Социализация и социализационни механизми

22 децата и имплицитните стратегии за грижа, възпитание и обучение). Обикновено този процес се отнася към определен период на оформянето и развитието на индивида
– както в исторически, така и в индивидуален план – период на разкъсване на естествената вграденост на индивида и включването му в социалния свят. В исторически план процесът протича паралелно с отделянето на човешкото от природното; с изтръгване на социалното цяло от пряката зависимост на природната среда; с движението на човешкия индивид в социалното пространство и свързаният с това процес на сравняване [2], [66], [62].
В съвременния свят социализацията е свързана с
формирането на самосъзнателно отношение на индивида
към света, към себе си и към другите, на отговорност за себе си, на самоизграждане на АЗ-а като уникална и самоценна човешка цялост. Този процес е най-интензивен в детството. От съществено значение тук са най-близките хора на детето – значимите други: родителите, близките, а в по-широк кръг – приятелите, съучениците, учителите.
Съответно детският опит не може да се мисли като изолирана категория, а почти всеки аспект на детското развитие и придобиване на опит е свързан с въвличането на много други хора. От обкръжението си детето възприема легитимните норми и ценности на обществата, общностите, групите, в които е родено, както и мястото на семейството му в тях. То става АЗ в процеса на своето съзряване благодарение на взаимодействието си с другите. То съ- творява себе си като АЗ, оглеждайки се в другите. И, дори да е уникално в конкретността на своето присъствие, то има

23 тази своя уникалност за другите, в отношенията си с другите [2, с.136].
В много теоретични и емпирични опити да бъде изследван процеса на социализация децата се появяват по- скоро като обекти на процеса, отколкото като „актьори”, като активни субекти в него, по-често като отделни
индивиди, противопоставени на социалното цяло и именно поради това в специфични отношения на неравностойност – определени като малки човеци, още-не-човеци, като диваци и примитивни, като неспособни да се контролират, безгрижни, неуравновесени и т.н. В процеса на това някои парадигми в социология на детството правят опит да ре- субективират позицията на децата и детството и подкрепят виждането, че децата трябва да бъдат изследвани като активни участници в конструиране на собствения си социален живот, на живота си с околните и на обществото, в което живеят [137, с. 8]. С други думи те трябва да бъдат разглеждани като субекти и агенти на собственото си конструиране, дори като съ-конструиращи детството и
обществото. Подвеждането им под каквато и да е друга категория, ги обективира, т.е. не разпознава собствените им практики и ги предпазва от видимост [149, с. 72].
Много от големите социологически теории
«изполват» детето, за да илюстрират «pur individual» , т.е. за да запълнят значима позиция, която иначе би останала незасегната – позицията на „обикновения индивид” като противопоставен на обществото. Такава е тезата на швейцарския социолог Д. Б.-НИДЕРБЕРГ:
Подобна перспекива към децата и детството тя нараича
„сепаративна” [97, с. 56], тъй като отдалечава децата от

24 възрастните пропорционално на нарастващата конкретност на изследванията. Нещо повече, подобна представа за децата като „диваци” не е собствено социологическа, а по- скоро заимствана от другите науки, изследващи детството - педиатрия, педагогика, психология. Въз основа на тази представа тя очертава четири етапа на диференциране на
децата, които са логически взаимосвързани. Те се разглеждат като различни перспективи към детството, породени от конкретни социални условия. Първите два етапа са свързани с изтъкване на фундаменталната разлика между възрастните и децата, последвани от изключването на детето от социалния свят, дори от света на човеците.
Детето е почти безполезно – може да му бъде приписана висока стойност, но това ще е изцяло заслуга на образованието (такова е посланието на психолозите и педагозите) или на обществото (такова е посланието на социолозите). Следващите два етапа могат да бъдат открити основно в психологическите изследвания и са свързани с диференциране и измерване на насоките на развитие.
Същите тези насоки определят едни деца като нормални, а други като девиантни в рамките на вече обособената като отделна група. Това е необходимата основа за четвъртата стъпка – патологизиране на групата.
Съществуват и допълнителни характеристики, например полярността на гледните точки. Сред най-често срещаните образи попадат представите за едни деца като ангели, а други – като дяволи, като истинско удоволствие или непосилно бреме, като райски същества или безполезни и ирационални [97, с. 61].

25
Природата на детето се използва също като аргумент. Детето е представено като невинно и животинско по природа в противовес на човешката култура.
Друга характеристика е свързана с
инструментализирането на детето и използването му като реторична фигура в тежест на теории, стремящи се към постигане на други цели.
За да се дефинира добре детската социализация следва да се разгледат

Изтегляне 2.18 Mb.

Сподели с приятели: