Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Универсалната значимост на природната красота
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Универсалната значимост на природната красота
След като определя естетическия интерес като съзерцателен по същността си, Кант естествено е склонен да опише характерния му обект като открит, а не създаден. Практическият ни разум е често прекалено ангажиран с артефакти, счита той, за да се допусне отдалечаването, което е необходимо за естетическото съждение. И той прави разграничение между „свободната“ красота, която изпитваме от природните обекти и ни обзема, без да се нуждае от определени възгледи, и „зависимата“ красота, която изпитваме от произведения на изкуството и зависи от предварително концептуализиране на обекта. Само към природата можем да постигнем устойчива безкористност, когато собствените ни цели, включително и интелектуалните ни цели, които зависят от концептуални разграничения, не са свързани с акта на съзерцание. Звучи правдоподобно идеята, че съзерцанието на природата едновременно отличава човешкия вид и е общо за неговите членове, независимо от социалните и икономическите условия, при които се раждат. Също толкова правдоподобен е и възгледът, че съзерцанието ни изпълва с възхищение и ни подтиква да търсим смисъл и ценност във вселената, подобно на Блейк „В зрънцето пясък да съзреш света, И небесата – в чашката на цвете...“30 От най-древните рисунки в пещерата Ласко31 до пейзажите на Сезан32, стиховете на Гуидо Гезел и музиката на Месиен, изкуството търси смисъл в природния свят. Изживяването на природната красота не е усещане за "Колко хубаво!" или "Колко е приятно!". То ни дава увереност, че този свят е правилното и подходящо място за живот, дом, в който човешките ни сили и надежди са посрещани с одобрение. Подобно одобрение е възможно да се получи по много начини. Когато над пусто тресавище небето се изпълни с бързо движещи се облаци, чиито сенки се надбягват по вечнозеления пирен и звучният писък на свиреца отеква от хълм на хълм, вълнението, което ви обзема, потвърждава видяното от вас и вас самия като наблюдател. Ако спрете да се полюбувате на съвършената форма на дивите цветя или изпъстрените птичи пера, ви изпълва приповдигнатото чувство на принадлежност. Свят, в който всички намират подслон, е и ваш подслон. Независимо дали споделяме възгледите за всеобхватността или за отделния организъм, естетическият интерес се отличава с преобразяващ ефект. Сякаш природният свят, представен в съзнанието, доказва едновременно самия себе си и вас. И това преживяване се отличава с метафизичен резонанс. Съзнанието намира смисъл да преобразява външния свят в нещо вътрешно, нещо, което заживява в паметта като идея. В „Дуински елегии“ Рилке, отива по-далеч и твърди, че земята също осъществява себе си в това преобразяване и разтваряйки се в съзнанието, постига дълбоката си същност, избавление за самата нея и за този, който наистина я наблюдава. Не познанието за природата носи този преобразуващ ефект, а преживяването. Учените изучават тънкостите на естествения свят. Но науката не е достатъчна, нито се предполага да осъществява моментите на преобразяване, които Уърдсуърд описва в „Прелюдия“, или радостта, изразена от Джон Клеър в стихове като тези: „Гледам летните диви цветя, в изгрева на красотата, как поглъщат мигове на радост; Веселият бурен, обгърнал бодлите на плета, в очакване на медена сладост; И тъничко гергьовче, блеснало от капчици роса в своята младост, като златна огърлица...“ В изживяването на красотата светът се връща у дома при нас и ние при света. Но той се връща у дома по особен начин – представя ни се, без да ни е от полза. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|