Леден гамбит

Очарователната му съпруга му била съобщила, че иска да го напусне и да живее с любовника си ― също магистрат в Женевския съд. В края на вечерята, по време на която слушали песенния цикъл Kindertotenliede на Малер (това бе едно от любимите произведения на Серваз и той се запита кой ли педантичен следовател го бе записал в протокола като „Песни за мъртвите деца“), Хиртман вади оръжие и принуждава жена си и любовника ѝ да слязат в мазето.
Прокурорът и жена му го били превърнали в „пещера за садомазохистични наслади“ и организирали там оргии,
посещавани от техни приятели от висшето женевско общество. Обичал да гледа как различни мъже бият извънредно красивата му жена и как я подлагат на рафинирани мъчения: с окови или с белезници. Не само я биели, но и измъчвали със странни машини, продавани в сексшоповете на Германия и Холандия. Това обаче не му попречило да полудее от ревност, когато научил, че тя се кани да го напусне заради друг мъж. А още повече, защото смятал любовника на жена си за глупав и невзрачен човечец. Към една от многобройните статии, които Серваз прочете,
имаше снимка, на която Хиртман позираше с бъдещата си жертва в Женевския съд. Мъжът изглеждаше доста дребен до високия и слаб прокурор. Серваз му даваше около четирийсет години. На снимката гигантът бе сложил приятелски ръка на рамото на любовника и го гледаше както тигър гледа плячката си. Серваз се питаше дали тогава
Хиртман вече е знаел, че ще го убие. Под снимката имаше текст: „Прокурорът Хиртман и бъдещата му жертва ―
съдията Адалберт Бергер, в тоги в Залата на изгубените стъпки.“
14
През онази нощ Хиртман принудил жена си и любовника ѝ да се съблекат, да легнат голи на леглото в мазето и да пият шампанско, докато се напият жестоко. После накарал любовника да изпразни бутилка шампанско върху треперещата в леглото Алексия, докато самият той поливал него. Когато пиянските „забавления“ приключили,
накарал любовника да вземе една от „играчките“, които се търкаляли наоколо, нещо като бормашина, на която бил надянат изкуствен пенис. Подобни играчки може да изглеждат странни на простосмъртните, но не са рядкост в сексшоповете и гостите на оргиите у Хиртман ги използвали често. Същия следобед Хиртман обработил инструмента, така че при оглед на някой старателен експерт оголените кабели на шнура да изглеждат като случайна повреда. Освен това сменил шалтера на електрическото табло с повреден шалтер, каквито могат да се намерят по битпазарите.
Когато любовникът пъхнал обления с шампанско предмет във вагината на Алексия, Хиртман, чиято ръка била в гумена ръкавица, включил тока. Резултатът бил мигновен, защото шампанското било добър проводник.
Престъпникът щял да се наслаждава дълго на конвулсиите на двете тела и на настръхналите като магнетизирани железни стружки коси на любовника. Заради повредения шалтер нищо не би могло да спаси двамата любовници от електрическия ток. Но свръхнатоварването на електрическата мрежа предизвикало последствие, което Хиртман не бил предвидил… Включила се алармената система на къщата. Докато разбере какво става, представителите на старателната швейцарска полиция, сигнализирана от виещата сирена и съседите, били вече на вратата.
Прокурорът не загубил самообладание. Понеже, както бил предвидил, трагедията се разиграла късно вечерта,
прикрил самоличността си и факта, че е магистрат. Изглеждал съсипан и притеснен. Обяснил, че е станал трагичен инцидент. Смутено и свенливо завел блюстителите на реда в подземното помещение. Тогава дошло „второто злощастно обстоятелство“. За да спре воя на сирената, Хиртман бил принуден да спре тока. Полицаят Кристиан
Ганде от полицията на кантона Женева свидетелства, че когато слезли в зловещото мазе, едната от жертвите била още жива ― Алексия. На светлината на фенерите тя се съвзела от припадъка и имала достатъчно време да разобличи палача си, преди да издъхне. Тогава, въпреки заплахите на прокурора, двамата полицаи му сложили белезници. Обадили се веднага на Бърза помощ и на криминалната полиция в Женева. След петнайсет минути пристигнал екип, който претърсил мазето. Открили пистолета, захвърлен под един шкаф със свален предпазител.
Отвели Хиртман, а на мястото пристигнал екип по идентификация на личността. Анализът на остатъците от вечерята доказал, че прокурорът убиец бил упоил жертвите си. Малко по-късно в кабинета му били открити изрезки от вестници, чрез които направили връзка с изчезването на двайсет жени през последните петнайсет години, чийто убиец или убийци никога не били разкрити. Изведнъж случаят придобил съвсем други размери: от престъпление от страст прераснал в деяние на сериен убиец. Открили и банков сейф, където също имало множество изрезки от вестници и те се отнасяли за още изчезвания на жени в пет страни: във френските Алпи, Доломитите, Бавария,
Австрия и Швейцария.
Общо ― четирийсет случая за двайсет и пет години.
Никоя от изчезналите четирийсет жени не била открита, нито пък е било разкрито по каква причина е изчезнала.
Хиртман заявил, че се интересувал от тях чисто професионално и дори показал чувство за хумор, казвайки, че въпросните млади жени вероятно били жертва на един и същи убиец. Юридически тези убийства били различни от последното заради мотива и начина на извършване на престъплението.
По време на изслушването Хиртман най-после разкрил истинската си природа. Вместо да търси начин как да прикрие наклонностите си, самодоволно ги изложил на показ. По време на процеса избухнали много скандали,

защото мнозина членове на съда и на висшето женевско общество били участвали в оргиите на убиеца. Хиртман съобщил имената им с подчертано удоволствие. Така разрушил доста безупречни репутации. Случаят предизвикал безпрецедентни политически и социални сътресения, защото в него били намесени секс, наркотици и пари, а също и хора от правосъдието. Огромна роля за раздухването на скандала изиграли и средствата за масово осведомяване.
Под снимките от онзи период имало надписи от рода на „Къщата на ужасите“ (виждал се домът на Хиртман на
Женевското езеро), „Хиртман на излизане от съда“ (убиецът бил със защитна жилетка и стърчал с цяла глава над полицаите), „Женева в смут. Прочути личности, обвинени, че са участвали в оргиите на Хиртман“ и прочие.
Докато сърфираше в интернет, Серваз установи, че мнозина издигаха Хиртман в култ. Посветените на него сайтове го представяха не като луд престъпник, а като емблема на садомазохизма и най-сериозно се възхищаваха на волята му за могъщество. Оприличаваха го на светеща звезда в Сатанинската галактика и дори на железен ницшеански свръхчовек. Във форумите беше още по-зле. Въпреки че Серваз бе полицай, никога не си бе представял, че има толкова откачалки. Разни индивиди с псевдоними „Симпатизант на Дявола“ или „Богинята Кали“ се впускаха в абсурдни теории ― мрачни и неразгадаеми като фалшивата им самоличност.
Серваз се почувства депримиран от всички тези социални мрежи, от различните форуми и сайтове. Каза си, че до неотдавна откачалките щяха да смятат, че са сами в света, и щяха да се крият в миша дупка. А сега, благодарение на модерните комуникации, си обменяха глупостите и налудничавите си идеи (защото хората рядко си обменяха знания), откриваха, че не са сами и се свързваха помежду си. Това ги утешаваше, защото осъзнаваха, че не са единствените побъркани на света. Серваз се сети какво бе казал на Маршан и си помисли, че лудостта наистина бе заразна и любимите ѝ места за изява бяха средствата за масово осведомяване и интернет.
Изведнъж си спомни за съобщението, което беше получил от дъщеря си. Молеше го да се освободи в събота.
Погледна часовника си: един часът и седем минути. Днес беше събота… Серваз се поколеба, но въпреки това набра номера на дъщеря си, за да ѝ остави съобщение на гласовата поща.
– Ало?
Серваз неволно се намръщи. Марго отговори веднага, а гласът ѝ беше доста по-различен от обикновено. Запита се дали не е набрал погрешен номер.
– Марго?
– Ти ли си, татко? ― възкликна тя шепнешком. ― Знаеш ли колко е часът?
Серваз моментално отгатна, че тя чакаше друго, а не неговото обаждане. Оставила е включен телефона си, без майка ѝ и вторият ѝ баща да знаят, и сега тайно отговаряше на обажданията, скрита под завивката. Кого ли чакаше да ѝ се обади? Може би приятелчето си? Досети се, че бе петък срещу събота, че минаваше полунощ и студентите бяха свободни…
– Събудих ли те?
– Как мислиш?
– Исках да ти кажа, че получих съобщението ти следобед и ще се опитам да се освободя. В пет часа устройва ли те?
– Сигурен ли си, че си добре, татко? Гласът ти един такъв…
– Добре съм, буболече… Само че имам много работа.
– Все това повтаряш.
– Защото е вярно. Не трябва да мислиш, че само хората, които печелят много пари, работят много. Нали така? Това са лъжи.
– Знам, татко.
– Никога не вярвай на политиците, независимо дали са мъже или жени. Те са лъжци.
– Татко, ама нали видя колко е часът? Не може ли да поговорим за това някой друг път?
– Права си. Впрочем родителите не трябва да правят опити да манипулират децата, дори да смятат, че това, което казват, е правилно. По-скоро трябва да ги учат да мислят самостоятелно. Дори ако децата мислят различно.
Да, бе късно вечерта и не беше време за подобни дълги речи.
– Ти не ме манипулираш, татко. Просто си обменяме мисли. Напълно способна съм да мисля самостоятелно.
Серваз се почувства смешен и въпреки това се усмихна.
– Дъщеря ми е прекрасна ― каза той.
Тя нежно се засмя.
– В крайна сметка изглеждаш във форма.
– Да, във форма съм. Часът е един и четвърт. Животът е прекрасен. Също и дъщеря ми. Лека нощ, момичето ми. До утре.
– Лека нощ, татко.

Серваз се обърна към прозореца и видя луната, която светеше над камбанарията на църквата „Сен Серен“. По улицата минаваха студенти, които се блъскаха един друг и си разменяха шеги. Виковете, смеховете и веселите закачки на групата постепенно потъваха в нощта и се чуваха все по-слабо и по-слабо ― като далечно ехо от младостта му. Към два часа Серваз се изтегна на леглото си и най-сетне заспа.
НА ДРУГИЯ ДЕН БЕШЕ СЪБОТА. 13 декември. Серваз се присъедини към част от екипа си, за да доизяснят нещата по убийството на бездомника. Самира Чун се появи с дълги червени чорапи на хоризонтални бели райета,
кожени прилепнали по тялото ѝ къси панталони и обувки с дванайсетсантиметрови токчета, по които имаше безброй метални пръстени. Серваз си помисли, че не би трябвало да се облича специално, ако се наложи да се внедри сред местните проститутки. Същата мисъл сигурно би хрумнала на Пюжол и Симеони ― двамата едри като биволи полицаи от криминалния отдел. Есперандийо пък носеше светлосин пуловер, също на хоризонтални райета,
в който изглеждаше още по-млад и в никакъв случай не приличаше на полицай. Серваз изпита чисто метафизична тъга и за миг се запита дали ръководеше група, разследваща убийство, или пък се бе телепортирал в някой университет, във факултета по литература например. Самира и Венсан си носеха лаптопите. Хлапачката, както винаги, бе със слушалки на ушите и слушаше музика. Есперандийо пък прокарваше пръсти по клавиатурата на своя айфон, сякаш четеше електронна книга ― черна играчка, която в очите на Серваз изглеждаше като огромен плосък мобилен телефон.
По молба на Серваз Самира изложи още веднъж слабите страни на обвинението: нищо не доказваше прякото участие на тримата младежи в убийството на бездомника. От аутопсията ставаше ясно, че нещастникът е починал вследствие на удавяне в петдесет сантиметра вода, след като загубил съзнание несъмнено от поредица удари, един от които ― по главата ― е бил особено силен. Думата „несъмнено“ беше смущаваща. Защото в кръвта на бездомника бяха открити 1,9 промила алкохол. Серваз и Есперандийо бяха наясно, че защитата ще използва доклада от аутопсията, за да преиначи фактите: ще определи намесата на младежите като „брутална, довела до смъртта на човека, но без намерение да я причинят“. Дори ще постави под съмнение факта, че нанесените удари са причинили удавянето, защото то можеше да се отдаде и на пиянството на жертвата. Разбира се, до този момент внимаваха и не повдигнаха тази тема.
– Всичко това е от компетентността на съдията ― отсече накрая Серваз. ― В докладите си се ограничете с нещата, които знаете, а не споменавайте тези, за които подозирате.
СЪЩИЯ СЛЕДОБЕД той разгледа напълно объркан списъка, който му бе дала дъщеря му.
– Какво е това?
– Списъкът ми с подаръци за Коледа.
– Всичко това?!
– Татко, това е списък. Не си длъжен да купиш всичко ― подразни го тя.
Серваз я погледна. Малкото фино сребърно пръстенче все така си стоеше на долната ѝ устна. Също и рубинената джаджа на лявата ѝ вежда, но на лявото ѝ ухо до четирите пръстенчета бе увиснало още едно. Серваз неволно направи асоциация със Самира. Забеляза също, че Марго се беше ударила. На лявата ѝ скула имаше синина.
Отново прегледа списъка.
– Айпод;
– Цифрова рамка, в чиято памет се поставят много снимки, които се появяват една след друга на екрана;
– Мобилна конзола с игри Nintendo, с авангардна програма за трениране на мозъка на доктор Кавашима
15
;
– Компактен фотоапарат с камера 7 мегапиксела и троен зум, с екран 2 инча и стабилизатор за снимките;
– Лаптоп със 17-инчов екран (за предпочитане с процесор Intel Centrino ― 2 гигахерца), 2 гигабайта памет, твърд диск с 250 гигабайта памет и вграден четец за CD и DVD.
Беше се поколебала дали да не му поиска и айфон, но прецени, че ще струва „малко скъпо“. Серваз нямаше и най- малката представа каква бе цената на всички тези играчки, нито пък какво точно означаваше например „2 гигабайта памет“. За сметка на това пък знаеше, че не същества невинна технология. В съвременния свят, където всичко е свързано, свободните пространства са рядкост и все по-рядко се среща самостоятелно мислене. На какво се дължеше този бяс за покупка на съвсем ненужни играчки? Защо член на някое племе от Нова Гвинея например се струваше на Серваз по-здравомислещ от повечето хора, с които се срещаше? Или и той като стария философ Диоген,
живеещ в бъчвата си, съзерцаваше един свят, който е загубил разума си? Сложи списъка в джоба си и целуна дъщеря си по челото.
– Ще помисля…
Следобед времето се бе променило. Валеше и духаше силен вятър. Двамата се подслониха под раздрусвана от

набезите на вятъра памучна тента, опъната над една от най-бляскаво осветените витрини в центъра на града.
Украсените за Коледа улици бяха пълни с хора и коли.
„Какво ли е времето горе? ― помисли си Серваз. ― Дали над института вали сняг?“ Представи си как Юлиан
Хиртман протяга едрото си тяло пред прозореца и наблюдава мълчаливо снега. От предишната вечер, след разкритията на капитан Ирен Циглер, мисълта за швейцарския гигант не го напускаше.
– Слушаш ли ме, татко?
– Да, разбира се.
– Няма да забравиш списъка ми, нали?
Той я успокои. После ѝ предложи да отидат да пийнат по нещо в едно кафене на площад „Капитол“. За негова голяма изненада тя си поръча бира, а преди винаги си поръчваше кола без захар. Серваз внезапно осъзна, че дъщеря му е вече на седемнайсет години, но въпреки анатомичната разлика той все още се отнасяше с нея като с дванайсетгодишна. Може би проявяваше един вид късогледство и затова не знаеше как да се държи с нея. Погледът му отново се спря върху синината на скулата ѝ. За миг я изгледа изпитателно. Под очите ѝ имаше сенки и наведеният
ѝ към чашата поглед бе тъжен. Изведнъж в главата му нахлуха много въпроси. Защо бе тъжна? Кой очакваше да ѝ се обади в един часа през нощта? Каква бе тая синина на бузата ѝ? „Достойни въпроси на ченге…“ ― си каза той и начаса се поправи: „Не, въпроси на баща!“
– Откъде е тази синина?
– Какво? ― попита дъщеря му, като вдигна глава.
– Откъде е тази синина на бузата ти?
– Ами… Ударих се… Защо?
– Къде се удари?
– Важно ли е?
Тонът ѝ бе агресивен. Серваз се изчерви. По-лесно му бе да разпитва някой заподозрян, отколкото собствената си дъщеря.
– Не ― каза той.
– Мама ми обясни какъв е проблемът ти: че виждаш злото навсякъде. Имаш професионална деформация.
– Може би е права.
Сега бе негов ред да сведе поглед към бирата си.
– Станах да пишкам в тъмното и се ударих в една врата. Задоволява ли те този отговор?
Той се вгледа отново в нея и се запита дали трябва да ѝ вярва. Отговорът бе приемлив. И той си бе направил цицина на челото при същите обстоятелства по среднощ. Но в тона и в агресивността ѝ имаше нещо, което го притесняваше. Или се безпокоеше напразно? Защо бе толкова прозорлив, когато разпитваше хората, а Марго му изглеждаше забулена в тайна? И защо се чувстваше като риба във вода, когато разпитваше заподозрените, а в чисто човешките отношения бе толкова несръчен и безпомощен? Знаеше какво би казал някой психолог: че причината се корени в детството му.
– Дали да не отидем на кино? ― предложи той.
СЪЩАТА ВЕЧЕР, СЛЕД КАТО ПОГЪЛНА ЯСТИЕ, което бе приготвил в микровълновата фурна, и изпи едно кафе
(твърде късно си даде сметка, че то бе свършило и се наложи да отвори старо бурканче с нескафе), Серваз отново потъна в биографията на Юлиан Хиртман. Над Тулуза бе паднала нощта. Навън валеше сняг и духаше вятър, но в кабинета му цареше музиката на Густав Малер (Шестата симфония), звучаща от хола. Да се съсредоточи му помагаха и късният час, и мракът, пробиван единствено от настолната му лампа, и светлината на компютъра. Бе извадил бележника си и отново си водеше бележки, които заемаха вече много страници. На фона на звуците на цигулките се зарови в кариерата на серийния убиец. Швейцарският съдия бе поискал психиатрична експертиза, за да се установи степента на вменяемост на подсъдимия. След дълги разговори експертите бяха заключили, че е напълно невменяем, позовавайки се на налудничавите кризи и халюцинациите му. Продължителната употреба на наркотични вещества бе замъглила преценките му и бе засилила шизофренията. Бяха констатирали и пълна липса на емпатия. Впрочем Серваз бе напълно убеден в последното. Според доклада „пациентът не разполагал с психически ресурси, за да контролира постъпките си, нито пък притежавал вътрешната свобода, която да му позволи да прави избор и да взема решения“.
Според статиите, които Серваз прочете в някои швейцарски сайтове по съдебна психиатрия, експертите се придържали изключително към научните методи, които давали малко възможности за лична интерпретация. Бяха подложили Хиртман на тестове, обяснявайки, че са използвали за основа Диагностичен и статистически учебник по ментални разстройва, том четвърти. Серваз си зададе въпроса дали пък Хиртман не е познавал толкова добре

колкото тях въпросния учебник. Така или иначе, експертите осъзнаваха колко е опасен субектът. Бяха препоръчали да се приложат към него строги мерки и да бъде настанен в специализирано заведение за „неопределен срок“.
Преди да се появи в института „Варние“, Хиртман пребивавал в две други швейцарски болници. Той не беше единственият пациент от отделение А, дошъл от чужбина, тъй като заведението ― единствено по рода си в Европа,
бе първото, което правеше опит да поеме психиатрична отговорност в рамките на „бъдещото общоевропейско юридическо пространство“.
Серваз смръщи вежди, защото не можеше да си обясни какво точно означава определението предвид факта, че съдебните системи в Европа на практика бяха съвсем различни по отношение на законите, продължителността на наказанията и бюджетите. Например бюджетът на Франция на човек от населението представляваше половината от бюджета на Германия, Холандия и дори Обединеното кралство…
Серваз стана, за да си вземе една бира от хладилника, размишлявайки върху очевидния факт, че между социално интегрирания и радващ се на професионално признание Хиртман и тъмната особа, обладана от фантазии,
неконтролирана мания за убийство и патологична ревност, разкрита от експертите, имаше съществена разлика.
Джекил и Хайд? Или пък Хиртман просто бе успял, благодарение на таланта си на манипулатор, да избегне затвора? Серваз с радост би се обзаложил в полза на втората хипотеза… Бе убеден, че когато е застанал пред експертите, е знаел много добре как да се държи. А това означаваше ли, че самите те са били контролирани от актьор и манипулатор, който няма равен на себе си? Дали изпратеният от френската жандармерия психолог щеше да е способен да му направи пълна психоанализа, при положение че той бе измамил трима швейцарски експерти?
Серваз се питаше и какво против Ломбар може да има Хиртман? Единствената очевидна връзка бе географската близост. Дали Хиртман се бе захванал с коня случайно? Дали пък това не му бе хрумнало, като е минавал покрай конната база? Базата бе доста отдалечена от главните пътища на долината. Нямаше никаква причина Хиртман да отиде там. И ако той е убил коня, защо кучетата не са го усетили? А и защо Хиртман не е използвал случая да избяга? Как се е справил с охранителната система на института? Всеки въпрос пораждаше нов…
Изведнъж Серваз се сети за нещо друго. Под очите на дъщеря му имаше сенки и погледът ѝ бе тъжен. Защо? Защо беше толкова тъжна и уморена? И защо бе вдигнала телефона в един часа през нощта? Кого чакаше да ѝ се обади?
Ами синината на бузата? Обясненията, които му даде Марго, далеч не бяха задоволителни. Щеше да поговори с майка ѝ.
Серваз продължи да се рови из живота на Юлиан Хиртман чак до сутринта. Когато най-сетне отиде да си легне в неделя, на 14 декември, имаше чувството, че трябва да разреши два пъзела, които нямаха нищо общо един с друг.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: