Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
| Един пример
Понеже киното и неговите рожби са сред най-често обвиняваните изкуства, че преследват постигане на ефект за сметка на смисъла, уместно е да дадем пример за кинематографичното изкуство, лишено от този недостатък. Едва ли има друг режисъор като Ингмар Бергман, който осъзнава изкушението, предлагано му от камерата, както и необходимостта да му се противопостави. Възможно е всеки кадър от филм на Бергман да се постави в рамка - сцените на виденията и сънищата в „Поляната с дивите ягоди“, танца на Смъртта в „Седмия печат“, вечерята в „Часът на вълка“ - и прилепва като гравюра, плътна, привлекателна и улегнала. С цел да елиминира разсейването, да гарантира, че всичко на екрана, светлина, сянка, форма и алюзия, личността и персонажът допринасят към драматизма, Бергман избира да заснеме „Поляната с дивите ягоди“ в черно и бяло, макар че по онова време (1957) цветните ленти стават lingua franca50. Илюстрация 11 Ингмар Бергман: сцена от „Поляната с дивите ягоди“: всеки детайл говори. Филмът разказва историята на един забележителен възрастен егоцентрик, бягащ от любовта, който в края на пътя си усеща колко пуст е животът му. За един единствен ден, изпълнен с обикновени срещи, спомени и сънища, той успява по чудо да се спаси, да приеме, че трябва да даде любов, за да я получи в замяна, спохожда го просветляващо видение за детството му и бива допуснат в света на останалите. Смисълът на историята се носи от сънищата и спомените - епизоди, които изпълняват роля в драмата, подсилена от кинематографията. Камерата ги обвързва с повествованието, изтласква ги в настоящето като налага рзбирателство там, където думите налагат единствено противопоставяне. (По този начин лицата от сънищата придобиват друго значение в реалните събития от деня.) Камерата проследява разгръщащата се история като ловец, спира, за да се прицели в настоящето, само за да го тласне в опасна близост с миналото. А образите, често груби, с ясно очертани на преден план детайли, оставят множество предмети да се лутат като призраци в далечината извън фокус. В „Поляната с дивите ягоди“ нещата, както и хората, са наситени с психичните състояния на наблюдаващите ги, въвлечени в драмата от камерата, която придава на всеки детайл свое собствено съзнание. Резултатът не се подчинява на каприз и не е произволен, а, напротив, изцяло обективен е, обхваща реалностите навсякъде, където камерата иначе би се изкушила да избяга от тях. „Поляната с дивите ягоди“ е един от многото примери за истинско кинематографично изкуство, в което техниките на киното служат на драматичната цел, представяйки ситуации и герои в светлината на собствената ни реакция на съчувствие към тях. Филмът илюстрира разликата между естетическия интерес и обикновения ефект: първото създава дистанция, разрушавана от второто. Целта на тази дистанция не е да предотврати емоцията, а да я фокусира, като насочи вниманието повече към въображаемия друг, отколкото към присъстващия Аз. Проумяването на разграничението тук представлява част от осъзнаването на красотата в изкуството. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|