1. Самотността и страданието на неразбрания човек („Майце си”) „Майце си” е първото публикувано Ботево стихотворение. То очертава облика на личност, която се чувства самотна сред света, отчуждена от неговите залисии и обикновени занимания. Говорещият изповядва пред майка си болката си от това, да води двойствено съществуване: „весел ме гледат мили другари,/ че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят,че аз веч тлея,/ че мойта младост слана попари”. Душевните терзания на героя явно остават неразбираеми за околните, а и самият текст не уточнява причината за тях. Само имплицитно, по подразбиране, може да се предполага, че става дума за важни идеи, които нито могат да бъдат споделени, нито реализирани. Нещо повече - те са някак смътни и неоформени.
В стилистичен и в съдържателен план тази Ботева творба е една от най-органично свързаните с народнопесенната традиция. В нея се съдържат класически фолклорни мотиви като тези за майчината клетва, за попарената младост, за принудителната прокуденост от дома. Лирическата ситуация в стихотворението е подобна на тази в народната поезия - и тук синът се обръща към своята майка, питайки я за важни неща. Но както в „На прощаване” и в „Майце си” той не намира ответ, въпросите му се превръщат в реторични. Причина за това е вероятно фактът, че с оглед смисловите внушения на творбата важни са не евентуалните майчини отговори, а обстоятелството, че тя е единственото близко същество, пред което Ботевият герой може да открие душата си.
Във фолклора напускането на дома от страна на сина обикновено е обвързано с акта на майчино проклинане - заради това, че е загърбен родовият дълг, че е пренебрегната патриархалната обвързаност, че е избран самостоятелен път.Този мотив Ботев разработва по специфичен начин. Откъснал се от дома, поел към чужди страни, неговият герой не намира щастието си, не постига удовлетворение. Нещо повече - той е застигнат от тежка и мъчителна орис: „...скитник ходя злочестен ази/ и срещам това,що душа мрази”.
Смислоопределящ в стихотворението е и друг фолклорен мотив - този за „язвената” младост. Но ако в народното творчество той обикновено е свързан с темата за „забранената”, неосъществената обич, с разлъката от любимата, в случая е изяснен чрез съзнанието за съсипани мечти. Съществото на лирическия Аз е драматично разтерзано, но не от любовна мъка или непосилна тъга по близките (майка, „баща и сестра и братя мили”), а от трагическа безпътица:
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах - що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
