които бяха там, им дадоха възможност да се запишат да следват висше без приемен изпит. Какво излезе от тях после, е друг въпрос, но оттогава е оня лаф: “Като знам какъв съм инженер, не смея да ида на доктор”.

Марио наистина следва точно 10 години и сега е шеф с персонален автомобил на една държавна дирекция. Това е истина и истинското име се пази в редакцията при издателя на този разказ. Той всъщност не беше лош човек и това, че след 5–6 години практика се отдаде на администрация, говори, че беше по своему умен. Имаше си и изградена теория, когато е работил макар и за малко на кабинет.

Теорията на Марио за лекарската работа
Първо. Лекарската професия е чудесна. Работиш в колектив с добри лекари, които винаги могат да ти помогнат, ако се разболееш от нещо, от което не разбираш. И защото не разбираш почти от нищо, направо си е удар в десетката да имаш цял екип доктори под ръка.

Второ. Има десетки хубави и млади сестри под ръка. Ако си гявол, можеш да си “действаш” с различни “обекти” и да си сменяш, колкото си искаш.

Трето. Имаш стол за хранене на обяд, барче с кафе и кола и топъл кабинет с кушетка за зимните месеци.

Най-лошото е следното - има пациенти. А бе таман си дошъл сутринта премръзнал в седем и половина, в мъгливия декември, сестрата направила кафенце, колегата нов вестник купил и последни клюки научил и какво: някой чука на вратата. За преглед. А бе нещо го боляло. Ами като става сутрин рано, блъска по трамваите да дойде до поликлиниката – ще го заболи. Всичко ще го заболи.

А бе, човеко, българино, що не си седиш дома?! Стани към единадесет, хапни, пийни кафенце с едно аспиринче и ще ти мине. К`во притесняваш докторите да те преглеждат?! Пък, не дай боже, ако се наложи и инжекция да ти бият. Що ти требва? Знаеш ли как боли? И то отзад… В един от двата гъза. Да не можеш да седнеш.

Основен извод. В една поликлиника за добрата работа и сплотяването на колектива пречат пациентите. Ако ги нямаше, живот щеше да се живее до пенсия.

Както всички новозавършили лекари и Марио беше изпратен по разпределение в провинцията за три години. Беше изпратен в малък, хубав и с по-леки нрави на жителите си гpaд. А причината беше следната: градът беше курортен и лятото много къщи се изпълваха с курортисти. През сезона преминаваха няколко хиляди летовници и нравите бяха по-свободни. Имаше гаджета за “забиване”, както и няколко санаториума, спечелили си славата в лечението на безплодие. Носеше се такава легенда за квартала с езерата, че едно лято дошли 200 млади немкини от ГДР да се лекуват от безплодие. Лежали те, къпали се, припичали се на минералния плаж в близост до санаториума. Вечер се разхождали сами или по двойки в близката борова гора или отсядали в ресторанта до езерата и въздишали с нежен трепет по бъдещите си рожби. И както се казва, бог чул молбите на мнозина. Връщайки се в родното ГДР (Източна Германия – имаше и такава), много от тях родили прекрасни момченца и момиченца. Наши шофьори, които караха до там тирове, после казваха, че в Лайпциг – от там бяха девойките - срещали няколко от тях с децата им. И какво чудо – децата били леко мургави като родопчани, с живи игриви очички. И много приличали на оня доктор от София и на един друг, наречен с ясното име Киро Секса. Ама много приличали. Само че никой и за миг не си помислял нещо за нещата. Те, хората, не били такива хора. Единият доктор, другият инженер – а бе мани тия мисли и съмнения, дето се въртели в главите на шофьорите. Всичко било от чистия боров въздух.

Прочее, Марио беше защитил честта на Коньовица в този град. И до днес още се изучават от покълващите пичове два случая, достойни за почит примери на мъжкото приятелство в “бойни“ условия.
Първи случай

Инженер Кирил Г., по-известен като Кирчо или Киро Секса, излиза от една квартира до Женската баня. На паркинга до шкодата му се въртят жена му с майка му и явно се озъртат да го “фанат”. Жена му – явно ядосана, с привкус на гняв – все пак по това време той трябва да е на работа в завода на другия край на града. Майка му – притеснена, че нейният пак нещо е сгафил. Кирчо обаче дава назад, казва на Мима (щото бил с нея два часа), че утре “ш`cе видат” при доктора, в кафето на поликлиниката и през задните улички, та у тях. Той винаги имал една ракия, миризлива, под стълбите за алиби. Гълта две глътки и сяда да гледа телевизия, мач.

Ето, след малко жена му се прибира и от вратата го пита къде му е колата:

– А, дадох я на доктора, че неговата нещо била развалена. Та дори аз трябва да я правя с моите момчета в завода и да ида да я взема от тях тая вечер.

Жена му май хваща дикиш, но уж случайно, като тръгва Киро за Доктора, и тя с него.

Звъни той на Марио и още от вратата започва:

• 
  Докторе, абе къде ми е колата, че жената нещо ме ревнува? А я дай и твоята да видим, дето чукала биелата.
  

– Ти стой тук – казва Киро на жена си и спечелва две минути насаме. Разбрали се двамата за ситуацията: два дни да си разменят колите заради жената на Киро и за общото дело. Разменят ключове, Секса подкарва колата на доктора и всичко на “шест”, обаче Марио взел че забравил на коя баня е колата, а в града има 7 бани във всички квартали. Тръгнал да ги обикаля вечерта в 10 часа. Като загубил един час и стигнал до втората, се сетил да помисли. И логично се сетил. Киро бил с Мима. “Уважил” Мима между 14 и 16 часа. Мима има две верни приятелки. С едната в същото време бил Косьо от финансовото - и той от половите братя. Остава Силва, дето мъжът й е в Коми. Къде живее Силва – срещу Женската баня. Явно там е колата.

Този случай показва, че коньовичари и далеч от родната махала пак са умни. Пък макар и доктори.
Втори случай, доказващ, че доктор Марио е печен. (Пуска се нещо рокаджийско от “Стоунс”.)

Седял Марио в 23 ч. и гледал телевизия с жена си. Звъннал телефонът. Обаждал му се Киро, че бил закъсал с колата на път № 4. Става докторът и тръгва за път № 4.

Трябва да се направи едно пояснение.

В този родопски град в края на кварталите му имало няколко горски пътя, направени от дърварите. Там, близко, на 1-2 км. от последните къщи, те завивали между боровете и имало малки полянки. За да не се засичат познати коли с “чуждо”, защото те, колите, си се знаели в този малък град на кого са, групата на кръшкачите намерила тези горски пътища. Все пак главният инженер на завода, като изведе една от картонажния цех, звънва на другия инженер, че за един час ще мръдне по път № 5 (най-близкия до завода), та оня – другият инженер, да не заведе в обедната почивка “неговата” от склада по същия път. Да я води на път № 4, но да звънне на доктора в поликлиниката, че и оня да не заведе някоя на тоя номер.

Щото к`во се случи миналия вторник, баш на 8 март, когато пуснаха целия град по-рано от работа? Онова, новото, дето не го приеха да учи като студентка в Пловдив и му трябват 8 месеца трудов стаж по закона, го хваща Щерьо от Енергото и без да се обади на никого, го води на път №3 към микроязовира. И там какво да види – още две познати коли. И едната - волгата на втория секретар на партията в града. Оня нямаше навремето свой кабинет, а и в cградата на Комитета някак неудобно било. Напред-назад в калта, насмитане, форсиране, газ към града, та после една седмица тайни срещи и чертане на нови планове за действие. То и мафията в Италия така тайно не действа.

Та кара нашият до път № 4 и вижда жигулата на Киро заcеднала в един гьол. Вътре, на задната седалка, се свила нова личност. Всъщност новата касиерка от новия завод, дето бяха пили кафе преди два дни. Докторът обаче се прави, че не вижда човека в колата и че Киро е уж сам.

(Жените обичат и уважават дискретността страшно много. Покажи, че си дискретен и наполовина си я спечелил.)

Та връзват двамата жигулата, дръпват я и готово.

– Ти ме чакай след 10 мин. на паркинга до “Кристал” - казва Киро на Марио и отпрашва за града.

Докторът не знае за какво, но отива. Чака време колкото за един тек в колата и ето го след малко Секса.

– Извинявай, братче, гьол не гьол, обаче бях много набрал. Нали е ново, чак свет ми се зави, като я карах. А и тя явно се беше навила. К`во да правиш – жени. Дай сега да вържем колите и все едно, че те тегля аз.

Хайде и това правят и се теглят така до дома на Киро. Оня слиза уж да вземе нещо от гаража и Марио го чува да обяснява на жена си:

– Ей, тегля го доктора от дефилето. Закъсал сиромахът след Пазарджик, та - дотук. Ей го кое време стана – полунощ. Тия чехи правят слаби шкодички и т`ва е.

Та това е мъжкото приятелство в ония години, обединено около общия противник – жените. След тригодишното си разпределение Марио се завърна в София, но години след това се носеха приказки за доктора от София, оня с плочите на “Битълсите”, дето направи няколко красиви спомена в живота на няколко жени в един топъл провинциален град. Жени, които сега са вече на 45–50 години и порасналите им дъщери едва ли си дават сметка, че и техните майки са били млади и имат доста богат опит, въпреки че сега го дават морално и осъждат рапа и хип-хопа.

Няколко години след споменатите случки в една софийска кръчма осъмнаха след солидно запиване следните лица:

1. Дипломиран икономист Любомир Г. с партизански имена: Белмондо, Графа, Борсалино.

2. Доктор, специалист по … има ли значение какви болести в същата болница, Марио С.

3. Инженер, специалист по разни механики, Стоимен Т. с прякор Големия к...

4. Един музикант, незавършил правист, работещ журналист в младежки вестник, Боби Б.

5. Още един доктор - Васко Р., добър специалист и скромен човек.

6. Ситно Боре – дребен джебчия, куриер в миналото на големите до гаджетата в Банишора.

Кибиците – постоянната клиентела, живеещите в квартала си седели на другите маси. През масата за малко минали и Скобелев, шампионът ни по рали, Буги Барабата, музиканти и други пичове, които пиели по едно и се радвали на нашите приятели.
Срещата станала в известната софийска кръчма “Сивият кон” и тя – срещата - започнала с едноседмична подготовка. Първо, на музиканта Боби Б. му откраднали касетофона от колата. И то на “Найчо Цанов”, почти пред тях.

Те първо му откраднали колата, но понеже старата жигула след триста метра спряла поради падане на гърне, отваряне на заден капак и грохот от страна на мотора като стрелба с автомат, айдучетата се задоволили да свият касетофона. Боби се обадил веднага на авери да му търсят нов, пак, разбира се, краден. Само че Ситно Боре, айдучето на махалата, му поискал услуга – три дни болнични за свой авер. Оня бил за коли в Германия, пък в завода не му давали отпуска. Та музикантът тръгнал към доктора Марио да уреди тоя въпрос. Марио, тоя път обаче, се задърпал за фалшивия болничен. И то защото през последните два месеца бил дал болнични на половината Коньовица, две трети от които направо фалшиви. Така че направил обходна маневра. Обадил се на Силва – сестрата в детски кабинет, тя да се обади на Мариана, сестрата на доктора от ушния кабинет, та оня да даде болничния. Лично Марио не смеел да говори с ушния по една причина проста. Преди месец си “поискал” от сестрата на ушния, тя си му “дала”, както си е редно между колеги, обаче оня, ушният, разбрал и бил бесен на Марио.

И бил бесен, защото за една година, откакто нашият работел в болницата, бил имал ”чиста младежка дружба” с над осем сестри и една докторка от Детско отделение. Те, макар да се сърдели, че “мръдва” и с други, все пак приемали приятелството му, когато той можел да обърне внимание на една или друга. По тая причина много доктори мразели Марио и той все трябвало да прилага разни хитроумни планове. Та когато се разигравала сложната схема за издаване на болничен лист, същия ден се пуснал слух, че има нов икономически директор, който щял да прави ревизия на всички книжа в болницата. Изведнъж кабинетите утихнали и за една седмица в района на Коньовица и гарата всички били здрави. Та Марио, като се видял в безизходица, решил да отиде напрaво при новия и да го щурмува. Верен на старата коньовичарска поговорка - “Излъжи го, да ти верва” - той отишъл в администрацията с две-три лъжи под мишница. Какво било учудването му, кoгaто зад масивната дъбова врата видял Любо - Графа, Белмондо, Борсалино и приятеля от махалата. Срещата била задушевна и радостна. Последвали прегръдки, псувни на майка, започващи с “kопеле”, “Къде се загуби, бе пич?” и прочее. Въпросът с болничния, разбира се, бил уреден, но срещу информация. Марио снесъл точни данни на своя кумир от детството си поименно кои “обекти” в болницата стават за думкане, кои за услуги и на кои мъжете са ревниви и те не смеят да “мръднат”. Тогава се поставило началото на седмичните срещи в петък в “Сивият кон”.

Любо, като тартор, влязъл в ролята на шеф и наредил: да се намерят всички стари копелета от махалата. Всички сигурно са завършили разпределения в провинция, казарма, а някой може и в затвора за малко да е бил. Но трябва да се види “какво става”. Били дошли нови времена. Комунистите паднали, дошло разграбването, т.е. демокрацията.

“И трябва да се обединим, за да оцелеем”. Така говорел Любо и поставил началото на сбирките на старата банда приятели в “Сивият кон”.

“Сивият кон” си беше класическа кръчма. За интериор имаше дървени маси с битови червени покривки, прани за последен път сигурно през шейсет и осма година за Фестивала на младежта в София. Винаги имаше още към десет сутринта двама-трима посетители. Те си пиеха скромно по една малка ракия (0,40 лв = 20 цента) и само понякога се псуваха, но така, приятелски, за адет. Вечер беше вече по-шумно. Масите се пълнеха с различни хора заради хубавото шкембе и евтините цени. Няколко пъти беше забелязан и известният карикатурист бате Доньо Донев. Той беше и тогава скромен и готин човек, който дори и не пиеше концентрат, а само вино. Благодарение на него, това сериозно, за около година над триста души бараби от махалата имат свои шаржове. А Доньо си беше звезда. Въртяха се филмите му, особено ”Тримата глупаци”, и беше номер 1. Само дето не беше коньовичар, а живееше към площад “Македония”.

Кръчмата тогава се държеше от бай Ристо, но по едно време се държала от зет му. Но зетят напуснал. И то по каква причина – не можел да крадне.

“Аз, дедо – казал на бай Ристо, – ако вечер не открадна от оборото, не ми се спи. А к`во да крадна от теб, като ти ми даваш цялата каса и ми имаш доверие? Така не се работи. Ще ида на морето”.

По тази причина поръчките в кръчмата идваха бавно, но пък и никой не бързаше. Щом дойдеше първата ракия, можеше да започне благият моабет.

Та Марио търчал цяла седмица да събере старите авери. Срещата се състояла следващата събота. Били запазени две маси и още към четири следобед Ситно Боре бил изпратен да пие една ракия и да чака. Всички се събрали към седем, което дало възможност на Ситно Боре да изпие три ракии, да изяде един шамар и два шута от един коняр, на когото, както се разбра по-късно, му откраднал цигарите и бензиновата запалка, но да дочака геройски приятелите.

Срещата преминала по всички правила на Коньовица. До сутринта се изяли 60 кебапчета, 20 шкембета и се изпило следното количество пиене: 26 ракии, 8 бутилки вино, 15 бири, 20 лимонади, 1 джин и 3 коняка. Бяха “оправени” според спомени около 150 гаджета, включително 20 чехкини, 3–4 рускини, 1 влахкиня (от Ачо Джендема), 3 сръбкини и една, незнайно откъде намерена, кубинка. Но върхът на вечерта беше разказът на Боби Б. за козата.

Циничен разказ как се “оправя” коза, кога човек е загорел

(Всичко от Челентано - блажи се.)

По едно време имаше една кампания да се заселва Странджа-Сакар с хора от страната, за да се развиел и оня район на родината. По тази причина Боби Б. бил изпратен в Странджа да отразява за софийски вестник изграждането на новата република на младостта. Настанява се той в едно село с осем жители, със затворена черква и училище, но с работеща кръчма. Трима овчари, един транзистор и двама пенсионирани военни старшини обитавали район от петдесет квадратни километра. И никъде не се виждала жена. Имало в града, намиращ се на 38 километра, една сервитьорка и две магазинерки, за които се носели сексуални легенди и които били добри женици и дашни, но все пак доста далече.

И един ден Боби Б. чул, че двама овчари си говорели за нов обект. Единият давал много ясна картина на действието с богатите за оня район изречения от три думи, четири глагола и петнайсет други словосъчетания. Разговорът се водел в кръчмата (къде другаде?), на съседната маса.

“Пръво ша я връжеш, да не бега, и тогава ша я нагласиш отзад. На нея оная работа й е напреко, наравно с дедовия и направо си влаа. И не мръда, ша гледаш да не мръда на лево и десно и бавно ша дайстваш. И вътре да олабиш, нема се плашиш! Тая нема да фане”.

На Боби Б. този разказ му се сторил много еротичен. Мазохистичният момент с връзването направо изкарал ярки картини на руси каки от “Плейбой”, “Чик” и “Порно кетс” и това с напречната вагина много ясно му се представило в съзнанието. Нашият вече се виждал как е с тази неизвестна жена, без да я връзва и как тия овчари си гледат овчарлъка, когато с ужас дочул, че те говорели всъщност за коза. Не за овца, защото овцата била мръсно животно, ядяла от земята, а виж, козата яде само клони и е много чиста и била най-близко до жената.

Боби Б. веднага купил шише ракия и шише мастика и решил да разнищи този въпрос. За репортаж не ставал, но пък бил важен от житейска и полова гледна точка. След като изпили по две-три ракии, картината се изяснила. Оказало се, че по Странджа-Сакар от стари времена самотните овчари по планината практикували содомията. За това се знаело под сурдинка, както и за педерастията. Най-подходящо било да си имаш коза. Първият път било малко трудно, щото било тясно, но старите майстори използвали мас да си намажели оная работа. Интересно било, че след няколко пъти и козите свиквали и не се дърпали. Знаели си, че сайбията нещо ще прави. Колко им е било кеф, Боби не разбрал. Било се чуло обаче, че към над Лесево една коза след това лижела овчаря за благодарност по лицето и врата. Боби Б. попитал (бил на пет ракии), дали оня не си давал и оная работа и там да го лижат, обаче нашите овчари не знаели. Само били чули, че оня не давал козата и за москвича на горския. А горският искал да купи оная коза за мляко уж, но те, овчарите, не били вчерашни и знаели оня за к`во я иска.

Боби попитал, дали другите кози не ревнували и дали и те не си искали, но овчарите му отговорили, че и това не знаели, но били чули, че кога една коза е доволна, тя направо те пазела и нападала другите кози и дори и жени – билкарки, ония, дето уж за билки ходят цяло лято, а всъщност търсят дедовия на овчарите.

След шестата ракия нашият попитал, а не е ли опитвал някой от тях двамата с две кози. Как? Ами така - двете завързани една до друга и хоп на едната, хоп на другата. Овчарите се чесали по главите и признали, че това не са се сетили и че ето, софиянецът па си е софиянец – знаел какво да прави за собствен кеф. Лошо само, че завалията си немал две кози в София, дори една си немал. Щото, ако имал, можело и на две и на три да го тури, ама като нема кози в града, немало как да свърши тая работа. Само кафета и млади момета имало в София, ама те, овчарите, се притеснявали от тия булки с високите токчета и къси поли, щото били много учени и горди, и скъпи, и се говорели за неща, дето те, овчарите, не схващали много.

После разговорът се отплеснал дали тия жени, билкарките, били по-добри от козите, или козите, щото са кротки, са за предпочитане, дето не искат ни да ги черпиш, ни да им купуваш нещо от града. А само да ги извеждаш и поиш редовно.

“А и жена може ли мляко да ти даде? – разсъждавали овчарите. - Не може, а да те ядоса – може. После, жената, като преспи при теб и избега вечерта, щото мъжът й ще си дойде, а козата си е до теб редовно и постоянно. И козата не може да дума. Да може, ама не може и нема да те издаде с глупави приказки като секоя жена”.

От цялата вечер за софиянеца журналист се изяснило следното: българинът е ебач. Той може без работа, политика, телевизия, вестник хептен, но без пиене и чукане не може. Содомията никога не е спирала да съществува и “кога човек е загорел, може да направи три неща: да се “скаса” от бастуни, да оправи коза и да иде до града, но там требе все пак да плаща, а и може нещо да прифане. Ако е женен, е по-добре, поне в събота, като слезе от “горе”, може да го тури на булката, ама през седмицата си е зор сам. Щото се яде саде месо, сирене и се пие млеко и к`во, карачката постоянно си е рипнала”.

Край на монолога на овчаря. Боби Б. си мислел дори да напише разказ за тия спомени, но си давал ясна представа, че никое списание не би поместило такова нещо. Тогава си беше зрелият социализъм. Жената беше другарка и вярна съпруга и ударничка на труда. Тя дори раждаше между два конгреса. И да се пишат такива неща изведнъж за кози? Направо абсурд!

След две глътки мълчание Любо обобщил, че по-сексуален разказ не бил чувал скоро. На Любо можело да му се вярва и всички кимали с разбиране.

Тогава на тази знаменита среща в старата бойна кръчма се поставили основите на ново крепко приятелство. Преди това обаче всеки си разказал по-интересните случки от последните няколко години. Припомняли се и общи преживявания като това с най-скромния от тайфата - другия доктор - Васко Р.

(Това се чете на фона на Ерик Клептън.)

Това се случило във влака за морето, когато минавали през Белово. Компанията, в която бил докторът, с малко допълнения – сегашната, се качила в София и още след Подуене извадили коняк и започнали леко да запиват. Тогава до морето се пътуваше към 18–20 часа. До към Ихтиман вече били изпили по два коняка и в Костенец купили още. Та когато минавали през Белово, Ситен Боре се провикнал, че там правят кенефна хартия. Любо допълнил, че сигурно много са серливи в тоя град, та чак и фабрика за хартия си построили. Стоимен уточнил, че ако човек омита всичко на масата и стане фабрика за лайна, какъвто бил Любо, ще му трябва и фабрика за кенефна хартия.

В коридора имало беловчани, които били ходили до Костенец по една работа, а тая работа била свързана с разговори. А разговорите се водили на маса в ресторанта на гарата. Щом има мъжки разговори в гаров ресторант, не може да не се изпият по две-три ракии с по четири-пет кебапчета. И няма в страната мъже, които да трябва да говорят за някои важни неща на някоя гара в един тъй дълъг топъл юлски ден и да не се изпият и по 2-3 бири отгоре. Та тия хора се качили на влака да си бегат за Белово и чули приказките на нашите хора. И като ги чули, се засегнали, и като се засегнали, ги попитали тия копелета от София да не би да намекват, че като правели кенефна хартия, те самите са лайнари.

Разбира се Любо веднага се изрепчил и казал, че точно това значи и значело още нещо, а именно, че те били двойни лайнари и затова хартията им била двупластова. Е, после се започнало едно меле, за което още се носят легенди. Едната (на беловчани) е, че така набили софиянци, че ги били чак до Пловдив и там ги изхвърлили от влака. Версията на нашите е, че не било Пловдив, а Пазарджик и че те тактично били слезли, оттегляйки се от купето и коридора, щото ги било страх от милицията. А ги било страх от милицията, защото ако ги хванели, щели да ги върнат поетапно в София и защото на Васко Р. му предстояло пътуване до Чехия, та да не му го провалят.

Споменът е много топъл сега, но тогава си ядоха боя. Лошото е, че Васко Р. също отнесъл няколко шута и една летва по гърба, явила се незнайно откъде.

Та Васко Р. беше и още е доктор на всички. Не че Марио не се разви като лекар, но при Васко Р. имаше някакво религиозно преклонение пред професията. Можеше с часове да изслушва бабите от махалата, да им мери кръвното и всички го обичаха. И беше скромен. Не таеше карез на хората. И имаше един голям плюс, който се разбра по-късно. Щото в началото и той не се досещаше. Беше много надарен. Направо природата беше изсипала мъжко богатство до немай-къде.

А бе чудеха се в махалата защо го наобикалят все зрели жени над трийсет години и чак след време една го открехна, че такива като него са един на сто. И я има трима в Коньовица, я не. А тая, дето му го каза, хубавата кака Марчела имаше опит и всички й вярвахме. Щото тя и за италианец се беше женила и първа развенча мита, че ония били страшни.

“Аз – вика - доктора и за сто италианеца не го давам”. Но това беше няколко години по-късно. При случая с Марио Васко Р. си беше един млад, скромен и перспективен доктор. Оня случай го беше ядосал, но тогава и Марио си беше за шутовете на Любо. Случаят е истински и още се разказва в болницата, в която се случи.

И много майки в интерес на истината, особено самотни, също си правеха сметка, че е хубаво да имаш приятел детски доктор – току-виж пак ти потрябвал. Един ден в отделението обаче, където работи Васко Р., приемат едно дете с лек бронхит и красива майка. Според Марио, като я бил видял, зъбите му затракали от страст. Защо зъбите, не се разбра, но била изключително парче, към двадесет и осем годишна, висока, с кестеняви коси и бюст, не голям, но от ония като лисича муцунка, дето го побърквали нашия. Започва той да я “рути” и разбира, че момичето е скромно, дори изненадващо непохватно, доверчиво като провинциалистка в Париж. И била снаха в София.

Мъжът бил тираджия с по три месечни командировки от Австрия до Афганистан и банишорец. А ако един коньовичар не отмъсти на банишорец, на какво прилича това?! Момичето било действително добро, наивно, дори малко завеяно, защото и Васко Р. забелязал това. Като казвал примерно, че детето трябва да приема повече сокове, майката купувала по десет литра сокове и дори раздавала на другите майки. И на тази хубава девойка оня идиот Марио да й каже това. А то станало така. Детето се оправило, изписали го и дошло време да си отива и майката. Тя, явно благодарна за положените грижи, среща Марио в коридора и го пита: “Вашият приятел д-р Васко Р. какво обича, все пак да му се отблагодаря?” Имала девойката предвид явно дали водка с кола, или коняк с бонбони. Нашият я изгледал, видял, че я изпуска, дори телефона не й е взел и току изтърсил:

– Ми той най-обича свирките. Като му се направи една и работи цял ден и цяла нощ като луд.

Тука изведнъж се усетил какво е казал и изтръпнал.

”Казах си - сподели по-късно пред Любо в “Сивият кон”, - ако т`ва маце каже на мъжа си или на шефката, направо и бой ще ям, и ще ме уволнят, ама директно”. Направо си го хванало шубе.

И тук вече си намерил майстора. Онова хубаво гадже само казало:

– Ми добре, вие в София сте по-напреднали от нас в Ловеч само не знам дали ще му хареса. Мъжът ми все ми се кара, че съм непохватна и всеки път ми бута главата.

Е, нашият тук онемял. Не бил срещал такава жена. Млада, хубава и добра. И се подчинява. И не знае какво е за мъжете. Че тя можела да има в краката си половината мъже на София. Не, това не била нито софиянка, нито коньовичарка. Направо загубена работа. Все пак се окопитил и изрекъл станалата по-късно знаменита фраза:

– Е, карай на моя отговорност.

И после какво направил? Тя тръгнала да търси скромния Васко Р., а Марио направо се измъкнал от болницата и два дни не ходил на работа. И с право. Историята имала продължение.

Намира пациентката Васко Р. и му обяснява:

“Така и така, вашият приятел ми каза какво обичате, много съм ви благодарна, че десет дни неотлъчно бдяхте над детето ми и аз искам да ви се отплатя. Просто кажете къде да отидем”.

Васко Р. си помислил, че тя иска да му даде нещо по-скъпо (той бил получавал и стенен часовник, и сребърна табакера) и излязъл от стаята, където бил с колегите. В един момент му светнало, че Марио може и нещо да е сгафил и попитал какво точно е казал оня. Като разбрал, се хванал за главата.

Жената, явно притеснена, пак повторила, че е малко непохватна, че мъжът й все се карал и й бутал главата и тя все го молела да не й натиска ушите, щото не чувала той какво искал; ама нали на негова отговорност, щом това предпочитал и дори и на отговорността на другия доктор и изобщо, щом така е в София, то ние от Ловеч да си знаем. И казало още, че и на приятелката си ще каже, че тук лекували отлично и се грижели за децата и за майките, и за всичко.

И тук историята прекъсва. Васко Р. мълчи като ремсист на разпит. Марио, след като бил наречен сексуален изрод и чекиджия, също нищо не могъл да измъкне от скромния Васко Р.

Въпросът след седмица бил поставен пред тартора Любо за обсъждане. Но и Графа призна по-късно, че не може да си отговори на въпроса дали пък това гадже е било толкова загубено, или само се е правило. Толкова пък да са наивни в Ловеч, ‘айде не на нас. Остана фактът, че във всеки един момент една жена може да те сбърка. Дори да си най-печеният тарикат.

Оттогава остана оня лаф – “Карай на моя отговорност”.

Ситен Боре хич не го обича. Казва, че като някой му го каже и той свие някой касетофон от провинциална кола на гарата, и го хванат, все той яде боя в III районно. А оня, който му е дал поръчката и казал тоя лаф, си трае.