РАЗОЧАРОВАНИТЕ ЗАЩИТНИЦИ НА

34
Франция и Германия сред ужаси и кръв пламват страшни противоеврейски погроми. Това е сигнал, че втората свещена война е започнала.
Конрад III. Статуя в Бамбергския събор
Кръстоносното пълчище на император Конрад III по Рейн и
Дунав с погроми и насилия се спуща към Константинопол. В ранна есен на 1147 година то навлиза в Тракия. След това кръстоносците повече от месец мародерствуват в околностите на Константинопол.
Дори разграбват императорските имоти около града. Ромейската войска отново трябва да ги обуздава. Едва в средата на октомври
Мануил Комнин успява да ги отпрати в Мала Азия. Вечно пияни и разхайтени, рицарите като стадо се наблъскват в императорските кораби. Пътьом те опустошават Северозападна Мала Азия и се озовават пред Дорилея. Тук някога „освободителите на гроба господен“ бяха разгромили войските на Килидж-Арслан. Сега обаче
Дорилея става свидетел на християнската гибел. На 26 октомври конницата на иконийския султан внезапно застига кръстоносното войнство. Нападението е толкова неочаквано и бързо, че рицарите не смогват да се подредят за бой. Всички удрят на бяг. Но бързите селджукски конници лесно ги догонват и ги свличат на земята… Едва успял да се спаси, посърнал и ужасен, император Конрад III бяга назад към Никея. Охранява го малък отряд, единствен оцелял от седемдесетхилядната войска…
Във Франция крал Людовик VII още се стяга за поход.

35
Французите потеглят от Мец. Много са трудностите при преминаването им през Македония и Тракия. Трябва да се справят с непознатите пътища, да преодоляват съпротивата на местното население. А и император Мануил Комнин ги счита за нападатели.
Ето защо в лагера на Людовик VII се надигат гласове за превземането на Константинопол. Особено настоятелен е епископ Готфрид
Лангърски. Какво от това, че Константинопол е християнска столица?
Столица е на схизматици — енергично увещава той. Стените на града са стари. Защитниците — малко. Пък и ромейските василевси неведнъж са воювали заедно със сарацините против „во̀йните христови!“…
Някои от сеньорите поддържат войнствения християнски пастир. Други не. Дълго мъдруват какво да правят.
Много дни протичат в шумни съвещания и препирни, докато се разнася слух, че император Конрад нанесъл поражение на турците и дори превзел столицата им Икония. Споровете се прекратяват. Всички се понасят по стъпките на германските си събратя. Кръстоносната лавина като шумен порой отминава Константинопол и се излива в
Мала Азия. Император Мануил Комнин е доволен. Константинопол пак е спасен!… Кръстоносците не се досещат, че измамните слухове са съчинени от византийците.
В Никея кръстоносците разкриват измамата. Но какво да правят?
Назад не могат да се върнат. Заедно с унилия Конрад те продължават.
Обаче съдбата на германското опълчение ги прави предпазливи.
Избират по-дългия, но по-безопасен път през Пергам, Смирна и Ефес.
От Ефес Конрад III се връща в Константинопол с намерение да събере нова войска и да отмъсти на неверниците за нанесеното му поражение.
Людовик VII пътува с веселата си и леконравна съпруга
Елеонора. Той мрази скуката. Кралицата — също. „Августейшите“
съпрузи не могат да се разделят със своите кралски удоволствия.
Съпровождат ги безброй телохранители и камериери, пажове и оръженосци, коняри и готвачи. Огромна свита от комедианти,
придворни дами и смешници се старае да превърне тежкия поход във весело и приятно развлечение. Дните протичат в турнири. Нощите —
в пиршества. Какво от това, че селджуците устройват засади по целия път. Трябва ли да се скърби, че внезапните им набези отнемат живота на хиляди кръстоносци, разстройват обозите и ги лишават от

36
хранителни запаси? Трябва ли заради такива дреболии „техни величества“ и сиятелните графове да се откажат от тъй необходимите им забавления?… Досадата не идва от селджуците, а от дрипавата беднота, така неприятна на краля и неговия весел двор. Бедняците гладуват и роптаят. Това разваля доброто настроение. Но кой им е виновен, че са бедни?
Впрочем твърде скоро на краля и сеньорите се отдава случай да се отърват от дрипавите досадници. Това става в началото на февруари
1148 г. в пристанището Аталия, откъдето пътят продължава по море.
Корабите са малко. Едва побират кралската свита и отбраната рицарска войска. Още не са се качили всички, когато попътен вятър надува платната. Корабите бавно се отделят от кея. А на брега бедняшкото множество се суети в безпътна бъркотия. Изоставените нещастници викат, крещят, молят за помощ. Напразно. Никой ги не чува. Мнозина нагазват във водата. Мъчат се да стигнат до корабите с плуване. Но те бавно се стопяват в безбрежния морски простор…
Селджуците налитат върху безпомощната тълпа. В жестоко клане избиват всички… „Един бог знае числото на мъчениците, чиято кръв се проля…“ — пише Отон Дедейл.
На 19 март 1148 година крал Людовик VII пристига в Антиохия,
изгубил три четвърти от своята войска. В Акра пък слиза малобройният отред на Конрад III. Двамата владетели веднага се включват във войната на Ерусалимското кралство срещу емира на
Дамаск.
Три четвърти от знатните сеньори са на мнение, че Дамаск е непревземаем. Няма смисъл повече да губят време. А когато в края на юли узнават, че в помощ на крепостта идва емирът на Мосул, вдигат обсадата и се оттеглят на юг.
Разочарован от неуспехите, Конрад III през пролетта на 1149 г.
безславно се завръща в Германия. Не след много към Франция потегля и Людовик VII. Не му се стои повече в светите места. Веселият крал се завръща в родината си без плячка и без настроение.
Не само Конрад III и Людовик VII, всички са разочаровани от втората свещена война. А най-много папа Евгений III. Не защото хиляди хора са загинали без полза. Малко го е грижа светия отец за тях. А защото никакви облаги за църквата не са придобити.

37
[1]
Була — папски документ с официално съдържание, послание до вярващите.
↑

38

Изтегляне 1.66 Mb.

Сподели с приятели: