7. Трагизмът на героичното („На прощаване”, „Обесването на Васил Левски”) Освен вселенски факт смъртта на героя в Ботевата поезия може да бъде и емоционален удар, отсъствие от света, болка и страдание. В такъв аспект е осмислена тя в стихотворенията “На прощаване” и „Обесването на Васил Левски”.
В „На прощаване” героят съзнава, че евентуалната му гибел ще нарани неговата майка, ще й причини непрежалима скръб. Въпреки това настоява тя да я приеме като участ на смелите и непокорните, на юнаците, а не на клетниците. Защото това е единственият утешителен начин майчиното сърце да се помири и със скръбта, и с осиротелия дом...
Стихотворението „Обесването на Васил Левски” разширява обхвата на тези смислови внушения, издигайки скръбта до ранга на родината майка, до осиротяването на България. (Интересно е да се отбележи, че Ботев назовава името на своята родина единствено в това стихотворение!)
Плачът („Ох, зная, зная, ти плачеш, майко...”; „Плачи!”), зимната картина на гонените от студените вихри тръни, вълчият вой и горещите молитви на старците създават елегична картина, която според литературната история поражда множество тематични връзки с по-късни произведения в българската литература („линията на зимната скръб” - Валери Стефанов) - като например цикъла на Смирненски „Зимни вечери”.
За разлика от баладата „Хаджи Димитър”стихотворението „Обесването на Васил Левски” не представя смъртта на героя като вселенско събитие, а я затваря в отчайващата картина на скръбта, плача и зловещите звуци на гарвана.
Център на поразения от скръбта свят е бесилото и висящия на него „със страшна сила „един син” на България. Текстът не го назовава по име, но персоналността му е определена още в заглавието (оригиналното заглавие, дадено от Ботев, е „Дякон Васил Левски”, при по-късните публикации е сменено с настоящото). Тук отсъства гордото „там на Балкана”; всичко се е случило в плоскостта на робското поле. Песента не се пее от гордия Балкан, а от студената и сковаваща зима. Друго е и качеството на самата песен - тя не е нито прослава, нито увековечаване, а „зла”, страховита песен.
Свещената скръб на ридаещата майка Родина, безнадеждният плач на робското пространство, отчаяната реакция на общността определят дълбокия трагизъм на елегията и превръщат творбата в културен синоним на непрежалимата загуба и безутешната майчина скръб по загиналия син.
Стихотворението „Обесването на Васил Левски” събира в едно характерните за Ботевата поезия образи на робската пустиня, на Майката и Сина, на плача и песента. Изграждайки представата за смъртта на героя като апотеоз, Ботев не забравя чисто човешкия й аспект – болката и страданието за този, който трябва да я преживее.
