Космически граници



страница28/34
Дата21.07.2016
Размер4.82 Mb.
1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   34

Представи си, че преди сто и деветдесет милиона години гнездо на тия Ваthynomus gyganteus е било заровено под дълбоко океанско свлачище на тиня - възбудено рече Толанд. - Когато тинята се вкамени, буболечките се фосилизират. В същото време океанското дъно, което постоянно се движи като бавна конвейерна лента към океанските падини, отнася фосилите в зона със силно налягане, където в скалата се образуват хондрули! - Океанологът говореше все по-бързо. - И ако част от фосилизираната хондрулизирана кора се отчупи и се озове в края на падината, което се случва много често, спокойно могат да я открият!

– Но ако НАСА… - заекна Рейчъл. - Искам да кажа, ако всичко това е лъжа, в НАСА трябва да са знаели, че рано или късно някой ще забележи, че този фосил прилича на морско същество, нали така? Нали ние току-що го направихме!

Толанд принтираше снимките на Ваthynomus gyganteus на лазерен принтер.

– Не знам. Даже някой да посочи приликите между фосилите и живата морска въшка, физиологията им не е еднаква. Това дори още по-категорично доказва твърдението на НАСА.

Рейчъл най-после разбра.

– Панспермия. - "Живот на Земята, посят от космоса".

– Точно така. От научна гледна точка приликите между космическите и земните организми са напълно логични. Тази морска въшка всъщност потвърждава твърденията на НАСА.

– Освен ако не се оспори автентичността на метеорита.

Толанд кимна.

– Щом се оспори, всичко рухва. От приятел на НАСА нашата морска въшка се превръща в техен враг.

Рейчъл мълчаливо се взираше в страниците със снимките, които излизаха от принтера. Опитваше се да си каже, че всичко това е случайна грешка на Управлението, ала знаеше, че не е така. Хората, които допускаха случайни грешки, не се опитваха да убиват.

В лабораторията внезапно се разнесе носовият глас на Корки:

– Невъзможно!

Толанд и Рейчъл се обърнаха едновременно.

– Пак ще измерим това проклето съотношение! Просто няма логика!

Завия забързано се появи с няколко компютърни разпечатки в ръка. Лицето и бе пепеляво.

– Майк, не знам как да го кажа… - Гласът и секна. - Съотношението между титана и циркония в този образец… - Тя се прокашля. - Съвсем ясно е, че в НАСА са допуснали огромна грешка. Техният метеорит е океанска скала.

Толанд и Рейчъл се спогледаха, ала не казаха нищо. Вече знаеха. Всички подозрения и съмнения се бяха надигнали като гребен на вълна и достигаха кулминационната си точка.

Океанологът кимна. От очите му струеше тъга.

– Да. Благодаря, Завия.

– Но аз не разбирам - продължаваше геоложката. - овъглената кора… откриването му в леда…

– Ще ти обясним на път за сушата - обеща Толанд. - Тръгваме веднага.

Рейчъл бързо събра всички разпечатки и доказателства. Те бяха поразително категорични: радарната разпечатка с шахтата под шелфа, снимките на живата морска въшка, напомняща на фосила на НАСА, статията на доктор Полък за океанските хондрули и данните от микросканирането, показващи обеднен титан в метеорита.

Заключението бе безспорно.

Измама.

Толанд погледна купчината документи в ръцете на Рейчъл и тежко въздъхна.



– Е, според мен Уилям Пикъринг вече разполага с доказателства.

Тя кимна и отново се зачуди защо директорът не отговаря.

Океанологът вдигна слушалката на близкия телефон и я подаде.

– Искаш ли пак да опиташ да му се обадиш?

– Не. Да побързаме. Ще опитам да се свържа с него от хеликоптера. - Вече беше решила, че ако не се свърже с Пикъринг, ще нареди на бреговата охрана да ги закара направо в НРС, на по-малко от триста километра.

Толанд понечи да затвори телефона, но се поколеба и се намръщи.

– Странно. Няма сигнал.

- Какво искаш да кажеш? - попита Рейчъл.

– Странно - повтори той. - Преките сателитни връзки никога не…

– Господин Толанд? - Пилотът от бреговата охрана се втурна в лабораторията с пребледняло лице.

– Какво има? - попита океанологът. - Идва някой ли?

– Има проблем - отвърна пилотът. - Не знам. Всички радарни и комуникационни устройства просто изключиха.

Рейчъл напъха документите в джобовете си.

– Качвайте се на хеликоптера. Тръгваме. Веднага!


109
Гейбриъл с разтуптяно сърце прекоси тъмния кабинет на сенатор Секстън. Помещението бе колкото просторно, толкова и елегантно - дървена ламперия с резба, маслени платна, персийски килими, кожени столове и грамадно махагоново бюро. Единственото осветление беше зловещото сияние на компютърния екран. Тя се приближи до бюрото.

Сенатор Секстън маниакално бе прегърнал идеята за "дигитален офис" и беше заменил претъпканите кантонерки с компактната, лесна за търсене и проста система на персоналния си компютър, в който вкарваше огромни количества информация - дигитализирани бележки от срещи, статии, речи. Компютърът му бе свещена територия и той държеше кабинета си винаги заключен. Отказваше дори да го свърже с интернет от страх, че в святата му дигитална съкровищница може да проникнат хакери.

Преди година Гейбриъл изобщо нямаше да повярва, че някой политик ще е толкова глупав, че да пази копия от уличаващи го документи, ала Вашингтон я беше научил на много неща. "Информацията е власт". Тя смаяно бе разбрала, че сред политиците, които приемат съмнителни дарения за предизборните си кампании, е масова практика да пазят доказателства за тези пари - писма, банкови документи, квитанции - всичко, скрито на сигурно място. Евфемистично наричана във Вашингтон "сиамска осигуровка", тази тактика защитаваше кандидатите от дарители, които смятаха, че щедростта им дава право да упражняват прекалено силен политически натиск. Ако някой дарител станеше прекалено настойчив, кандидатът просто можеше да му покаже доказателства за незаконното дарение и да му напомни, че и двете страни са нарушили закона. Доказателствата гарантираха, че кандидатите и дарителите завинаги са залепени едни за други - като сиамски близнаци.

Гейбриъл се вмъкна зад бюрото на сенатора и седна. Пое си дълбоко дъх и погледна компютъра. "Ако Секстън взима подкупи от ФКГ, всички доказателства би трябвало да са тук". Скринсейвърът на сенатора представляваше редуващи се снимки на Белия дом. Беше го направил един ентусиазиран служител от предизборния му щаб, майстор на нагледните материали и позитивното мислене. Около снимките пълзеше надпис: "Президентът на Съединените щати Седжуик Секстън… Президентът на Съединените щати Седжуик Секстън… Президентът на…"

Гейбриъл премести мишката и се появи прозорец.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:

Очакваше го. Това нямаше да е проблем. Предишната седмица бе влязла в кабинета на Секстън тъкмо когато сенаторът сядаше и отваряше компютъра си. Беше го видяла бързо да натиска само три клавиша.

– Това ли ви е паролата? - попита го предизвикателно тя.

Секстън вдигна поглед.

– Моля?


– А аз си мислех, че взимате мерки за сигурност - добродушно го упрекна Гейбриъл. - Паролата ви е само от три знака. Компютърджиите нали ни казаха да използваме най-малко шест?

– Компютърджиите са тийнейджъри. Я да се опитат да запомнят шест случайни букви, когато станат на четирийсет! Освен това вратата е с аларма. Никой не може да влезе.

Гейбриъл усмихнато се приближи.

– Ами ако някой се вмъкне, докато сте в клозета?

– И опита всякакви комбинации ли? - Той се засмя скептично; - Аз наистина се разтакавам в тоалетната, обаче не чак толкова.

– Басирам се на вечеря в "Давид", че ще позная паролата ви за десет секунди.

Секстън я погледна заинтригувано и весело.

– Ти не можеш да си позволиш да ме поканиш в "Давид", Гейбриъл.

Значи признавате, че ви е страх!

Сенаторът с въздишка прие баса.

– За десет секунди ли? - Той излезе от системата и даде знак на Гейбриъл да заеме мястото му. - Знаеш, че в "Давид" си поръчвам само салтимбока*. А тя никак не е евтина.

* Италианско ястие. - Б. пр.

Гейбриъл сви рамене и седна.

– Парите са си ваши.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛАТА:

– Десет секунди - напомни Секстън.

Тя се засмя. Щеше да и отнеме само две. Дори от прага бе успяла да види, че сенаторът въвежда трибуквената парола много бързо, при това само с показалец. "Явно един и същи клавиш. Много неблагоразумно". Гейбриъл беше видяла и че ръката му е разположена над крайната лява част на клавиатурата - което свеждаше възможностите до около девет букви. Изборът на буквите бе елементарен - Секстън беше влюбен в тройното повторение на името си. Сенатор Седжуик Секстън. "Никога не подценявай егото на политиците". Гейбриъл написа ССС и влезе в системата.

Секстън смаяно зяпна.

Това беше миналата седмица. Сега Гейбриъл отново седеше пред компютъра и бе убедена, че сенаторът не е отделил време, за да си измисли друга парола.

"Защо му е? Той ми има пълно доверие".

Тя написа ССС.

НЕВАЛИДНА ПАРОЛА - ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

Гейбриъл ахна. Очевидно бе надценида доверието на сенатора.
110
Атаката беше неочаквана. Страховитият силует на боен хеликоптер се стрелна като гигантска оса от небето на югозапад от "Гоя". Рейчъл не се съмняваше нито какво е това, нито защо идва.

В мрака от носа на вертолета се разнесе грохот и дъжд от куршуми обсипа фибростъклената палуба на кораба, като проряза линия напречно на кърмата. Рейчъл със закъснение се хвърли да се прикрие и усети пареща болка в ръката. Тежко се строполи на палубата, претърколи се и изпълзя зад прозрачния купол на подводницата "Тритон".

Над нея избухна грохот на ротори и хеликоптерът префуча над кораба. Шумът утихна със зловещо свистене. Вертолетът се стрелна над океана и започна да обръща за втора атака.

Просната на палубата, разтрепераната Рейчъл притисна ръката си и се огледа за Толанд и Корки. Двамата мъже се бяха скрили зад един навес и сега с олюляване се изправяха, ужасено вторачени в небето. Рейчъл се надигна на колене. Целият свят сякаш изведнъж бе започнал да се движи забавено.

Приклекнала зад прозрачния купол на подводницата, тя панически погледна единствената им възможност за бягство - хеликоптера на бреговата охрана. Завия вече се качваше в кабината и отчаяно им махаше. Рейчъл видя как пилотът скача на седалката и пали двигателите. Перките се завъртяха; съвсем бавно. Прекалено бавно. По-бързо!

Рейчъл усети, че се изправя, готвеше се да се затича, чудеше се дали може да прекоси палубата преди враговете да са се върнали. Зад себе си чу Корки и Толанд да се приближават към нея и чакащия ги вертолет. "Да! Бързо!"

И тогава го видя.

От пустия мрак на сто метра в небето изникна тънък като молив лъч червена светлина и се плъзна по палубата на "Гоя". После откри целта си и спря върху хеликоптера на бреговата охрана.

Трябваше и само миг, за да разбере какво е това. В този ужасяващ моменти се стори, че всичко на палубата се слива в странна смесица от форми и звуци. Толанд и Корки тичаха към нея… Завия махаше като обезумяла от хеликоптера… червеният лазер разсичаше нощното небе.

Беше късно.

Рейчъл се хвърли на пътя на Корки и Толанд и разпери ръце в опит да ги спре. Тримата се строполиха на палубата.

В далечината проблесна бяла светлина. Пред смаяния и ужасен поглед на Рейчъл по линията на лазерния лъч премина идеално права огнена следа.

Ракетата "Хелфайър" улучи корпуса и хеликоптерът се пръсна на парчета като играчка. Разтърсващата вълна от топлина и шум помете палубата, отгоре заваляха пламтящи шрапнели. Горящият скелет на вертолета се наклони върху изкривената си опашка, залюля се за миг, прекатури се през борда и падна в океана сред съскащ облак пара.

Рейчъл затвори очи. Задушаваше се. Чуваше клокоченето на потъващите останки - силното течение бързо ги отдалечаваше от "Гоя". В хаоса се разнесоха виковете на Майкъл Толанд. Силните му ръце се опитваха да я изправят. Ала тя не можеше да помръдне.

"Пилотът от бреговата охрана и Завия са мъртви. Ние сме следващите".
111
Времето се бе успокоило и в купола цареше тишина. Въпреки това директорът на НАСА Лорънс Екстром дори не се беше опитвал да поспи. Бе прекарал цялото време сам - крачеше из купола, взираше се в метеоритната шахта, прокарваше длани по вдлъбнатините на гигантската овъглена скала. Накрая взе решение.

Сега седеше пред видеофона в ПСП и гледаше уморените очи на президента на Съединените щати. Зак Херни бе по халат и изобщо не изглеждаше весел. И щеше да помръкне още повече, когато чуеше какво има да му казва Екстром.

Когато директорът свърши, на лицето на Херни се бе изписало смущение - сякаш още бе прекалено сънен, за да разбере смисъла на казаното.

– Чакай - каза президентът. - Сигурно връзката е лоша. Значи НАСА е получила координатите на метеорита от засечено радиосъобщение - и после е инсценирала откриването му от ПОСП, така ли?

Екстром мълчеше сам в мрака. Искаше му се да се събуди от този кошмар. Мълчанието очевидно не допадна на президента.

– За Бога, Лари, кажи ми, че това не е вярно!

Устата на директора пресъхна.

– Ние открихме метеорита, господин президент. Нищо друго няма значение.

– Кажи ми, че това не е вярно.

Тишината прониза ушите на Екстром като глух рев. "Трябваше да му кажа" - помисли си той.

– Господин президент, провалът с ПОСП щеше да ви провали на изборите. Когато засякохме радиосъобщение, споменаващо за голям метеорит в леда, видяхме възможност да се върнем в борбата.

Херни се смая.

– Като имитирате откритие на ПОСП ли?

– ПОСП така или иначе щеше да заработи нормално, но не достатъчно скоро за изборите. Резултатите от първичните избори бяха лоши и Секстън нападаше НАСА, затова…

– Ти си луд! Ти си ме излъгал, Лари!

– Възможността ни се предостави сама, господин президент. Реших да се възползвам от нея. Засякохме радиосъобщението на канадеца, открил метеорита. Той загина по време на буря. Никой друг не знаеше за съществуването на метеорита. ПОСП орбитираше в района. НАСА имаше нужда от успех. Разполагахме с координатите.

– Защо ми го съобщаваш сега?

– Реших, че трябва да научите.

– Знаеш ли какво ще направи с тази информация Секстън, ако се добере до нея?

Екстром предпочиташе да не се замисля за това.

– Ще каже на света, че НАСА и Белият дом са излъгали американския народ! И знаеш ли, ще е прав!

– Вие не сте излъгали, господин президент. Аз излъгах. И ще подам оставка, ако…

Ти не разбираш, Лари. Аз се опитвам да управлявам страната с честност и почтеност! По дяволите! Тази вечер всичко беше чисто. Достойно. А сега научавам, че съм излъгал света?

– Това е съвсем малка лъжа, господин президент.

– Няма такова нещо, Лари - кипна Херни.

На Екстром му се струваше, че стаичката се свива около него. Имаше да казва на президента още много неща, ала разбираше, че трябва да почака до сутринта.

– Съжалявам, че ви събудих, Просто реших, че трябва да научите.

В другия край на града Седжуик Секстън отпи глътка коняк и все по-раздразнено закрачи из апартамента си.

"Къде се губи Гейбриъл, по дяволите?"
112
Гейбриъл Аш седеше на бюрото на сенатор Секстън и унило се мръщеше на компютъра му.

НЕВАЛИДНА ПАРОЛА - ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

Бе опитала още няколко пароли, които и се бяха сторили вероятни, но нито една от тях не се беше оказала вярна. След като прерови кабинета за отключени чекмеджета и случайно забравени улики, тя се предаде. И тъкмо се канеше да си тръгне, когато забеляза в настолния календар на Секстън нещо странно. Някой беше оградил датата на изборите с червен, бял и син фосфоресцентен флумастер. Определено не бе сенаторът. Гейбриъл придърпа календара. Върху датата със замах беше написано възклицанието ПНСАЩ!

Жизнерадостната секретарка на сенатора очевидно го зареждаше с позитивна енергия за деня на изборите. Секретната служба използваше съкращението ПНСАЩ за "президент на Съединените, американски щати". Ако всичко минеше добре, в деня на изборите Секстън щеше да стане новият ПНСАЩ. Гейбриъл върна календара на мястото му и се изправи. После се вцепени и отново погледна компютърния екран.

ВЪВЕДЕТЕ ПАРОЛА:

Тя пак се обърна към календара.

ПНСАЩ.

Внезапно я обзе надежда. Нещо в съкращението я караше да си мисли, че е идеално за парола на сенатора. "Елементарна, позитивна, лесно запомняща се". Бързо написа буквите.



ПНСАЩ

После затаи дъх и натисна ентър. Компютърът изпиука.

НЕВАЛИДНА ПАРОЛА - ДОСТЪП ЗАБРАНЕН

Гейбриъл провеси нос и пак се предаде. Тръгна към вратата на тоалетната, за да се върне по същия път, по който бе влязла. Беше по средата на стаята, когато мобилният и телефон иззвъня. И без това бе на ръба и звукът я стресна. Все пак тя извади телефона и вдигна поглед към скъпия стенен часовник на Секстън. Почти четири сутринта. В този час можеше да я търси единствено сенаторът. Явно се чудеше къде е. "Да вдигна ли, или да го оставя да звъни?" Ако отговореше, трябваше да излъже. Но иначе Секстън щеше да заподозре нещо.

Тя отговори.

– Ало? - Гейбриъл? - нетърпеливо попита Секстън. - Защо се бавиш?

– Заради паметника на Рузвелт. Таксито попадна в задръстване и сега сме…

– Май не си в такси.

– Да - призна тя. Кръвта рязко нахлу в главата и. - Не съм. Реших да се отбия през службата и да взема някои документи за НАСА, които може да имат отношение към ПОСП. Нещо не мога да ги намеря.

– Побързай. Искам да насроча пресконференция за сутринта, а трябва да обсъдим подробностите.

– Скоро ще пристигна.

Секстън не отговори веднага.

– В твоя офис ли си? - Гласът му звучеше смутено.

– Да. След десет минути тръгвам.

Нова пауза.

– Добре. До скоро.

Гейбриъл затвори, прекалено потънала в мисли, за да обърне внимание на високото, отчетливо тиктакане на стенния часовник само на няколко метра от нея.
113
Майкъл Толанд разбра, че Рейчъл е ранена едва когато видя кръвта по ръката и, докато я притегляше зад подводницата. Вцепененото и изражение му подсказа, че тя не изпитва болка. Океанологът и помогна да се изправи и се обърна да потърси Корки. Приятелят му пълзеше към тях с ужасен поглед.

"Трябва да се скрием" - помисли си Толанд. Все още не осъзнаваше целия смисъл на случилото се. Очите му инстинктивно се плъзнаха по няколкото горни палуби. Стълбите, които водеха към мостика, бяха открити, а самият мостик представляваше стъклена кутия - прозрачна мишена. Щеше да е самоубийство да се качат там. Това означаваше, че им остава само една посока. За миг Толанд с надежда насочи поглед към подводницата и се зачуди дали не могат да се скрият от куршумите под водата.

Абсурд. В тритона имаше място само за един човек и спускането отнемаше цели десет минути. Освен това без заредени акумулатори и компресори подводницата беше безполезна.

– Идват! - с изтънял от страх глас извика Корки и посочи небето.

Океанологът дори не си направи труда да погледне нагоре, а махна с ръка към близката алуминиева рампа, която се спускаше под палубата. Приятелят му нямаше нужда от насърчаване - наведе се, хукна към отвора и изчезна по рампата. Толанд прегърна Рейчъл през кръста и го последва. Двамата се скриха под палубата точно когато хеликоптерът се върна и отново обсипа всичко наоколо с куршуми. Майк помогна на Рейчъл да слезе по решетъчната рампа на платформата над водата. Изведнъж тялото на младата жена се напрегна и Толанд я погледна, уплашен, че е улучена от рикоширал куршум.

Но когато видя лицето и, усети, че причината е друга. Проследи ужасения и поглед надолу и мигновено разбра.

Рейчъл стоеше неподвижно. Краката и отказваха да се движат. Взираше се в странния свят под тях.

Заради особения си план, "Гоя" нямаше корпус, а подпори като огромен катамаран. Бяха се спуснали през палубата върху решетъчен коридор, висящ над открита десетметрова бездна. Тук шумът бе оглушителен и ехтеше в долната страна на палубата. За ужаса и допринасяше и фактът, че подводните прожектори на кораба все още бяха включени и хвърляха зеленикаво сияние дълбоко в океана. Във водата се очертаваха шест-седем призрачни силуета. Огромни акули-чук, плуващи на място срещу течението - гъвкави тела, които се огъваха насам-натам. В ухото и се разнесе гласът на Толанд:

– Спокойно, Рейчъл. Гледай право пред себе си. Аз съм точно зад теб. - Ръцете му внимателно се опитаха да освободят вкопчените и в перилата юмруци. В този момент Рейчъл зърна алена капчица кръв, която се откъсна от ръката и и падна през решетката. Очите и я проследиха към морето. Въпреки че не я видя да пада във водата, след миг акулите едновременно се завъртяха и с тласък на мощните си опашки се сблъскаха сред хаос от зъби и перки.

"Имат най-съвършеното обоняние в морето… Могат да надушат кръв от километър и половина".

– Гледай право пред себе си - с висок, окуражителен глас повтори Толанд. - Аз съм точно зад теб.

Тя усети дланите му върху хълбоците си. Побутваше я напред. Рейчъл откъсна очи от бездната под решетката и закрачи по коридора. Някъде горе отново затътнаха роторите на хеликоптера. Корки вече доста се бе отдалечил и панически се клатушкаше пред тях.

– Чак до отсрещната подпора, Корки! - извика му Толанд. - По стълбите!

Рейчъл. най-после видя накъде са се запътили. Надолу се спускаха няколко метални рампи. На равнището на водата имаше тясна палуба, която минаваше по цялата дължина на "Гоя". От нея стърчаха няколко малки кея - като миниатюрно пристанище под кораба. До тях имаше голяма табела с надпис:

ВОДОЛАЗНА ЗОНА

Гмуркачите изплуват без предупреждение

- Лодките да се движат внимателно -

Рейчъл можеше само да се надява, че Майкъл не възнамерява да се спасят с плуване. Страхът и се усили, когато океанологът спря до няколко шкафа, отвори първия и тя видя вътре закачени неопрени, шнорхели, плавници, спасителни жилетки и харпуни. Преди да успее да възрази обаче, Толанд измъкна от шкафа един сигнален пистолет.

– Да вървим.

Продължиха напред. Корки вече беше преполовил пътя.

– Виждам я! - извика той и гласът му отекна почти весело над бушуващите вълни.

"Какво вижда?" - зачуди се Рейчъл, докато астрофизикът тичаше по тясната рампа. Тя не забелязваше нищо друго освен гъмжащия от акули океан, който се плискаше опасно близо под нея. Толанд я подканваше да побърза и изведнъж Рейчъл също видя причината за вълнението на Корки. В отсрещния край на рампата бе завързана малка моторница. Корки се втурна към нея.

Рейчъл зяпна. "Да избягаме от хеликоптер с моторница?

– На борда и има радиостанция - каза Толанд. - И ако успеем да се отдалечим достатъчно от заглушаващото поле на вертолета…

Младата жена престана да го чува. Току-що беше видяла нещо, което вледени кръвта и.

– Късно - изхриптя тя и посочи с треперещия си показалец. "Свършено е с нас…"

Толанд се обърна и в миг разбра, че това е краят.

От отсрещната страна на кораба, като дракон, надничащ през вход на пещера, висеше черният хеликоптер. На океанолога му се стори, че се готви да полети срещу тях, но вертолетът започна да се завърта, за да се прицели. Майкъл проследи посоката на картечниците. "Не!"

Приклекнал до моторницата, за да отвърже въжетата, Корки вдигна поглед точно когато дулата под хеликоптера блъвнаха огън. Астрофизикът се олюля, прескочи перилата и се просна на дъното на лодката, за да се скрие. Долната част на десния му крак беше в кръв. Клекнал зад таблото, Корки заопипва с пръсти, докато не намери ключа. Мощният двигател "Мъркюри" с двеста и петдесет конски сили изрева.

След миг от носа на вертолета се появи червен лазерен лъч и обозначи моторницата. Толанд реагира инстинктивно и използва единственото си оръжие.

Сигналният пистолет в ръката му изсъска и под кораба се понесе ослепителна ракета, която се насочи право към хеликоптера. Въпреки това океанологът разбра, че е закъснял. Докато сигналната ракета се приближаваше към предното стъкло на вертолета, ракетохвъргачката под корпуса му също изригна. В същия момент черната машина рязко се наклони и се скри от поглед, за да не бъде улучена.

– Внимавай! - извика Толанд и дръпна Рейчъл върху рампата. Ракетата за малко не улучи Корки, профуча по дължината на "Гоя" и се заби в основата на подпората на десет метра под Рейчъл и Толанд.

1   ...   24   25   26   27   28   29   30   31   ...   34


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница