5. Гласовете на съвременниците Във времето на своята поява Ботевото творчество получава скромно признание. За неговите съвременници поезията му се оказва слабо комуникативна, затова в техните оценки присъстват повече личностните, отколкото естетическите характеристики. Свидетелствата им изграждат образа на сложна личност, чужда на всякакви конвенции* и общоприети представи. Скроен не по мярата на своето време, поетът не установява с читателската аудитория онази връзка, която днешният читател има с него. Според литературните историци Ботевата лирика „заварва читателя на 70-те години „неподготвен” (Иван Радев). Своята истинска оценка творчеството на поета получава в критическите писания на първите професионални литературни историци и критици като Боян Пенев и д-р Кръстьо Кръстев.
Ето и някои откъси от спомени на Ботеви съвременници:
„Правеше впечатление, че пише така, както чувства всеки човек, който се стреми към свободен живот (…) Ботев ми направи силно впечатление. По външност – представителен, добре облечен, с орлинен нос, а в отношенията си беше любезен, държеше прост език – човек за уважение….”( Димитър Ночев)
„Ботев имаше лоша репутация. Вред при заминуването му българите си шушнеха за разните истории, които го направиха известен в Бесарабия, Браила, Александрия. Всички му се бояха, ненавиждаха го, уважаваха го. Той правеше навред да говорят за него, повечето лошо. Полицията го следеше. Богаташите го презираха. Младежите го отбягваха, но обичаха. Никой не можеше да издържи смелия му орлов поглед (…) Неговият ум занимаваха социални, общочовешки въпроси, задачи страшни, неразрешими, които вълнуват в нашето време всичките мислещи умове и ги смущават и плашат.” (Иван Вазов)
6. Определенията на литературната история за Ботев Неизменното определение за Ботев е „геният”, т.е. този, който внася в своето време непознати до този момент идеи и дава на бъдещите поколения важни блага и ценности. Признанието за гениалността на поета се прокрадва още в критическите студии на Вазов, публикувани през 90-те години на 19. век. Напр.: „Той се появи на попрището в едно време на най-силно кипене на пробудений народен дух, когато силните умове и силните характери, послушни на тайний глас на призванието си, се являват да ръководят или да изразят общественото съзнание на масите.”
Двадесет години по-късно д-р Кръстьо Кръстев казва следното: „...истинското величие на Ботьова не е в това, което той е създал, а в пътищата на развитие, които неговите творения приложиха на идящите след него художници на словото.” И Гео Милев през 20-те години на 20. век: „Неговата поезия - това бе един стихиен трус, който разтърси българската литература и българската душа в нейния последен и тежък сън: това бе първата, внезапна и могъща, манифестация на българския гений.”
