Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| живота им. Огледа се, за да се поуспокои. Сигурно е приятно човек да идва сред зеленината на надвесилия се над долината като нос на кораб хълм или като дирижабъл. Хълмът бе заоблен и нежен като плътта на жена. Дори и планините нямаха толкова заплашителен вид, гледани оттук. Когато тръгнаха към изхода на гробището, Циглер го побутна с лакът. Беше се появил Шапрон. Разискваше нещо с Кати д’Юмиер и други важни особи. Изведнъж телефонът в джоба на Серваз завибрира. Беше един тип от главната дирекция. Веднага разпозна високомерния му тон и градския му изказ, сякаш всеки ден си правеше гаргара с шампанско. – Докъде стигнахте с коня? – Кой пита? – От кабинета на главния директор следят отблизо историята… – Знаят ли, че един човек беше убит? – Да. Аптекарят Грим, в течение сме ― отвърна бюрократът, като че ли познаваше досието с най-малките подробности. Но със сигурност не беше така. – Тогава разбирате, че конят на господин Ломбар не ми е приоритет! – Майоре, Катрин д’Юмиер ме увери, че сте способен човек. Серваз усети надигащ се гняв. Със сигурност съм по-способен от теб, промърмори на ум той. „Не прекарвам времето си да стискам ръце по коридорите, нито да важнича пред по-младите колеги или да се правя, че знам наизуст всички досиета.“ – Имате ли някаква следа? – Никаква. – Ами двамата пазачи? „Я виж ти, направил си е труда да прочете докладите. Отгоре-отгоре, точно преди да се обади. Също като ученик, който си преглежда домашните, преди да влезе в клас.“ – Не са те. – Как можете да сте толкова сигурен? Защото прекарвам времето си сред жертвите и убийците, а не съм си проснал задника си върху стола като теб ― помисли си Серваз. – Нямат нужния профил. Но ако искате да се уверите, елате тук и се присъединете към нас. – Хайде, хайде, майоре, спокойно. Никой не поставя под съмнение компетентността ви ― омекна събеседникът му. ― Водете следствието както ви е удобно, но не забравяйте, че искаме да знаем и кой е убил коня… Посланието беше ясно: един аптекар можеше да бъде убит и провесен на някой мост, но конят на един от най- могъщите хора във Франция не можеше да бъде обезглавен. – Много добре ― каза Серваз. – До скоро, майоре ― сбогува се мъжът и затвори телефона. Серваз си го представи как седи на бюрото и снизходително се надсмива над дребните провинциални чиновници. Облечен е в хубав костюм и носи хубава вратовръзка, ухае на скъп парфюм, написва някакъв безсмислен рапорт ― без стойност, но с надути думи, а после отива да изпразни мехура си, преди да слезе в стола, където заедно със себеподобните си преправя света. – Хубава церемония и хубаво място ― изрече някой до него. Серваз обърна глава. Габриел Сен Сир му се усмихваше. Той стисна ръката, която му подаде бившият магистрат. Откровено и непринудено ръкуване, без превземки. Като истински мъже. – Аз също тъкмо си казвах, че това е чудесно място, където човек може да прекара вечността ― съгласи се Серваз. Пенсионираният следовател кимна с усмивка. – Точно това се каня да направя. Вероятно ще ви изпреваря, но ако и вие искате да сте тук, сигурен съм, че като мъртвец ще бъдете чудесна компания. Моето място е ей там… Сен Сир посочи с пръст един ъгъл на гробището. Серваз се засмя и запали цигара. – Откъде знаете? – Какво? – Че ще съм добра компания. – На моята възраст и с моя опит човек бързо си съставя преценка за хората. – И не се лъжете никога? – Рядко. А освен това имам доверие в преценката на Катрин. – Тя не ви ли попита коя зодия сте? Беше ред на Сен Сир да се засмее. – Зодии ли? Ами да, това бе първото, което ме попита, щом ни представиха! Моето семейство има гроб тук ― добави той. ― Преди три години купих едно местенце на другия край на гробището. Колкото може по-далеч. – Защо? – Защото мисълта, че ще трябва да търпя някои съседства във вечността, ме тормозеше… – Познавахте ли Грим? ― попита Серваз. – Решихте да прибегнете до услугите ми ли? – Може би. – Беше извънредно потаен. Попитайте Шапрон ― каза Сен Сир, като посочи кмета, който се отдалечаваше. ― Двамата бяха близки. Серваз си спомни думите на Хиртман. – И на мен така ми се стори ― каза той. ― Грим, Червената шапчица и Перо, така ли? Компанията за покер в събота вечер… – Да, но и Муренкс. Все същата четворка от години. Неразделни са още от гимназията. Серваз се сети за снимката в джоба на сакото си и я показа на следователя. – Те ли са? Габриел Сен Сир извади очилата си и ги сложи, преди да се наведе над снимката. Серваз забеляза, че показалецът му е деформиран от артрит и че трепери, когато го насочи към четиримата мъже. Очевидно е паркинсон. – Да. Там е Грим… и Шапрон… Пръстът се премести. – Този е Пeро (едрият тип с гривата и големите очила). Държи магазин за спортни дрехи в Сен Мартен. Освен това е водач на групи, които искат да се качат високо в планината. Пръстът му отново се премести. Този път към едрия мъжага, който протягаше манерката си към обектива и се смееше в есенния здрач. – Жилбер Муренкс. Работеше в целулозния завод в Сен Годан. Умря от рак на стомаха преди две години. – Казвате, че са били неразделни? – Наистина ― отговори Сен Сир, като прибираше очилата си. ― Неразделни… Да, може и така да се каже… Серваз се вгледа в следователя. Имаше нещо в гласа му… Старият човек не го изпускаше от очи. Не даваше вид, но се канеше да му каже нещо, да му предаде някакво послание. – Имаше ли някакви истории, свързани с тях? Погледът на бившия следовател бе също така напрегнат като погледа на Серваз. Полицаят затаи дъх. – По-скоро слухове… Защото веднъж, преди трийсетина години, имаше едно оплакване… От едно семейство в Сен Мартен. Скромни хора. Бащата работеше в централата, а майката беше безработна. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|