Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Сигурно тези хора са извършили нещо много долно. При това ― заедно. Алесандра мислеше бързо и не беше полицай, затова бе напипала най-важното. Но дали наистина Ломбар и Грим са извършили нещо, което да предизвика отмъщение? Това се стори на Серваз ужасно неправдоподобно. Ами ако бе истина, какво правеше Хиртман в този сценарий? Внезапно друга мисъл като черен облак споходи Серваз. Марго. Дали не бе в опасност? Топката в стомаха му не изчезваше. Серваз грабна сакото си и излезе от стаята. Слезе на рецепцията и попита дали имат на разположение на гостите компютър с уеб камера. Момичето на рецепцията отговори утвърдително и го заведе в малък салон. Серваз ѝ благодари и отвори мобилния си телефон. – Татко! ― чу той гласа на дъщеря си. – Свържи се по уеб камерата ― каза той. – Веднага ли? – Да, веднага. Серваз седна и включи видеопрограмата. Минаха пет минути, но дъщеря му все още не се включваше и той започваше да губи търпение, когато видя на екрана надписа „Марго се свърза“. Серваз включи камерата и веднага проблесна синя светлина. Марго беше в стаята си и държеше в ръка димяща чаша. Хвърли му поглед, в който се четеше интерес и предпазливост. На стената зад нея се виждаше голям плакат от филма „Мумията“, на който бяха изобразени въоръжен мъж в пустинята, залез и пирамиди. – Какво става? ― попита тя. – Аз трябва да те питам какво става… – Моля? – Зарязваш пианото и няма да ходиш повече на карате, така ли? Малко късно си даде сметка, че тонът му е доста рязък, а подходът твърде груб. Знаеше, че това се дължи на чакането. Мразеше да чака. Трябваше да започне по друг начин ― с не толкова важна тема, да я разсмее с обичайните шеги. Да, това бяха елементарни принципи за манипулиране, които трябваше да приложи дори към собствената си дъщеря. – О, значи мама ти се е обадила? – Да. – И какво друго ти каза? – Само това… А ти какво ще ми кажеш? – Ами, много е просто… Винаги ще бъда посредствена пианистка, тогава защо да продължавам? Не ме кефи… – Ами каратето? – Писна ми… – Писна ти? – Да. – Хм… Така изведнъж? – Не, не е изведнъж, дълго размишлявах. – А с какво друго ще се заемеш? – Не знам. Длъжна ли съм да се заема с нещо? Струва ми се, че вече съм достатъчно голяма, за да решавам сама, нали? – Сериозен аргумент ― призна той и се опита да се усмихне. Но дъщеря му не усмихваше. Гледаше в камерата, а през нея в него, но го гледаше мрачно. На светлината на лампата, която осветяваше лицето ѝ отстрани, синината личеше още по-ясно, а пиърсингът на веждата блестеше като истински рубин. – Защо са всички тези въпроси? Какво искате от мен? ― попита Марго и гласът ѝ прозвуча остро. ― Защо имам чувството, че съм подложена на полицейски разпит? – Марго, просто попитах. Не си длъжна да… – А, така ли? Знаеш ли, татко, ако така провеждаш и разпитите си, едва ли са особено резултатни. Марго удари силно с юмрук по бюрото си. Звукът отекна във високоговорителя и накара Серваз да трепне. – Ама че ми е досадно! Серваз усети как изтръпва. Алесандра беше права: това не е нормалното поведение на дъщеря им. Оставаше само да разбере дали то е временно и се дължи на неизвестни за него обстоятелства, или пък е под влияние на друго лице. – Съжалявам, пухче… Скапан съм поради разследването. Ще ме извиниш ли? – Ммм… – Ще се видим след две седмици, нали? – Нали ще ми се обадиш преди това? Той вътрешно се усмихна. Това изречение бе на предишната Марго. – Разбира се. Лека нощ, пухче… – Лека нощ, татко. Качи се в стаята си, хвърли сакото си на леглото и взе малко шишенце с уиски от минибара. Излезе на балкона. Беше почти нощ. Небето се бе прояснило. На запад, над черната грамада планини, бе по-безоблачно. Няколко звезди се опитваха да пробият мрака. Блестяха като излъскани. Серваз си помисли, че сигурно ще застудее. Коледните светлини се стичаха по улиците на огнени потоци, подобни на лава, но на него всичко му се стори като подигравка под мъдрия античен поглед на Пиренеите. Дори най-зверското убийство изглеждаше толкова дребно и абсурдно редом с величието на безсмъртните планини. Като размазано върху стъкло насекомо. Серваз се облегна на перилата и отново взе телефона си в ръка. – Есперандийо ― отговори помощникът му. – Нужна ми е твоята помощ. – Какво става? Нещо ново ли? – Не. Няма нищо общо с разследването. – А, добре. Предпазливо подбирайки думите, Серваз каза: – Бих искал един-два пъти в седмицата да следиш Марго на излизане от училището. Да речем ― в продължение на две-три седмици. Не мога да го правя аз, ще ме засече. – Какво?! – Чу ме добре. От другата страна на линията настъпи продължително мълчание. Серваз чу шумове на заден план и разбра, че помощникът му се намира в някакъв бар. – Мартен, не мога да направя това ― въздъхна Есперандийо. – Защо? – Защото противоречи на всички… – Искам услуга от приятел ― прекъсна го Серваз, ― само един-два пъти в седмицата в продължение на две-три седмици. Нищо повече. Само теб мога да помоля за това. Нова въздишка. – Защо? ― попита Есперандийо. – Подозирам, че се среща с лоши хора. – И това е всичко? – Мисля, че приятелят ѝ я бие. – По дяволите! – Да ― каза Серваз. ― Представи си, че се отнася за Меган и че ти искаш такава услуга от мен. Впрочем това може би ще се случи един ден. – Добре, добре, ще го направя. Само че веднъж-два пъти в седмицата. Не повече, нали?! След три седмици зарязвам всичко, ако не съм намерил нищо. – Имаш думата ми ― каза Серваз с облекчение. – Какво ще правиш, ако подозренията ти се потвърдят? – Не сме стигнали дотам. За момента искам само да знам какво става. – Добре, но да допуснем, че подозренията ти се потвърдят и тя се е захванала с някой малък извратен и жесток мръсник. Какво ще направиш? – Нима имам навика да действам импулсивно? ― попита Серваз. – Понякога. – Просто искам да знам какво става… Благодари на помощника си и затвори. Мислеше за дъщеря си. За дрехите ѝ, татуировките, пиърсингите… После мисълта му прескочи към института. Представи си как сградите му заспиват бавно под снега. Какво ли сънуваха чудовищата в килиите си? Какви ли странни същества и фантазии населяваха сънищата им? Запита се дали някои от тях не оставаха будни, с отворени очи, впити в злокобния им вътрешен свят, призовавайки спомена за жертвите си. Далеч над планините прелетя самолет, който идваше от Испания и летеше към Франция. Малка сребриста лента, падаща звезда, метална комета с трептящи в нощното небе светлини. Серваз усети за пореден път колко изолирана бе долината, колко далеч бе той от всичко. После извади книга от куфара си и седна на леглото. Бяха Одите на Хораций. КОГАТО СЕ СЪБУДИ НА ДРУГАТА СУТРИН, видя, че бе валяло. Излезе на балкона. Покривите на къщите и улиците бяха побелели, студеният въздух проникна в гърдите му. Побърза да влезе в стаята, взе си душ и се облече. После слезе да закуси. Есперандийо вече седеше на голямата веранда ар деко пред панорамния прозорец. Четеше. Серваз го загледа отдалеч. Беше напълно погълнат от четенето. Серваз седна и погледна с любопитство корицата. Книгата се казваше „Преследване на дива овца“ от някой си Харуки Мураками. Никога не бе чувал за този писател. Понякога Серваз имаше чувството, че двамата с помощника му произхождат от различни места с различна култура, различни нрави, различни обноски. Интересите на Еперандийо бяха многобройни и нямаха нищо общо с неговите: комикси, японска култура, съвременна музика, наука, фотография… Той вдигна глава от книгата. Приличаше на същинско дете. Погледна часовника си. – Аутопсията е в осем. Тръгвам. Серваз кимна. Не каза нищо. Помощникът му разбираше от работата си. Серваз отпи глътка кафе и усети, че го боли гърло. След десет минути вече вървеше по заснежените улици. Имаше среща с Циглер и Проп в кабинета на Кати д‘Юмиер. Прокурорката щеше да им представи следователя, на когото бе поверила делото. Докато вървеше, продължи вчерашните си размисли. Защо точно Ломбар и Грим бяха жертвите? Според Шапрон двамата не се познаваха. Може би Ломбар се е отбил веднъж-дваж в аптеката, но това не бе сигурно. В Сен Мартен имаше и други аптеки, а и Ломбар сигурно изпращаше човек да му купи лекарства. Серваз бе потънал в размисъл, когато изведнъж сърцето му трепна. Странно усещане разтърси сетивата му: усещането, че някой го следи. Рязко се обърна и претърси с очи улицата. Никой. Нищо. С изключение на двойка, която ситнеше по снега, и възрастна жена с кошница за пазар в ръка, която завиваше зад ъгъла. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|