Жизнените шансове и социалният успех

43
П. БУРДИЙО е чувствителен именно към тези проблеми за социалното насилие, които в неговата интерпретация са другото име на идеологията. За да се изследват въпроизводството на социални позици и
неравенствата, с които те са свързани, през съвременните стратегии за социализация на децата, е необходимо да се центрира върху това, какво всъщност има предвид П.
Бурдийо под хабитус и как това понятие е свързано със
социалния успех на децата [14], [15].
Понятието хабитус е дефинирано от П. Бурдийо като социализирана субективност, т.е. като „система от схеми на възприятие и оценка, когнитивни и оценъчни структури, които агентите придобиват чрез дълъг опит в дадена позиция на социалния свят. Хабитусът е едновременно система от схеми на производство на практиките и система от схеми на възприятие и оценка на практиките. И в двата случая неговите операции изразяват социалната позиция, в която се е конструирал. Вследствие на това хабитусът произвежда практики и представи..., но те са непосредствено възприемани като такива само от агентите, които притежават кода, необходимите класификационни схеми, чрез които да разберат социалния смисъл” [14, с.
135].
Както вече се показа по-напред, всекидневната реалност се явява като завършена сфера от значения, която е значима относително субективно за хората. Обективността на този „подреден свят” определя „ социалното пространство” (наречено от Бурдийо поле), което задава схемите за интерпретация на реалността и изгражда усета
за играта у агентите си. Това означава, че човек, живеейки

44
„на доверие”, живее в схема, в която даже неговите избори са съобразени с правилата в определеното социално поле.
Практическите схеми, които ориентират поведението на индивида в обичайните ситуации, се основават на класиране, на йерархизиране, на разделение, но същевременно са и „принципи на виждане”. Следователно
хабитусът предполага представа и усет за собствената
позиция, но и представа и усет за позицията на другите
[14].
Това, с което концепцията на П. Бурдийо е ценна за проблемите, дефинирани в докторската теза и преодолява дефицитите на представените по-горе перспективи към социализацията е именно насочеността към улавяне на обективните структури, но и към удържане на субективната гледна точка към тях. Човек възприема социалния свят и социалните дистанции в зависимост от това, доколко е
„попил в себе си” обективните съотношения на позициите в социалното пространство. Но и в зависимост от това как
мисли и интерпретира дистанциите. Затова е важно да
бъде разбрано не автоматичното възпроизводство на
структурите, а шансовете на човека в тях, не толкова
биографичните стратегии, колкото възможностите
субектите да правят избори в тях. Интересно е как тогава полетата задават социалните условия за възможност на едни биографични траектории и за невъзможност на други; социални условия за възможност на усвояване чрез миметиране (от гр. „мимезис” – подражание) – на едни хабитуси и за невъзможност на други [21, Х].
Понятието стратегия е ключово в това отношение – за разлика от Клод Леви-Строс, П. Бурдийо говори не за

45 създадени правила, а за принципът на стратегиите като практически усет, като практическо владеене на логиката или на вътрешно присъщата на играта необходимост, придобивана чрез опита в играта и функционираща извън съзнанието и речта (по примера на телесните техники) [15, с. 65].
В съответствие с тази интерпретация стратегиите могат да бъдат разглеждани във взаимовръзката между
обективните структури и позиции в едно поле на символни борби, каквото в разглеждания случай са институционалните грижи за деца, от една страна, и като
субективни представи на агентите за тези обективни
позиции – от друга. Нещо повече, според Бурдийо това дава възможност на социолога „да избегне представянето на теорията (която трябва да се построи, за да се обясни практиката) за принцип на тази практика” [14, с. 64].
Стратегията е продукт на практическия усет, който като усета към играта, една обособена, исторически определена социална игра, се усвоява още от детството чрез включването в социалните дейности и в детските игри.
Добрия играч (а в известен смисъл играта прави човека) прави във всеки момент това, което трябва да се прави, което се изисква от играта. Това предполага непрекъснато творчество, необходимо за да се адаптира човек към безкрайно различни, никога напълно идентични ситуации
[14, с. 66].
Случаите, в които детето е социализирано в семейството от родителите си и случаите, в които то прекарва детството си в специализирана институция за деца, лишени от родителска грижа, предполагат различни

46
специфични обективни позиции, които от своя страна са свързани със различни субективни представи на
индивидите за тези позиции. Тези модели следователно
определят
дистанции, които
„предсказват срещи, привързаности, симпатии или даже желания: по-конкретно това означава, че хората, разположени в горната част на пространството, имат малък шанс да се оженят за хора, разполагащи се в долната част, най-напред, защото имат малък шанс да ги срещнат физически (освен в това, което наричат „лоши места”, т.е. с цената на прекрачване на социалните граници, дублиращи пространствените разстояния); след това, защото, ако се срещнат мимоходом, случайно и като че ли инцидентно, те няма да се „чуят”, няма да се разберат истински и няма да се харесат взаимно
[15, с. 29]. Несъизмеримостта на техните позиции е в основата на социалните неравенства – позициите се тълкуват по един или друг начин от индивидите и така предопределят заемането или незаемането на следващите възможни/невъзможни позиции.

Изтегляне 2.18 Mb.

Сподели с приятели: