5. Литературата на 90-те години – доминират сатиричните аспекти в литература. Това е времето на критичното вглеждане в националния живот и националния характер. Литературата се превръща в инструмент за социална критика и морални напътствия. Изобличават се обществени недъзи, българинът се направлява и напътства нравствено (Вазов). Стоян Михайловски създава своите сатирични произведения, а израз на негодуванието му от българската политическа действителност е „Книга за българския народ”.Навлизат темите за:
институциите като безучастни към съдбата на човека;
града като опасно място, където човек може да пропадне в социален и нравствен план;
деморализирания политически живот.
Отварянето на България към чуждия свят внася темата за съизмерването на българския свят с европейския. Появява се пътеписът – „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов. Тревогата от културната изостаналост на българския свят спрямо европейския ражда книгата „Бай Ганьо”. Изстъпленията на властта, задушаването на демократичния живот, липсата на обединяваща национална идея са тема и на Вазов, и на Алеко Константинов.
Образцовият герой от този период е личността с високи граждански и универсални човешки идеали. Негово отрицание е политическият хамелеон, продажникът, човекът без идеали, нагаждачът подлец.
Водещи жанрови форми са разказът със социалнокритическа насоченост и фейлетонът.
6.Литературата от средата на 90-те години до края на века През 1892г. немският възпитаник д-р Кр. Кръстев започва издаването на сп. „Мисъл”, което в началото на 20.век се превръща във форум на първите български модернисти, обединени въз основа на сходни естетически възгледи в кръга „Мисъл”. Завръщането на Пенчо Славейков от Германия през 1898г. и привличането към списанието на творци като Яворов и П. Тодоров може да се смята за формално начало на дейността на този кръг в българската култура, подготвил естетическия прелом в нея от традиционна към модерна литература.
В последните години на 19.век по страниците на сп. „Мисъл” д-р Кръстев застъпва идеята за необходимостта от смяна на литературните поколения, обозначени като „стари” и „млади”, с оглед на настъпващите нови тенденции в националния живот. „Опълченското” време на Вазов е отминало и началото на новото столетие трябва да бъде посрещнато адекватно на културните потребности на вече формиралата се нация.
Междувременно още в първите книжки на сп. „Мисъл” излизат произведения на Пенчо Славейков, писани по време на престоя му в Лайпциг, като поемите „Ралица”, „Бойко”, „Неразделни”, част от миниатюрите от бъдещата книга „Сън за щастие” , както и първите редакции на стихотворенията „Cis moll”, „Сърце на сърцата”, „Фрина” – образци на философската лирика. Тяхното създаване (формално погледнато – в чужбина) свидетелства за вече настъпилата промяна в интереса на един български творец към литературна тематика и литературен герой. Появата на тези произведения в българската литература е знак за ново начало. То е поставено в полето на лириката и е ознаменувано от появата на нов тип герой – със сложен психологически живот и с ясно съзнание за своята човешка( и творческа) индивидуалност.
