Леден гамбит

Серваз се почувства, сякаш го бе ритнал кон. Изслуша Кати, която му разказваше каквото знаеше… Един младеж тръгнал да изкачва планината и да се разходи край езерото, но на железния мост над потока видял провесено тяло на мъж…
– Щом виси на мост, може да е самоубийство ― заопипва почвата Серваз, без да е убеден в думите си. ― Иначе защо ще излезе в такъв смехотворен вид?
– Според първоначалните сведения по-скоро се касае за убийство. Не знам подробности. Бих искала да дойдете при мен на мястото.
Серваз усети ледена милувка по тила си. Това, от което се боеше, се бе случило. Най-наред бяха открили ДНК на
Хиртман, а сега… Какво означаваше всичко това? Да не би да бе началото на серия убийства? Този път бе невъзможно швейцарецът да е успял да излезе от института! Тогава кой бе убил мъжа на моста?!
– Добре ― отговори Серваз. ― Ще се обадя на Есперандийо.
Кати му каза къде точно да отиде и затвори. Наблизо имаше пейка и Серваз седна. Намираше се в парка „Прери о филтр“, чиито тревни площи се спускаха меко към Гарона и стигаха до Пон Ньоф. Покрай реката тичаха мнозина любители на джогинга.
– Есперандийо ― чу гласа на помощника си.
– Имаме мъртвец в Сен Мартен.
Мълчание. Серваз долавяше, че Есперандийо разговоря с някого. Гласът му бе приглушен от ръката, с която държеше телефона. Дали още не е в леглото с Шарлен.
– Добре, ще се приготвя.
– Ще мина да те взема след двайсет минути.
Серваз се усети малко късно, че определеното време няма да му стигне. На идване му трябваха десет минути, за да стигне до мястото, където се намираше, при това тичайки. Сега, на връщане, нямаше да може да измине разстоянието толкова бързо. Обади се отново на Есперандийо.
– Да. Кой е?
– Не бързай. Ще дойда най-рано след половин час.
– Не си ли у вас? ― попита изненадан Есперандийо.
– Не. Спортувам.
– Ти?! И какво точно?
Тонът му издаваше неверие.
– Джогинг.
– Практикуваш джогинг?
– Днес е първият ми ден ― оправда се Серваз и си представи как Есперандийо се подсмихва.
Може би се подсмихваше и Шарлен, излегната до съпруга си. Дали пък не се подиграваха на изцепките му на разведен мъж, когато бяха само двамата? Серваз обаче беше сигурен, че Есперандийо го боготвори. Беше се почувствал много горд, когато Серваз се съгласи да стане кръстник на второто им дете, което беше на път.
Серваз стигна до колата си, паркирана перпендикулярно на булевард „Дийон“. Усети болка в хълбока, която го бодеше като гвоздей.
Вкъщи си взе душ, обръсна се и облече други дрехи. А после тръгна към предградието. Спря пред нова къща без ограда, с тревни площи отпред и алея пред входа и паркинга. Съвсем по американски. Слезе от колата. Някакъв съсед се бе покачил на стълба и прикрепваше един Дядо Коледа на покрива си. Малко по-далеч, на улицата, деца играеха на топка. Край Серваз притича двойка петдесетгодишни мъж и жена ― едри и високи, облечени в прилепнали трика. Серваз се изкачи по алеята и позвъни. Погледна към кацналия на върха на стълбата съсед, който с риск за живота си се бореше с Дядо Коледа и гирляндите.
Когато обърна глава, неволно трепна. Шарлен Есперандийо бе отворила безшумно вратата и му се усмихваше.
Беше облечена в разкопчана жилетка с качулка от светла прежда, под която се виждаше лилава тениска, и джинси за бременни. Беше боса. Ясно личеше закръгленият ѝ корем. Също и красотата ѝ. Всичко у нея излъчваше лекота,
душевност и финес. Като че ли дори бременността не успяваше да я направи тромава и да ѝ отнеме артистичната ѝ
окриленост, нито пък чувството ѝ за хумор. Шарлен ръководеше галерия за изобразително изкуство в центъра на
Тулуза. Беше го канила няколко пъти на откриване на изложби, където той бе видял на белите стени странни,
смущаващи, но въпреки това очароващи творби.
За миг Серваз остана неподвижен, а после се отърси от унеса си и ѝ се усмихна, с което сякаш ѝ отдаваше почит.
– Влез. Венсан е почти готов. Искаш ли кафе?
Той си спомни, че не беше сложил нищо в устата си, откакто стана от леглото. Последва я в кухнята.
– Венсан ми каза, че си започнал да спортуваш ― каза тя, като побутна чашата кафе към него.

Не му убягна закачливият ѝ тон. Бе ѝ задължен, че разтоварва напрежението.
– Беше само опит. Бих казал ― доста жалък.
– Упорствай. Не се отказвай.
– Labor omnia vincit ― каза той и преведе: „Работата побеждава всичко.“
Шарлен се усмихна.
– Венсан ми каза, че употребяваш често латински сентенции.
– Малък номер, за да привлека вниманието във важни моменти.
За миг изпита желание да ѝ каже нещо за баща си. Никога не бе говорил с никого за него и, ако искаше да се довери на някого, това бе тя. Бе усетил това още вечерта при първата им среща. Тогава Шарлен го бе подложила на същински разпит. Приятелски и на моменти дори нежен. Накрая бе заявила: „Венсан ти се възхищава много.
Усещам, че понякога му се иска да ти подражава: да реагира или да разговаря като теб. Отначало не разбирах откъде идва промяната у него, но като те наблюдавам сега, разбирам“, а той бе отговорил: „Надявам се да подражава само на хубавите ми страни.“ „И аз така се надявам“ ― бе заключила Шарлен.
Въпреки изкушението Серваз замълча. Есперандийо нахлу в кухнята, като обличаше сребрист пуловер. Серваз намери, че облеклото му е крайно неподходящо за случая.
– Готов съм! ― заяви помощникът му и сложи ръка на корема на Шарлен. ― Грижи се и за двама ви.
– В кой месец е Шарлен? ― попита Серваз, когато бяха вече в колата.
– В седмия. Приготви се да станеш кръстник. Разкажи ми накратко за какво става дума.
Серваз му разказа каквото знаеше.
ЧАС ПО-КЪСНО ПАРКИРАХА на паркинга пред супермаркета, пълен с коли и мотоциклети на жандармерията,
както и с много зяпачи. Кой знае как бе изтекла информация. Мъглата леко се бе вдигнала и покриваше града с блед прозрачен воал, сякаш го гледаха през запотено стъкло. Серваз видя и много коли на пресата, а също и бус на местната телевизия. Журналистите и любопитните се бяха струпали до бетонната рампа. Жълтите ленти на жандармерията ги спираха да отидат по-нагоре. Един полицай посочи пътеката на Серваз и Есперандийо. Двамата обърнаха гръб на оживлението и се заизкачваха мълчаливо, като все повече се напрягаха. Не срещнаха никого до първите криволичения на пътеката. Колкото повече се изкачваха, толкова повече мъглата се сгъстяваше. Прилепваше по телата им като мокра ръкавица.
По средата на пътя Серваз усети отново болката в хълбока. Спря да си поеме дъх, преди да преодолее последната стръмнина, и вдигна глава. Забеляза много силуети, които сновяха в мъглата. Също и бяла светлина ― сякаш някой бе паркирал камион в мъглата и всичките му фарове бяха запалени. Изкачи последните сто метра и не преставаше да мисли, че убиецът е избрал специално декора. Също като първия път.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: