Леден гамбит

Серваз вече мислеше. Предложението можеше да му бъде от полза. Контакт в сърцето на града. Човек, който бе прекарал почти целия си живот в Сен Мартен и който чрез професията бе узнал немалко тайни.
– Може да се каже, че занаятът ви липсва…
– Бих излъгал, ако твърдя противното ― призна Сен Сир. ― Пенсионирах се преди две години по здравословни причини. Оттогава имам усещането, че съм жив мъртвец. Смятате ли, че Хиртман е извършил престъплението?
Серваз почти подскочи от изненада.
– За какво говорите?
– О, хайде, хайде! Знаете добре. Неговата ДНК е намерена в лифта!
– Кой ви каза това?
Дребният следовател се позасмя и продължи да слиза по стъпалата.
– Вече ви казах, че знам всичко, което става в долината. До скоро, господин майор, и късмет!
Серваз го гледаше, докато изчезна през голямата двойна врата сред вихър от снежинки.
– МАРТЕН, ПРЕДСТАВЯМ ВИ следователя Марсиал Конфиан. На него поверих информацията от вчера.
Серваз стисна ръката на младия магистрат. Малко над трийсетте, слаб и висок, с доста тъмна кожа и елегантни правоъгълни очила с много тънка рамка. Ръкостискането му бе дружеско, а усмивката ― сърдечна.
– Противно на това, което човек би си помислил, като го види ― продължи Кати д’Юмиер, ― Марсиал е тукашен.
Роден е на двайсет километра от града.
– Преди да дойдете, госпожа Д’Юмиер ми каза много хубави неща за вас, господин майор.
В гласа на младия човек се долавяха мекотата и слънцето на отвъдморските територии на Франция, но все пак личеше и тукашният говор. Серваз се усмихна.
– Тази сутрин отиваме в института ― каза той. ― Искате ли да дойдете с нас?
Усети, че му е трудно да говори заради болката в гърлото.
– Предупредихте ли доктор Ксавие?
– Не. С капитан Циглер решихме да направим изненадващо посещение.
Конфиан се съгласи.
– Добре, ще дойда, но само този път: не искам да налагам присъствието си. Имам си принципи: оставям полицията да си върши работата. Всеки със занаята си ― добави той.
Серваз мълчаливо кимна. Това бе добра новина, особено ако принципите на следователя съвпадаха и с фактите.
– Къде е капитан Циглер? ― запита Д’Юмиер.
– Скоро ще дойде. Сигурно трудно шофира заради снега.
Катрин д’Юмиер припряно се обърна към прозореца.
– Добре, предстои ми пресконференция. Така или иначе нямаше да дойда с вас. Толкова зловещо място в подобно време, бррр, не, благодаря!

13.
ЦЕРЕБРАЛНА АНОКСИЯ
22
― заяви Делмас, докато си миеше ръцете до лактите с антибактериален сапун.
Болницата на Сен Мартен представляваше тухлена сграда, стърчаща над покритите със сняг ливади. Както често е в болниците, моргата и залата за аутопсии се намираха далеч от главния вход, под една бетонна рампа. Хората от персонала наричаха мястото Ада.
Есперандийо бе пристигнал двайсет минути по-рано от определения час, слушайки Idle Hands на състава Gutter
Тwins. Пред моргата видя ковчег върху метална носилка, който чакаше реда си. Доктор Делмас ― съдебният лекар от Тулуза, и Кавалие ― хирургът на болницата в Сен Мартен, бяха в съблекалнята и обличаха бели престилки с къси ръкави. После си сложиха предпазни престилки. Делмас обясняваше на Кавалие при какви обстоятелства бяха открили тялото. Есперандийо се преоблече, пъхна в устата си един ментов бонбон и извади кутийка с ухаещ на камфор крем.
– Избягвайте това. Има доста разяждащо действие ― предупреди го веднага доктор Делмас.
– Съжалявам, докторе. Ноздрите ми са доста чувствителни ― отвърна Венсан и побърза да намаже с крема устните и носа си.
От постъпването му в управлението много пъти му бяха възлагали да присъства на аутопсии и знаеше, че идва момент, когато докторът отваря корема и червата и започва да изследва вътрешностите: черен дроб, далак, панкреас и черва, в залата се разнасят непоносими за нормалното обоняние миризми.
Трупът на Грим ги очакваше върху леко наклонена маса за аутопсия, снабдена с канал за изтичане на водата и маркуч. Доста примитивна маса в сравнение с модерните, които Есперандийо бе виждал в Тулуза. Освен това тялото беше повдигнато на метална решетка, за да не се къпе в собствените си биологични течности.
– Най-напред виждам следи, характерни за механична асфиксия
23
― започна веднага Делмас, като размахваше със свободната си ръка лампата над тялото.
Посочи посинелите устни на аптекаря, а после и ушите, чиито миди също бяха посинели.
– Оцветяване в синьо на лигавицата и кожата ― продължи той и показа вътрешната страна на дръпнатите и защипани под веждите клепачи, ― конюнктивна хиперемия.
24
После посочи подутото виолетово лице на аптекаря и продължи.
– Конгестия. Синдром на горната празна вена.
25
Само че проявите му не са достатъчно характерни заради състоянието на лицето ― обърна се той към Кавалие, който едва понасяше гледката на кървавата каша, от която изскачаха двете излезли извън орбитите им очи. Ще намерим и кръвоизливи на повърхността на дробовете и сърцето ― класически симптоми. Те показват синдром на неспецифична асфиксия. Жертвата е починала от механична асфиксия, предшествана от дълга агония. Само че нямаме задоволителна информация за етиологията на смъртта.
Делмас свали очилата си, избърса ги и ги сложи отново. Не носеше хирургическа маска. Ухаеше на одеколон и антибактериален сапун. Беше дребен пълен мъж с розови бузи и големи изпъкнали сини очи.
– Този, който е извършил убийството, очевидно е имал някакви познания по медицина или поне по анатомия ―
оповести той. ― Избрал е начин на действие, при който агонията е продължителна и извънредно мъчителна.
После посочи с дебелия си показалец браздата върху врата на аптекаря.
– От физиопатологична гледна точка съществуват три механизма, чрез които може да се причини смърт чрез обесване. Първият е свързан с кръвоносните съдове, т.е. пречи се на кръвта да стигне до мозъка, като едновременно се запушват и двете каротидни артерии. Това става, когато възелът на примката се намира отзад, на тила. В този случай церебралната аноксия е пряка и загубата на съзнание става почти моментално, а смъртта настъпва бързо.
Така че бихме посъветвали онези, които са решили да се самоубиват, като се обесят, да сложат примката откъм тила ― каза в заключение той.
Есперандийо спря да записва. Винаги се затрудняваше да схване хумора на съдебните лекари. В това време
Кавалие буквално поглъщаше думите на своя колега.

– При втория начин може да използва неврологичният механизъм. Ако нашият човек бе залюлял аптекаря, вместо да го спуска, като си играе със завързаните за китките му ремъци, уврежданията на мозъка, дължащи се на шока, с други думи, уврежданията на продълговатия и гръбначния мозък също биха предизвикали моментална смърт ―
поясни съдебният лекар, като внимателно повдигна черепа на Грим към Есперандийо. ― Само че убиецът не е постъпил така...
Зад очилата големите бледосини очи потърсиха погледа на Eсперандийо.
– Не, млади човече, не е постъпил така... Нашият човек е хитрушко... Досетил се е да постави възела встрани. По този начин приливът на кръв в мозъка е достъпен поне по една от двете каротидни артерии: по тази, която е противоположна на възела. А ремъците, закрепени към китките, са пречели травматичният шок да достигне до гръбначния мозък. Нашият човек много добре е знаел какво прави, уверявам ви. Агонията на този нещастник е била дълга.
Тлъстият му, но безупречно чист показалец се разходи по следата от ремъка, хлътнала дълбоко във врата.
– Във всеки случай наистина имаме работа с обесване. Погледнете: следата е високо, под ъгъла на челюстите, и се изкачва към мястото, където е бил провесен на моста. Но следата не образува пълна окръжност. Би било така, ако е бил удушен предварително с въже, което би оставило малко по-ниско пълна следа по цялата обиколка на шията.
Съдебният лекар намигна на Есперандийо.
– Чували сте, нали, когато съпругът удушава съпругата си с въже, а после иска да повярваме, че се е обесила сама.
– Четете много криминални романи, докторе ― отбеляза иронично Есперандийо.
Делмас потисна смеха си, а после стана сериозен като римския папа при благословия. Смъкна лампата до откъснатия наполовина нос на жертвата, подутото лице и дръпнатите, защипани под веждите клепачи.
– Това е едно от най-отвратителните престъпления, които съм виждал ― заяви той. ― Постъпката на този човек е последица от неудържим гняв и нечувана ярост.
ПСИХОЛОГЪТ СЕ БЕ ПРИСЪЕДИНИЛ КЪМ ГРУПАТА. Седеше на задната седалка до следователя. Циглер караше джипа ловко и уверено като пилот от автомобилно рали. Серваз ѝ се възхищаваше. Както ѝ се бе възхищавал,
когато пилотираше хеликоптера. Следователят бе поискал Проп да му разкаже нещо повече за Хиртман. Това, което чу, го смая и затова мълчеше също като останалите в колата. Тъжният вид на долината все повече потискаше пътниците. Пътят лъкатушеше между високи кичести ели, покрити с купчинки сняг. Снегоринът вече беше минал и бе оставил високи преспи от двете страни на пътя.
Отминаха последната застинала от студа ферма. Оградите ѝ почти не се виждаха под снежния кожух, а от комина
ѝ излизаше тънък като въже дим. После всичко потъна в царственото мълчание на зимата.
Вече не валеше, но снегът беше дебел. Малко по-нататък настигнаха и задминаха снегорина. Сигналната му лампа разпръсваше оранжева светлина по белите ели. Придвижваха се трудно. Колата се движеше по път, заобиколен от непроходими елови гори, и през затворени в меандрите на планинската река торфища. Над тях се издигаха страховитите сиви склонове на планината, целите обрасли в растителност. Постепенно долината се стесни още повече. Гората надвисна над пътя, а пътят надвисна над реката. На всеки завой виждаха огромните корени на буковете, оголени от свлачищата.
След един завой видяха сгради от бетон и дърво с равномерно разположени прозорци по етажите и панорамни прозорци на партера. Тясна пътека пресичаше реката по ръждясал мост, минаваше по заснежена поляна и стигаше до тях. Серваз забеляза ръждясала табела с надпис „Детски лагер „Дивите кози“. Сградите бяха пусти, доста разнебитени и очевидно отдавна необитаеми.
Запита се на кого му бе хрумнало да построи детски лагер в това злокобно място. Усети студени тръпки по гърба си, като си помисли за близкия институт. Разбира се, предвид запуснатия му вид лагерът сигурно е бил затворен много преди институтът „Варние“ да отвори врати.
Долината беше поразително красива и излъчваше приказна атмосфера: зряла версия за възрастни на зловещите приказки от детството на Серваз. Споходи го нова мисъл и той отново потръпна: че в края на долината и снежната гора ги очакваха човекоядци.
– ДОБЪР ДЕН, МОГА ЛИ ДА СЕДНА?
Тя вдигна глава и видя медицинския брат, който не беше твърде учтив с нея предишния ден. Как ли се казваше? А,
да, Алекс. Младежът бе застанал до масата ѝ. Беше понеделник сутринта и целият персонал бе налице. Залата беше пълна и кънтеше от разговори.
– Разбира се ― отвърна Диан със стиснати зъби.
Беше сама на масата. Очевидно никой не бе сметнал за разумно да я покани на масата си. От време на време

забелязваше втренчените в нея погледи. Попита се за пореден път какво ли е казал за нея доктор Ксавие на всички тези хора.
– Хмм... бих искал да се извиня за вчера ― подхвана Алекс, като сядаше. ― Бях малко груб. Не знам защо.
Въпросите ви бяха съвсем в реда на нещата... Е, моля да приемете извиненията ми.
Тя внимателно го изгледа. Наистина изглеждаше притеснен. Кимна с глава, но се почувства неудобно. Не ѝ се искаше да се връща към вчерашния разговор. Дори не искаше да го слуша как ѝ се извинява...
– Всичко е наред... бях забравила...
– Толкова по-добре. Сигурно ме намирате за странен...
– Съвсем не. Пък и моите въпроси бяха доста... неделикатни.
– Така е ― засмя се той. ― И вие не сте от най-хрисимите...
Алекс захапа жизнерадостно кроасана си.
– Какво се е случило вчера? ― запита тя, за да смени темата. ― Чух много разговори. Сигурно е станало нещо сериозно...
– Умрял е един човек, аптекар в Сен Мартен.
– Как?
– Намерили са го обесен на някакъв мост.
– А, разбирам...
– Ммм ― промърмори Алекс с пълна уста.
– Какъв ужасен начин да сложиш край на дните си!
Той вдигна глава и преглътна хапката, която дъвчеше.
– Не става въпрос за самоубийство...
– А, така ли?
Алекс втренчи очите си в нейните.
– …а за убийство.
Диан се усъмни дали не се шегува. Разгледа с усмивка изражението на лицето му... Явно не се шегуваше.
Усмивката ѝ изчезна. Студени тръпки полазиха по гърба ѝ.
– Ужасно ― каза тя. ― Сигурно ли е?
– Да ― отвърна той, като се наведе над нея, за да го чуе само тя, без да повишава глас заради шума наоколо. ― И
това далеч не е всичко...
Наведе се още. Диан прецени, че лицето му е прекалено близо до нейното. Не искаше да дава храна за разговори още с пристигането си и затова леко се отдръпна.
– Според това, което казват, са го открили гол ― само с наметало на гърба и ботуши. Насилвали са го, мъчили са го... Рико го е открил. Художник на комикси, който прави всяка сутрин преходи пеша.
Диан осмисли мълчаливо информацията. Убийство в долината. Умопомрачително престъпление на няколко

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: