Усвояване на екстернализирани

37
Дюркем), но и «тук отвътре» като част от най-съкровеното ни същество. П. Бъргър и Т. Лукман говорят за няколко типа социализация според периода от живота на човека, в който протичат и задачите, които изпълняват – първични, вторична социализация и ресоциализация.
Първичната
социализация е началната социализация, на която индивидът е подложен в детството и чрез която той става член на обществото. Тя е неизбежна.
Благодаранение на този процес социалната структура и социалният свят (единствени и представляващи обективна реалност) се интернализират в детето. Именно затова първичната социализация е най-важна за детето. Това означава, че детето непосредствено схваща или интерпретира дадено обективно събитие като изразяващо значение, т.е като демонстрация на субективен процес, разгръщащ се при другите, който по такъв начин става субективно значим за него самото. Детството е свързано с постепенното потапяне на индивида в света на другите и осъществяването на преход от идентифициране на конкретен друг към генерализиран друг. Следователно, интернализацията в този общ смисъл е, от една страна, базата за разбиране на приближените и от друга – за схващане на света като значима социална реалност [17, с.
155-156]. В процеса на първична социализация детето не избира значимите други – точно определени значими други са отговорни за детето и неговото въвеждане в света.
„Човек трябва да се примири с родителите, които съдбата му е отредила – пишат П. Бъргър и Т. Лукман –
Несправедливостта от ситуацията да бъдеш дете има очевидната последица, че детето не е просто пасивен

38 елемент в процеса на социализация. Възрастните са тези, които диктуват правилата на играта. Детето може да играе тази игра с ентусиазъм или със сподавена съпротива. Но, уви, за него няма друга игра... Тъкмо поради тази причина интернализираният при първичната социализация свят е по- здраво вкоренен в съзнанието, отколкото световете, интернализирани при вторичната социализация. Колкото и първоначалното усещане за неизбежност да бъде отслабвано от следващите с времето разочарования, споменът за сигурността, която вече няма да се върне – сигурността на първите проблясъци на реалност - все още принадлежи на първия свят на детството.” [17, с. 160-161].
По такъв начин светът на детството изгражда доверие не само към личностите на значимите други, но и към техните дефиниции на дадена ситуация посредством типизациите на „правилното поведение”. Този процес се разгръща в обстоятелства, които са силно емоционално натоварени. Необходимо е детето емоционално да се
идентифицира
със
значимите
други,
защото интернализацията се извършва само след като се извърши идентификацията. Детето поема ролите и нагласите на значимите други, т.е. интернализира ги и ги прави свои собствени. А посредством тази идентификация със значимите други детето става способно да идентифицира само себе си, да придобие субективно завършена и приемлива за другите идентичност. Значимите други от една страна дефинират новите ситуации, които детето възприема като обективна реалност. От друга – те участват в поддържане на субективната реалност на детето, общувайки с него. От трета – те непрекъснато модифицират

39 този свят в процеса на опосредяването му. Те подбират аспекти от него в съответствие със собствената си локализация в социалната структура, както и по силата на своите индивидуални, биографично вкоренени идиосинкразии (болезнени реакции в отговор на определени дразнители). Социалният свят се оказва „филтриран” за индивида чрез тази двойна селективност. По такъв начин детето от низша класа не само попива перспективата на тази класа към социалния свят, но я попива под формата на идиосинкразното оцветяване, зададено от неговите родители (или от които и да било индивиди, отговорни за неговата първична социализация). ... Следователно детето от низшата класа не само ще започне да обитава свят, много по-различен от този на детето от висша класа, но може да прави това по начин, съвършено различен от съседското дете от низшата класа. [17, с. 157].
Иначе казано АЗ-ът е рефлектирана цялост, рефлектираща нагласите, най-напред възприети от значимите други към него. Индивидът става онова, което
„значимите други” приемат, че той е. Този процес предполага диалектика между идентификация чрез другите и себеидентификация, между обективно приписана и субективно възприета идентичност. Идентичността е обективно локализирана в определен свят и може да бъде субективно възприемана само заедно с този свят. Детето научава, че е онова, което го наричат [17, с.158].
Дефинициите на ситуациите са много важни по отношение на изследваните представи за детството. Те едновременно произвеждат различия, но и самите те са произведени от различията.

40
Първичната социализация приключва тогава, когато в съзнанието на индивида се изгради понятието за генерализиран друг – абстракция от ролите и нагласите на конкретните значими други. Може да твърдим, че индивидът е социализиран и социализацията се счита за успешна само доколкото съответства на определен статус, доколкото мислите и действията са в съответствие с установеното право в социалната група, от която той е част.
Идентичността е обективно дефинирана като локализация в определен свят и може да бъде субективно възприемана само заедно с този свят. Да се придаде идентичност означава да се припише определено място в света [17, с. 58].
Неуспешната социализация е свързана с несъизмеримост на световете – този, в който индивидът е социализиран, и тези, в който се налага да действа.
За да обяснят как се осъществяват следващите интернализации на свят или защо са възможни преломите в субективното възприемане на света, Бъргър и Лукман въвеждат термините вторична социализация и ресоциализация.

Изтегляне 2.18 Mb.

Сподели с приятели: