6. Героическите измерения на свободата и саможертвата („На прощаване”, „Хаджи Димитър”) Геройската смърт в името на свободата е осмислена в двете стихотворения като начало на безсмъртие.
Поемата „На прощаване” внушава идеята, че погиването е неизбежен дял на всеки, който е дръзнал да излезе на страшния път на борбата. В мисленето на Ботевия герой да се обречеш на свободата, значи да се обречеш на смърт. Затова в композицията на творбата изобразяването на картината на юнашката смърт предшества тази на победното завръщане. Разпръснатото „по скали и по орляци” тяло на бунтовника представя суровия реализъм на всяка въоръжена съпротива. Но дори победено и разкъсано, то свидетелства за непокорството на героя, за мъжеството му да избере достойния, „славния” път. И осмисля саможертвата като значим и смислен акт въпреки евентуално поражение, въпреки възможния трагичен развой - защото би довела до отзвук в общността, би намерила признание и продължение („да помнят и те да знаят”, „Но туй щат братя да видят/ и кога, майко пораснат...”, „и дето срещнат душманин...”, „да каже нявга народът...”).
Баладата „Хаджи Димитър” разглежда смъртта на героя в метафизичен план. Изграждайки митологична картина на действието и пространството (космическа уедреност на средата, съпричастност на природните сили, участие на митични същества), тя превръща последните часове на бунтовническия предводител в апотеоз на героичното човешко начало.
Смъртта на „юнака” е представена в баладата като преминаване в други измерения на света. Тя е вход към друго битие, отредено само за героите – представа, позната от древногръцката митология, според която за мъртвите воини е отредено специално място в пространството – Острова на блажените. В Ботевата творба митическите персонажи – самодиви, укротени горски хищници, “земя и небо, звяр и природа”, както и хайдушката песен на одухотворения Балкан изграждат представата, че героят, загинал за свободата на родината, се превръща в част от историческата памет на човечеството. Конкретните български измерения прерастват в общочовешки.
Функционално в баладата на Ботев е и характерното за митологичното мислене вертикално делене на пространството на „горе” и „долу”. В случая обаче то има характер на ценностна опозиция. „Долу” е робското поле с тъжните песни на жетварките, „горе” е хайдушкият Балкан – селението на героите, където витае „духът на Караджата”. Случващото се горе все още не може да промени ситуацията „долу”. Но тъжната констатация „ще да загине и тоя юнак” е последвана от „формулата” на безсмъртието: „Тоз, който падне в бой за свобода,/ той не умира...” И в този смисъл разглеждането на героическата смърт като вселенски факт би могло да се счита дори за специфичен „български принос” на Ботевата балада към световната литература.
