5. Домът и Пътят в Ботевата поезия („До моето първо либе”, „На прощаване”) Обричането на борческата кауза, сбъдването на отправената към Бога молитва предпоставя редица предварителни актове: прощаване с близките, напускане на дома, загърбване на интимните лични вълнения. Ботевият герой ясно разбира, че за да стане човек на борбата, трябва да престане да бъде човек на дома.
„На прощаване” е поемата, която обяснява и защо Ботевият герой не може да бъде част от дома си, и защо го е напуснал. Свидното родно пространство е завладяно от робството, превзето е „отвътре”. В него и бащиното огнище, и усмивката на либето, и майчиното мляко са образи на онези съкровени неща, с които Ботевият човек вече не може да разполага - те са завладени от насилника („да гледам турчин, че бесней над бащино ми огнище”). За да ги отвоюва отново, бунтовникът трябва да се отдалечи от дома си. Заслушан в повика на своето „сърце мъжко, юнашко”, непримирим към униженията на робството („та сърце, майко не трае/ да гледа...”), той се чувства длъжен да предприеме спасителни действия не само спрямо своите близки, но и спрямо всички поробени („на глас тичам народен”). Категоричността на избора, да се напусне „своето” пространство в името на възвишена родова и национална кауза, в творбата обаче е съчетана с настойчивото търсене на разбиране от близките. Ботевият герой сякаш изпитва страх, да не би в очите на своята майка да изглежда като блуден син. С тези негови притеснения е свързан мотивът за клетвата в поемата, като бунтовникът настоява майчината клетва да бъде насочена към истинската причина за неговото отсъствие от дома - робството, „таз турска черна прокуда”. Потребността от реакция срещу потисничеството обяснява и другата негова настойчивост – след смъртта си да не бъде смятан за „нехранимайка”, а за герой.
Поемата „На прощаване” налага внушенията, че битката за дома се изравнява по смисъл с битката за родината; че пътят извън дома първо отвежда към изгнаничеството в „тази тежка чужбина”, а след това към борбата.
Лирическата ситуация в творбата пресъздава настроението на героя, след като вече житейската посока е избрана. Особеният драматизъм се дължи не на колебания относно предпочетената житейска перспектива, а на обстоятелството, че героят желае неговата майка да приеме избора му, да благослови пътя му към свободата или смъртта.
Интересен е фактът, че известният през Възраждането революционен девиз „Свобода или смърт!” претърпява в Ботевата поема сериозна смислова трансформация. За лирическия човек в нея свободата и смъртта не са алтернативни начала, а взаимосвързани етапи - освобождението е постижимо само чрез преминаването през саможертвата, през смъртта. Ботевият герой съзнава, че това би наранило майка му и затова я моли за прошка. Същевременно обаче прощаването, разбирано като сбогуване, е знак, че бунтовникът е непоколебим в своето решение и че не е готов да го преразгледа.
Романтическата изключителност на начинанието, отправянето към героическите пространства е маркирана в стихотворението чрез местоименното наречие „там” (така като това е направено и в стих. „До моето първо либе”): „Там аз за мило, за драго/(…)/ за него ще се заловя”.
Домът, в който владее робството и пътят, който отвежда „там” и задава други кооординати на съществуването - това са двете взаимно обвързани същности, определящи драматичния избор на Ботевия герой.
