Курсова работа по Езикова култура

Иван Иванов Иванов (гл. ас. Кр. Колева)

I БФз, 101

ivanov_iv@abv.bg

Шумен

Когато българските езиковеди разглеждат въпроса за дублетите, те в повечето случаи имат предвид конкретна разновидност (правописни, фонетични, акцентни, морфологични, етимологични).

Според Т. Бояджиев „когато думи и форми се изговарят с двояко ударение, без да се разграничават смислово, създават се в езика акцентни варианти или дублети … С вариантно ударение се изговарят главно производни съществителни и прилагателни имена, глаголи и наречия: долѝна – долинà, личѝнка – лѝчинка, òрлов – орлòв, вчовèча – вчовечà и др.” (Граматика БАН 1982: 194)

Относно значението на тези дублети Т. Бояджиев пише, че „акцентните колебания са неизбежно явление в езика – резултат от развитието на акцентната му система. Те спомагат промените в акцентната система да се извършат бавно и постепенно. Една част от думите с двояко ударение ограничават разпространението си и постепенно отпадат от употреба. При по-голяма част от акцентните варианти липсва общоустановена социална и професионална ограниченост в употребата им. При някои акцентни варианти обаче вариантният изговор е свързан с фунционални различия. Функционално-стилистическа обусловеност, без да се променя смисълът на думите, има изговорът на прòфил и профѝл, госпòжи и госпожѝ и др. Обикновено единият от тези варианти е общоприет, а другият е със социално или професионално ограничена употреба. Съвременната книжовна норма в такива случаи, без да определя един от вариантите за неправилен или излишен, е принудена да се съобразява с наличието на двата функционално натоварени варианта до момента, когато един от вариантите се наложи над другия. Функционално-стилистическите различия между акцентните варианти спомагат да се обогатят изразните възможности на езика, когато с тях може съзнателно да се постигне в речта стилизация.” (Граматика БАН 1982: 195-196)

В друг свой труд, статията „Акцентни дублети” (Ударението 1978: 97-108), Т. Бояджиев разглежда въпроса за колебанието на ударението в пределите на думата, обръща внимание на смисловата и стилистичната диференциация на акцентните дублети и предлага класификация по признака части на речта на по-изтъкнатите примери за дублети в книжовния български език, признати от нормативните речници.

В „Българска фонетика” (Бояджиев, Тилков 1990: 156) Т. Бояджиев дефинира нормативните акцентни дублети като „колебания, които поради отсъствие на единни норми в книжовния език са приети и допустими без различителна функция. С допускането им в общонародния език се цели да се демократизира правоговорът и да се представят в книжовния изговор и двете диалектни изговорни норми – източната и западната.”

Върбан Вътов в своя „Основен курс по съвременен български език. Част I.” (Вътов 1992: 87) говори за думи с двояко ударение, които според него представляват случаи на колебания или пък изговорната норма ги допуска, напр. чèло и челò. „При такива узаконени от книжовната норма случаи ударението се неутрализира като дистинктивно средство и се получават акцентни дублети на думите. Те могат да бъдат словообразувателни (отря̀д и òтред, òбед и обя̀д, поднòс и пòднос) или формообразувателни: във форми за мн. ч. – съ̀лзи и сълзѝ, свèщи и свещѝ; във форми за мин. св. вр. – хòдих и ходѝх, вòдих и водѝх.” (Цит. съч.: 87)

Според Петър Пашов (Пашов 2004: 27 - 28) акцентните дублети са „думи и форми, които могат да се изговарят с двояко ударение, без да променят значението си. Така напр. една редица съществителни от ср. р. с окончание -о могат да се изговарят и с ударение на основата, и с ударение на окончанието: вѝно и винò, чèло и челò, злàто и златò, но, от друга страна, перò не може в книжовния език да се изговори пèро. … В езика се ограничават такива акцентни дублети, като постепенно се налага едната от двете форми.”

Ученият посочва, че „широко разпространени акцентни дублети имаме в глаголното формообразуване при минало свършено време: мѝслих и мислѝх, мѝсли и мислѝ, мѝслихме и мислѝхме, мѝслихте и мислѝхте, мѝслиха и мислѝха. Придвиженото към края ударение е характерно за западните български говори и оттам е влязло в книжовния език. В миналото нашата граматическа наука е давала даже известно предимство на формите с отметнато ударение, за да се различи минало свършено време от сегашно и минало несвършено: аз чакàх за минало свършено, аз чàках за минало несвършено; той чàка за сегашно време, той чакà за минало свършено време.” (Цит. съч.: 28)

Въз основа на наблюденията си П. Пашов заключава, че „в съвременния ни книжовен правоговор формите с крайно ударение постепенно губят почва. Те са допустими, но с някои твърде съществени ограничения. Книжовноизговорната норма не приема да се мести ударението, ако глаголът е с представка или с наставка, особено ако глаголът е многосричен и е от чужд, книжен произход. При това положение във всички случаи безизключително правилни по отношение на ударението са всички форми от всички и всякакви глаголи, които в минало свършено време не местят ударението си към края, тоест остават с постоянно ударение. Това е напълно в духа на ясно открояващата се тенденция ударението да не се мести в глаголното спрежение. За предпочитане е да се каже Снощи глèдах един много хубав филм, макар че е допустимо, тоест също правилно, да се каже и Снощи гледàх един много хубав филм, тъй като, ако към глагола се прибави представка, вече преместването е недопустимо – неправилно е да се каже Изгледàх го до края, а само Изглèдах го до края” (Пак там: 28).