Красотата може да e утешителна, обезпокоителна, свещена, профанна. Може да е ободряваща, привлекателна, вдъхновяваща, ужасяваща
Изтегляне 356.32 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Илюстрация 12
| Съдържание и форма
Тук незпосредствено изниква въпросът, който отдавна се задава в естетиката, в литературната критика и в изучаването на изкуствата като цяло: Как може да се отдели съдържанието на едно произведение на изкуството от неговата форма? И ако е възможно да се отдели, не би ли това просто показало, че съдържанието не е свързано с естетическата цел и не е част от това, което наистина значи творбата? Илюстрация 12 Ван Гог, „Жълтият стол“. Един стол е стол е стол ... Да предположим, че ми зададете въпроса какво е съдържанието на известната картина с жълтия стол на Ван Гог. Какво точно означава? Питате „Какво да разбера за този стол или за света, като гледам тази картина?“ Възможно е да отговоря: „Това е стол и толкова.“ Но в такъв случай с какво е забележителна картината? Една снимка на стол не би ли свършила същата работа? Защо хората изминзват толкова дълъг път, за да видят картина на стол? Вероятно ще твърдя, че тази картина казва нещо специално за този конкретен стол, както и за света, видян през образа на този стол. Възможно е да се опитам да въплътя в думи мислите и чувствата си. „Това е покана да се погледне на живота, който хората вдъхват във всяко свое нещо, начинът, по който животът струи и от най-оскъдните неща, така че нищо не е в покой, всичко се преобразява.“ Но не е ли могъл да напише това послание в долния край на платното? Защо му е нужен стол, за да предаде подобна мисъл? Вероятно ще отговоря, че думите ми са просто догадка, че истинското значение на картината е свързано и неразделно от образа, че живее в самите форми и цветове на стола, че е неразделна част от характерния стил на Ван Гог и не може да се преведе напълно на друг художествен език. Подобен вид аргумент, независимо дали се отнася за живопис, поезия или музика, днес е обичаен и се основава на обикновените начини, по които говорим за изкуството. Искаме да кажем, че произведенията на изкуството носят смисъл - те не са просто интересни форми, от които черпим необяснима наслада. Те са акт на общуване, което носи смисъл и този смисъл трябва да се разбере. Често казваме за някой изпълнител, че не разбира ролята, която изпълнява. Слушаме абстрактна музика, като квартетите на Барток и Шьонберг56, и вероятно казваме, че не ги разбираме. И всичко, свързано със смисъла и разбирането предполага, че произведенията на изкуството предават съдържание, всяко произведение на изкуството, или във всеки случай всяко забележително произведение има свое основно съдържание, което трябва да разберем, ако искаме да го оценим и да усетим значимостта му. Някои творби променят начина, по който гледаме на света, например „Фауст“ на Гьоте, късните квартети на Бетовен, „Хамлет" на Шекспир, „Енеида" на Вергилий, „Мойсей“ на Микеланджело, псалмите на Давид и Книгата на Йов. За хората, които не познават тези произведения на изкуството, светът е различно и вероятно по-малко интересно място. И все пак, когато става въпрос какво точно е съдържанието на дадено произведение на изкуството, често не намираме думи. Смисълът не се намира в съдържанието, което би могло някак да се установи. Той е особена съдържателност - представена, видяна, с други думи, неотделима от формата и стила. Така достигаме до превърналото се в банално схващане за неразраивността на формата и съдържанието. Една от версииите на това схващане в областта на литературната критика битува под названието „ерес на парафразата“, изковано от критика Клинт Брукс57. Според Брукс е еретично да се твърди, че смисълът на едно стихотворение е възможно да се изрази чрез парафраза, от което лесно може да се заключи, че е еретично смисълът да се предава чрез превод, друг стил или друга форма на изкуство, както и по всеки друг начин, различен от формата на конкретното стихотворение. Брукс посочва няколко отличителни черти на поезията. На първо място е фактът, че един стих може да изрази няколко мисли едновременно, докато парафразата в най-добрия случай ги излага последователно. Например, стихът „храм, сякаш разрушен, във който звънки хорове са пели“58 описва и дърветата през есента и разпуснатите манастирски хорове, многобройни в младежките години на Шекспир. Парафразата би представила първо едното тълкувание и след него другото. Но експресивността на стиха се състои отчасти във факта, че и двете звучат едновременно, като два гласа в музиката и обречеността на есента завладява образа на разрушения манастир така, както идеята за светотатство завладява образа на голото дърво. Второ, „многозначността“ на поезията разгръща смисъла на няколко нива: на образа, на изказа, на метафората, на алегорията и т.н. Тази теза се застъпва преди седем века в прочутото писмо до Кан Гранде дела Скала, за чийто автор се смята Данте, което обяснява алегоричния смисъл на Дантевата „Божествена комедия“ и „Пир“ и се превръща в канон на средновековната и ранноренесансовата поетика. Парафразата разяснява нивата на смисъла поотделно, докато експресивността на поезията се осланя на едновременното им представяне. Трето, смисълът се губи във всяко парафразиране. Възможно е да се парафразира първият стих на известния монолог на Хамлет, като „Да живееш или да умреш? Това е изборът” или „Да съществуваш или не? Това е проблемът”. Но Шекспир е предпочел глагола "да бъдеш" с целия му метафизичен резонанс, докосващ се до самата тайна на вселената, тайната на „случващото се битие“, както го описват Авицена и Тома Аквински. Битието е вече въпрос, неразрешим, който излиза на повърхността в екзистенциалната тревожност на Хамлет с нов смущаващ резонанс. Не просто значението и асоциациите на думите определят смисъла им в поезията. Звукът също е важен, но не само той, а звукът, организиран от синтаксиса, и оформен като език. И последно, съществува просто непреводимост на семантичната атмосфера в поезията. Как да се предаде неизразимата меланхолия в „Les sanglots longs / Des violons / De l’automne?“ - “Дългите въздишки на есенните цигулки" звучи абсурдно, макар да значи същото. И все пак, нека не стигаме до заключението, че смисълът на едно стихотворение или друго произведение на изкуството остава загадка, толкова тясно свързана с формата, че не може да бъде разкрита. Вече казах доста за тези примери. Вярно е, че за някои произведения е трудно да се каже каквото и да било – за стиховете на Целан, например. Възможно е образността да е прекалено плътна, за да бъде разплетена, прекалено нававяща внушения, бягаща от конкретния изказ, за да запази наситеността на преживяването. Но такива изключения само доказват тезата благодарение на своята изключителност. В повечето случаи може да се каже много за смисъла на едно стихотворение, картина, дори музикално произведение. Но това, което се казва, не обяснява конкретната наситеност на смисъла, която превръща произведението на изкуството в неподменим носител на съдържанието. Изтегляне 356.32 Kb. Сподели с приятели:
|