Konstantin
Усвояване на ценностно-ориентационни модели
Изтегляне 2.18 Mb. Pdf просмотр
|
| 3. Усвояване на ценностно-ориентационни модели, посредством вписване в роля (Толкът Парсънз) За разлика от Е. Дюркем, детето в теорията на Т. ПАРСЪНЗ не е толкова опасно, дори може да кажем, че е «безобидно», защото е под контрола на вече успешно цивилизованите членове на обществото: своите родители. Но и тук връзката между индивидуалното и социалното е съзнателното съобразяване на индивидите със социалните условия, изисквания, норми - външни по своята природа, но възприети от индивида като негови собствени ориентири, т.е. вече интернализирани - процес, при който външните обекти получават постоянно вътрешно представителство, т.е заменят се от техните образи и така формират част от нашето психично съдържание. Може да се каже, че и в представата на Т. Парсънз не намираме отговор на поставения в предишния параграф въпрос как индивидът може да бъде едновременно повече личност и по-солидарен. В тази констелация детето е противопоставено на основните ролеви очаквания и на 31 ценностните ориентири, регулиращи тези очаквания. Нуклеарното семейство, характеризиращо се като малко по размер и със специфични структурни диференциации, точно отговаря на социализационните нужди на детето. То е «фабрика» за производство на човешки личности и предлага «триединство от алтернативи на обществения живот – пристан, поле за себереализация и хранилище на непосредствена човешка близост» [66], [181]. Семейството гарантира трансмисията на нормативните модели, от които от своя страна се ръководи. Именно затова е така значимо. Така социализацията, която за Т. Парсънз означава изграждане на конформни очаквания и необходими диспозиции, е неизбежна [67]. Основните характеристики на детето са неговата способност да научава алтернативни модели, да се привързва и да е зависимо. Ценностно-ориентационните модели (включващи идентифициране на обща ценностна ориентация за нещата като принципно правилна, но очаквана от другия, както и на взаимодопълващите се очаквания за ролята на «другия», изигравана по различен начин, могат да се интернализират само посредством взаимни привързаности. Затова и понятието грижа е значимо в двойствения му смисъл – когато отделните действия се третират и от детето, и от родителя като «изрази» на съответните нагласи, а не просто като отделни поощрения и наказания. Тази концепция е важна за разискваните в рамките на дисертацията проблеми относно социализацията на децата в специализираните институции, защото проблематизира емоционалната връзка на детето със социализиращите 32 агенти, а не я представя просто като механично инструктиране и въвеждане в правилата на обществото. По отношение на процеса на формиране на «базовата личност» (Т. Парсънз описва този процес по Кардинър) е от особено значение начинът, по който детето е третирано от околните в хода на неговото възпитание и отглеждане. Т.нар. интеграционни системи за действие се изграждат основно в периода на детство в отговор на силно преживяно взаимодействие с външния свят и включват генерализиране на предизвиканото отношение спрямо по-широк кръг от ситуации. Въвеждането на тази категория опровергава представата, че движещите сили на човешкото поведение не са биологичните предопределености и потребности от удоволствие, а напротив – стремежът към успех, към лична ефикасност, към утвърждаване в съревнование с другите и признание в резултат от проективните системи за общуване с другите. Т. Парсънз дефинира пет познавателни механизма на обобщаване и различаване, съответно: затвърждаване - угасване, задържане, заместване, подражание и индентификация. По отношение на процеса на усвояване на уменията, породени от тези механизми. Той отбелязва, че «механизмите на социализация действат само дотолкова, доколкото процесът на обучение е интегрална част от процеса на взаимодействие при взаимнодопълващи се роли, така че не само социализиращите агенти, но и социализиращият се трябва да се схващат като играещи роли. ... Само когато бъде установена такава взаимна зависимост на действията един спрямо друг, можем да говорим за социализиционен процес. Чисто физическа 33 грижа за бебето, при коят то няма роля, е просто пасивен обект на манипулация (ако изобщо е възможна), не е социализация» [67, с. 183]. Основен социализиращ агент е майката, тъй като тя държи «нишките», с които «изтегля» детето от по-ниско към по-високо ниво по трудния път на порастването. Майката показва посоките и стъпките, като използва необходимостта на детето от любов, за да осъществи своята задача. Тази нужда от любов се корени в психо-сексуалните пориви на детето и търпи развитие в различните етапи на неговото порастване. Така че тези пориви не застрашават семейството и процеса на социализация, напротив – констелациите на семейството са така устроени, че да използват и трансформират тези пориви в зависимост на нуждите на процеса на социализация. Така най-сериозната опасност за детето е да не се оплете в нишките на майчината любов. Еротичната привързаност на детето с неговата майка, която конституира «вървите», има свои точки на закрепване. Те остават чувствителни, интересът към тях не е явен, но съществуват отворени канали назад към все още оперативната инфантилна мотивационна система. Сериозни нарушения в равновесието на личността могат да отворят отново тези канали. Точно това се има предвид под «регресия» и определя неуспеха на протеклите ранни процеси на социализация. Детето при Т. Парсънз е «мамино детенце» и вероятно би останало такова цял живот. То все още не е напълно член на обществото, защото неговата социализация и обучение продължават през целия живот. |