Красимира Стоянова

1982 е година, която ще засияе в нова, добра светлина..Ще населят земята нови души и някои от тях ще бъдат видени. По-ярка светлина ще засвети в Ерусалим. Ще дойдат хора не с култура, а със знания. Ще дойде думата „Волга” и тя ще величае над планетата.

1982 година донесе нещастие на много хора, отнесе много водачи. 1982 година е добра за културата, но ще дойде ден за хората, работещи в тази област, когато ще ги прегледат и изчистят като пшеница от фасул. 1982 година ще донесе много нови неща и много доброта. Нейната сила започва от 22 март. Това ще бъде година на постове, царство и сила и тя започва от пролетта, когато цветето казва: „Аз никвам”, а птиците долитат от юг.

Ще настъпят много промени, ще дойдат нови хора, а други ще бъдат уволнени, ще заемат постове много жени, чиято нова служба няма да им бъде призвание. Много от хората ще се пенсионират от страх, а други ще бъдат изметени като с метла. Очаквайте промени за добро.”

А. С. Егзюпери

Къщата на Ванга в Петрич на ул. „Опълченска” 10 няма да ви направи особено впечатление. Тя е скромна, двуетажна, из-мазана отвън в бяло, а откъм улицата на втория етаж има малко балконче. Сгушена между другите големи и модерни сгради, къщата едва ли ще привлече погледа ви, ако не е голямата, грижливо поддържана цветна градина, чийто упойващ мирис се носи надалече. Наистина пословична е любовта на Ванга към цветята, дърветата, цялата природа. Далече зад къщата се издигат заоблените хълмове на планината Беласица.

Вита стълба свързва двата етажа на къщата и на всеки етаж има по две срещуположни стаи, разделени с коридор. Това, което би ви направило впечатление тук, е идеалната чистота, която цари навсякъде, и предпочитанието на стопанката към белия цвят. Някой може да помисли, че този стремеж към чистота е маниакален, но Ванга има друго обяснение: „Всеки ден ме посещават различни хора. Аз им помагам, но те оставят при мен болестите си, лошите си намерения. Тежък е за плещите ми този товар, затова аз чистя и така се облекчавам.” Всичко е в бяло - и снежнобелите колосани пердета, и покривките на леглата и на масичките. В къщата на Ванга няма нито много, нито скъпи мебели. Само най-необходимото. Единственото разточителство са многобройните сувенири, дар от дългогодишни Вангини приятели и посетители, и те са навсякъде из къщата. Има много играчки, предмети от дърво и метал, разни свещници, кончета, кукли, гондоли и какво ли не още. За нас тези неща нямат голяма стойност, но Ванга много държи на тези предмети, защото те й напомнят за даден човек, а и тя оценява предметите не по тяхната стойност, а по красотата им и по вложения в тях труд. Това царство на играчките, когато бяхме малки, беше за нас най-привлекателното място в света. Но Ванга не ни разрешаваше да пипаме предметите, а само да ги гледаме и да им се радваме отдалече. Имала съм голямо желание да си поиграя скришом с някоя кукла, но респектът към Ванга върху нас беше толкова голям, че никога не посмях да престъпя нейните забрани. Но в градината играехме на воля, въпреки че Ванга почти винаги съчетаваше полезното с приятното. Най-голямото престъпление за нея е, ако децата не се учат на труд още от малки и се оставят само на своите си желания. Това според нея е голяма грешка, която осакатява детето за цял живот и то става мързеливо и безотговорно. Нашите игри неизменно се съчетаваха с премитането на пътечките, събирането на листата, почистването от треви и бурени, поливане...

Ванга следеше много стриктно да се изпълнява всичко и не допускаше никаква небрежност. Всеки наш опит да метем отгоре-отгоре или да пропуснем някое листенце предизвикваше нейното недоволство и на часа бивахме връщани, за да си свършим работата както трябва. Като че ли Ванга виждаше по-добре от всички ни, защото ни показваше даже с пръст къде сме подминали някое ъгълче. Имахме достатъчно време за детските си занимания, но имахме и други задължения. Често почиствахме на голямата маса в кухнята боб или леща, или ориз, а после Ванга ги прибираше в специални порцеланови съдове, за да са готови, когато потрябват. Намотавахме различни прежди и конци на стегнати кълбета, които стояха в красиво панерче, и от тях Ванга ни плетеше най-различни дрешки. Пазаруването беше изцяло наша работа. Ванга обичаше да ни разказва: „Да не мислите, че на нас, като бяхме деца, са ни разрешавали да спим до късно като вас или да си играем, без да работим. На никое дете и през ум не му е минавало такова нещо. В нашата махала всички хора садяха тютюн и сутрин още много рано, към 2-3 часа, хората тръгваха да берат тютюневите листа. Носеха фенери, защото беше тъмно. На магаретата с окачени от двете страни на самара празни кошове слагаха още спящите деца, та и те да помагат при брането. После в тези кошове донасяха набраното, а децата ходеха пеша. Тютюн се береше най-много до 7-8 часа сутринта. След това листата му ставали некачествени.

Ние тютюн не сме гледали, само едно лято татко засади една малка нивичка, но по цяло лято нижехме на съседите. Към десет часа, когато бързо нанизвахме определените ни листа, стопаните ни даваха по една диня, това ни беше закуската. Пак по това време на нашата уличка минаваше „юртчията” (човек, който продава кисело мляко) и викаше „юрт, юрт”. Който можеше да си купи, даваше едно яйце или два динара и човекът бъркаше в делвата и му отсипваше един черпак. После минаваше халваджията. За едно лице отрязваше халва колкото кибритена кутийка. Майка ви (сестра й Любка - б. а.) понякога скришом от мен вземаше по едно яйце от нашата кокошка и купуваше халва. Но ние нали сме четири деца, като си я поделяхме, ни се падаше по съвсем малко, а Любка облизваше хартийката.”
Не помня да сме разполагали с пари. Получавахме дребни суми в неделя от Ванга, за да отидем на детско кино и да си купим по някое лакомство. След всяко пазаруване връщахме остатъка от парите до стотинка. Да разполагат децата с пари е също толкова вредно, колкото и да не се учат на труд, защото свикват да харчат пари, които не са спечелени от тях. Но въпреки тази строгост времето, прекарано при нашата леля, си остава един от най-щастливите мигове в живота ми. Защото тя умее да общува с децата и да ги накара да станат и послушни, и изпълнителни. Освен това в дома й никога не беше скучно. Посещаваха я много хора, участвахме в различни празници, а вечерите Ванга ни разказваше много увлекателно за случки от своето детство в Струмица, за най-различни истории отпреди много години.

Сутрин най-късно в пет часа Ванга е вече на крак. Измита, с добре сресана, прибрана в плетена мрежичка коса и с чиста, грижливо изгладена рокля и домакинска престилка, тя има много спретнат вид и от нея лъха на чистота, свежест и бодрост. Така съм я запомнила от най-ранното си детство. Обикновено Ванга се облича в тъмни дрехи не само за това, че е вече на възраст или че е вдовица. „Един ден, разказва тя, бях облякла една красива червена блуза, подарък от една американка. Но веднага един „глас” ми извика: „Не съблазнявай с дрехата си!” Свалих я веднага, прибрах я в плика и така си стои в гардероба досега.”

Денят на Ванга започва с ритуал, който тя никога не променя дори когато е болна. Щом като слезе от спалнята на горния етаж, веднага се запътва в молитвената си стая. Тя е малка, на прозореца има цветя, а на отсрещната стена срещу вратата е закачена голяма картина на Тайната вечеря. До нея вляво е поставена чудотворна икона на Богородица със сребърен обков, дар от Ерусалим. Има и други икони и кандило, което гори денонощно. Под голямата картина е поставено легло, застлано с красива бяла покривка. На него преди години е починал съпругът й. Точно до него коленичи тя и отправя към Бога сутрешната си молитва. Споменах още в началото, че Ванга е религиозна, но искам тук да се спра по-подробно на религиозното й чувство, защото то за нея не е навик или традиция, а дълбоко убеждение. Вярата на Ванга в Бога е голяма и можем да кажем, че тя е една от най-ревностните християнки. Подобна почит към религията изисква от всичките си близки. Като малки сме посещавали с Ванга всички църкви в града и околните селища, били сме и на много манастири. Ванга знаеше всички литургии наизуст и стоеше на цялата църковна служба от край до край. Казваше, че щом ходиш на църква, трябва да присъстваш на всички обреди от край до край, иначе отиването ти в божия храм няма никакъв смисъл. Помня, че често укоряваше богомолците около нея, които шушукаха и не внимаваха в това, което казва свещеникът. Казваше им: „Защо, жени, не си стоите вкъщи да готвите, ами пречите на тези, които искат да чуят божието слово.” Когато се връщахме от служба, много от следобедите бяха посветени на четене на Библията. Докато ние спяхме, майка ми четеше изразително, а Ванга слушаше с голямо увлечение и най обича и до ден днешен да й четат откровението на пророците, където се говори за страданието на света. След това и двете дълго коментираха прочетеното.

Ванга казва: „Не роптайте срещу страданието, което преживявате. Страданието е пречистващо средство, като една дреха, която не е чиста, ако не се изпере.”

Всеки ден за Ванга започва с молитва към Бога да й даде сила и вдъхновение, за да може да помогне на всички страдащи. Това е трогателна картина, достойна за четката на голям художник. Никога не съм виждала човек да се моли с такова усърдие и от цялата си душа. Лицето й сякаш се озарява от светлина, а устните й прошепват някакви нейни молитви, които идват от дълбините на душата й. Понякога в тези най-интимни мигове на общуването й с Бога съм я чувала даже да плаче - толкова голяма е била молбата й за помощ, вдъхновение и сила. А друг път молитвите й завършват с въпрос, дошъл направо от сърцето: „Каква е моята участ, Господи, и на кого служа? Дали за назидание на света или за укрепване на вярата?”

Много учени сега се мъчат да обяснят на какво Ванга дължи пророческия си дар, но тя има за това свое обяснение: „Когато след голямата буря ослепях и бях лишена от зрение, денонощно плачех и молех Бога да не ме оставя така безпомощна и в тежест на бедното ни семейство и той чу молбите ми. Тази дарба ми е дадена от Бога! Той ме лиши от човешко зрение, но ми даде други очи, с които да оглеждам целия и видим, и невидим свят, и стана така, че аз, която останах инвалид и имах най-голяма нужда от помощ, започнах да помагам на всички страдащи и станах за тях опора и надежда.”

По повод на тази сила на Всевишния тя често казва: „Ако не е рекъл Бог, дори един косъм не можеш да си свалиш от главата.”

Помня острата й реплика, отправена към един интелигентен посетител с неизлечим недъг, когото тя успокояваше с думите: „Е, щом Господ и мене, и тебе ни е наказал, ще си търпим!”, на което той отговори: „Няма Бог!”, а Ванга му каза: „Има Бог! И ако вие замълчите, и камъните ще проговорят за Бога. Така както слепите знаят, че има светлина така както сакатите знаят, че има здрави хора, така и здравите трябва да знаят, че има Бог!”

Въпреки любовта си към църквата обаче тя не спестява критичните забележки и недоволството си от някои негативни прояви на нейните служители - свещеници, монаси, по-висши църковни служители. Помня, че един ден изгони свещеник за това, че беше сменил расото си със светски дрехи, което според нея е кощунство спрямо църквата. Този, който й се е обрекъл, не може да ходи като обикновен гражданин. Отправи и остра забележка на монасите от Роженския манастир, които бяха занемарили манастира за това, че чистачката отсъствала, и навсякъде беше станало доста мръсно. Да не се поддържа според нея идеална чистота в Божията обител е престъпление: „Не стопанисвате добре този манастир, каза им Ванга, и ще бъдете наказани. Виждам след време тук на това място огромен пожар. Ще изгори тази обител из основи, защото животът, който водите тук, е недостоен за Бога, на когото сте се посветили.”Трябва ежедневно да се стремим и да се отърсваме от греховете си, каза Ванга.

След сутрешната молитва Ванга се захващаше с домакинска работа. Докато ние се събудим, закуската вече беше готова и сервирана. Наблюдавала съм я как готви и винаги съм се удивлявала на умението й и сръчните й ръце. Тя готвеше на печка с дърва, винаги толкова чиста и лъсната, че светеше като огледало. Можеше да се огледаш на нея. Винаги съм се чудела как, като не вижда, може да пали дървата с кибрит и никога да не направи нито пожар, нито да се изгори. Когато готвеше някаква гозба и я разбъркваше, подлагаше под лъжицата капака на тенджерата, да не би някоя капчица да падне върху печката. След готвенето печката беше толкова чиста, като че ли никога не е била използвана.

Закусвахме разни вкусни гевречета или млечна баница, или нещо друго. Дали защото това са спомени от детството, но ми се струва, че нейните ястия са били най-вкусните на света. Обикновено готвеше ястия от.прочутата и пикантна македонска кухня, но нерядко прилагаше някакви свои рецепти, като съчетаваше според мен несъчетаеми продукти в едно ядене. Но винаги направеното от нея имаше отличен вкус. За вечеря винаги ни поднасяше нещо леко, защото според Ванга човек трябва да се храни с добра храна, но по малко. Преяждането според нея е болест и води след себе си други болести. След това измиваше идеално всички съдове, а ние почиствахме масата и кухнята. „Бедният, сирашки живот ме е научил на изобретателност и на усет към продуктите и вкуса на готвените ястия, разказваше ми Ванга. Нашият двор беше голям и по него растеше много коприва. През ден, през два готвехме от нея. На децата (сестра й и братята й -б. а.), въпреки че съзнаваха колко сме бедни, им омръзваше да ядат все едно и също и аз бях принудена да измислям какви ли не съчетания, за да разнообразя малко храната. Месото беше много рядък гост на нашата трапеза. Помня, че след смъртта на татко гледахме едно малко прасенце и трябваше да го продадем. От него ни дадоха ушите, крачетата и опашката. Това ни беше свинското месо. Обикновено с това се хранехме - чорба и царевичен хляб, но и него го нямахме всеки ден. Докато, беше топъл, този хляб се ядеше, но като изстинеше, ставаше сух и трудно се преглъщаше. Братята ми си го топяха във вода и така го ядяха. Понякога хващаха от реката едни много малки рибки, викаха им „цирьонки”, и ние ги печехме на връшника, оваляни в малко брашно. Като ни гледаше какво ядем, една наша съседка, чина Тена, ни викаше: „Леле, деца, как живеете, не знам.”

Сега вече Ванга е възрастна и не готви, но който и да се занимава с тази отговорна работа, трябва да е много прецизен.

Пази Боже да не би да се използва неподходящ съд или той да не е идеално измит. Имаш чувството, че тя внимателно следи всяко твое движение и при най-малката грешка веднага те поправя.

За нас Ванга беше като всички лели по света - и ласкава, и любеща, но и често недоволна от лошото ни поведение. Не може да й се отрече, че ни възпитаваше строго и с „желязна ръка”. Ние обаче бяхме изключително щастливи, когато следобед, особено през лятото, излизахме всички извън града или се изкачвахме до някоя близка поляна в Беласица, или посещавахме Мелник и Роженския манастир. Тогава още от най-ранното си детство разбрах, че всъщност нашата леля е необикновена. Тя сядаше някъде на края и се умълчаваше. Възрастните не ни разрешаваха да я безпокоим, защото казваха, че тя така се отморява. След като си починеше, започваха нашите най-интересни преживявания. Ванга ни разказваше невероятни случки и легенди за даденото място, за живота на тукашните хора от най-древни времена, за бита им, за битките, които са се водили по най-различни поводи. Това винаги ме е изпълвало с голяма почуда, защото не си спомням вкъщи някой да й е разказвал тези случки. Това си бяха нейни, безкрайно увлекателни разкази, вероятно родени от картините, които Ванга наблюдаваше с нечовешкото си зрение. Един ден, много слисана от всичко чуто, я попитах откъде знае такива подробности и тя ми отговори: „Тази история току-що ми я разказа ей онова старо дърво, на края на поляната.” Как да не се слисаш.

Любка си спомня следната история: „Бяхме в Сандански и сестра ми каза: „Заведи ме в църквата „Свети Георги”, тя беше близо до нашата къща. Отидохме, беше неделя следобед и нямаше никакви хора. Седнахме на една пейка в черковната градина. Преди време Ванга нещо боледуваше и й се схванаха и двата крака, а след време остана болен само единият крак, затова тя трудно седна на пейката и каза, че въобще не може да стане. По едно време ме помоли: „Наведи се и ми скъсай една тревичка от земята под пейката.” От коя трева да ти късам, попитах я аз. „Няма значение, каза Ванга, дай ми каквато и да е тревичка.” Подадох й едно стръкче, а тя си натри с него коляното. И след малко се изправи бодро и ми каза да си вървим, защото вече не я боли нищо.”

Около девет часа, когато Ванга приключеше с домакинската си работа, отиваше в специално пригодената стаичка и започваше да приема многобройните си посетители. След тези сеанси, безкрайно уморена, бледа и изчерпана до крайна степен, бавно се прибираше вкъщи, обядвахме и после си почиваше. Сега тя не приема в къщата си в Петрич, а по същото време заминава за местността Рупите, където отрано я очакват голям брой хора.

Рупите е дива, девствена и красива местност, която ние познаваме от много години. Някога, когато Ванга се разболяла от ревматизъм, сама открила целебната сила на бликащите топли води и на тишината и оттогава това място й е много близко и свидно. В края на август и началото на септември натоварвахме багажа на каруца и бавно потегляхме. Пътувахме почти целия ден, въпреки че разстоянието от Петрич е около двадесетина километра. Това беше за нас невероятно преживяване. Когато пристигнехме, възрастните опъваха палатка и правеха огнища, на които готвеха. Ние се чувствахме като индианци в прерията. След това на другия ден всяко семейство си изкопаваше в пясъка голяма дупка, ставаше нещо като малък басейн и го ограждаха с тръстика или храсти, които миришеха с остра приятна миризма. Там всеки ден хората правеха лечебните си бани и много от болните получаваха облекчение. За нас най-интересно ставаше вечерта, когато хората се събираха на приказки или когато пееха чудесни песни от този край, или извиваха на поляната кръшни хора. Колко весело беше тогава! Разбира се, всички се събираха около палатката на Ванга, защото тя умееше да разказва много увлекателно най-различни истории и хората я слушаха с огромно удоволствие.

Не знам защо, може би обстановката е предразполагала, но от тези вечери съм запомнила най-добре разказите на Ванга за родния й град Струмица. Тя с много чувство разказваше една легенда...

Градът, разказваше Ванга, носи името на красивата дъщеря на местен владетел, който живеел в голям дворец горе на хълма. А долу, в полето, в друг красив дворец живеела дъщеря му Струмица. Един ден градът бил нападнат от многобройна татарска армия, но смелите граждани не се предавали и смело отбранявали градските порти. Струмица се качила на покрива на красивия си дом, за да наблюдава битката, и съзряла младия предводител на татарите. На часа се влюбила в него и пожелала да го види отблизо. Излязла от града по един таен проход и приближила до татарския предводител. Отблизо той й се сторил още по-красив, затова, когато заговорили, тя, без да мисли, набързо му издала тайния проход, откъдето била дошла, и само за броени минути татарите нахлули в града и го превзели. Много от хората били посечени, а местният владетел пленен. Когато разбрал какво е сторила дъщеря му и че фактически тя е предала хиляди невинни хора на сеч, той я проклел, когато умре, и земята да не приема тялото й и да го изхвърли седем пъти, а душата й да не намери никога покой. Ванга разказваше, че наистина на края на града на хълма има от отколешни времена издълбани седем стъпала, за които местните хора разказвали, че това са следи от гроба на Струмица, която била изхвърляна от земята седем пъти. Но тя разказваше тази легенда, за да я свърже с темата за предателството и за отговорностите на личността, която трябва да пренебрегва личните си чувства, щом те не служат за благото на всички хора. След години, продължаваше Ванга, по време на турското робство хората виждали вечер на небето ангел с огромни крила, който със силен глас им казвал, че ще издържат и да не се отчайват, защото свободата била близо. Този ангел според старите хора бил духът на прокълнатата Струмица, която по този начин изкупвала греха си от грозното предателство и наистина нямала покой.

Запомнила съм и един друг разказ от онова време. Ванга помни, че старите хора са й разказвали как на хълма понякога дедите им виждали огромен огнен стълб. Според тях на това място пак по време на турското робство били посечени петнадесет мъченици, защитници на християнската вяра. Там тогава е имало и храм „Свети Георги Победоносец”, но турците го разрушили из основи. Ванга разказваше, че през 1941 година във видение виждала един огромен храм, поддържан от петнадесет светии-офицери. Кои са те и откъде са дошли, само тя е можела да ги вижда. Когато по-късно направили разкопки, точно на това място разкрили колони от бившия храм „Свети Георги”. А след това гражданите на Струмица построили голяма църква, която нарекли „Свети Петнадесет мъченици струмишки”. Но откриването на истинската църква „Свети Георги” предстои. Самата Ванга все още има желание да открие този храм, защото твърди, че един глас й казва: „Ела и открий вратите. Те са железни и тежки, но вътре светлината е огромна.”

След тези разговори не усещахме кога ставаше много тъмно и си лягахме и заспивахме, приспани от сладките песни на щурците.

Сега на Рупите палатка няма. Ванга си съгради малка къщичка и много от постоянните посетители на това място я последваха, но дивата му красота остана почти ненакърнена. Вангината къщичка личи отдалече. Красива цветна градина я опасва от всички страни. Когато всички цветя се разцъфтят, се носи толкова приятен мирис, че просто не ти се тръгва оттам. Малко по-настрани смълчани и развълнувани хората чакат да бъдат повикани и да влязат при Ванга.

Тези хора винаги са ми правили голямо впечатление. Всеки от тях е различен - със своя си проблем, със своята си болка, със своите си въпроси, но там, пред вратата на Ванга, застанали в очакване на срещата с необичайното, с феноменалното, като че ли всички стават еднакви. У всеки човек се поражда желанието да бъде по-добър, по-толерантен, по-отзивчив и да не обръща внимание на неудобствата. Има хора, които чакат срещата с Ванга повече от двадесет дни, спят по разни хотели, квартири и даже отвън на самата поляна, но никой не роптае, а има чувството, че е дошъл на поклонение. Абсолютно съм убедена, че няма човек, който да е бил на това място и после да не си е тръгнал променен.

Посещават я и известни личности - общественици, висши служители, хора на изкуството. Поради моята работа, свързана повече с хората на перото, аз зная за срещи на Ванга с писатели като Джон Чийвър, Уилям Сароян, Джон Коломбо, Еди Браун от Канада, Сергей Михалков, Расул Гамзатов от СССР и други страни, много наши творци на изкуството. Но най-вълнуваща отпреди години беше срещата на Ванга с Индира Ганди.- Те се срещнаха един следобед в София. За съжаление на срещата е присъствал само преводач, а Ванга обикновено е дискретна и не говори за думите, които са си разменили. Помня след това само краткия коментар на Ванга за Индира, че това е велика жена и че целият й живот, посветен на доброто на индийския народ, е достоен за уважение и възхищение.

След време Ванга беше посетена в Петрич от още един индиец. За съжаление съм забравила името му, но той беше професор и общественик, добър познат на Индира Ганди. Срещата беше много интересна. Ванга му каза: „Ето, сега пред теб застана твоята духовна майка, чийто портрет ти носиш в чантата си. Това е майка Индия. Тя е била много добродетелна жена, нещо като цивилна калугерка. По народност е била французойка, но животът й е бил посветен на духовното издигане на индийците. Тя е твоя духовна възпитателка. Но е недоволна от тебе, защото ти не си изпълнил едно нейно желание. Обещал си й, но не си го изпълнил.” Професорът беше толкова изненадан, че коленичи и каза: „Прости ми, майко!” Преди смъртта на майка Индия той поел пред нея ангажимент да построи едно училище, но до този момент не го беше направил. „Но ти по свое желание ли идваш тук?” - попита Ванга. „Изпратен съм”, отговори професорът, а Ванга продължи: „Кажи на тази, която те праща, че сега е в немилост, но пак ще седне на своя трон. Само че да бъде внимателна и да не споделя всичко със снаха си - вдовицата. Да стои от нея на дистанция.”

Скоро след това отново дойдоха пратеници от Индия, а Индира в знак на уважение и признание беше изпратила по тях едно индийско сари от много красива прозрачно-зелена материя. Индийките увиха Ванга с този плат и понечиха да й сложат на челото и червена точка, но тя не пожела. Ванга беше изпълнена с голямо задоволство от уважението и добрите чувства, които Индира Ганди й засвидетелстваше.

Интересни срещи провеждаше Ванга и със съветския писател Леонид Леонов. Познанството им датира от повече от двадесет години, но взаимните приятелски чувства са останали непроменени и досега. Още при първата им далечна среща Ванга беше видяла края на романа, който Л. Л. едва беше започнал да пише, и той беше безкрайно удивен от силата на нейната дарба. След това Л. Л. често й пишеше и тя му помагаше да разреши най-различни свои проблеми. Днес писателят е вече покойник. В последните си години пишеше някакъв глобален труд за човечеството. Започнал го беше преди повече от тридесет години и все не можеше да го завърши. Един ден бях помолена от Л. Л. да попитам Ванга каква ще е съдбата на този многогодишен труд и тя ми отговори следното: „Книгата трябва да има край след три години (разговора проведох през 1989 г. - б. а.) и ще е с четири образа (четири теми - б. а.) - човек, вселена, Бог, демон. Пише и за древните хора. Душата на починалата му жена Т. М. е доволна, че Л. Л. отново се е сдобил в дома си с филодендрон. Тя често присъства там, помага му, подкрепя го и после си почива на това растение. Още има живот Л. Л. Още ще живее. Да не напуска домашната обстановка, само от време на време да диша планински въздух. Но зрението му ще си остане, както е сега. Няма да се подобри.

Романът трябва да излезе след три години и ще го обработва (вероятно редактира - б. а.) жена, но тя трябва да бъде много доверено лице. Книгата ще има огромен успех и ще се приеме добре от всички хора, дори и от младите. Съдбата на този писател в литературата е трудна, но щастлива. Много ще се говори за него и след неговата смърт. Сега го ценят, но много му завиждат заради таланта му и темите, за които пише. Романът ще > се превежда и в чужбина - Германия, Индия, Бразилия, Америка и много други страни по света. Дали има врагове? Имал е, но те вече не са живи, затова не е нужно да говорим за това. Той да не се бои от живите. Ще издаде три книги (може би три издания? - б. а.), които ще обходят цялата земя. Л. Л. е благословен. Бил на девет години, когато е бил благословен от Бога да предсказва за човечеството чрез писаното слово. Има много силен дух. За съжаление никой от неговото семейство няма да наследи нито таланта му, нито ума му. Дарбата му е благословена от небето, но и от Максим Горки, който е вярвал, че Л. Л. ще стане „голям човек”.

Безкрайно удивен от всичко, казано от Ванга, на свой ред Леонид Леонов написа: „По детски прост и заедно с това гениален, прорицателният дар на Ванга заслужава най-дълбоко, щателно и почтително изучаване на всички негови параметри. Това би приближило хората към откриването на все още отхвърления със скептицизъм загадъчен материк от страна на глобуса на вечността.

В конкретния случай вместо обичайния инструментариум на стария кораб компас, наблюдателни уреди, мускети - и природните качества - воля и самоотверженост, могат да се използват и компютри, но въпреки това е нужно съществено преустройство на мисленето по отношение на методиката, без които е по-добре да не се захващаш за работа.

Този, който ще се втурне в този неизмерен свят, трябва да остави пред вратата всички съкровища от натрупани знания, така както в някои страни оставят обувките пред входа на храмовете. Защото, случвало се е много пъти - въпреки купа от библиотечни томове на учения му е било трудно да разглежда бъдещето и реалността, защото те нямат словесно обозначение на земен език.

Предсказването на големите и съдбоносни събития би облекчило прехода на хората към един по-осмислен етап на съществуване, който е вече наше настояще. Ние се прекланяме пред ясновидската дарба на дълбокопочитаемата Ванга и й пожелаваме от името на всички съвременници дълголетие и крепко здраве.”

Но отношението на Ванга не е така ласкаво към всички писатели. Да вземем например срещата й със съветския поет Е. Е. Още от вратата Ванга му каза: „Ти какъв си?” Писател -отговори поетът. „Е, какъв писател си ти, миришеш на бъчва. Стой по-далече от мен.” И след това: „Много знаеш и много те бива, но не ти е мястото там, закъдето си се запътил. Защо толкова пиеш и защо толкова много пушиш? Оправи си зъбите и си лекувай стомаха. Нощем не пиши. Ставай рано и тогава работи. Пиши от три до осем часа сутрин - тогава имаш най-голямо вдъхновение.” „Пиша книга” - вметна поетът. „За жена ли?” - попита Ванга. „Да, и за жени.” „За войната ли?” - попита пак тя. „Да”. „Добре. Пиши, но се задълбочи повече в темата. А сега скачаш като сврака от клон на клон.”

„На село моето шестгодишно братче падна в кладенеца. Аз бях на тринадесет години. Насъбраха се хора, развикаха се. Аз не мислих много, събрах ръце и се хвърлих в кладенеца. Хванах давещото се дете и го изхвърлих нагоре, а хората го поеха. Чувствах някаква невероятна сила около себе си, която ми позволи с детските си ръце да изхвърля момчето, а и ме държеше на повърхността на водата. Аз останах долу. Хората се уплашиха за мен. Пуснаха някакви железни куки и с тях ми закачиха роклята. През това време аз правех някаква невероятна подземна разходка. Когато ме извадиха от кладенеца, казах, че се чувствам съвсем добре, а в устата си нямах дори една капка вода. Започнаха Да ме обръщат с главата надолу, но това беше напълно излишно.

Когато бях на 16 години, един ден се връщах от училище и минах покрай една къща, на която пишеше. „Внимателно, къщата е пред срутване”, аз обаче се проврях вътре и върху мен започнаха да падат тежки греди. Но две от тях се кръстосаха над главата ми и така останах невредима. Разчистваха тази къща повече от 6 часа и ме намериха отдолу под гредите без каквито и да е наранявания.

В деветнадесетата си годишнина, минавайки един ден по една улица, видях в една къща пожар, а в една от горящите стаи се мяташе човек и викаше за помощ. Пламъците бяха много големи и хората се бояха да влязат. Аз протегнах двете си ръце, счупих стъклото на прозореца, хвърлих се вътре, грабнах горящия човек и го изнесох навън. Но нищо опасно не ми се случи. Само ръцете ми бяха нарязани от стъклото и косата ми изгоря.

И когато бях двадесет и една годишна, преди Великден, връщайки се от работа, реших да намина през църквата и да запаля една свещ. Имах тогава дълга коса. Като влязох в храма, я прибрах отзад, но не знам защо тя веднага пламна. А аз бях на около девет метра от свещите.”
При Ванга идваха и други „важни” гости. Пратеници на Брежнев, Андропов, Черненко и други величия от близкото минало също я уважаваха с присъствието си и с въпросите си. Разговорите обикновено се организираха в София, на неизвестно за любопитните очи и уши място, но Ванга не отделяше тези срещи като нещо изключително. За нея всички хора бяха равни а ако някой беше „облечен” във власт, беше просто човек, който е натоварен с повече отговорности и трябва да работи повече от другите, защото властта му е дадена от Бога с определена цел и той е отговорен пред Твореца, ако не разбере своята важна мисия и не служи на доброто на всички хора.

Идваха при Ванга и прочути лечители и екстрасенси. Това някак се беше превърнело в традиция. Тези хора подобно на българските им колеги се подлагаха на своеобразна „индикация” за висотата на своите способности. Идваха с огромно самочувствие и съзнание за „божествената” си мисия на земята. Всяка добра дума, казана им от Ванга, се раздухваше и преувеличаваше в пресата като получено „майсторско свидетелство”, като признание за тяхната изключителност.

Истината обаче е друга. Много от тези „богоизбрани” апостоли напускаха Вангиния дом изцяло развенчани и посрамени. Тя нямаше добро мнение за екстрасенсите. Ванга непрекъснато споделяше, че това са лъжепророците на „последните времена” на земята. Те не могат да помогнат на човека, а само да изкушат душата му, да го объркат. Най-великият лечител според нея беше Бог и човек трябваше да търси неговите лекове, за да живее добре и на земята, и в отвъдното. Спомням си за конфузната среща на Ванга с екстрасенса и лечителя Георгий Грабовой. Пресата предварително разгласи пристигането на прочутия човек-рентген. Изписаха се много суперлативи. Организирани бяха срещи на болни и страдащи хора във Военния клуб в София, където Грабовой проведе масови сеанси. Не съм чула някой да се е излекувал след тези срещи, но гледката преди започването им беше доста потискаща. Събрали се бяха стотици болни - сакати в инвалидни колички и с патерици. Имаше и ненормални, водени от свои близки. Малката зала, определена за сеансите, не можеше да ги побере, та доста стояха и отвън на стълбите - надяваха се силата на дарбата на лечителя да ги докосне и от по-далечно разстояние. Но след „лечението” всички бяха разочаровани.

Георгий Грабовой се срещна с Ванга на Рупите в края на октомври 1995 година. Чула за голямата слава на екстрасенса, Ванга го подложи на своеобразен изпит. Извика от чакащите пред вратата й млад посетител от София, който беше дошъл да търси лек за болното си дете. Ванга му каза, че детето е на 2 години, има тумор в главата и вече е с разсейки. „Диагнозата” й беше, че вече е много късно да се направи каквото и да било и че детето ще умре също както и другото им дете, починало няколко години по-рано. Разбира се, Ванга не се изрази така директно. Тя добре разбираше огромната болка, която ще причини с разбиването на последната надежда на бащата, затова му каза, че това е изпитание, но да се моли Богу и той един ден ще дари семейството му със здраво дете. Георгий Грабовой, който присъстваше на разговора, не се съгласи с диагнозата на Ванга. Той посъветва бащата да дават на детето билки, с които да се прочистят червата на болното, и това щяло да му помогне да се излекува. Реакцията на Ванга беше страшна. Лечителят беше изгонен като измамник с най-грубите думи, на които Ванга беше способна. Всички присъстващи се почувствахме много неудобно, а как се е чувствал лечителят, дори не искам да си помисля. Все пак той се опита да „спаси” честта си и беше организирал импровизиран сеанс в крайпътен ресторант, като не беше забравил да поиска от любопитните по 20 лв. за вход, но „представлението” нямаше успех, защото оценката на пророчицата вече го беше изпреварила.

И Алан Чомак, и Кашпировски са се срещали с Ванга на Рупите. За тези срещи тя винаги разказваше с малко ирония. Кашпировски я беше посетил през пролетта на 1990 г. Седнал край нея и споделил веднага, че усеща да „лъха от Ванга студ”. Ванга го чула и вероятно не й е било много приятно от тази констатация, но нищо не казала. Едва когато започнала подробно да разказва за семейството и проблемите на Кашпировски, той съвсем забравил за „студа” и започнал да се приближава до нея. Както всички останали, бил смаян от невероятните й способности за разлика от Ванга, която не беше впечатлена от неговите. „Ще казва, че можел да загрее вода в чаша”, иронично и недоверчиво споделяше тя, а после, клатейки отрицателно глава, подхващаше отново темата за лъжепророците.

При Ванга беше и Тамара Глоба, астроложка от Русия, която предсказваше на хората по звездите. Благодарение на пресата стана популярна и в България. Голямото желание на Глоба също беше да се срещне с Ванга и те се срещнаха, но не зная как Тамара се е чувствала след това, защото моята леля беше изцяло скептична и към астрологическите сеанси. Разговорът тръгнал в съвсем интимна посока. Ванга направила подробен преглед на интимния живот на посетителката и не й спестила острите забележки относно нейното поведение. Накрая, като да се увери окончателно в резервите си към способността на астроложката, Ванга я помолила да й каже нещо за бъдещето, а Тамара Глоба й се извинила, че „нямало звезди”. „Щях да разбера нещо и за себе си - смееше се понякога незлобливо Ванга, - но нямаше звезди, за да го кажат.”

Не искам да бъда разбирана погрешно. Ванга не мразеше екстрасенсите - напротив, съчувстваше им заради техните заблуди и опасността да навредят на душите си. Затова много от тях съветваше да се обърнат към църквата, за да разберат за опасностите, на които се подлагат.

Тя не държеше на тяхната оценка за нея или на тяхното признание. На нея приживе и титли не й бяха необходими. През 1993 и 1994 година я посещаваше и президентът на Калмикия Кирсан Илюмжинов. Нашите вестници надълго и нашироко огласяваха тези срещи. Президентът връчи на Ванга указ за удостояването й със званието „Почетен гражданин на Калмикия” и почетна лента с изящно избродиран лотос. Като знаем, че Ванга отдавна беше заслужила с труда си и човеколюбието си званието „почетен гражданин на света”, не вярвам, че това звание е имало за нея толкова голямо значение. Предполагам, че тя се е радвала много повече на срещите си с този президент, така както с всеки човек, защото са разговаряли за красотата на неговата родина и живота на хората там, сигурна съм, че е била щастлива, опипвайки изящната изработка на почетната лента, сътворена от сръчните пръсти на жените на Калмикия, и това е единственото задоволство, което е изпитвала от тази награда.

Сигурна съм, че различни от нашите чувства са я вълнували и тогава, когато в България обявиха Ванга за „проповедник номер едно” за 1995 г. Тя някак си не разбираше тази класация и не й беше ясно кой я оценява и по какви критерии. Затова, поне с мен, никога не е обсъждала това признание.

Но ето нещо, което би донесло на Ванга огромно щастие, ако беше жива. Дори и сега, докато пиша тези редове, имам чувството, че ме наблюдава отнякъде със задоволство...

Дни след смъртта й в редакцията на софийския вестник „Нощен труд” пристигна писмо от гр. Псков, Русия: В него имаше две стихосбирки джобен формат и няколко реда с молба да ми бъдат предадени. Стиховете бяха написани от Галина Простокишина, инженер по образование, която вече се радва и на внуци. Тя е автор на повече от 2000 стихотворения, а своя поетичен дар, както пише самата поетеса, дължи на Ванга. Нещо в нея се отприщило, когато прочела за дарбата й във в. „Псковска правда” през 1991 г. В стихосбирката си „Стихове за любовта” Галина Простокишина разказва:

„Четях за Ванга, размишлявах върху всяка дума и чаках с нетърпение следващия брой на вестника. Възхищавах се на дарбата й, на хуманната й мисия да служи на доброто, да подава ръка на заблудените и отчаяните.

Един ден, като се разхождах из красивия парк „Вербинка”, съвсем неочаквано за мен в главата ми зазвучаха стихове за Ванга. До този момент стихотворение не съм писала, не само това - започнах и да говоря в стихотворна форма.

Българската ясновидка Ванга преобърна за броени дни моето съзнание, извиси го и ми даде неподозирани от мен познания. Благодарение на тях започнах да разбирам същността на ясновидството и други необясними явления.

Ванга ме изпълни, озари ме с поетически дар, даде ми сила, енергия и вдъхновение.”

Ванга се срещаше с един друг известен поет от Москва -Валентин Сидоров. В нашите писателски кръгове той беше прочут не само с прекрасните си стихове, но и с пристрастието си към духовните, езотеричните учения. Той беше приятел на покойната Людмила Живкова. Срещите между тримата обикновено се организираха в София, където Ванга биваше отвеждана с кола в някой апартамент или държавна резиденция, далече от любопитни очи и уши. Аз зная малко за разговорите на тези срещи, но си спомням, че Ванга говореше с топли думи за Валентин Сидоров, защото е посветил творчеството си на духовното съвършенство на човека. Един ден ми сподели, че още когато влязъл Сидоров, тя видяла чудно хубава картина на „духовния Ленинград”. Ванга сподели, че хилядите души на хора, загинали за този град, непрестанно отправят горещи молитви към Бога за неговия просперитет и доброто бъдеще на неговите земни жители. Каза, че тези молитви насищат пространството с много чистота и много добра сила и че ще дойде ден, когато най-старото духовно учение, т. е. това, което ще учи хората да постигат съвършенство, без да принадлежат към определена религия, ще започне да се възражда именно от Ленинград, защото притежава огромен духовен заряд. Друг път споделяше с мен, че най-големият духовен покровител на Русия е свети Сергии и той не ще позволи Русия да загине.

За тези знаменателни срещи разказва и самият Валентин Сидоров в едно издание на в. „Репортер” у нас от 1995 г.

На срещите със Сидоров Ванга рисувала бъдещето така:

„Всичко ще се разтопи като лед, само едно ще остане незасегнато - славата на Владимир (княза, покръстил някога Русия), славата на Русия. Никой не може да спре Русия. Не само ще се съхрани, но и ще стане „господар” на света.”

Под „господар” е разбирала единствено духовния подем и превъзходството на „старата” Русия, т. е. връщането към съкровеното духовно начало. „Като орел Русия ще се рее високо над земята - казвала Ванга - и ще осени с крилата си цялата земя. Нейното духовно превъзходство ще признаят всички, включително и Америка.”

Но според нея това няма да стане веднага, а след 60 години (разговорът е воден през 1980 г.). Този процес ще бъде предшестван от сближаването на три страни - Китай, Индия и Русия.

Сидоров споделя, че за Ванга миналото, настоящето и бъдещето съществуват като един миг и понякога й е трудно да ги разграничава. Един ден заговорили за института, в който той работи. Той се помещавал в бившия дом на Херцен на Тверски булевард. Ванга му казала, че до него има манастир. Сидоров помислил, че Ванга се е объркала, а по-късно си спомнил, че преди революцията близо до института действително е имало манастир - Страстният манастир, разрушен по време на съветската власт.

Тя го изненадвала неведнъж, като много точно описвала неговия роден Воронежки край. Описвала съвсем точно местата, където той се усамотявал, за да пише своите стихове. Един ден видяла река Дон, хълм до нея и самия Сидоров, който се разхожда по него. След това го попитала за паметника на хълма и след като разбрала, че е на военните летци, попитала защо вижда около него и космонавти. Сидоров обяснил, че на откриването му е присъствал космонавтът Береговой. Ванга отново разказала, че в Русия има много свети места и че този хълм също е свят, защото тук е идвал три пъти свети Сергии и три пъти го е благославял, на това място е издигнал кръст. Затова посетителят тук трябва да се чувства като в църква и да получава от силата на свети Сергии. Обяснила, че в подножието на хълма тече малък извор, за който никой не е подозирал. Няколко години по-късно започнали разкопки на хълма и експедицията се натъкнала на останки от древноруска крепост. Предполагало се е, че това са останки от древния Воронеж, чиито следи се смятали за загубени. Ръководителят на експедицията смятал да продължи разкопките, защото предполагал, че там ще открият много неизвестни неща, а за голяма изненада на Сидоров един ден открили в подножието на хълма и извора, за който Ванга му разказала преди няколко години.

Валентин Сидоров споделя още, че най-много са го поразявали яснотата и точността на предсказанията на Ванга, които можели да се проверят дори в близкото бъдеще.

Още по време на срещата им през 1979 година Ванга му предрекла, че след две години ще настъпи обрат в обществените отношения и ще му бъде по-лесно да предава мислите си на хората. През есента на 1981 година той започнал да пише повестта си „Седем дни в Хималаите”. Рискувал съзнателно, защото книгата е посветена на духовно-религиозни теми, нещо, което тогава беше официално забранено. Но станало така, че както Ванга казала, книгата била отпечатана, и то в масов тираж в списание „Москва”.

Сидоров бил обнадежден от глобалните прогнози на Ванга. Тя твърдяла, че няма да има война във време, когато ядрената конфронтация била достигнала критичната си точка. „След шест години светът ще започне коренно да се променя” - повтаряла Ванга през 1979 годна в разгара на брежневската епоха. „Старите вождове ще си отидат. Ще дойдат нови.” Впрочем това са прогнози, които нееднократно е споделяла и пред мен и аз съм ги публикувала.

Французойка, която е създала във Франция курсове за ясновидки и вече е обучила повече от двадесет и пет жени, посети Ванга: „Ти защо си дошла при мен? Аз нямам нужда от учителка. На мене отгоре ми се казва какво да предавам на хората. Но я ми кажи, кой е този стар човек, който застана до тебе?” Това е баща ми, каза жената. Ванга: „Той ми казва да ти предам, че всички пари, които ти е оставил и които ти си придобила, са отишли на вятъра. Какво се е случило?” Жената: „Да, имах един любовник, но той ме изостави, след като ми изяде всичките пари!” Значи затова си дошла, каза Ванга. Но кажи ми още нещо: ти ми беше купила нещо, а не ми го донесе. Жената отговори, че е купила бял пеньоар, но го е оставила на познати в София.
Ванга, както е известно, получава много подаръци, но задържа само тези, които напомнят някого. Повечето от тях подарява. На църкви, на манастири, на бедни хора. Чувала съм я често да казва: „Даром получихте, даром давайте.” Направило ми е впечатление и нещо друго в тази връзка. Когато подари нещо, на другия ден й се подарява в двойно количество. Ванга има много почитатели, приятели, но има и такива хора, които търсят нейната близост с користна цел. Някои искат да се облагодетелстват, използвайки името й или като афишират познанството си с нея.

На такива хора тя казва: „Не искайте да се облагодетелствате чрез моите вещи, моето име, авторитет и дарба, защото те са получени от хорското нещастие и който идва при мен с нечисто сърце и корист, хорската мъка го преследва и жестоко го наказва. Идвайте при мен като истински приятели, заради мен самата, за да ви отвърна и аз с моето приятелство. И все ме питате, питате. Защо не ме попитате аз как съм, тежи ли ми кръстът, който нося, имам ли някакви желания. Откъде да ви дам всичко това, което ми искате. Самата аз нямам нищо освен себе си. Какво мога да ви дам? Мога да ви дам съвет и поуки, но вие не разбирате и не се поучавате. Да ми дадете от себе си пък няма какво. Аз се нуждая единствено от духовна храна, а това малцина могат да ми го дадат, защото всички сте бедни духом. Само алчността е, която ви ръководи, но аз се гнуся от нея.”

Ти си силна, мила, ще ни дадеш на всички от силата си! (Реплика на посетителка - б. а.)

Ванга: Ще ви дам, но да има за какво!

Запазила съм едно нейно интервю с журналисти за дарбата й, където тя казва: „Нищо повече не мога да ви кажа от това: глас ми говори, глас ми казва, глас вика, но да ви кажа, че съм видяла Христос или Богородица - не! Само знам едни молитви... Когато моят мъж беше много болен, заставам срещу иконата и казвам: „Научи ме, Господи, как да изтърпя и това страдание и как да преглътна и тази отрова.” И тогава отговори един глас: „Вземи едно стъкло. Разрежи си сърцето и пак ще издържиш.” Но сега той е в анализ (Ванга не разбира какво е значела тази дума в тази ситуация - б. а.), в неделя заминава. В неделя в 12,20 часа на 1 април (1962 г. - б. а.) Митко (съпругът на Ванга - б. а.) умря.

После плача пак като всеки човек и казвам: „Господи, как ли ще съм сега?” Защо плачеш! Дойде времето да сложат на вратата ти железен стълб и този стълб ще те пази. Минаха се година-две, сложиха пост, пазачи на вратата, и вече много години съм така.”

Въпрос: Говориш ли с духове?

Ванга: Идват много и най-различни. Някои от тях не мога да ги разбера. Но тези, които идват и са около мен, ги разбирам. Един идва, чука на вратата и ми казва: „Тази врата не е добра, смени я!”

Въпрос: Помниш ли, като падаш в транс?

Ванга: Не. Не помня почти нищо. След транс аз се чувствам много зле през целия ден.

Въпрос: Опитват ли се да те лъжат?

Ванга: Много рядко, повечето хора не смеят.

Въпрос: Вземаш ли лекарства?

Ванга: Не.

Въпрос: Никога ли?

Ванга: Не, не съм. Само преди време за кръвното ми налягане един лекар ми даде някакви хапчета, но като взех да ги пия, започна да ми пресъхва устата, просто не мога да си завъртя езика. Спи ми се. Пия вода не ми е сладка, и изхвърлих хапчетата.

Въпрос: И какво правиш?

Ванга: Нищо. Само много искам, като догледам, да мълча.

Въпрос: Ти как си почиваш?

Ванга: Ами мълча. Затворя се в стаята си и не искам никакви хора. Лягам по гръб и мълча. Само това ме спасява.

По повод на тези почивки искам да кажа още нещо. Споменах вече, че Ванга спи много малко, а бързо се възстановява. Питала съм я неведнъж защо не може да спи, а тя ми отговори: „Как да спя. Като легна да почивам, всички човешки трагедии, за които съм чула през деня, отново минават през съзнанието ми. Много мъка има по света! Но има и друга причина. В тишината, особено вечер, чувам всички небесни звуци. Чувам небесните камбани как звънят на всеки час и как всичко живо откликва на този ритъм. Затова цветето знае кога да разтвори чашка, а петелът никога не греши кога да кукурига. Как да спя? Ако можех да разкажа за всичко, което виждам, ще стане чудо. Тайните на света, които зная, но не мога да ви ги кажа, вече са колкото един почти пълен язовир. Още малко остана да се отприщи бентът, но тогава Бог да ни е на помощ!”

Сестрата на Ванга, Любка, си спомня още, че в първите години от нейното ясновидство Ванга се унасяла по цели часове, мълчала, отсъствала от заобикалящия я свят. После й разказвала, че е била със съзнанието си в затвори, концлагери, непознати селища, присъствала е на кръвопролития, на най-различни природни бедствия.

Впрочем това мислено преместване в пространството продължава и сега. С това си обяснявам продължителните мълчания на Ванга, когато имаш чувството, че тя наблюдава нещо с внимание. Сестра й Любка разказва следния случай:

„Преди голямото земетресение в Скопие преди години отидохме с Ванга на гости в Струмица при наш дългогодишен приятел - Панде Ашканов. Той беше много разтревожен, защото къщата му в Скопие беше почти разрушена от водата и той попита сестра ми дали само да я ремонтира, или да събира пари и да строи нова къща. А Ванга му каза: „Каква ти нова къща, човече! Бягай от Скопие, защото там скоро ще стане страшна трагедия. Тук си стой, в Струмица!” Наскоро след това в Скопие стана голямото земетресение, имаше катастрофални разрушения и много жертви.”
Аз зная и друг случай, разказан ми отдавна от самата Ванга. Била съм сигурно малка, когато една пролет водите на река Струма придошли и залели бреговете, околните ниви и даже мостовете над реката, по които се движел влакът - тогава € имало теснолинейка. Ванга пътувала със свои близки от Сандански за Петрич. Когато влакът наближил моста след гара Генерал Тодоров, тя чула около себе си разтревожените гласове на другите пътници, които наблюдавали залетите поля и коментирали изплашено, че мостът може да се срути от тежестта на влака в буйните води. „По едно време - разказва Ванга - жените и децата се разплакаха и чух от съседния вагон един мъж, който извика: „В съседния вагон е Ванга, да отидем при нея, защото тя може да ни спаси!” Уплаших се и аз на свой ред. Към нашия вагон започнаха да прииждат обезумели от страх хора. Как да им помогна? Та нали ако се удавят те, ще се удавя и аз? Събрах всичките си сили и помолих: „Боже, запази живота на тези хора!”, а после им извиках: „Не се бойте, нищо лошо няма да ни се случи.” Казах им това само за кураж, без да зная какво ще стане. Но наистина стана чудо. Бавно и полека влакът премина през моста и всички се прибрахме в Петрич благополучно.”

Малката къщичка на Ванга в Рупите помни много сълзи и много човешки трагедии. Но най-голяма е трагедията на нейната стопанка, пророчицата Ванга, която събира в сърцето си човешката мъка, а дарява на всички надежди и изцеление. Вече е обяд. Стаята, където Ванга приема посетителите, все още е изпълнена с напрежение от тревогите на преминалите оттук хора. В камината сивее натрупаната на купчинки студена пепел, а снежнобелите перденца на малкото прозорче се поклащат като крила на уморена птица. В средата на стаята има голяма маса, отрупана с дарове за ясновидката и безбройни завити в хартийки бучки захар. Захарта е също една от тайните на Вангината дарба, защото тя изисква от всеки, който я посещава, да носи захарче, престояло поне няколко дни в дома му. Когато посетителят влезе, тя взема захарта, държи я в ръцете си, опипва я и започва да гадае. Защо захар? Какво се запечатва в захарните кристалчета, та Ванга разчита безпогрешно съдбата на посетителя? Никой не е можал досега да отговори на този въпрос. Не може да отговори и самата Ванга. Разказвала ми е, че в първите години, когато е започнала да предсказва, пред нея е трябвало да има горяща свещ. „Но понеже съм сляпа и не виждам и може да стане някакво нещастие, глас ми каза да заменя свещта с бучка захар, защото е чиста.”

За Вангиното увлечение по плетенето Любка си спомня следния случай: „Изпрати ме Ванга един ден да купя 2 кг прежда, която боядисахме в електриково синьо. Беше преди около 20 години, преди Великден. По времето на целия пост до Велики петък Ванга плетеше и изплете един голям и красив шал. След това извика свещениците от Сандански и им каза: „Този шал съм го плела четиридесет дни и нощи, за всяка бримка съм произнасяла молитва за всички хора. Молитвите са родени в сърцето ми и от моята измъчена душа, която сама ми ги диктуваше. Голяма ми е молбата към вас. Моля ви да осветите с молитви този шал на Великден и нека той да остане в църквата. Намятайте с него болните от безсъние и главоболие. Нека всички хора, които се докосват до него, да намерят спокойствие.”

Но Вангиното спокойствие в следобедните часове е краткотрайно. Към пет часа тишината се нарушава от наново насъбралите се хора. Следобед Ванга не приема, но има такива, които са били при нея сутринта и нещо не са разбрали или не са запомнили казаното от нея. Но на тези хора рядко може да им помогне, защото не е в състояние да възпроизведе вече казаното. Изреченото от нея в мига трябва да се запомни, трябва да се запомнят и най-обикновените на пръв поглед думи, защото те не са изречени случайно и трябва да се тълкуват...