Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Дъщеря му беше тъжна и с тъмни кръгове около очите. Имаше и синина на бузата си. Какво означаваше това?! СЪЩАТА ВЕЧЕР ДИАН БЕРГ мислеше за родителите си. Баща ѝ беше потаен човек, буржоа, строг калвинист ― от онези, които Швейцария създаваше със същата лекота, с която произвеждаше шоколад и сейфове. Настроението му винаги се люшкаше между еуфория и депресия. Майка ѝ си живееше в собствен свят, където чуваше ангелска музика. Тя бе центърът на този свят и той придаваше смисъл на живота ѝ. Беше твърде заета със себе си и с грижата да даде на децата си измерена с капкомер обич. Диан твърде рано бе разбрала, че светоусещането на родителите ѝ не съвпадаше с нейното. Бе извършила първото си бягство едва на четиринайсет години. Разбира се, не успя да отиде далеч. Женевската полиция я хвана в момента, когато се опитваше да открадне диск на „Лед Цепелин“ с момче на нейната възраст, с което се бе запознала преди два часа. Растеше в среда, където бунтът ѝ бе неизбежен. Бе минала през фазите „Гръндж“, „Нео пънк“ и „Готика“, преди да постъпи във факултета по психология, където се научи да опознава себе си и родителите си, въпреки че не ги разбираше. Срещата ѝ с Шпицнер изигра решаваща роля. Дотогава любовниците ѝ не бяха много, макар да правеше впечатление на самоуверена и предприемчива млада жена. Но не и за Шпицнер. Той веднага прозря същността ѝ. Още от началото тя си даде сметка, че не е първото завоевание сред студентките му, но ѝ беше все едно. Освен това не ѝ пукаше, че имаха голяма разлика във възрастта и че Шпицнер беше женен и баща на седем деца. Ако бе използвала психологическия си талант, за да анализира връзката им, щеше да открие в нея единствено, че всъщност беше най-обикновено клише. Пиер Шпицнер бе всичко, което родителите ѝ не бяха, и всичко, което ненавиждаха. Спомни се, че веднъж бяха провели дълъг и извънредно сериозен разговор. – Не съм твой баща ― бе заявил Шпицнер накрая. ― Нито пък съм ти майка. Не искай от мен неща, които никога няма да мога да ти дам. Беше се излегнал на дивана в малкото ергенско студио, което му бе предоставено от университета, с чаша бърбън „Джак Даниелс“ в ръка. Беше небръснат, рошав и гол до кръста. Излагаше на показ тялото си, удивително стегнато за възрастта му. – Като например? – Вярност. – Спиш ли и с други жени в момента? – Да, с жена ми. – Искам да кажа: с други освен нея. – Не и в този момент. Доволна ли си? – Не ми пука. – Лъжеш. – Е, добре, пука ми. – Аз пък не искам да знам с кого спиш. Диан притежаваше черта, която никой не бе разгадал или уловил. Затворените врати, помещенията, на които сякаш пишеше „Влизането забранено“, и тайните на майка ѝ бяха развили у нея любопитство, което бе доста над нормалното. Вършеше ѝ работа в професията, но понякога я поставяше в неудобни положения. Пребори се с мислите си и видя през прозореца как луната се скрива зад струпващите се, надиплени като марли облаци. След минута се появи, а после изчезна отново. Покритата със сняг борова клонка пред прозореца за миг ѝ се стори фосфоресцираща на фона на падащите от небето бели като мляко снежинки, а после всичко потъна в мрак. Тя извърна очи от тесния прозорец. Червените стрелки на будилника ѝ блестяха в тъмнината. 0 часът и 25 минути. Нищо не помръдваше. Знаеше, че на етажа има един-двама будни охранители, но те сигурно бяха уморени и гледаха телевизия, тръшнали се в креслата си на другия край на сградата. В института царяха тишината и сънят. Но не за всички… Диан се приближи към вратата. Под прага влизаше слаба светлина и затова беше угасила лампата. Леден полъх пробяга по голите ѝ крака и тя потрепери. Заради студа, но и заради възбудата, която я завладя. Нещо бе събудило любопитството ѝ… 0 часът и трийсет минути. Шумът бе толкова слаб, че тя можеше и да не го чуе. Също като предишната нощ и по-предишните нощи. Шум от отваряща се врата. Врата, която се отваря бавно. А после ― нищо. Човекът дебнеше също като нея. Шум от запалване на осветлението, а после и сноп светлина под вратата ѝ. Стъпки в коридора. Приглушени, почти удавени в мрака и биенето на сърцето ѝ. За момент някаква сянка прегради светлината, която се промъкваше под вратата. Диан се поколеба, а после рязко отвори вратата. Твърде късно. Сянката бе изчезнала. Отново настана тишина. Тя седна на ръба на леглото си. Трепереше в зимната си пижама и хавлиения халат с качулка. За пореден път се запита кой ли би могъл да се разхожда всяка нощ из института. И с каква цел? Очевидно причината бе тайна, защото извършителят полагаше много усилия да не бъде чут. Първата нощ Диан си помисли, че е някой от болногледачите или някоя медицинска сестра, които обичат да си похапват и не искат никой да знае, че се тъпчат тайно. Не можа да заспи и видя как светлината се появи отново след два часа. През следващата нощ успя за заспи. Но на по-следващата: ре белот. Отново я налегна безсъние, а заедно с него се появиха и лекото скърцане на врата, светлина в коридора и промъкваща се към стълбите сянка. Победена от умората, Диан все пак успя да заспи преди завръщането на тайнствения нощен призрак. Сви се под дебелата завивка и огледа бледия правоъгълник на прозореца в малката си стая от дванайсет квадратни метра с баня и тоалетна. На другия ден беше неделя и тя щеше да се възползва, за да прегледа бележките си и да слезе до Сен Мартен. Понеделник се очертаваше като извънредно важен ден. Доктор Ксавие ѝ бе съобщил, че ще я заведе да разгледа отделение А. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|