Леден гамбит

Всички тръгнаха в обратна посока. Серваз се спря и се обърна, за да погледне още веднъж Лиза Ферне. Тя се отдалечаваше. Широкият ѝ гръб опъваше престилката, а високите ѝ токове тракаха по плочите. В края на коридора,
преди да изчезне от погледа му, тя също се обърна и погледите им се срещнаха. На Серваз му се стори, че медицинската сестра се усмихва.
– НАЙ-ВАЖНОТО Е ― казваше в това време Ксавие ― да избегнем поведение, което може да доведе до конфликти.
Стояха пред последната блиндирана врата, от която се влизаше в отделение А. Стените тук не бяха боядисани, а от груб камък, и гостите биха могли да си помислят, че са в средновековна крепост, ако не бяха блиндираните стоманени врати, мъждукащите неонови светлини и бетонният под. Ксавие вдигна глава към камерата, която се намираше над рамката на вратата. Една диодна лампа блесна най-напред с червена, а после със зелена светлина.
Ключалките щракнаха. Ксавие дръпна тежкото крило на вратата и ги покани да влязат в късия изолиращ коридор между двете блиндирани врати. Изчакаха първата врата да се затвори и ключалките да изщракат, а после да се отключат и ключалките на втората врата, също така шумно както първите. Имаха чувството, че се намират в машинното отделение на кораб, в мрака проникваше светлина само от приличащите на илюминатори прозорци на двете врати. Доловиха миризма на метал. Ксавие ги изгледа тържествено един по един и Серваз отгатна, че вече е подготвил малкия спектакъл, който сигурно изиграваше пред всеки посетител.
– ДОБРЕ ДОШЛИ В АДА ― оповести той с усмивка.
СЛЕДВАШЕ ОСТЪКЛЕНА КЛЕТКА, а в нея ― охранител. Серваз се приближи и видя празен боядисан в бяло коридор с дебел син мокет на пода, редица врати с прозорчета вляво и аплици на дясната стена. Охранителят остави списанието, което четеше, и излезе от клетката. Ксавие тържествено му стисна ръката. Беше юначага, висок поне метър и деветдесет.
– Представям ви господин Монд
28
― каза Ксавие. ― Така го кръстиха нашите пансионери от отделение А.
Господин Монд се усмихна и им стисна ръцете. Ръкостискането му бе леко като перце, сякаш се боеше да не им счупи костите.
– Как са тази сутрин? ― попита Ксавие.
– Спокойни ― отвърна Монд. ― Денят обещава да е хубав.
– Може би ― усъмни се Ксавие, като гледаше посетителите.
– Важно е да не ги предизвиквате ― обясни господин Монд и думите му прозвучаха като ехо на предупредителните думи на психиатъра. ― Също ― да пазите дистанция. Има граница, която не трябва да прекрачвате. Защото прекрачите ли я, те може да се почувстват застрашени и да реагират необуздано.
– Боя се, че тези хора са тук, за да я нарушат ― заяви Ксавие. ― От полицията са.
Погледът на Монд стана по-суров. Вдигна рамене и си влезе обратно в клетката.
– Да вървим ― рече Ксавие.
Тръгнаха по дългия коридор, а шума от стъпките им поглъщаше дебелият син мокет. Психиатърът посочи първата врата.
– Андреас. Изпратиха го при нас от Германия. Убил майка си и баща си, докато спели, с пушка, с два куршума.
После, тъй като се боял от самотата, им отрязал главите и ги прибрал във фризера. Вадел ги всяка вечер, за да гледа телевизия в тяхната компания. Слагал ги върху два манекена с отрязани глави, седнали на дивана.
Серваз слушаше внимателно. Представи си сцената и потрепери, защото си спомни за отрязаната глава на коня в

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: