Конспект по литература за 11. клас за дзи христо Ботев и неговото творчество

Търсенето на съмишленик и съратник

Изтегляне 0.51 Mb. страница 6/68 Дата 20.04.2023 Размер 0.51 Mb. #117370 Тип Конспект

Навигация на страницата:

• Към брата си”
• 3. Робският живот и неговите стожери („Елегия”, „Борба”)

2. Търсенето на съмишленик и съратник („Към брата си”, „Делба”) „Към брата си” и „Делба” могат да бъдат прочетени като специфично продължение на „Майце си”. „Към брата си” вече ясно споменава причината за душевните терзания на героя: животът „между глупци неразбрани”- един събирателен образ на всички, които не изповядват неговите родолюбиви ценности: „Отечество мило любя,/ неговия завет пазя”. Стихотворението за първи път въвежда образа на страдащия народ („народен гроб печален”, „плач народен”), а лирическият герой изповядва желанията на сърцето си, свързани със съдбата на общността. Душата му откликва на народното страдание, но копнежите и поривите му не срещат отзив сред останалите (едно специфично продължение на мотива за страдащия и неразбран самотник, въведен още в „Майце си”). Важен в стихотворението е и образът на коварно смълчания свят (проф. Валери Стефанов). Тук са налице две много важни характеристики на Ботевото преживяване на реалността. От една страна, светът е мъртъв, защото е в застой - в него липсват онези важни събития, които биха променили хода на историческото време. От друга страна, светът е коварно смълчан пред усилията на Ботевия човек да промени статуквото*, да измени обстоятелствата. Стихотворението „Делба” отбелязва важна за Ботевия герой промяна – той вече не е сам в коварно смълчания свят. Има съратник, с когото споделя общи идеи, обща съдба и общи представи за това, какво може да раздвижи блатните води на историческото безвремие. Заедно с него, със „стъпки по-твърди”, той ще действа в името на голямата промяна. И ще бъде готов да заплати кървавата й цена - смъртта: ”на смърт, братко, на смърт да вървим”. Стихотворението е посветено на Любен Каравелов. 3. Робският живот и неговите стожери („Елегия”, „Борба”) Стихотворението „Елегия” изгражда образа на човека, който вижда причините за робската ситуация. И жанрът, и речевото действие предполагат една изплакана тъга по трудната за сбъдване мечта – свободата на народа. Ботевият човек обаче не се задоволява само с отчаяните констатации - той действа, заема активна позиция, а „елегичната болка и сатиричната страст” вървят заедно. В стихотворението пряко са посочени виновниците за народното страдание - водачите, които не направляват общността към спасителен изход, а „люлеят” робската люлка на забравата и търпението („кой те в таз робска люлка люлее”); религиозните проповедници, които с призивите си за търпение и примирение подхранват робската участ на народа; туркофилите, които се противопоставят на революционните идеи. Като социални заключения тези изводи са пряк отглас от възгледите на Ботев, че причините за народната трагедия се коренят не само в политическото робство, но и в обществената и идеологическа реакция на част от общността. Като потисник в това стихотворение не е посочен националният враг, а националният предател. Той е представен чрез оксиморона „сган избрана” и чрез огрубеното експресивно определение „рояк скотове”. Родоотстъпниците са обозначени метониимично - чрез типични за общественото им занимание характеристики: „в сюртуци” (интелигенция), „в реси” (духовенство). Абсурдното положение, духовно най-развитата част от народа да не поема ролята си на обществен водач, отново е представено чрез оксиморонна конструкция - „слепци с очи”. Потърсени са и силни образи, чрез които да се означи предателската им роля: „брат на Юда”, „нов кърджалия”. Народното страдание в творбата е внушено чрез два типа образност: библейска (кръстът) и фолклорна („смок е засмукал живот народен”). Необходимо е обаче да се отбележи, че използваният библейски образ е подложен на сериозна смислова трансформация – от символ на спасителното страдание той е превърнат в знак на отчаяното и безплодно колективно мъчение („кръстът е забит във живо тело”). Важно е да се разтълкува и значението на местоимението „ние”, използвано в последната строфа на творбата: „а бедният роб търпи, и ние/ без срам, без укор, броиме време”. Към каква общност от хора причислява себе си говорещият в „Елегия”? Анализът би могъл да ориентира в три насоки: лирическият Аз се идентифицира: от една страна, с всички, които се намират под робство; от друга – с общността на тези, които трябва да изведат народа от игото; от трета – с тези, които виждат други пътища за спасение, различни от общоприетите. Еднозначен и категоричен отговор в текста обаче трудно се намира - такъв по-скоро се съдържа във финала на стихотворението „Борба”. В него местоимението „ние” вече в много по-голяма степен обозначава една общност от хора, обединени около революционната идея и уверени в спасителната й роля: „...ще викнем ние: хляб или свинец!” Стихотворението „Борба” заслужава особено внимание и по повод факта, че представя дълбоките измерения на робството не в техния национален, а в универсалния им аспект: „лъжа и робство на тая пуста земя царуват”. Давайки „сатирична диагноза” на българския свят - „Свестните у нас считат за луди/ глупецът вредом всеки почита...” - Ботевият лирически човек изгражда образа на „кървавото и грешно царство”, в което владеят хаосът, лъжите, обществените заблуди, безмилостното грабителство и удобните идеологически модели („Бой се от Бога, почитай царя!”). В такъв свят героят се чувства особено безнадеждно, защото и трите евангелски ценности - любовта, вярата, надеждата, са сякаш навеки приспани: „в гърди ни любов, ни капка вяра,/ нито надежда от сън мъртвешки/ да можеш свестен човек събуди!” Изтегляне 0.51 Mb. Сподели с приятели: