Леден гамбит

ПРЕЗ ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ НОЩТА Серваз сънува баща си. В съня си бе десетгодишно момче. Всичко се случваше в топла и приятна лятна нощ, а баща му беше само един силует. Силуети бяха и двама души, с които той разискваше нещо пред къщата им. Когато се приближи до тях, Серваз установи, че разговаря с двама много възрастни мъже, облечени в бели тоги. И двамата бяха с бради. Промъкна се между тях, но и двамата не му обърнаха внимание. Той наостри уши и разбра, че говореха на латински. Спорът беше оживен, но безобиден. Изведнъж баща му се засмя, но после веднага стана сериозен. От къщата се носеше музика ― позната музика, но в момента Серваз не можа да я познае. После далеч, откъм пътя, се чу шум на мотор и тримата мъже изведнъж млъкнаха.
– Идват най-сетне ― каза единият от старците. Тонът му беше погребален и в съня си Серваз потрепери.
ПРИСТИГНА В ЖАНДАРМЕРИЯТА с десет минути закъснение. Имаше нужда от голяма чаша кафе, две цигари и горещ душ, за да прогони умората, която го сриваше. Гърлото му все още гореше. Циглер беше вече там.
Мотоциклетът ѝ стоеше пред сградата. Беше облякла отново уплътнения си кожен екип, който изглеждаше като модерна броня. Разбраха се да посетят родителите на самоубилите се младежи и си разпределиха адресите. Три за
Серваз, четири за Циглер. Серваз реши да започне с първата от списъка ― Алис Феран. Адресът не беше в Сен
Мартен, а в съседно село. Очакваше да види възрастни състарени от мъка родители. Смайването му бе пълно, когато се оказа лице в лице с мъж все още в силата си. Гол до кръста и бос. Носеше само ленен панталон в цвят екрю,
вързан на кръста му с канап!
От изненада Серваз заекваше, докато се представяше и обясняваше причината за посещението си.
– Имате ли документ? ― попита мъжът.
– Ето го.
Мъжът го разгледа внимателно и му го върна.
– Исках да се уверя, че не сте някой от онези вестникари, които периодично вадят историята от нафталина, когато нямат за какво друго да пишат ― извини се той и добави: ― Влезте.
Гаспар Феран се отдръпна, за да направи път на Серваз. Беше висок и слаб. Полицаят не пропусна да забележи загорелия му торс без нито грам тлъстина, но с няколко сиви косъма на гърдите. Кожата бе тъмна и опъната като палатка. Зърната на гърдите му бяха кафяви като на старец. Феран забеляза погледа му.
– Извинете ме за облеклото. Тъкмо се канех да направя малко йога. Йогата много ми помогна след смъртта на
Алис, също и будизмът.
Най-напред Серваз се учуди, но после се досети, че бащата на Алис не беше като родителите на останалите деца чиновник или работник, а учител по литература. Има огромна ваканция и си пада по екзотични места. Бали,
Тайланд, Карибите, Рио де Жанейро или Малдивите.
– Учудвам се, че полицията все още се интересува от тази история…
– Всъщност разследвам смъртта на аптекаря Грим.
Феран се обърна с лице към него и Серваз прочете в погледа му объркване.
– Смятате, че има някаква връзка между смъртта на Грим и самоубийството на дъщеря ми и на клетите младежи?
– Точно това се опитвам да разбера.
Гаспар Феран го измери с поглед. Беше напрегнат.
– На първо четене връзката не е очевидна. Какво ви кара да мислите, че двете имат нещо общо?
Никак не беше глупав. Серваз се колебаеше какво да му отговори. Гаспар Феран си даде сметка за смущението му,
а също и за това, че двамата стояха в тесния коридор ― той гол до кръста, а посетителят с дебели зимни дрехи.
Посочи му вратата на хола.
– Чай, кафе?
– Кафе, ако не ви притеснява.
– Ни най-малко. Аз ще пия чай. Седнете и почакайте, докато приготвя кафето ― покани го той, излизайки от хола. ― Настанете се удобно.
Серваз не бе очаквал толкова топъл прием. Очевидно бащата на Алис обичаше да посреща гости, па макар и ченге,
дошло да го разпитва за самоубийството на дъщеря му преди петнайсет години. Серваз се огледа. В хола цареше пълен безпорядък. Както у него навсякъде имаше книги: върху ниската масичка, по креслата, по всички мебели. Да не говорим за праха… Сам мъж? Дали Гаспар Феран беше вдовец или разведен? Това обясняваше готовността му да приема посетители. Серваз видя върху един скрин плик на организацията „Действия срещу глада“. Позна синьото лого и сивата рециклирана хартия. Самият той бе член и дарител на организацията.
Имаше снимки на бащата на Алис в компанията на група хора, някои от които приличаха на южноамерикански селяни, а други ― на азиатски. Снимките бяха правени ту на фона на джунгла, ту на фона на оризища. Целта на пътуванията на Гаспар Феран не беше само добиване тен на слънце на някой плаж в Антилите, гмуркания и пиене

на дайкири.
Отпусна се на един диван. До него имаше книги, струпани върху красива табуретка от тъмно дърво с формата на слон. Опита се да си спомни африканското име на този предмет. Нещо като „eсоно дуа“…
От коридора замириса на кафе. Феран се появи с поднос с две димящи чаши, захарница и щипка за захар. Носеше и албум със снимки, който подаде на Серваз, след като постави подноса на ниската масичка.
– Вземете.
Серваз го отвори. Както и очакваше, албумът беше със снимки на Алис. Алис на четири години в кола с педали.
Алис, поливаща цветя с лейка, голяма почти колкото нея. Алис с майка си. Слаба и замечтана жена с голям нос като
Виржиния Улф. Алис на десет години, играеща футбол и с решителен вид ритаща топката към противниковата врата. Същинско момче. Очарователно и лъчезарно момиченце. Гаспар Феран се отпусна до Серваз. Беше облякъл риза с яка като на Мао Дзъдун в същия цвят като панталона.
– Алис беше чудесно дете. С нея се живееше лесно. Винаги беше весела и любезна. Бе нашият слънчев лъч.
Феран продължаваше да се усмихва, като че ли споменът за Алис му беше приятен, а не мъчителен.
– Много интелигентно дете. С много дарби: за рисуване, езици, спорт, писане… Направо поглъщаше книгите. На дванайсет години вече знаеше каква иска да стане: милиардерка. Искаше да разпредели парите си, като даде най- много на онези, които най-много се нуждаят от тях.
Гаспар Феран избухна в странен скърцащ смях.
– Никога не разбрахме защо постъпи така.
Този път изглеждаше смазан, но бързо се съвзе.
– Защо трябва да изтръгнат най-прекрасната част от нас и после да ни оставят да живеем? Задавах си този въпрос петнайсет години и едва наскоро намерих отговора.
Бащата на Алис го гледаше толкова странно, че Серваз се запита дали не бе загубил разсъдъка си.
– Всеки трябва да намери в душата си отговора на този въпрос. Искам да кажа, че никой не може да ви го каже или да отговори вместо вас ― каза Гаспар Феран и погледна остро полицая, за да види дали го е разбрал. Серваз се почувства неудобно.
– Поставям ви в неудобно положение ― досети се домакинът. ― Простете ми. Така е, когато човек живее сам.
Жена ми почина от рак две години след смъртта на Алис. Значи се интересувате от вълната самоубийства отпреди петнайсет години и едновременно с това разследвате убийството на аптекаря… Защо?
– Никое от децата ли не е оставило предсмъртно писмо? ― попита Серваз, без да отговори на въпроса му.
– Нито едно. Но това съвсем не значи, че не е имало причина. Обяснение, искам да кажа. За всички тези самоубийства. Тези деца са сложили край на живота си по определена причина. Не само защото са сметнали, че не си струва да живееш.
Феран гледаше пронизително Серваз, който се запита дали не е в течение на слуховете за Грим, Перо, Шапрон и
Муренкс.
– Алис беше ли се променила преди самоубийството?
Феран кимна с глава.
– Да. Не го забелязахме веднага, но малко по малко си дадохме сметка за промяната. Не се смееше толкова,
колкото преди, често се гневеше, прекарваше повече време в стаята си… Ей такива дреболии на пръв поглед… Един ден поиска да спре уроците си по пиано. А и вече не ни разказваше за плановете си, както преди.
Серваз изтръпна. Спомни си за обаждането на Алесандра в хотела. Пред очите му изплува синината на скулата на
Марго.
– И не знаете кога е започнало всичко?
Феран се поколеба. Серваз имаше странното усещане, че той знае точно кога е започнало всичко, но не иска да говори.
– Бих казал много месеци преди да се самоубие. Жена ми отдаде всички промени на пубертета.
– Ами вие? И вие ли смятахте, че промените са били естествени?
Феран отново го изгледа странно.
– Не ― отговори той твърдо след кратко мълчание.
– Какво според вас ѝ се е случило?
Той мълча толкова дълго, че Серваз без малко да хване ръката му, за да го разтърси.
– Не зная ― отговори накрая той, без да изпуска полицая от очи, ― но съм сигурен, че нещо ѝ се беше случило.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: