Леден гамбит

33 Суфян Стивънс, американски певец, изпълнител на инди фолк ― бел. прев.
34 Вид пай ― бел. прев.
35 Доверчив ― фр. ― бел. прев.
36 Френско сладко бяло вино от областта Сотерн ― бел. прев.

18.
ВАЛЕШЕ ВСЕ ПО-СИЛНО и снегът започваше да натрупва, когато Серваз паркира колата си пред жандармерията.
Дежурният в приемната дремеше. Решетката беше смъкната и той трябваше да я вдигне, за да може Серваз да влезе с тежкия кашон, който носеше. Веднага се отправи към заседателната зала. Коридорите бяха тихи и пусти. Беше малко преди полунощ.
– Влезте ― каза нечий глас, докато минаваше покрай една врата.
Серваз се спря и погледна през вратата. Ирен Циглер седеше зад малко потънало в мрака бюро. Светеше само една лампа. През щорите той се загледа в падащия като вихър сняг, осветяван от уличната лампа долу. Циглер се протегна и се прозя. Той разбра, че бе подремнала, докато го чака. Ирен погледна кашона и се усмихна. В среднощния час
Серваз намери усмивката ѝ за очарователна.
– Какво е това?
– Кашон.
– Виждам. Какво има вътре?
– Всичко, което се отнася за Самоубийците.
Зелените ѝ очи блеснаха от изненада и интерес.
– Сен Сир ли ви го даде?
– Кафе? ― предложи той, докато оставяше кашона върху най-близкото бюро.
– Късо, със захар. Благодаря.
Той отиде до машината за кафе в коридора и се върна с две картонени чашки.
– Заповядай.
Тя изненадано го погледна.
– Може би вече е време да си говорим на „ти“? ― извини се той, като мислеше с каква лекота спонтанно Сен Сир бе започнал да му говори на „ти“.
Защо, по дяволите, и той да не може да го направи? Дали заради късния час или заради усмивката на Ирен изведнъж бе прескочил бариерата.
Ирен се усмихна отново.
– Съгласна съм. Е, какво стана с вечерята? Поучителна ли беше?
– Първо ти ми кажи какво става.
– Не, първо ти.
Той седна в края на съседното бюро и видя върху екрана на компютъра отворен пасианс „Солитер“. Започна да ѝ
разказва, а тя го слушаше с интерес, без да го прекъсва.
– Невероятна история! ― възкликна тя, когато Серваз свърши.
– Учудвам се, че никога не си чула да се говори за тези деца.
Тя смръщи вежди и примигна.
– Имам някакъв смътен спомен… Може би статии във вестниците. Или пък родителите ми са разговаряли на тази тема, докато сме се хранели. Спомням си, че тогава още не работех в жандармерията. Всъщност съм била горе-долу на тяхната възраст.
Изведнъж той си даде сметка, че не знае нищо за нея. Нито дори къде живее. Но и тя не знаеше повече за него. От седмица всичките им разговори се въртяха около разследването.
– Но все пак си живяла тук ― настоя той.
– Родителите ми живееха на петнайсетина километра от Сен Мартен, в друга долина. Не съм ходила на училище тук. Когато си тийнейджър и живееш в друга долина, е все едно че живееш в друг свят. Петнайсет километра за едно дете се равняват на хиляди километри за възрастен… Всеки тийнейджър си има своя територия. По онова време с училищния автобус ме караха на двайсет километра от селото, на запад, в училището „Ланмезан“, което е на четирийсет километра оттук. После учих право в По. Сега, като ми казваш тези неща, се сещам, че в междучасията

се говореше за Самоубийците. Вероятно съм ги изтрила в съзнанието си.
Серваз усети, че тя избягва темата за юношеските си години, и се запита защо.
– Интересно би било да поискаме мнението на Проп… ― каза той.
– Мнението му за какво?
– За причината, поради която паметта ти е изтрила тези събития.
Тя го погледна полусърдито, полувесело.
– Каква връзка имат самоубилите се деца с Грим?
– Може би никаква.
– Тогава защо да се интересуваме от тях?
– Убийството на Грим прилича на отмъщение, а нещо или някой е подтикнал тези деца да сложат край на живота си. Да не забравяме и подадената жалба срещу Грим, Перо и Шапрон за сексуално изнудване… Ако съберем парчетата от пъзела, какво получаваме?
Серваз усети как светкавица премина през тялото му. Бяха напипали следа! Тя беше близо. Трябваше само да се протегне, за да я разнищи. Беше неразкритата част от историята. Скрита в някой тъмен ъгъл. Усети как кръвта му кипи.
– Предлагам да прегледаме какво има в кашона ― каза той с леко треперещ глас.
– Започваме ли? ― попита Циглер, но въпросът беше само формален.
Серваз прочете по лицето ѝ същата възбуда и същата надежда, които таеше у себе си.
Погледна часовника си. Беше почти един часът след полунощ. Видя през щорите, че снегът продължава да вали.
– Да ― отвърна той и внезапно промени темата. ― Къде точно са намерили кръвта?
Тя го погледна. Личеше, че е объркана.
– На моста. Близо до мястото, където е обесен аптекарят.
За кратко и двамата замълчаха.
– Кръв! ― повтори Серваз. ― Това е невъзможно!
– От лабораторията са категорични.
– Кръв… като че ли… като че ли…
– Като че ли Хиртман се е наранил, докато е провесвал Грим на моста…
ЦИГЛЕР ВЗЕ НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ. Разрови пълния с папки, стенографски протоколи, кореспонденция и какво ли не още кашон и накрая извади папка с надпис „Обобщения и изводи“ ― несъмнено дело на самия Сен
Сир. Почеркът му бе нервен, но четлив. Пълна противоположност на почерка на съдебния лекар. Серваз установи,
че следователят бе обобщил разследването кратко и със забележителна яснота. Циглер използва резюмето му, за да се ориентира в царящата в кашона бъркотия. Извади всички папки и ги нареди на малки купчини: докладите от аутопсиите, протоколите, разпитите на родителите, списъка с доказателствата, намерените писма на тийнейджърите… Сен Сир беше направил за себе си копия на всички документи от разследването, за да може да ги ползва. Освен тях в кашона имаше:
– изрезки от пресата;
– бележки на малки листчета със заключения;
– единични листа;
– карти и чертежи на местата, където юношите се бяха самоубили, но и странни маршрути дотам, отбелязани с червени стрелки и кръгчета;
– снимки на класовете;
– училищни дневници и други документи;
– билети за платена пътна такса.
Серваз остана като гръмнат. Старият следовател очевидно беше приел разследването като своя собствена кауза.
Като други разследващи преди него е бил напълно обсебен от забулената в мистерия история. Дали не се е надявал да разкрие същността ѝ, когато си е бил у дома и не е имал какво друго да прави? Накрая Серваз и Циглер намериха нещо още по-мъчително: списък на децата със снимките им и датите на самоубийството.
2 май 1993 г.: Алис Феран, 16-годишна
7 юни 1993 г.: Михаел Леман, 17-годишен
29 юни 1993 г.: Людовик Аслен, 15-годишен
5 септември 1993 г.: Марион Дютийол, 15-годишна
24 декември 1993 г.: Северин Герен, 18-годишна
16 април 1994 г.: Дамиен Лом, 16-годишен

9 юли 1994 г.: Флориан Ванлоот, 17-годишен
– Боже мой!
Седем снимки бяха залепени върху седем картона. Когато Циглер му ги подаде и той ги сложи на бюрото, ръката му трепереше. Седем усмихнати лица. Едни гледаха в обектива, а други отклоняваха поглед. Серваз се вгледа в колежката си. Тя стоеше малко встрани като ударена от гръм. Премести поглед върху детските лица. Вълнението стягаше гърлото му.
Циглер му подаде половината доклади от аутопсиите. Не го изненада, че всички констатираха смърт чрез обесване,
само в един се казваше, че жертвата се е хвърлила в пропаст в планината, а в друг ― че момчето се бе самоубило чрез токов удар във ваната. Съдебните лекари не бяха открили нищо друго, нищо тайнствено: жертвите бяха отишли сами до мястото на деянието и сами бяха причинили смъртта си.
Четири от аутопсиите бяха направени от Делмас и още един съдебен лекар, който Серваз познаваше и смяташе за също толкова компетентен. След аутопсиите бяха преминали към разследването. Опитвали са се да очертаят личността на седемте жертви независимо от свидетелските показания на родителите. Както обикновено, тук-там в приказките на съседите имаше намеци или злонамерени клюки, но като цяло се очертаваха класически профили на деца в пубертета. Изключение правеше само едно момче: Людовик Аслен, известен с насилието срещу другарите си и бунта му срещу овластените лица. Най-разтърсващи бяха свидетелските показания за Алис Феран ― първата жертва. Всички единодушно я описваха като очарователно дете, което всички харесват. Серваз разгледа снимката ѝ.
Тя гледаше в обектива с хубавите си сериозни очи. Много красиво лице, на което всяка черта сякаш бе изваяна от майстор миниатюрист. Лице на младо шестнайсетгодишно момиче и само погледът го правеше по-голямо. В него имаше интелигентност, но… и нещо друго… Или пък бе плод на въображението му?
Към три часа през нощта и двамата грохнаха. Серваз реши да си даде малко почивка. Тръгна по коридора и влезе в тоалетната. Наплиска лицето си със студена вода. Изправи се и се погледна в огледалото. Един от неоновите цилиндри примигваше и пращеше, изпращайки зловеща светлина по вратите зад него. Беше ял и пил твърде много у
Сен Сир и това личеше на лицето му. Излезе от тоалетната и се спря пред автомата за напитки.
– Кафе? ― провикна се той в пустия коридор.
– Късо, със захар! Благодаря!
Беше съмнително дали има още някой в сградата освен тях двамата и дежурния на входа. Знаеше, че полицаите спят в друго крило. С чашата кафе в ръка прекоси тъмното кафене, като заобикаляше боядисаните в жълто, червено и синьо кръгли маси. Зад панорамния прозорец, защитен от решетка, снегът все така валеше и затрупваше малката градинка с добре подрязан плет, пясъчника и пластмасовата шейна за децата на полицаите, които живееха тук. По- нататък се разстилаше бяла равнина, а зад нея под черното небе се издигаха планините. За пореден път се замисли за института и за затворените там пациенти. И за Хиртман… Негова кръв на моста! Какво означаваше това?!
„Винаги има някоя подробност, която не пасва на общата картина! ― бе казал Сен Сир. ― Някога тя е важна, а друг път не…“
БЕШЕ ПЕТ И ПОЛОВИНА СУТРИНТА, когато Серваз се тръшна в едно кресло и каза: „Стига толкова!“ Циглер имаше изтощен вид. Умората се четеше по лицето ѝ. Нищо. Нямаше нищо, което да потвърди тезата за сексуално насилие. Ни най-малък признак. В последния си доклад Сен Сир беше стигнал до същия извод. Бе написал с молив:

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: