Леден гамбит

– Съжалявам, че ще ви разочаровам, но кратката ви възпитателна реч преди малко не ме убеди в правотата ви,
Хиртман. Нека да сме наясно: нямам нищо общо с вас.
– Ваше право е да си мислите каквото искате. Само че казаното от вас е погрешно. Имаме поне едно общо нещо:
Малер.
– Какво искахте да ми кажете?
– Говорили ли сте с Шапрон? ― попита Хиртман, като отново смени тона си и се вгледа в Серваз, за да следи внимателно всяка негова реакция.
Серваз потрепери. Усети гъделичкане по гръбнака си. Значи той знае името на кмета на Сен Мартен…
– Да ― отговори той предпазливо.
– Шапрон беше приятел на този… Грим, знаехте ли това?
Серваз отново се учуди. Откъде имаше тази информация?!
– Да ― отвърна полицаят. ― Да. Той ми каза. А как така вие…?
– Тогава накарайте господин кмета да ви разкаже нещо за Самоубийците.
– За какво?
– За Самоубийците, господин майор. Говорете с него за Самоубийците.

28 Свят (фр. ез.) ― бел. прев.
29 Теодор Адорно (1903–1969) ― германски социолог, философ, музиковед и композитор ― бел. прев.
30 Елиаху Инбал ― израелски диригент, Бернард Хайтинк ― холандски диригент ― бел. прев.

16.
– САМОУБИЙЦИТЕ ЛИ? Какво означава това?
– Нямам представа. Изглежда обаче Шапрон знае.
Циглер му отправи въпросителен поглед.
– Хиртман ли ви го каза?
– Да.
– А вие вярвате ли му?
– Трябва да проверим.
– Този човек е луд.
– Възможно е.
– Не ви ли каза нещо друго?
– Не.
– А защо го каза точно на вас?
– Предполагам, заради Малер ― усмихна се Серваз.
– Какво?!
– Музиката. И двамата обичаме Густав Малер.
Циглер отмести поглед от пътя и го насочи към него, с което искаше да каже: не всички луди са затворени в института. Само че в мислите си Серваз беше вече далече. Усещането, че се сблъсква с нещо ново и ужасяващо, бе по-силно от всякога.
– ОПИТВА СЕ ДА ДЕЙСТВА доста ловко ― заяви Проп, докато се спускаха към Сен Мартен.
Колата профучаваше покрай заснежените ели, а Серваз гледаше през прозореца, потънал в мислите си.
– Не знам как прави този номер, но веднага усети, че в групата ни има разногласия, и се опитва да ни раздели,
като привлече симпатията на един от нас.
Серваз се обърна рязко към задната седалка и впи очи в психолога.
– „Симпатията на един от нас“ ― повтори той. ― Интересно определение. Какво целите, Проп? Смятате, че съм забравил какво представлява Хиртман ли?
– Не това исках да кажа, майоре ― поправи се смутеният психолог.
– Имате право, докторе ― намеси се Конфиан. ― Трябва да сме обединени и да изработим ясна, последователна и надеждна стратегия на разследването.
Думите му удариха като с камшик по лицето Серваз и Циглер. Серваз усети как гневът отново го завладява.
– „Обединени“ ли казвате? Та вие на два пъти омаловажихте нашата работа пред трето лице! Това ли наричате
„обединени“?! Мислех, че имате навика да оставяте полицията да си свърши работата!
Конфиан издържа погледа на ченгето, без да мигне.
– Не и когато виждам, че разследващите така очебийно грешат! ― заяви той строго.
– В такъв случай говорете с Кати д’Юмиер! „Ясна, последователна и надеждна стратегия“, така ли се изразихте? И
каква е според вас тази стратегия, господин следовател?!
– Във всеки случай не такава, която води към института…
– Не можехме да сме сигурни, преди да дойдем тук ― възрази Ирен Циглер със спокойствие, което учуди Серваз.
– Във всеки случай ― настоя той ― ДНК на Хиртман е излязла от това място и се е оказала на горната станция на лифта. Това не е хипотеза, а факт. Когато узнаем как е станало, ще сме близо до залавянето на виновния.
– Съгласен съм с вас, че някой от заведението е намесен в убийството на коня, но самият вие го казахте: това не може да бъде Хиртман. Можеше да действаме малко по-дискретно… Ако всичко това се узнае, съществуването на института е под въпрос!
– Може би ― каза студено Серваз. ― Но това не е мой проблем. Докато не сме проучили всички следи, нито една

хипотеза няма да бъде пренебрегната. Попитайте някой директор на затвор: няма система без слабости. Някои личности са извънредно надарени да откриват такива. А освен това има и хипотеза за съучастник сред персонала на института…
Конфиан изглеждаше объркан.
– Настоявате, че Хиртман е излизал от института?
– Не ― призна против волята си Серваз. ― Това ми се струва все по-невъзможно. Но е прекалено рано да го изключим напълно. Необходимо е да си отговорим на един извънредно важен въпрос: кой би могъл да вземе слюнка от Хиртман и да я остави на лифта. И най-вече: с каква цел. Защото няма съмнение, че двете престъпления са свързани.
– ВЕРОЯТНОСТТА ПАЗАЧИТЕ да са убийците на аптекаря е доста малка ― заяви Есперандийо в съвещателната зала. Беше отворил лаптопа. ― Според доктор Делмас човекът, който е извършил убийството, е интелигентен,
хитър, садист и има известни познания по анатомия. Той смята, че пръстът е отрязан, докато Грим е бил още жив.
После, като четеше записките си, им повтори какво е разгадал съдебният лекар по положението на възела на примката.
– Това потвърждава първото ни впечатление ― заяви Циглер, ― а то е, че Грим е умирал дълго и мъчително.
В залата се възцари тежко мълчание.
– Така или иначе, обесването, голотата, наметалото и отрязаният пръст са свързани ― намеси се Проп. ― Нито едно от тях не върви без другите. Постановката има конкретно значение. Ние трябва да открием какво е то. Всичко показва, че планът е узрявал отдавна. Трябвало е да се събере материалът, да се изберат моментът, мястото. В този случай нищо не е случайно… Нито пък при убийството на коня.
– Кой ще се заеме с уликата „ремъци“? ― попита Серваз.
– Аз ― отговори Циглер. ― Лабораторията вече идентифицира марката и модела. Ще призова производителя.
– Много добре. Ами наметалото?
– Работим по въпроса. Трябва да претърсим дома на жертвата ― каза Циглер.
Серваз си спомни за вдовицата на Грим, за начина, по който го бе погледнала, и за белезите по китките ѝ. Усети,
че го побиват студени тръпки.
– Аз се заемам с това ― каза той. ― Кой ще се занимава с пазачите?
– Нашите хора ― отговори отново Циглер.
– ОК.
После Серваз се обърна към Есперандийо.
– Искам да се върнеш в Тулуза и да събереш максимум информация за Ломбар. Много е спешно! Трябва на всяка цена да установим каква е връзката между него и аптекаря. Поискай помощ от Самира, ако се налага. И пуснете официално издирване на пазачите от полицията.
Серваз имаше предвид, че до този момент полицията и жандармерията бяха използвали различни база данни, а това несъмнено усложняваше за всички изпълнението на задачите. Френската администрация не се славеше със стремежа си към простота. Есперандийо стана, погледна часовника си и затвори лаптопа.
– Както винаги, всичко е спешно. Ако нямате повече нужда от мен, изчезвам.
Серваз погледна с едно око стенния часовник.
– Много добре. Всеки има какво да прави. Аз трябва да направя кратко посещение. Може би е време да задам няколко въпроса на Шапрон.
ДИАН ИЗЛЕЗЕ ОТ ИНСТИТУТА топло облечена в зимно яке, с поло, скиорски панталон и кожени ботуши. Беше обула два чифта чорапи и бе намазала устните си със защитен крем. Снежната пътека започваше на изток от сградите, продължаваше между дърветата и водеше към долината. Ботушите ѝ бързо потънаха в пресния сняг, но тя вървеше спокойно, с добър ритъм. Имаше нужда да вземе малко въздух. Откакто бе чула разговора през вентилационния отвор, едва дишаше. Боже мой, как ще издържи цяла година на това място?!
Винаги слагаше в ред мислите си, когато вървеше. Струваше ѝ се, че леденият въздух възбужда невроните ѝ.
Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че нищо в института не е, както си го представяше. А
сега се прибавяха и събитията, които се случваха извън заведението, но бяха свързани с него… Диан бе объркана.
Дали някой друг освен нея бе забелязал нощните маневри? Те очевидно нямаха нищо общо с всичко останало, но ако имаха, не се ли налагаше да говори с Ксавие? Гарван прелетя над главата ѝ, размаха криле и се отдалечи.
Сърцето ѝ трепна. После пак настана тишина. Тя още веднъж съжали, че няма на кого да се довери… Но беше сама тук и единствено тя трябваше да взема правилните решения. Пътеката не стигаше далеч, но самотата в планината я

потискаше. Високите скали, които обграждаха долината, дори и за миг не изчезваха от погледа ѝ, както стените на затвора не изчезват от погледа на затворниците. Пейзажът нямаше нищо общо с пълните с живот и въздух пейзажи около езерото Леман, в родната ѝ Швейцария. Пътят стана по-стръмен и тя трябваше да внимава къде стъпва. Диан излезе от гъсталака и се озова в началото на гората на поляна, в средата на която се издигаха сгради. Позна веднага мястото ― детския лагер в долината, покрай който бе минала на идване към института.
Трите сгради имаха същия порутен и зловещ вид като първия път, когато ги видя. Гората почти бе проникнала в едната от тях. Другите две бяха с напукани стени и изпочупени стъкла. Бетонът бе позеленял от мухъл и почернял от лошото време. Вятърът влизаше през дупките и ту виеше страховито, ту просвирваше или на моменти погребално пееше. В подножието на бетонните стени се събираха сухи мъртви листа и се носеше мирис на гнило.
Диан влезе бавно през една грамадна зееща дупка. Коридорите и залите на партера бяха покрити със същата
„проказа“, която процъфтява в бедните квартали. Графитите обещаваха „да го начукат на полицията“, „да го начукат на ченгетата“ и бяха завзели територия, която впрочем на никого не идваше наум да оспори. Примитивни и цинични рисунки… Тя стигна до извода, че в Сен Мартен като навсякъде имаше начинаещи и непризнати художници.
Стъпките ѝ отекваха звучно в празните зали. Галеше я ледено течение и тя трепереше от студ. Въображението ѝ бе доста развито и тя си представи орди от хлапета, които вдигат врява навсякъде, а отговорниците им ги ограждат като овчарски кучета. Въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че мястото навява повече тъга, отколкото ваканционна радост. Спомни си за една експертиза, която бе правила на единайсетгодишно момче, посещаващо кабинета по съдебна психология в Женева. Детето бе изнасилено от един аниматор в детски лагер. Достатъчно грамотна беше, за да знае, че светът не прилича на роман от Йохана Спири
31
. Може би защото се намираше на място, което не познаваше, а може би и заради последните събития, но Диан мислеше за огромния брой изнасилвания, убийства, мъчения, физически и морални жестокости, извършвани навсякъде, по всяко време, всеки божи ден. Не можеше да понесе тази мисъл, както човек не може да гледа слънцето. В паметта ѝ изплуваха стихове на Бодлер.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: