Konstantin

26
2. «Социално фасониране» на индивида (Емил Дюркем)
Е. ДЮРКЕМ разграничава два периода в детството, които кореспондират с два различни етапа на обучение.
Изследванията на психологията, твърди той, са насочени към първия от тях – ранното детство, включващо първите три или четири години от развитието на детето и ранните феномени на детската психика, интелектуалното и морално развитие. Вторият етап на детството остава встрани от специфичните въпроси на психологията и психологическото развитие на детето и насочва интереса си към неговото
обучение, инструктиране и оформяне, защото индивидът едновременно във физически и в морален смисъл не съществува [114, с. 146-147]. Именно този период представлява интерес за социологията: От една страна налице е нашата индивидуалност и по-специално нашето тяло, което й служи за основа, от друга,всичко онова, което в нас изразява нещо различно от самите нас. Тези две групи състояния на съзнанието не само са различни по произход и свойства, но между тях има истински антагонизъм. Те си противоречат и се отричат взаимно. Ние не можем да се посветим на морални цели, без да престанем да се занимаваме със самите себе си, без да потиснем инстинките и наклонностите, които са вкоренени в нашето много по- дълбоко тяло [114, с.58].
По отношение на втория период на детството Дюркем настоява върху спешната необходимост от образование на
опасното дете, фигуративно с термини като оръжия,
мощни лостове, които трябва да бъдат използвани, за да научат детето на правила [97]. Защото децата дори не са

27 способни да учат без външна принуда, твърди Дюркем. В тази представа външната принуда не е непременно насилие, а се изразява преди всичко във властното въздействие на
«колективните представи» (идеи, вярвания, правила,
ценности) върху индивидуалното съзнание. Съответно фундаменталният недостиг на детето е свързан с това, че неговите воля и желания не са регулирани от морални явторитет на «колективното съзнание». Основните характеристики на индивида в детска възраст са слабост и
променливост. Освен това детето е асоциално, егоистично и
нестабилно, крехко тяло, което и най-лекият полъх може да пречупи [114, с. 147] и трябва да бъде променено чрез обучение колкото се може по-бързо. Възможността за обучение е затруднена, тъй като детето е като хипнотизиран човек, волята му е парализирана, съзнанието празно. По отношение на образованието Дюркем подчертава, че това е основна задача на училището (и на обучението по история), тъй като семействата са прекалено различни и не може да се разчита на тях да гарантират добра ориентация за правилата в обществото. За да може детето да се приобщи към обществото, е необходимо да го чувства като нещо реално, живо, силно, което властва над индивида, но не което той от своя страна дължи на най-доброто от себе си. Трябва да се направи така, че обществото да заживее в него, да стане неразделна съставна част от самото дете и то да не може да се освободи от него, без да се освободи от самото себе си.
Учителят и обучението по история ще предоставят средства за тази цел [97].
Несъмнено, анализът на Дюркем е чувствителен към появата на образователните институции на училището,

28 учителя, дисциплината в обществения живот, но тяхната значимост за социализацията на детето се разглежда през дихотомиите: морално – аморално, социално – асоциално, норма – патология, социализиран индивид – «дивак».
Разбира се, такъв тип теории са били възможни в ранните етапи на изграждане на републиканските институции на националната държава, но в една наднационална ситуация те имат ограничена обяснителна стойност. Очевидно индивидът и обществото са рядко противопоставени в интерпретацията на Дюркем и в съответствие с това светът на детето и неговите
ценности «не съществуват». Социалните факти не са сводими индивидуалните факти и това също така означава, че социалният ред не може да бъде постигнат от индивидуални интереси. Социалното фасониране се изразява в необходимостта да бъдат интернализирани от детето нормите и ценностите на «колективното съзнание».
Ако това не се случи и индивидите се окажат недостатъчно регулирани от нормите и ценностите на колективното съзнание, обществото изпада в състояние на аномия или
егоизъм. В «Правилата на социологическия метод» Дюркем пише: «...Впрочем можем да потвърдим тази дефиниция на социалния факт с показателен социален опит, за което е достатъчно да наблюдаваме начина, по който се отглеждат децата. Когато гледаме фактите такива, каквито са и такива, каквито винаги са били, в очите ни се набива, че всяко възпитание се състои в непрекъснато усилие да се наложат на детето начини на виждане, на чувстване и на действие, до които то не би могло да дойде спонтанно... Този натиск, на който детето е подложено всеки миг, е всъщност

29 натискът на социалната среда, която се стреми да го формира по свой образ и подобие и на която родителите и учителите са само представители и посредници» [113, с. 56].
Представата на Дюркем за детето като невъздържан дивак противопоставя индивида и обществото. През идеята за дуализма на човешката природа той показва, че една част от човека не изразява неговата собствена природа, а става въплъщение на външни социални, т.е на индивидуални сили. Тъй като социалната среда в своята същност е морална, то процесът на социализация на индивида е по същество процес на неговото формиране в морален смисъл.
Той пише: «... тази двойственост съответства на двуякото съществуване, което едновременно водим: едното чисто индивидуално, което има своите корени в нашия организъм, другото, социално, което не е нищо друго, освен продължение на обществото... И така, очевидно е, че егоистичните страсти и тенденции произтичат от нашия индивидуален строеж, докато нашата разумна активност както теоретическа, така и практическа е в тясна зависимост от социални причини... Интересите на цялото не са необходимо едни и същи с тези на частта; ето защо обществото не може да се образува и да просъществува, без да изисква от нас непрестанни и тежки жертви.» [114, с. 67].
Въпреки, че обществото принципно се отличава от природата на човека, то може да поддържа съществуването си, доколкото успява да «фасонира» и подчини индивида като «вкара» в него социално съдържание и така да образува представител на обществото вътре, в самия индивид. От това разбиране за социалното очевидно следва, че обособеността на човешкия индивид е нещо по принцип

30 противостоящо на социалното. Но дали може обособеността на индивида да се обясни изцяло с биологичните му дадености. Дали индивидът може да бъде «произведен», направен, моделиран като пасивен продукт на външно влияние. И ако е вярно, че колкото по-автономен става човешкия индивид, толкова по-зависим става той от обществото, как тогава индивидът може да е повече личност и в същото време повече «солидарен»? На тези въпроси липсва еднозначен отговор в творчеството на Е. Дюркем.

Изтегляне 2.18 Mb.

Сподели с приятели: