Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Kleim162 бе киберпсевдоним на един разследващ журналист, който работеше на свободна практика за много седмични издания. Ровеше здраво. Обожаваше да пъха носа си на места, където не бе поканен. Есперандийо се бе запознал с него при малко особени обстоятелства и на никого не бе говорил за този си „контакт“, дори на Мартен. Официално Есперандийо беше като другите от отдела: пазеше се от пресата, но тайно смяташе, че както политиците, така и полицаите печелят много, ако имат под ръка журналисти. СЕРВАЗ СЕДЕШЕ НА ВОЛАНА НА ДЖИПА СИ и набираше номера на мобилния телефон на Циглер. Попадна на гласова поща. Набра Есперандийо. – Намерих една снимка на Грим. Искам да я обработиш… В управлението имаха апарат за обработка на снимки. Само Есперандийо и Самира умееха да работят с него. – Каква снимка? Цифрова или обикновена? – На хартия. Стара снимка. Там има група мъже. Един от тях е Грим. На нея е и Шапрон, кметът на Сен Мартен. Като че ли всички носят един и същ пръстен. Малко е налудничаво, но има нещо гравирано отгоре. Опитай се да разбереш какво е. – Мислиш ли, че се отнася за нещо като Ротари клуб или за франкмасони? – Не знам, но… – Ааа… Отрязаният безименен пръст ― спомни си изведнъж помощникът му. – Точно така. – Ами добре. Можеш ли да я сканираш и да ми я изпратиш от жандармерията? Ще я видя. Но апаратът е само за цифрови снимки. Не е толкова добър за обработка на стари сканирани снимки. Серваз му благодари. Тъкмо щеше да тръгва, когато телефонът му иззвъня. Беше Циглер. – Търсили сте ме… – Намерих нещо ― каза той на един дъх. ― В една хижа на Грим. – Хижа ли? – Вдовицата му ми подсказа. Намерих ключовете в кабинета му. Очевидно тя никога не ходи там. Трябва да видите нещо… – Какво искате да кажете? – Дъждобран… Подобен на оня, който бе върху трупа на Грим… И ботуши. Късно е, ще заключа и ще дам ключовете на Майар. Искам екип по идентификация да претърси хижата, сякаш търси игла… В първия възможен час… Мълчание. Навън вятърът стенеше. – Къде сте? ― попита той. – Ремъците са стандартен модел ― не отговори тя. ― Произведени са в голямо количество и са разпространени в Западна и Южна Франция. Върху всеки има сериен номер. Ще се опитат да стигнат до фабриката, която ги е произвела, и да намерят магазина, от който са били продадени. Серваз се замисли. Отвън, на светлината на фаровете, се появи бухал, който кацна на един клон и започна да го наблюдава. Серваз се сети за погледа на Хиртман. – Ако разберем кой е магазинът, може да вземем записите от камерата за наблюдение ― каза той. Когато Циглер отговори, той усети съмнение в гласа ѝ. – Едва ли ги пазят, защото законът ги задължава да ги унищожават след месец. Дано са ги купили неотдавна. Серваз беше почти сигурен, че онзи, който бе убил Грим, е подготвял престъплението от месеци. Дали е купил ремъците в последния момент? Или вече ги е имал? – Много добре ― каза той. ― До утре. Върна се на пътя. Тъмни облаци закриха луната. Долината вече беше само езеро от мрак. Дори небето се сля с черните планини. Серваз се спря, огледа се наляво и надясно по пътя и потегли. Погледна в огледалото за обратно виждане и за секунда сърцето му сякаш спря. Зад него светнаха чифт фарове... В тъмнината забеляза паркирана кола недалеч от мястото, където беше излязъл на пътя. Видя как колата се откъсва от разширението на пътя и тръгва след него. Ако се съди по големината и височината на фаровете ѝ, преследваше го кола 4х4. Усети как настръхва. Явно колата бе тук заради него. Каква друга причина можеше да има да дойде на това място в пустата долина? Кой ли може да е на волана? Някой от хората на Ломбар? Но ако някой го следеше, защо му се показва по този начин? Това го изнервяше. Пое дълбоко дъх, стискайки твърде силно волана. Спокойствие. Без паника. Една кола те преследва и какво от това? Помисли си, че е някой убиец, и го обзе чувство, твърде близко до страха... Отваряйки вратата на хижата, се бе доближил твърде много до истината и някой бе решил, че става опасен. Серваз отново погледна в огледалото. Зад него остана голям завой и фаровете на преследвача му изчезнаха зад дърветата покрай пътя. После изведнъж се появиха отново. Сърцето му се сви, когато ослепителна светлина заля купето на джипа му. Преследвачът бе запалил всички фарове. Обля го пот. Той примигна като животно, изненадано през нощта на пътя от минаваща кола, като бухала отпреди малко. Сърцето му биеше бясно. Преследващата кола се приближи. Всъщност вече беше съвсем близо. Следваше го неотстъпно. Мощните ѝ фарове подпалиха вътрешността на джипа, цялото табло бе залято от бялата им светлина и се виждаха дори най-малките му подробности. Серваз натисна педала. Бе напълно забравил страха си от скоростта. Преследвачът му го остави да се отдалечи. Опита се да диша дълбоко, но сърцето му блъскаше в гърдите му и потта се лееше на ручейчета. Всеки път, когато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, белите лъчи на фаровете го заслепяваха и пред очите му танцуваха черни точки. Изведнъж преследвачът му увеличи скоростта. Та той е луд! Ще ме нападне ли?, помисли си Серваз. Преди да предприеме каквото и да било, черната кола го задмина. Обхванат от паника, за миг Серваз се уплаши, че ще го изхвърли от пътя, но колата увеличи още повече скоростта си в дясното платно и се отдалечи, а стоповете ѝ бързо се стопиха в нощта. Серваз видя как примигнаха преди следващия завой, а после огромната кола изчезна като метеор. Той намали скоростта и паркира на разширението, наведе се, взе оръжието си от жабката и слезе от джипа с омекнали крака. Студеният въздух го ободри. Понечи да провери пълнителя на пистолета си, но ръцете му трепереха и мина доста време, докато успее. Предупреждението беше ясно като бял ден. Някой в долината не искаше той да продължи разследването. Някой не искаше да разкрие истината. Само че за каква истина ставаше въпрос? 31 Йохана Спири (1827–1901) ― швейцарска писателка на детски книги, най-известната от които е „Хайди“. Романите и разказите ѝ са трогателни истории, възпитаващи в благородство ― бел. прев. 32 Превод Кирил Кадийски ― бел. прев. 17. НА ДРУГИЯ ДЕН ЦИГЛЕР И СЕРВАЗ присъстваха на погребението на Грим в малкото гробище на върха на хълма, между елите. Зад събралата се около ямата група черните ели също бяха като облечени в траурни дрехи. Вятърът раздвижваше клоните и те шумяха, сякаш шепнеха молитва. Изкопът и венците се открояваха на снега. Долу, в долината, се простираше градът и Серваз си помисли, че тук, горе, наистина бяха по-близо до небето. Беше спал лошо. Буди се много пъти. Не преставаше да мисли за случилото се през нощта. Още не бе споменал нищо на Ирен. Странно, но мислеше, че ако сподели за случката, ще го държат настрани и ще натоварят друг с разследването. Бяха ли в опасност тук? Очевидно в долината не обичаха чужденците, които идваха да се ровят в Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|