Леден гамбит

Няма нови съобщения.
Изпита смесени чувства. Наистина ли очакваше той да ѝ пише? След всичко, което стана? Тя бе решила да прекъсне връзката им, въпреки че това решение разби сърцето ѝ.
Той прие решението ѝ с обичайния си стоицизъм и тя се почувства наранена. Бе удивена от дълбоката си покруса.
Поколеба се, преди да затрака по клавиатурата на лаптопа.
Знаеше, че той няма да разбере мълчанието ѝ. А и му бе обещала да му съобщи подробности, да му пише бързо.
Като всички експерти по съдебна медицина Пиер Шпицнер умираше от любопитство да разбере какво точно става в института „Варние“. Когато научи, че кандидатурата на Диан е одобрена, видя не само шанс за нея самата, но и възможност за себе си да научи повече за това място, за което се носеха толкова слухове.
Диан написа първите думи на писмото си.
Скъпи Пиер,
Аз съм добре. Това място…
Ръката ѝ замръзна. В съзнанието ѝ изникна спомен. Ясен и режещ като нож образ…
Голямата къща на Шпицнер над езерото, потъналата в полумрак стая. Тишината в празния дом. Пиер и тя в
голямото легло. Бяха дошли само да вземат една папка, която той бе забравил. Съпругата му беше на летището в
очакване на самолета за Париж, където щеше да чете лекция на тема „Личности и гледни точки“. (Жена му бе
автор на десетина криминални романа с доста сложен и кървав сюжет и със сексуален привкус, които ѝ бяха
създали известна слава.) Пиер бе използвал пътуването ѝ, за да покаже на Диан къщата. Като стигнаха до
спалнята, той отвори вратата и хвана за ръка Диан. Отначало тя отказваше да правят любов, но той настоя с
детинското си изражение, което я смущаваше и разбиваше задръжките ѝ. Дори настоя тя да облече бельото на
жена му, купено от най-скъпите бутици на Женева. Диан се поколеба. Но съзнанието, че вършат грях, и
усещането, че това е нещо забранено, я привличаха силно и тя не можа дълго да се вслушва в скрупулите си.
Установи, че мерките ѝ са същите като на съпругата на любовника ѝ. Лежеше под него със затворени очи. Телата
им се движеха в свършен ритъм. А лицето на Пиер над нея бе силно зачервено. Изведнъж от прага се чу сух и
режещ глас: „Разкарай курвата си оттук…“
Диан затвори лаптопа, защото желанието ѝ да пише се бе изпарило. Обърна глава, за да го изключи, и потрепери.
Сянката беше пред вратата ѝ… Неподвижна… Задържа дишането си, неспособна да направи дори крачка. После любопитството и раздразнението ѝ надделяха над страха и тя скочи към вратата.
Но сянката беше вече изчезнала…

13 Департамент в Югозападна Франция ― бел. прев.
14 Огромно преддверие, което свързва улицата със Съдебната палата. Това често е най-оживеното място на съда ― бел. прев.
15 Рюта Кавашима ― японски невролог, известен с разработването на серията видеоигри Brain Age за Nintendo DS, Nintendo 3DS и Nintendo Switch ― бел.
прев.

II.
ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА

10.
В НЕДЕЛЯ, НА 14 ДЕКЕМВРИ, в 7 часа и 45 минути сутринта Дамиен Рик, когото всичко наричаха Рико, на 28
години, излезе от дома си за самотен преход в планината. Времето беше мрачно и той знаеше, че този ден слънцето няма да се покаже. Още със събуждането си излезе на терасата на къщата си и видя, че се спуска мъгла, която залива покривите и улиците на Сен Мартен, а над града облаците украсяваха върховете на планината с причудливи арабески, сякаш нарисувани със сажди.
Заради лошото време Рико тръгна на най-обикновена освежителна разходка по маршрут, който знаеше наизуст.
Вечерта или по-скоро преди няколко часа се бе върнал вкъщи, залитайки след добре полят празник у приятели, по време на който бе изпушил доста цигари с марихуана. Беше си легнал с дрехите. Когато се събуди, взе душ, изпи цяла кана чисто кафе и изпуши още една от снощните цигари на терасата. Прецени, че въздухът в планината ще му се отрази добре. Беше решил малко по-късно да завърши омастиляването на една страница ― деликатна задача,
която изискваше стабилна ръка.
Рико рисуваше комикси
16
и пишеше текстовете им. Чудесна професия, която му даваше възможност да работи у дома и да се отдава на страстта си към тях. Черно-белите му творения бяха извънредно мрачни. Познавачите ги оценяваха и славата му растеше непрестанно в тесния кръг на независимите творци на комикси. Рико бе любител на карането на ски извън пистите, на алпинизма и на високопланинското колоездене, а също и на пътешествията. Бе открил, че Сен Мартен е идеално място да се установи. Професията и модерните технологии му предоставяха възможността да живее далеч от Париж, където се намираше издателството „Анфер“, за което работеше и където ходеше само шест пъти годишно.
В началото жителите на града трудно свикваха с карикатурния му вид на алтермундиалист
17
, със сплетената му на безброй черни и жълти кичури коса, с оранжевите кърпа и пончо, с многобройните му пиърсинги, с почти розовата му козя брадичка. Когато настъпваше лятото, можеха да се насладят и на безбройните му татуировки, покриващи почти анорексичното му тяло: рамене, ръце, гръб, врат, прасци, бедра, и бяха истински трицветни произведения на изкуството, които изскачаха от късите му панталони и изрязаната му тениска без ръкави. Но Рико започваше да се харесва, когато човек го опознае: бе не само талантлив художник, но и очарователен мъж, надарен с оригинално чувство за хумор. Умееше да разказва смешни истории, без да се смее. Държеше се извънредно мило със съседите ―
особено с децата и възрастните хора.
И така, същата сутрин Рико обу алпийки, спусна над слушалките на плеъра си наушниците на вълнената си шапка ― от онези, каквито носят селяните във високите части на Андите, и тръгна към планинската пътека, която започваше от намиращия се на двеста метра от дома му супермаркет.
Мъглата така и не се вдигна. Рико се промъкна покрай паркираните до магазина коли. Щом излезе на пътеката,
ускори крачка. Зад гърба му камбаните на църквата удариха осем часа. Стори му се, че биенето им достига до него приглушено ― като през няколко слоя вата. Внимаваше да не си изкълчи глезените заради многото камъни и коренища. В продължение на два километра местността беше сравнително неравна. Рико много пъти пресече потока, като стъпваше на малки здрави мостчета от елови талпи. После пътеката изведнъж стана по-стръмна и той усети как краката му се напрягат.
Мъглата започна леко да се вдига. Рико забеляза железния мост, пресичащ малко по-нагоре потока, който тук бе по-пълноводен и вместо да бълбука, почти гърмеше. Това беше най-трудната част от прехода. После теренът ставаше почти равен. Вдигна глава и видя, че на моста виси нещо. Чанта или друг обемист предмет, закрепен към основата на моста. Наведе глава и преодоля последните стръмни метри. Когато се изкачи, вдигна поглед. Пулсът му бе ускорен до сто и петдесет удара в минута от изкачването, но от това, което видя, му се стори, че сърцето му ще се пръсне. На моста висеше не чанта, а тяло!
Младежът се вкамени. Заради жестокото преживяване и изкачването дъхът му спря. Преодоля последните метри с ръце на кръста.
КАКВО Е ТОВА, МАМКА МУ!

Отначало не разбра какво вижда. Помисли си дали не е халюцинация от усилията при изкачването, но веднага си даде сметка, че това не е видение. Всичко бе съвсем реално и направо ужасяващо. Нямаше нищо общо с филмите на ужасите, които харесваше. Пред очите му на моста бе провесен мъртъв мъж!
АХ, МАМИЦАТА МУ!
Студ скова вените му. Огледа се и по гърба му премина тръпка. Човекът не бе причинил сам смъртта си, не се беше самоубил. Освен ремъка, стягащ гърлото му, имаше други ремъци, които привързваха тялото му към моста. А на главата му бе сложена… качулка… Към качулката от непромокаема тъкан, скриваща лицето, бе закачено наметало,
което висеше от гърба му.
МАМИЦАТА МУ МРЪСНА!
Леден студ смразяваше вените му. Никога не бе виждал подобно нещо. А това, което съзря, вливаше в тях и отровата на страха. Беше сам в планината, на четири километра от най-близката къща, а за да се дойде дотук, имаше една-единствена пътека, по която се бе изкачил и той.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: