Леден гамбит

– Не. Става въпрос за истински разговори. Ще говорим на каквито теми искате.
– За това е необходимо да имаме общи интереси ― каза иронично Хиртман.
Тя не обърна внимание на забележката му.
– Кажете ми нещо за себе си ― помоли той.
Тя му спомена Факултета по психология и образователни науки в Женева, Университета по съдебна медицина,
частния кабинет, където бе работила, и затвора „Шан Долон“, където бе карала стаж. Той кимаше с глава сериозно,
а с показалец докосваше горната си устна като истински екзаминатор. Тя едва се сдържа да не се усмихне. Но си спомни какво е правил с млади жени като нея и изпита желание да избяга.
Той я тестваше. Искаше да установи дали в разговорите им ще има взаимност. Не искаше те да бъдат едностранни,
когато той ще говори, а тя ще се задоволи да слуша.
– Да, на ново работно място съм, с нови отговорности ― каза тя. ― Професионалният стрес е голям, но аз го приемам като нещо положително, което ще ми помогне да вървя напред.
Той кимна с глава.
– Щом казвате... Както знаете, всяка група, поставена в затворена среда, има тенденцията да регресира ― заяви той. ― Тук регресират не само пациентите, но и персоналът, дори психолозите. Ще видите. Тук има три затворени обръча... Първият е обръчът на това заведение с охранители, вторият ― долината, а третият ― градът. Долу живеят оскотели индивиди, отслабени от поколения бракове между роднини, кръвосмешения и насилие в семейството.
Впрочем ще се уверите. След няколко дни или няколко седмици ще започнете да се чувствате инфантилна, ще виждате как у вас се завръща малкото момиченце и ще имате желание да си смучете палеца.
Тя прочете в студените му очи желание да каже нещо непристойно, но той се въздържа. Все пак беше достатъчно възпитан... Хиртман ѝ напомняше за баща ѝ със строгия си вид, с излъчването си на леко застаряващ хубав мъж и с по някой и друг бял косъм в кестенявите коси. Същото затворено изражение на лицето, същата челюст, същият леко издължен нос, същият настойчив поглед, който я преценяваше и осъждаше. Усети, че ако не прогони тази мисъл, ще загуби самообладание.
Запита се как същият човек е могъл да организира такива жестоки оргии. Хиртман не въплъщаваше една- единствена, а много личности.
– За какво мислите? ― попита я той.
Нищо не му убягваше. Тя трябваше да държи сметка за това. Предпочете да бъде толкова откровена, колкото ѝ
позволяваха обстоятелствата, но без да забравя терапевтичната дистанция…
– Мисля си, че ми напомняте за баща ми ― каза тя.
За първи път той загуби самообладание. Тя го видя да се усмихва. Забеляза, че усмивката моментално промени израза на лицето му.
– Наистина ли? ― попита той, искрено изненадан.
– У вас се усеща същото буржоазно типично швейцарско възпитание, същата сдържаност, същата строгост. Направо излъчвате протестантски морал, въпреки че пътьом сте се отърсили от него. Всички едри швейцарски буржоа приличат на затворени с двойна ключалка сейфове. Питам се дали и той като вас не е крил някоя тайна, неудобна за признаване. Също като вас.
Ксавие ѝ хвърли смутен, но и гневен поглед. Усмивката на Хиртман стана по-широка.
– Смятам, че ще се разбираме ― заяви той. ― Кога започваме? Нямам търпение да възобновя този разговор.
– НЕОТКРИВАЕМ ― каза Циглер, като затваряше мобилния си телефон. ― Нито в кметството, нито у тях, нито във фабриката му. Човек би казал, че направо се е изпарил.
– Ще трябва да се заемем сериозно с господин кмета, когато се появи ― каза Серваз, като погледна първо към нея,
а после през предното стъкло към реката. ― Междувременно да опитаме късмета си с Перо.
Служителката беше млада жена на двайсетина години. Дъвчеше енергично дъвка. Правеше го толкова съсредоточено, сякаш имаше да урежда сметки с нея. Не беше спортен тип, а по-скоро момиче, което злоупотребява със сладките неща пред телевизора или компютъра. На мястото на Перо Серваз би се поколебал да ѝ повери касата.
Огледа се и забеляза редиците ски и сноубордове, отрупаните със зимни обувки етажерки, спортните екипи, дрехи и модни аксесоари, наредени на плотове от светло дърво или окачени на закачалки. Запита се по какви ли критерии я бе избрал Перо. Може би е била единствената, приела заплатата, която е ѝ предлагал...
– Разтревожен ли беше? ― попита той.
– Ммда.
Серваз се обърна към Циглер. Бяха позвънили на вратата на студиото на Перо, третия от квартета. Според Сен Сир той имал студио над магазина. Служителката им бе казала, че не го била виждала от предишната вечер. В
понеделник сутринта дошъл да ѝ каже, че ще отсъства няколко дни. Обяснил ѝ, че имал спешна семейна работа, а тя

го успокоила, че ще поеме магазина.
– Колко разтревожен? ― попита Циглер.
Момичето млясна два-три пъти, преди да отговори.
– Направо беше съсипан от умора. Имаше вид на човек, който не е спал ― ново мляскане. ― Не го свърташе на едно място.
– А имаше ли вид на уплашен?
– Мда. Нали точно това ви казах…
Служителката се канеше да направи балон с дъвката, но в последния момент се отказа.
– Имате ли телефон, на който можем да го намерим?
Младата жена отвори едно чекмедже и се порови вътре. Извади визитна картичка и я подаде на Ирен. На нея тя видя логото с нарисувани планина и скиор, който описваше зигзаг по снега, а отдолу беше изписано името на фирмата „Спорт & Природа“.
– Какъв е като шеф? ― попита тя.
Служителката я погледна подозрително.
– Пинтия ― заяви тя след известно мълчание.
СУФЯН СТИВЪНС
33
ПЕЕШЕ Come on Feel the Illinoise в слушалките на Есперандийо, когато компютърът привлече вниманието му. Програмата за обработка на снимки току-що бе решила задачата, която ѝ бе задал.
– Ела да видиш ― повика той Самира.
Младата полицайка стана. Ципът на пуловера ѝ се бе смъкнал прекалено надолу и оголваше горната част на гърдите ѝ под носа на Венсан, когато тя се наведе над екрана.
– Какво е това?
Пръстенът се бе появил в едър план. Образът не беше много ясен, но на златния пръстен, увеличен две хиляди пъти, на червен фон се виждаха две златни букви.
– Какво е това? ― отново попита Самира.
– Този пръстен сигурно е бил на отрязания пръст на Грим, убития в Сен Мартен аптекар ― отвърна той с пресъхнало гърло.
– Ама защо мислиш така, след като пръстът му е бил отрязан?
– Дълго е за обяснение... Ти какво виждаш?
– Два символа, две букви ― каза Самира, като гледаше съсредоточено екрана.
Есперандийо се мъчеше да гледа само компютъра.
– Два пъти буквата С, нали? ― попита той.
– Една буква С и една Е.
– Или една С и едно D.
– Или една С и едно О...
– Почакай малко.
Есперандийо отвори няколко прозореца, промени някои параметри, раздвижи курсора... и пак пусна програмата.
Двамата зачакаха мълчаливо резултата. Самира все още стоеше наведена над рамото му, а Есперандийо си мечтаеше за две сочни нежни и твърди гърди... върху лявата имаше бенка.
– Според теб какво правят тези двамата вътре? ― чу се гъгнещ глас отвън.
Компютърът оповести, че програмата е завършила задачата си. Образът се появи моментално. Този път отчетлив.
Две букви се очертаваха пределно ясно върху червения фон на пръстена: CS.
СЕРВАЗ НАМЕРИ МЕЛНИЦАТА, както му бяха обяснили, в края на една задънена улица, която свършваше при потока и гората. Видя най-напред светлините ѝ, а после черния ѝ силует. В края на улицата, доста след последните къщи, и светлините ѝ се отразяваха в потока. Светеха три прозореца. Над къщата бяха планините, черните ели и обсипаното със звезди небе. Нощта беше студена, но не колкото предишните.
След като не успяха да открият Шапрон и Перо, усилията им да намерят бившата съпруга на Шапрон също претърпяха неуспех. Тя беше напуснала областта и живеела някъде около Бордо. Кметът беше разведен и имаше дъщеря, която живееше близо до Париж. Що се отнася до Серж Перо, той пък никога не се бил женил. Ако се прибавеше към тях и Грим с неговия дракон, очевидно и тримата не бяха успели в семейния живот.
Серваз мина по мостчето, свързващо мелницата с пътя. Съвсем близо се въртеше колело и в мрака той чу плясъка на лопатките му във водата.
Почука на вратата с чукче ― стара и тежка. Тя се отвори почти веднага. Появи се Габриел Сен Сир с бяла риза,

безупречно вързана папийонка и жилетка. Отвътре се чуваше позната музика. Квартет цигулки изпълняваше
„Смъртта и момичето“ на Шуберт.
– Влизай.
Серваз забеляза обръщението на „ти“, но не направи коментар. Още с влизането приятна миризма от кухнята раздразни ноздрите му, а стомахът му реагира начаса. Усети, че е прегладнял. От сутринта беше изял само един омлет. Когато слязоха по стълбите към дневната, която се намираше от дясната страна, Серваз вдигна вежди от удивление. Сен Сир беше сервирал маса с големи и малки чинии, а бялата покривка чак блестеше. Беше запалил и две свещи в сребърни свещници.
– Аз съм вдовец ― оправда се той, като забеляза погледа на Серваз. ― Целият ми живот беше работа. Не се бях подготвил за деня, когато ще спра да упражнявам професията си. Няма значение дали ще живея още десет или трийсет години. Нищо няма да се промени. Старостта е само едно излишно очакване… Така че, докато чакам, си намирам занимания. Дори се питам дали да не отворя ресторант.
Серваз се усмихна. Очевидно следователят не беше човек, който стои със скръстени ръце.
– Бъди спокоен… Впрочем позволяваш ли ми да ти говоря на „ти“ предвид моята възраст?… Не мисля за смъртта.
Използвам времето да обработвам градината си и да готвя. Да майсторя. Да чета. Да пътувам…
– И да наобиколите Съдебната палата, за да сте в течение на текущите случаи.
Очите на Сен Сир светнаха за миг.
– Точно така!
Покани Серваз да седне и отиде зад плота на отворената към дневната кухня. Мартен го видя как слага престилка.
Ярък огън гореше в камината и хвърляше големи отблясъци между гредите на тавана. Дневната беше пълна със старинни мебели, без съмнение от битпазар, големи и малки картини. Пълна бъркотия като в антикварен магазин.
– „За да готвиш, са нужни бистра глава, щедър дух и голямо сърце“ е казал Пол Гоген. Имаш ли нещо против да прескочим аперитива?
– Напротив. Умирам от глад.
Сен Сир се върна с две чинии и бутилка вино. Движеше се сръчно като професионален келнер.
– Фьойете
34
от телешко с ориз и трюфели ― оповести той, като постави пред Серваз голяма димяща чиния.
Миризмата беше възхитителна. Серваз набоде хапка от ястието, тя му опари езика, но надали някога беше ял нещо толкова вкусно.
– Е?
– Ако сте били толкова добър следовател, колкото готвач, Съдебната палата на Сен Мартен много е загубила.
Сен Сир възприе ласкателството като нещо, изразяващо самата истина. Познаваше достатъчно добре качествата си на майстор-готвач и знаеше, че зад прибързания комплимент се крие искрена похвала. Дребният човечец наклони бутилката вино към чашата на Серваз.
– Опитай това.
Серваз вдигна чашата пред очите си, преди да я поднесе към устните си. На светлината на горящите в средата на масата свещи виното имаше цвят на бледо злато със смарагдови отблясъци. Серваз не бе голям познавач, но още от първата глътка разбра, че виното е с изключително качество.
– Чудесно. Наистина чудесно. Въпреки че не съм специалист…
Сен Сир кимна с глава.
– „Батар Монтраше“, реколта 2001 година.
После намигна на Серваз и млясна с език. От втората глътка на Серваз му се зави свят. Разбра, че не биваше да идва тук с празен стомах.
– Надявате се, че езикът ми ще се развърже? ― попита Серваз.
Сен Сир се засмя.
– Удоволствие е да те гледам как лапаш. Човек би казал, че не си ял от десет дни… Какво мислиш за Конфиан? ―
попита неочаквано той.
Въпросът завари Серваз неподготвен и той се поколеба.
– Не знам. Малко е рано да се каже.
Отново проницателен огън блесна в очите на следователя.
– Разбира се, че не е рано. Вече имаш оформено мнение. И то е отрицателно. Затова не искаш да говориш.
Забележката бе предизвикателство за Серваз. Следователят беше прекалено прям.
– Конфиан
35
не отговаря на името си ― продължи Сен Сир. ― Не буди доверие у никого и то не бива да му се гласува. Може би вече си се убедил в това.
За пореден път Серваз си каза, че този човек може да му бъде много полезен. След като свърши с яденето, Сен Сир

вдигна чиниите.
– Заек с горчица! ― заяви той, като се върна. ― Харесва ли ти?
Донесе още една бутилка. Този път червено вино. Половин час по-късно, след като бяха изяли десерта ― ябълков сладкиш, заедно с по чаша сотерн
36
, двамата седнаха в две кресла пред камината. Серваз се усещаше сит и малко тъжен. Преизпълнен с доволство ― състояние, каквото не бе изпитвал скоро. Сен Сир му сервира коняк в издута чаша, а той самият си наля арманяк.
После насочи към госта острия си поглед и той разбра, че е дошло време да преминат към фактите.
– Занимаваш се и със случая с убития кон ― подхвана следователят след първата глътка. ― Смяташ ли, че има връзка с аптекаря?
– Може би.
– Две жестоки престъпления в интервал от няколко дни и на разстояние няколко километра…
– Да.
– Как ти се стори Ерик Ломбар?
– Арогантен.
– Не си създавай враг. Има дълга ръка и може да ти е полезен. Разбира се, не го оставяй да води разследването вместо теб!
Серваз отново се усмихна. Следователят, макар и пенсионер, не бе загубил форма.
– Трябваше да ми кажете нещо за Самоубийците…
Сен Сир поднесе чашата към устните си.
– Какво е да си ченге в днешно време? ― попита той, без да отговори на Серваз. ― Когато корупцията е повсеместна и всички мислят само как да си натъпчат джобовете с пари. Как се работи при тези условия? Не е ли малко сложно?
– Напротив. Много е просто. Има два типа хора: негодниците и останалите. И всеки трябва да избере лагера си.
Ако не го направи, значи вече принадлежи към лагера на негодниците.
– Така ли смяташ? Значи за теб нещата са прости: добрите и лошите. Какъв късмет имаш! Виж сега, ако на избори трябва да избираш между трима кандидати: първият ― наполовина парализиран от множествена склероза, с високо кръвно налягане и много други тежки патологии, лъжец, ако му се удаде случай, консултиращ се с астролог, мамещ жена си, пушещ цигарите си една след друга, пиещ много мартини, вторият ― дебел, направо тлъст, вече загубил три пъти избори, в депресия и преживял две сърдечни кризи, пуши пури и се налива с шампанско, порто, коняк и уиски, преди да вземе две сънотворни, а третият е герой от войната с медали, уважава жените, обича животните,
пие най-много по някоя бира от време на време… Кого ще избереш?
Серваз се усмихна.
– Предполагам, че очаквате да избера третия?
– Е, браво! Току-що отхвърли Рузвелт и Чърчил и избра Адолф Хитлер. Виждаш ли? Нещата не са такива, каквито изглеждат!
Серваз избухна в смях. Следователят решително му харесваше. Трудно бе да го хванеш в грешка. Мислите му бяха ясни и бистри като водата на потока пред мелницата.
– Всъщност това е проблемът с днешните медии ― продължи Сен Сир. ― Хващат се за детайли, които нямат никакво значение, и ги забождат с карфици. Ако днешните медии бяха съществували тогава, Рузвелт и Чърчил вероятно нямаше да бъдат избрани. Довери се на интуицията си, Мартен, не на привидностите.
– Самоубийците ― подкани го Серваз.
– Ще стигна и до тях. Ей сегичка.
Следователят си наля втора чаша арманяк, вдигна глава и погледна сурово Серваз.
– Аз разследвах този случай… Най-мъчителният в цялата ми кариера. Не се случи за една година… Ако трябва да бъда точен ― от май 1993 до юли 1994 година. Спомням си, сякаш бе вчера.
Серваз затаи дъх. Гласът на следователя се бе променил. Беше станал суров и безкрайно тъжен.
– Първата бе дете от съседното село. Алис Феран, на шестнайсет години и половина. Блестяща хлапачка с отлични резултати в училище. Произхождаше от културно семейство: бащата ― учител по литература, а майката ― детска учителка. Алис беше дете, което не създава проблеми. Имаше приятелки на нейната възраст. Обичаше рисуването и музиката. Всички я харесваха. Беше намерена обесена сутринта на 2 май 1993 година в един хамбар в околността.
Обесена… Гърлото на Серваз се сви, но вниманието му нарасна.
– Знам какво мислиш ― каза Сен Сир и кръстоса поглед с неговия. ― Само че мога да те уверя, че се бе обесила сама, нямаше никакво съмнение в това. Съдебният лекар беше категоричен. Делмас, познаваш го. Компетентен човек. Намерихме само една улика в чекмеджето на малката: скица на хамбара, нарисувана от самата нея, с точната

дължина на въжето, за да е сигурна, че малките ѝ нозе няма да докоснат земята.
Гласът на следователя се пречупи, докато произнасяше последното изречение, и Серваз забеляза, че той едва сдържа сълзите си.
– Този случай бе разтърсващ. Едно толкова привлекателно дете… Когато един младеж на 17 години също се самоуби на 7 юни, го сметнахме за ужасно съвпадение. При третото самоубийство в края на месеца започнахме да си задаваме въпроси.
Сен Сир бе изпил арманяка, остави чашата на близката масичка и продължи:
– И за него си спомням, сякаш бе вчера. През това лято месеците юни и юли бяха горещи. Прекрасно време. Топли вечери до безкрай. Оставахме до късно в градините покрай потока, по терасите на кафенетата, за да намерим малко хладина, защото по апартаментите и къщите беше много горещо. По онова време нямахме климатици, нито пък мобилни телефони. Въпросната вечер седях в едно кафене с предшественика на Кати д’Юмиер и един негов заместник. Барманът дойде при мен и ми посочи телефона на тезгяха. Някой ме търсел. Обаждаха се от жандармерията. „Намерихме още един“ ― казаха оттам. Кой знае защо веднага разбрах за какво се отнася.
Серваз усещаше как все повече изтръпва.
– И той се бе обесил като двамата предишни. В един полуразрушен хамбар… в края на житното поле. Спомням си всяка подробност: лятната вечер, зрелите жита, безкрайния ден, камъните, които излъчваха топлина дори в десет часа вечерта, мухите, тялото в сянката на хамбара… Същата вечер ми прилоша и трябваше да вляза в болница. После продължих разследването. Вече ти казах: никога не съм имал по-мъчителен случай ― истинска Голгота… Болката на семействата, неразбирането, страхът, че всичко ще се повтори…
– Знае ли се защо се е случило това? Има ли някакво обяснение?
Следователят се вгледа в Серваз. В погледа му, след толкова години, се четеше объркване.
– Никакво. Никой никога не узна какво им се е въртяло в главата. Никой не бе оставил обяснение. Естествено,
всички бяха травмирани. Всяка сутрин се събуждахме със страха да не би още някой да се е самоубил. Никой никога не разбра защо това се случва тук, при нас. Разбира се, родителите, които имаха деца на тази възраст, се страхуваха само от едно: да не сторят и те същото. Бяха ужасени, измъчени. Опитваха се кога успешно, кога неуспешно да ги следят, без да бъдат забелязани, или пък им забраняваха да излизат. Това трая почти година. Самоубиха се общо седем деца. СЕДЕМ! И после изведнъж този ужас престана.
– Невероятна история! ― възкликна Серваз.
– Не чак толкова… Чух, че подобни неща са се случвали в Уелс, Квебек, Япония. Сключваха се някакви споразумения за самоубийство между младежите. Днес е още по-зле. Общуват си по интернет, изпращат си послания във форумите, например: „Животът ми няма смисъл. Търся си партньор, за да умра.“ Не преувеличавам. В
Уелс, наред със съболезнованията и тъжните поеми, се срещат например послания като: „Скоро ще дойда при теб.“
Кой би повярвал, че подобно нещо е възможно?!
– Мисля, че живеем във време, когато всичко е възможно ― отбеляза Серваз. ― При това най-лошото.
В съзнанието му изникна образ: момче, което прекосява с тежка крачка житно поле по залез слънце, а на гърба си носи въже. Наоколо пеят птички, дългата лятна вечер кипи от живот, но в главата му цари вече само мрак.
Следователят го изгледа тъжно.
– Това е и моето мнение. По повод на тези млади хора… Да, те не са оставили обяснение защо постъпват така, но са се окуражавали едни други, преди да преминат към действие… Имаме категорично доказателство за това.
– Как така?
– Жандармерията намери писма в домовете на много от Самоубийците… Очевидно изпратени от други кандидати за самоубийство. Говорят за плановете си, за начина, по който ще извършат самоубийството, за нетърпението си да го направят. Проблемът е, че тези писма не са изпратени по пощата и са ползвани псевдоними. След като ги откриха, решихме да вземем отпечатъци от всички младежи между тринайсет и деветнайсет години. Повикахме и графолог. Къртовски труд. Цял екип от разследващи работеше без прекъсване по двайсет и четири часа в денонощието. Някои от писмата бяха написани от тези, които вече се бяха самоубили. Благодарение на тази работа обаче успяхме да идентифицираме новите кандидати. Знам, че е невероятно… Поставихме ги под постоянно наблюдение и ги поверихме на екип психолози. Въпреки това един от тях успя да се самоубие със сешоар в банята.
Той беше седмата жертва. Останалите се отказаха от намеренията си.
– А тези писма?
– Запазих ги… Наистина ли смяташ, че тази история има връзка с убийството на Грим и коня на Ломбар?
– Грим беше намерен обесен ― каза предпазливо Серваз. ― А до известна степен и конят…
Серваз усети познат гъдел: усещането, че е преминал през важен етап. Само че накъде водеше този преход?
Следователят стана. Излезе от стаята и след минути се върна с тежък кашон, пълен догоре с хартии и папки.

– Всичко е тук. Писмата. Копие от досиетата от разследването, експертизите… Моля те, не го отваряй тук…
Серваз се съгласи, но погледът му бе вперен в кашона.
– Имаше ли общи неща между тях? Освен самоубийствата и писмата. Принадлежаха ли към една и съща банда или група?
– Имаше такива съмнения, но ние претърсихме всичко, обърнахме и небето, и земята. Напразно. Най-младият беше на петнайсет години и половина, най-възрастният ― на осемнайсет. Не бяха от един и същ клас, нямаха общи интереси, не участваха в едни и същи дейности. Някои са познаваха добре, но други ― едва-едва. Единственото общо нещо бе социалното им положение: всички произхождаха от скромни семейства или семейства от средната класа. Сред тях нямаше деца от едрата буржоазия на Сен Мартен.
Серваз усети разочарованието на следователя. Усети и колко бе разстроен. Отгатна, че е имало стотици часове,
през които е изследвал и най-малката следа, и най-малката улика в опит да си обясни необяснимото. Този случай е имал огромно значение за Сен Сир. Може би дори от него са започнали проблемите му със здравето и неговото преждевременно оттегляне от професията. Знаеше, че следователят ще отнесе въпросите без отговор в гроба и че никога няма да престане да си ги задава, докато е жив.
– Имаш ли някаква хипотеза за случая? ― попита неочаквано Серваз, преминавайки на „ти“ заради разголването на чувствата от страна на следователя по време на разказа му, което сякаш ги бе сближило. ― Някоя хипотеза, която си изоставил заради липса на доказателства...
Следователят сякаш се колебаеше.
– Разбира се, разгледахме много хипотези ― отвърна той предпазливо. ― Но за никоя от тях нямахме дори и най- малкото потвърждение. Нито една не можа да се отдели от другите. Това е най-голямата мистерия в цялата ми кариера. Предполагам, че всички разследващи полицаи и всички следователи имат поне по една такава. Неразрешен случай. Който се вселява в тях и ги тормози цял живот. Случай, който оставя горчивия вкус на разочарованието и неуспеха и който заличава всички успехи.
– Така е ― призна Серваз. ― Всеки си има неразрешена мистерия. И във всички тези случаи имаме следа, която е по-важна от останалите. Следа или пък идея, която не води доникъде, но продължаваме да чувстваме, че би могла да ни отведе донякъде, ако сме имали повече късмет или сме водили разследването по друг начин. Нищо от този род,
така ли? Или пък нещо, което не е вътре в кашона?
Следователят си пое дълбоко дъх. Беше впил поглед в Серваз. Като че ли отново изпита колебание. Свъси гъстите си като храсти вежди и каза:
– Да, наистина имах хипотеза, любима хипотеза. Но не намерих нито едно доказателство, нито едно свидетелско показание, за да я развия. И тя си остана тук вътре ― каза той и почука с пръст главата си.
– ЛАГЕРЪТ „ДИВИТЕ КОЗИ“ ― каза Сен Сир. ― Сигурно си чул да се говори за него...
Името си проби път в съзнанието на Серваз и споменът отекна в паметта като монета, хвърлена на дъното на касичка. Полуразрушените сгради и ръждясалата табела по пътя за института. Спомни си какво бе изпитал, когато видя това зловещо място.
– Минахме покрай него на път за института. Затворен е, нали?
– Точно така. Но този лагер е функционирал в продължение на много десетилетия. Открит е след войната и постоянно приемаше деца до края на деветдесетте години.
Следователят замълча, а после продължи:
– Беше за децата на Сен Мартен и околностите, които нямаха възможност да отидат на курорт през лятната ваканция. Отчасти се ръководеше от общината, имаше си директор и приемаше деца от осем до петнайсет години.
Нещо като летен лагер с всички обичайни за такова място дейности: планински преходи, игри на топка, физически упражнения, къпане в околните езера...
Сен Сир направи лека гримаса, сякаш го заболя зъб.
– Заинтригува ме фактът, че пет от самоубилите се младежи бяха ходили в този лагер. И че са били там и двете години преди самоубийствата им. Впрочем това е единственото общо между тях. Докато правих проучванията си,
констатирах, че директорът на лагера е бил сменен година преди това…
Вниманието на Серваз бе изострено до крайност. Досещаше се накъде бие следователят.
– Тогава започнах да се ровя в живота на въпросния директор. Млад човек, на трийсетина години. Нищо не намерих. Женен. Баща на семейство. Имаше малко момиче и малко момче. Човек, който не създава проблеми...
– Знаеш ли къде да го намеря? ― попита Серваз.
– На гробищата ― отвърна следователят. ― Заби се с мотора си в тежкотоварен камион преди десетина години.
Проблемът е, че никъде не намерих следа, че тези младежи са били обект на сексуално насилие. А и двама от

самоубилите се не бяха ходили в лагера. Като се има предвид колко много деца от областта са били там, нищо чудно,
че това е общото между много от тях. Накрая изоставих тази следа...
– Но продължаваш да мислиш, че е трябвало да търсиш в тази посока, нали?
Сен Сир вдигна глава. Очите му блестяха.
– Да.
– Спомена ми за онази жалба срещу Грим и останалите трима, която била оттеглена почти веднага. Предполагам,
че предвид разследването за самоубийствата си ги разпитал?
– Защо трябваше да го правя? Нямаше никаква връзка.
– Сигурен ли си, че в определен момент не си се сетил за тях? ― попита Серваз.
– Напротив, сетих се, разбира се...
– Е, добре, обясни... тезата си...
– Историята за сексуален тормоз не беше първата, която се чу за четиримата приятели. Имаше и други ― и преди жалбата, и след нея. Но само този път се стигна до официална жалба...
– Какви слухове точно?
– Слухове се носеха, че това се е случвало и на други момичета... И че за някои нещата не са завършили добре.
Защото нашите хора, като се напиели, ставали агресивни. Ей такива неща. Само че всички момичета бяха пълнолетни или почти, а самоубилите се бяха деца. Така че не се разрових в тази следа. Пък и по онова време се носеха какви ли не слухове...
– А вярно ли беше? За Грим и другите?
– Може би… Но не се задълбочавай. И тук е като другаде. И тук има клюкари като навсякъде, а и портиери, готови да разкажат най-лошите истории за съседите само за да убият времето. Често ги измислят. Това не доказва нищо.
Сигурен съм, че е имало нещо вярно, но като са минавали през всички, слуховете много са преувеличавали нещата.
Серваз поклати глава.
– Но ти имаш право да се питаш дали убийството на аптекаря не е свързано по един или друг начин със стари случки ― продължи следователят. ― Всичко, което става в тази долина, пуска корени в миналото. Ако искаш да разкриеш истината, ще трябва да повдигнеш всеки камък и да погледнеш какво има под него.
– А каква роля играе Хиртман във всичко това?
Следователят замислено го погледна.
– Ето това наричах „детайл, който не пасва към картината“, когато бях още следовател. Винаги имаше един такъв детайл, който упорито отказваше да влезе в пъзела. Отстранявахме го и всичко добиваше смисъл. Но детайлът си стоеше там... Отказваше да си отиде. А това означава, че нещо някъде ни се изплъзва. Понякога беше важно,
понякога не. Някои следователи и ченгета решават да не му обръщат внимание. А така често в правосъдието се появяват доста грешки. Що се отнася до мен, никога не пренебрегвах нито една подробност. Но и не се оставях да помрачи разсъдъка ми.
Серваз погледна часовника си и стана.
– Жалко, че не работим заедно по този случай ― каза той. ― Бих предпочел да работя с теб, отколкото с Конфиан.
– Благодаря ― каза Сен Сир и стана на свой ред. ― Мисля, че щяхме да сме добър екип.
После посочи масата, кухнята и празните чаши на масичката пред камината.
– Правя ти предложение. Всеки път, когато ти се налага да нощуваш и да вечеряш в Сен Мартен, домът ми е отворен за теб. Така няма да си принуден да поглъщаш лошата храна в хотела или да си лягаш с празен стомах.
Серваз се усмихна.
– Ако всеки път вечерята е толкова обилна, няма да съм в състояние да работя.
Габриел Сен Сир се засмя от сърце и с това премахна напрежението, създадено от разказаната от него история.
– Да речем, че това беше тържествена вечеря. Исках да те впечатля с моя талант на готвач. Следващите ще бъдат по-умерени. Обещавам. Майорът трябва да бъде във форма.
– В такъв случай приемам.
– А можем едновременно с вечерята да разискваме напредъка в разследването ти ― намигна му Сен Сир. ― В
границите на това, което можеш да ми кажеш, разбира се. Да кажем, че ще го разглеждаме по-скоро от теоретична,
отколкото от практическа гледна точка. Винаги е добре да защитаваш собствените си хипотези и изводи пред трето лице.
Серваз знаеше, че следователят има право. Но нямаше намерение да му казва всичко. Даваше си обаче сметка, че с острия си ум и професионалната си логика Сен Сир можеше да му бъде полезен. А ако случаят бе свързан със самоубийствата, магистратът можеше да му каже много неща. Двамата си стиснаха сърдечно ръце и Серваз излезе в нощта.

На моста забеляза, че пак е завалял сняг. Вдъхна дълбоко нощния въздух, за да се успокои. Снежинките мокреха бузите му. Малко преди да стигне до колата, усети, че телефонът вибрира в джоба му.
– Има нещо ново ― каза Циглер.
Серваз се стресна. Погледна към мелницата от другата страна на потока. Силуетът на следователя се мярна в единия прозорец. Носеше празни чинии и прибори. А над мелницата снежинките се сипеха ли, сипеха.
– Открихме кръв на друг, а не на Грим на местопрестъплението… Току-що идентифицирахме ДНК.
На Серваз му се стори, че земята под него се разтваря. Преглътна. Знаеше какво ще му каже Циглер.
– ДНК е на Хиртман.
БЕШЕ МАЛКО СЛЕД ПОЛУНОЩ, когато се чу тихото скърцане пред вратата. Диан не спеше. Лежеше в леглото с втренчен в мрака поглед, все още облечена. Обърна глава и видя светлата линия под вратата. После чу и приглушените стъпки.
Стана.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: