Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

Т Р Е Т А Л Е К Ц И Я

Много ин­те­рес­но е да об­гър­нем с пог­лед та­зи про­мя­на на фи­зи­чес­ко­то тя­ло по­ра­ди това, че в то­ва въз­п­ри­ятие има­ме нещо, ко­ето в из­вес­т­но от­но­ше­ние мо­же на­й-­доб­ре да ни научи, че сме нап­ред­на­ли в на­ше то окул­т­но развитие. Когато за­поч­ва­ме да чув­с­т­ву­ва­ме от­дел­ни­те мус­ку­ли така, че нап­ри­мер при пре­гъ­ване­то или из­пъ­ва­не­то има­ме ед­но сла­бо съз­на­ние за това, ко­ето ста­ва в тях, ед­но сла­бо съчувствие, то­га­ва тряб­ва да си кажем: там вът­ре в мус­ку­ли­те ста­ва нещо. Когато съ­ну­ва­ме за дви­же­ни­ята на на­ши­те мускули, то­ва е то­га­ва ед­но доказателство, че за­поч­ва­ме пос­те­пен­но да чув­с­т­ву­ва­ме им­п­рег­ни­ра­но­то във фи­зи­чес­ко­то тя­ло етер­но­то тяло; за­що­то това, ко­ето чув­с­т­ву­ва­ме всъщ­ност тогава, са си­ли­те на етер­но­то тяло, ко­ито дейс­т­ву­ват мускулите. Така че има­ме ед­но на­ча­ло на въз­п­ри­яти­ето на етер­но­то тяло, ко­га­то съ­ну­ва­ме за на­ши­те от­дел­ни мускули, ко­га­то има­ме един вид съ­нищ­но съз­на­ние за се­бе си така, как­то на­ми­ра­ме чо­ве­ка пред­с­та­вен в кни­ги­те по анатомия, къ­де­то той е изоб­ра­зен без ко­жа и се по­каз­ват са­мо не­го­ви­те мускули. Да, то­ва е ве­че един вид ед­но та­ко­ва смък­ва­не на ко­жа­та и ка­то че съ­ну­ва­ме за на­ши­те от­дел­ни час­ти на тя­ло­то ка­то един вид гру­па части, до ко­ето се издигаме, ко­га­то за­поч­ва­ме да въз­п­ри­ема­ме етер­но­то същество.

По-малко приятно, но все пак съ­щес­т­ву­ва­що е чув­с­т­ви­тел­нос­т­та по от­но­ше­ние на кос­т­на­та система. Тази чув­с­т­ви­тел­ност е за­то­ва по-неприят- на, защото, ко­га­то за­поч­ва­ме да има­ме въз­п­ри­ятие за та­зи кос­т­на систе- ма, ние чув­с­т­ву­ва­ме всъщ­ност най-много, на­й-­из­пък­ва­що на­ше­то пос­те­пен­но остаряване. Ето за­що не е та­ка при­ят­но да об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на чувствителността, ко­ято нас­тъп­ва по от­но­ше­ние на кос­т­на­та система, нещо, ко­ето в нор­мал­ния жи­вот чо­век въ­об­ще ни­как не чувствува; но той за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва в сво­ята кос­т­на сис­те­ма не­що ка­то ед­на сян­ка в се­бе си, ко­га­то се раз­ви­ва етерно. И то­га­ва чо­век до­би­ва ед­но по­ня­тие за това, че ко­га­то древ­ни­те хо­ра са пред­с­та­вя­ли ске­ле­та ка­то сим­во­ли­чен из­раз на смъртта, то­ва е от­го­ва­ря­ло на ед­на ста­ра яс­но­вид­с­ка спосо- бност. Древните хо­ра са знаели, че в своя ске­лет чо­век се на­уча­ва да чув­с­т­ву­ва пос­те­пен­но приб­ли­жа­ва­не­то на смъртта.

Но да­леч по­-го­ля­мо зна­че­ние от всич­ко то­ва има още оно­ва изживяване, ко­ето чо­век има през вре­ме на езо­те­рич­но­то раз­ви­тие по от­но­ше­ние на сво­ите се­тив­ни органи. Ние знаем, че те­зи ор­га­ни на се­ти­ва­та тряб­ва да бъ­дат изключени, ко­га­то чо­век ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но развитие; те тряб­ва та­ка да се ка­же да замълчат.

Сетивото на топ­ли­на­та стои ня­как­си на ед­на по­-нис­ка степен. Извън- редно труд­но е да из­к­лю­чим дейс­т­ви­тел­но чув­с­т­ви­тел­нос­т­та за топ­ли­на­та и студенината. Можем да ус­пе­ем на­й-­доб­ре това, ако през вре­ме на на­ше­то езо­те­рич­но развитие, през време, ко­га­то из­вър­ш­ва­ме ме­ди­та­ция да не бъ­дем сму­ща­ва­ни от ни­как­во чув­с­т­во за топлина. Следователно то­га­ва е доб­ре да пра­вим на­ша­та ме­ди­та­ция така, че да бъ­дем за­оби­ко­ле­ни от она­зи температура, ко­ято не се чув­с­т­ву­ва ни­то ка­то топлина, ни­то ка­то студенина, та­ка че да не бъ­дем драз­не­ни по ни­ка­къв на­чин ни­то от чув­с­т­во­то на топлина, ни­то от то­ва на студенината. Когато ус­пе­ем да нап­ра­вим това, то­га­ва мо­жем пос­те­пен­но да свик­нем да поз­на­ва­ме съ­що и вът­реш­на­та при­ро­да на топ­лин­ния етер - във все­ки слу­чай труд­но е да нап­ра­вим раз­ли­ка с обик­но­ве­но­то въз­п­ри­ятие на температурата. Тогава мо­жем да въз­п­ри­ема­ме про­ник­ва­щия със сво­ите лъ­чи прос­т­ран­с­

Чрез за­ли­ча­ва­не на вку­со­во­то се­ти­во - ес­тес­т­ве­но през вре­ме на езо­те­рич­но­то уп­раж­не­ние се­ти­во­то на вку­са е без съм­не­ние за­ли­че­но -, но ко­га­то ус­пе­ем да си спом­ним за вку­со­ви­те усещания, с то­ва ни е да­де­но ед­но сред­с­т­во да поз­на­ем при­ро­да­та на един още по­-те­жък етер в срав­не­ние със свет­лин­ния етер, а имен­но при­ро­да­та на та­ка на­ре­че­ния хи­ми­чес­ки етер. Това съ­що не е съв­сем лесно, но то мо­же да бъ­де постигна- то. Също та­ка съ­от­вет­но­то из­к­люч­ва­не на се­ти­во­то на обо­ня­ни­ето мо­жем да поз­на­ем жиз­не­ния етер.

Нещо осо­бе­но се по­лу­ча­ва с из­к­люч­ва­не­то на слуха. За цел­та тряб­ва да стиг­нем до там, да пос­тиг­нем ед­но та­ко­ва отвличане, че ма­кар и в бли­зост да съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето мо­же да бъ­де чувано, ние да не го чу­ва­ме вече. Следователно тряб­ва по во­ля да пос­тиг­нем за­ли­ча­ва­не­то на слуха. Тогава сре­щу нас зас­та­ват ка­то вмъкнати, ка­то вдъл­ба­ни в ор­га­низ­ма на­ми­ра­щи­те се в етер­но­то тя­ло сили, ко­ито са ор­га­ни­зи­ра­ли на­шия слу­хов орган. Тогава мо­жем да от­к­ри­ем не­що знаменателно. Тези не­ща при­над­ле­жат фак­ти­чес­ки на все по­-ви­со­ко и по­-ви­со­ко кри­ещи­те се тайни. Ето за­що не ще бъ­де труд­но да кажем, че не вед­на­га мо­же да бъ­де про­ник­на­то с пог­ле­да всич­ко това, ко­ето мо­же да бъ­де ка­за­но от­нос­но те­зи из­жи­вя­ва­ния от­нос­но та­ки­ва се­ти­ва как­во­то е слу­хо­во­то се- тиво.

Ние от­к­ри­ва­ме именно, че ухо­то е един та­къв организъм, че то има ед­на та­ка­ва организация, ко­ято ни поз­во­ля­ва да поз­на­ем точно, че ухото, та­ко­ва как­во­то го но­сим ка­то чо­век в на­шия чу­де­сен организъм, съв­сем не би мог­ло да бъ­де ор­га­ни­зи­ра­но от силите, ко­ито об­ви­ват Земята ка­то етер­ни сили. Силите на светлината, етер­ни­те си­ли на светлината, ко­ито об­ли­ват Земята, са вът­реш­но свър­за­ни с об­ра­зу­ва­не­то на на­ши­те очи, ма­кар и за­лож­ба­та на очи­те да съ­щес­т­ву­ва­ше от по-рано; оба­че така, ка- кто е из­г­ра­де­но окото, та­ка как­то то стои се­га на на­шия организъм, то е свър­за­но вът­реш­но с етер­ни­те свет­лин­ни си­ли на земята. Също та­ка на­ше­то вку­со­во се­ти­во е свър­за­но с хи­ми­чес­ки етер­ни си­ли на Земята, то е об­ра­зу­ва­но до го­ля­ма част от те­зи етер­ни сили. Нашето обо­ня­тел­но се­ти­во е свър­за­но с жиз­не­ния етер на Земята; то е ор­га­ни­зи­ра­но поч­ти из­к­лю­чи­тел­но от жиз­не­ния етер, кой­то об­ли­ва земята. Обаче на­ши­ят слу­хов орган, ко­га­то го из­жи­ве­ем окул­т­но при на­ше­то езо­те­рич­но развитие, показва, че той дъл­жи сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние до мно­го мал­ка част на етер­ни­те сили, ко­ито об­ли­ват Земята. Бихме мог­ли да кажем: пос­лед­на­та ръ­ка на на­шия слу­хов ор­ган са сло­жи­ли етер­ни­те сили, ко­ито об­ли­ват

И то­га­ва за раз­ви­ва­щия се ан­т­ро­по­соф на та­зи сте­пен ста­ва обяс­ни­мо чрез соб­с­т­ве­но изживяване, че той е до­не­съл ве­че със се­бе си на Земята ухото, це­лия слу­хов орган, ко­га­то е из­ми­нал път от ста­ра­та Луна до Зе- мята; той разбира, че на Ста­ра­та Лу­на то­зи слу­хов ор­ган е бил мно­го по­-съ­вър­шен от­кол­ко­то на Земята. Той се на­уча­ва да чув­с­т­ву­ва по са­мо­то ухо, че, бих­ме мог­ли да ка­жем - ето ви­ди­те ли, поня­ко­га тряб­ва да упот­ре­бим па­ра­док­сал­ни из­ра­зи - бих­ме мог­ли сле­до­ва­тел­но да кажем, че по от­но­ше­ние на ухо­то чо­век би мо­гъл да из­пад­не в меланхолия, за­що­то ухо­то при­над­ле­жи към органите, ко­ито в ця­ло­то тях­но ус­т­ройс­т­во сви­де­тел­с­т­ву­ват за ми­на­ли съвършенства. И кой­то пос­ти­га пос­те­пен­но да има по­со­че­ни­те изживявания, ще раз­бе­ре окултиста, кой­то без съм­не­ние чер­пи сво­ите поз­на­ния от мно­го по­-дъл­бо­ки сили, ко­га­то то­зи окул­тист му казва: на Старата Луна ухо­то има­ше ед­но мно­го по­-го­ля­мо зна­че­ние за чо­ве­ка от­кол­ко­то то има днес.

Тогава ухо­то съ­щес­т­ву­ва­ше за това, за да мо­же то­га­ваш­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во да жи­вее по оп­ре­де­лен начин на­пъл­но в още зву­ча­ща­та му­зи­ка на сферите. И по от­но­ше­ние на те­зи зву­ци на му­зи­ка­та на сферите, ма­кар и те да бя­ха ве­че сла­би в срав­не­ние с миналото, но все пак съще- ствуваха, ухо­то се от­на­ся­ше така, че то ги възприемаше. По си­ла­та на сво­ето съ­вър­шен­с­т­во на ста­ра­та Луна ухо­то бе­ше пос­то­ян­но по­то­пе­но в му­зи­ка­та на сферите. Тази му­зи­ка на сфе­ри­те на ста­ра­та Луна още се пре­да­ва­ше на це­лия чо­веш­ки организъм; то­га­ва въл­ни­те на му­зи­ка­та още про­ник­ва­ха чо­веш­кия ор­га­ни­зъм и вът­реш­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка на Старата Луна бе­ше ед­но съ­из­жи­вя­ва­не с ця­ла­та за­оби­ка­ля­ща му­зи­кал­на среда, ед­но прис­по­со­бя­ва­не към ця­ла­та за­оби­ка­ля­ща му­зи­кал­на среда; ухо­то бе­ше един съ­об­щи­те­лен апарат, за да въз­п­ро­из­ве­де вът­реш­но оне­зи движения, ко­ито зву­ча­ха на­вън ка­то му­зи­ка на сферите.

На ста­ра­та Луна чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва­ше още ка­то един вид инструмент, вър­ху кой­то сви­ре­ше Космосът със сво­ите си­ли и уши­те бя­ха в тях­но­то то­га­ваш­но съ­вър­шен­с­т­во пос­ред­ни­ци меж­ду сви­ра­чи­те на Космоса и ин­с­т­ру­мен­та на чо­веш­кия организъм. Така днеш­но­то ус­т­ройс­т­во на слу­хо­вия ор­ган е ка­то един вид бу­дил­ник на един стар спо­мен и чо­век свъ- р­з­ва един сми­съл с това, че чрез един вид пок­ва­рява­не на слу­хо­вия ор­ган чо­ве­кът е ста­нал нес­по­со­бен да из­жи­вя­ва му­зи­ка­та на сферите, ема- н­ци­пи­рал се е и на Земята мо­же да уло­ви та­зи му­зи­ка на сфе­ри­те са­мо в

Също и по от­но­ше­ние на дру­ги­те се­ти­ва се явя­ват изживявания; оба­че те ста­ват все по­-не­яс­ни и не би има­ло го­ля­мо зна­че­ние да прос­ле­дим по съ­щия на­чин из­жи­вя­ва­ни­ята от­нос­но дру­ги­те се­тив­ни органи, за­що­то е труд­но да се хвър­ли свет­ли­на в те­зи из­ме­не­ния с обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки понятия. Трудно е да се обяс­нят измененията, ко­ито ста­ват в те­зи ор­га­ни чрез езо­те­рич­но­то развитие. Какво зна­че­ние би има­ло нап­ри­мер по от­но­ше­ние на това, ко­ето чо­ве­кът мо­же да из­пит­ва днес на Земята, ако бих­ме го­во­ри­ли за се­ти­во­то на говора. . . с то­ва се­ти­во аз не раз­би­рам раз­би­ра­не­то на говора.

За онези, ко­ито слу­ша­ха сказ­ки­те вър­ху "Антропософията", из­не­се­на в Берлин, е ве­че известно, че съ­щес­т­ву­ва ед­но соб­с­т­ве­но се­ти­во на гово- ра. Както съ­щес­т­ву­ва се­ти­во­то на тона, та­ка съ­що съ­щес­т­ву­ва ед­но се- тиво, ко­ето има един ор­ган са­мо вътрешно, а не външно, за въз­п­ри­ема­ни­ето на из­го­во­ре­ни­те думи; то­ва се­ти­во е би­ло още по­ве­че покварено; то е би­ло та­ка покварено, че днес всъщ­ност съ­щес­т­ву­ва са­мо един пос­ле­ден от­з­вук от онова, ко­ето то­ва се­ти­во на го­во­ра е би­ло нап­ри­мер на Старата Луна. На Старата Луна онова, ко­ето днес се е пре­вър­на­ло в се­ти­во на говора, в раз­би­ране на ду­ми­те при на­ши­те себеподобни, слу­же­ше за това, то­га­ваш­ни­те чо­веш­ки съ­щес­т­ва да се вжи­вя­ват съз­на­тел­но с има­ги­на­тив­но съз­на­ние в це­лия за­оби­ка­лящ Луната свят, то им слу­же­ше един вид да оби­ка­лят ста­ра­та Луна. Какви дви­же­ния пра­ве­ха лун­ни­те чо­веш­ки същества, как те са се оправяли, то­ва дик­ту­ва­ше се­ти­во­то на го­во­ра вър­ху ста­ра­та Луна. Човек се на­уча­ва пос­те­пен­но да поз­на­ва то­зи вид из­жи­вя­ва­ния на се­ти­во­то на говора, ко­га­то пос­те­пен­но ус­вои ед­но усе­ща­не за вът­реш­на­та стойност на глас­ни­те и съг­лас­ни­те е усе­ща­на в ман­т­ри­чес­ки­те изречения. Но все пак то­ва е са­мо един слаб отзвук, до кой­то мо­же да се из­диг­не об­що взе­то зем­ния чо­век в та­зи област, в срав­не­ние с това, ко­ето се­ти­во­то на го­во­ра е би­ло някога.

Така Вие виждате, обич­ни приятели, как тук чо­ве­кът се вжи­вя­ва пос­те­пен­но във въз­п­ри­яти­ето на сво­ето етер­но тяло, как това, ко­ето в окул­т­но­то раз­ви­тие той отс­т­ра­ня­ва от се­бе си, а имен­но дейнос­т­та на се­тив­ни те органи, би­ва за­ме­не­но от дру­га страна, ка­то го въ­веж­да във въз­п­ри­яти­ето на етер­но­то тяло. Но тук има­ме не­що своеобразно: те­зи въз­п­ри­ятия за етер­но­то тяло, за ко­ито го­во­рих­ме сега, ние ги чув­с­т­ву­ва­ме та- ка, ко­га­то ги изживяваме, ка­то че те не при­над­ле­жат на нас, ка­то че как­то ка­захте са вдълбани, вмък­на­ти от вън в нас. Ние чув­с­т­ву­ва­ме свет- лин­но­то тя­ло ка­то вдъл­ба­но в нас, чув­с­т­ву­ва­ме ка­то ед­но не­до­ло­ви­мо на Земята му­зи­кал­но дви­же­ние вдъл­ба­но в нас през ухото; оба­че не чув­с­т­ву­ва­ме топ­лин­ния етер ка­то вдъл­бан в нас, а ка­то про­ник­ващ ни; и се

При езо­те­рич­но­то раз­ви­тие сил­но прес­та­ва да дейс­т­ву­ва она­зи памет, ко­ято мо­жем да на­ре­чем ме­ха­нич­на памет, ко­ято е на­й-м­но­го раз­ви­та при чо­ве­ка в дет­с­ки­те и мла­деж­ки­те го­ди­ни и ко­ято на­й-м­но­го се раз­би ра, ко­га­то ста­ва ду­ма за паметта. И да­же ня­кои езо­те­ри­ци ще се оп­лак­ват за то­ва по­ни­же­ние на тях­на­та памет. Защото те мно­го ско­ро мо­гат да за­бе­ле­жат това; във все­ки слу­чай мно­го по-рано, от­кол­ко­то въз­п­ри­емат на се­бе си те­зи тън­ки истини, ко­ито то­ку­-що бя­ха обяснени, те за­бе­ляз­ват то­ва по­ни­же­ние на паметта. Обаче как­то чо­век не мо­же да по­лу­чи ув­реж­да­ния на сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло чрез това, че то ста­ва по­-под­виж­но при езо­те­рич­но­то развитие, ако то­ва раз­ви­тие се про­веж­да пра­вилно, та­ка съ­що той не мо­же да има ни­как­ви ув­реж­да­ния с вре­ме­то съ­що по от­но­ше­ние на сво­ята памет. По от­но­ше­ние на фи­зи­чес­кия ор­га­ни­зъм - ко­га­то външ­но­то тя­ло ста­ва по-подвижно, ко­га­то вът­реш­ни­те ор­га­ни ста­ват по­-не­за­ви­си­ми ед­ни от други, та­ка що­то чо­век мо­же да ги до­ве­де по­-т­руд­но в хар­мо­ния от­кол­ко то по­-ра­но - по от­но­ше­ние на то­зи фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм чо­век тряб­ва да нап­ра­ви се­бе си вът­реш­но по-силен.

Това се пос­ти­га чрез оне­зи упражнения, ко­ито на­ми­ра­те опи­са­ни във вто­ра­та част на мо­ята кни­га "Тайната Наука". Който пра­ви по съ­от­вет­ния на­чин те­зи упражнения, ще ви­ди че не­го­ва­та вът­реш­на си­ла на­рас­т­ва достатъчно, за да мо­же да по­дър­жа в ред сво­ето по­-под­виж­но фи­зи­чес­ко тяло. По от­но­ше­ние на па­мет та съ­що тряб­ва да пос­тъ­пим правил- но. Паметта, ко­ято съ­щес­т­ву­ва за външ­ния живот, се изгубва; но за нас не се по­лу­ча­ва ни­как­ва вреда, ако об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на всичко, ко­ето ни се случ­ва в живота, ако се стре­мим да раз­ви­ем по­ве­че интерес, по­-дъл­бок интерес, да раз­ви­ем по­ве­че участие, от­кол­ко­то сме свик­на­ли по-рано. Ние тряб­ва да за­поч­нем да ус­во­ява­ме имен­но един чув­с­т­вен ин­те-­
рес за нещата, ко­ито имат зна­че­ние за нас. По-рано ние сме раз­ви­ли ед­на по­ве­че ме­ха­ни­чес­ка па­мет и та­зи ме­ха­ни­чес­ка па­мет ра­бо­ти мно­го си­гур­но съ­що и тогава, ко­га­то ис­ка­ме да за­бе­ле­жим нещата, ко­ито не оби­ча­ме особено; оба­че то­ва по­ло­же­ние прес­та­ва да съществува.

Човек ще забележи, че ко­га­то ми­на­ва през ед­но ан­т­ро­по­соф­с­ко или езо­те­рич­но развитие, той лес­но заб­ра вя нещата. Нещата, за ко­ито той не про­явя­ва един чув­с­т­вен интерес, лес­но из­бяг­ват от па­мет­та му. Така се случ­ва с нещата, ко­ито чо­век не мо­же да обикне, с ко­ито той не мо­же да се срас­не душевно. Напротив не­щата, с ко­ито той се срас­т­ва душевно, се за­паз­ват тол­ко­ва по­-доб­ре в не­го­ва­та памет. Ето за­що чо­век тряб­ва да се стре­ми да про­из­веж­да сис­те­ма­тич­но то­ва ду­шев­но срас­т­ва­не с не- щата.

Окултният уче­ник мо­же да има след­на­та опитност: да предположим, че има ед­на личност, ко­ято в ней­на­та младост, ко­га­то не е би­ла още за­поз­на­та с антропософията, че след про­чи­та­не­то на ня­кой ро­ман та­зи лич­ност не мо­же­ла да заб­ра­ви то­зи роман, че тя ви­на­ги мо­же­ла да го раз­ка­же отново. . По-късно, ко­га­то е вляз­ла в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то развитие, тя про­чи­та от­но­во един роман. Обаче ко­га­то с ед­на кни­га пос­тъп­ва­ме така, че при че­те­не­то тя ста­ва мно­го цен­на за нас, ко­га­то след про­чи­та­не­то не­пос­ред­с­т­ве­но пов­та­ря­ме в се­бе си ней­но­то съдържание, но го пов­та­ря­ме не как­то то­ва се пра­ви обикновено, а я пре­кар­ва­ме през съз­на­ни­ето си от­зад напред, ка­то си пов­то­рим пър­во пос­лед­ни­те неща, а пос­лед­но първите, - ко­га­то по­ло­жим уси­лия да пре­кар­ва­ме през съз­на­ни­ето си вто­ри път осо­бе­ни подробности, ко­га­то се срас­т­ва­ме по то­зи на­чин с нещата, ко­га­то да­же взе­ма­ме пар­че хар­тия и си за­пи­шем крат­ки мисли, и ко­га­то се опи­та­ме да си за­да­дем въпроса: от коя стра­на мо­жеш да се ин­те­ре­су­ваш осо­бе­но мно­го от то­зи предмет? Тогава ще видим, че по то­зи на­чин раз­ви­ва­ме в се­бе си един друг вид памет.

Това не е съ­ща­та она­зи памет, ко­ято сме има­ли по-рано. Ние за­бе­ляз­ва­ме точ­но разликата, ко­га­то си слу­жим с нея. Когато си слу­жим с чо­веш­ка­та памет, то­га­ва по­ло­же­ни­ето е такова, че не­ща­та се явя­ват в на­ша­та ду­ша ка­то спомени; оба­че ко­га­то ка­то езо­те­рик или ан­т­ро­по­соф раз­ви­ем в се­бе си ед­на та­ка­ва памет, по­ло­же­ни­ето е ве­че такова, ка­то нещата, ко­ито сме пре­жи­вя­ли по то­зи начин, са ос­та­на­ли да съ­щес­т­ву­ват във вре- мето. Ние се на­уча­ва­ме да на­соч­ва­ме един вид пог­лед на­зад във вре­ме­то и по­ло­же­ни­ето е дейс­т­ви­тел­но такова, ка­то че гле­да­ме на­вън пре­жи­вя­ни­те неща; ще забележим, че не­ща­та ста­ват все по­ве­че и по­ве­че образ- ни, че па­мет­та ста­ва все по­ве­че и по­ве­че имагинативна, образна. Когато сме пос­тъ­пи­ли така, как­то то­ку­-що бе опи­са­но - да ре­чем с ед­на кни­га -, тогава, ако е не­об­хо­ди­мо да из­ви­ка­ме от­но­во в ду­ша­та си пре­жи­вя­ни­те неща, дос­та­тъч­но е са­мо да се спрем на нещо, ко­ето е свър­за­но с тях и

Тогава ще мо­жем да забележим, че, до­ка­то по­-ра­но са­мо сме че­ли в кни- гата, се­га не­ща­та фак­ти­чес­ки из­ник­ват пред нас. Ние ги гле­да­ме ка­то в ед­но вре­ме­во отдалечение, па­мет­та се прев­ръ­ща в ед­но виж­да­не на об- рази, ко­ито сто­ят в ед­но вре­ме­во отдалечение. Това е ве­че имен­но на­й-пър­во­то начало, във все­ки слу­чай еле­мен­тар­но­то начало, но пос­те­пен­но­то уче­не за че­те­не в Акашовата Летопис: па­мет­та би­ва за­ме­не­на с ед­но изу­ча­ва­не на че­те­не­то в из­тек­ло­то време. И по­ня­ко­га онзи, кой­то е ми­нал през оп­ре­де­ле­но езо­те­рич­но развитие, мо­же да е из­гу­бил на­пъл­но сво­ята обик­но­ве­на памет, то­ва ни­как не му вреди, за­що­то той вижда, как не­ща­та про­ти­чат в ми­на­ло­то време. Доколкото чо­век е свър­зан дей- с­т­ви­тел­но с тях, той ги виж­да с осо­бе­на яснота.

Тук аз Ви каз­вам нещо, ко­ето онзи, кой­то стои вън от Антропософията, ако му бъ­де казано, са­мо ще се смее, за­що­то не мо­же да свър­же ни­как­во по­ня­тие с това, ко­га­то един езо­те­рик му казва, че ня­ма ве­че ни­как­ва па­мет и въп­ре­ки то­ва знае мно­го добре, как­во е станало, за­що­то го виж­да в миналото. Тогава дру­ги­ят казва: ето на, ти имаш ед­на осо­бе­но пре­дим­с­т­ве­на памет! Той каз­ва това, за­що­то ня­ма ни­как­во по­ня­тие за това, как­ва про­мя­на е станала. И то­ва е имен­но нещо, на ос­но­ва­та на ко­ето ле­жи ед­но пре­об­ра­зу­ва­не в етер­но­то тяло.

Обаче по пра­ви­ло то­га­ва то­ва пре­об­ра­зу­ва­не на па­мет­та е свър­за­но с не­що друго; то е свър­за­но с това, че се явя­ва съ­що ня­как­си един нов вид пре­цен­ка на на­шия вът­ре­шен човек. Ние не мо­жем имен­но да си ус­во­им то­ва виж­да­не в миналото, без съ­щев­ре­мен­но да за­емем ед­но оп­ре­де­ле­но ста­но­ви­ще по от­но­ше­ние на това, ко­ето сме преживяли. Така онзи, кой­то пог­леж­да об­рат­но в ед­но по­-къс­но вре­ме вър­ху нещо, с ко­ето е пос­тъ­пил така, как­то ка­зах­ме за че­те­не­то на ед­на кни­га - ко­га­то той виж­да са­мия се­бе си в та­зи кар­ти­на - той са­мо­по­нят­но ще тряб­ва да пре­це­ни да­ли фактът, че се е за­ни­ма­вал с то­ва е би­ло не­що ум­но или глупаво. И мно­го по­-сил­но от­кол­ко­то ед­но дру­го из­жи­вя­ва­не с то­ва виж­да­не в ми­на­ло­то се свър­з­ва по не­об­хо­ди­мост един вид оцен­ка на са­мия се­бе си. Човек не мо­же да пос­тъ­пи по друг начин, ос­вен да взе­ме ста­но­ви­ще от­нос­но сво­ето минало: по от­но­ше­ние на ня­кои не­ща ще си нап­ра­ви упре- ци, а по от­но­ше­ние на дру­ги ще из­пит­ва радост, че е ус­пял да ги извър- ши.

Накратко казано, чо­век не ще мо­же да пос­тъ­пи по друг начин, ос­вен да съ­ди за миналото, ко­ето той виж­да на­соч­вай­ки пог­лед назад. Така че той ста­ва фак­ти­чес­ки един по­-с­т­рог съд­ник на са­мия се­бе си, имен­но на
сво­ето минало, на своя ми­нал живот. Човек чув­с­т­ву­ва та­ка да се ка­же раз­д­виж­ва­що­то се в не­го етер­но тя­ло ка­то не­що вклю­че­но в са­мия него, ка­то нещо, ко­ето жи­вее в не­го и със­тав­ля­ва не­го­ва­та стойност. С етер­но то тя­ло ста­ва ед­на та­ка­ва промяна, що­то чо­век чес­то пъ­ти до­ла­вя в се­бе си стре­ме­жа за ед­на та­ка­ва рет­рос­пек­ция на са­мия се­бе си; той на­соч­ва пог­лед вър­ху то­ва или онова, за да се на­учи да съ­ди по на­пъл­но ес­тес­т­вен на­чин за сво­ята стойност ка­то човек. Докато ина­че чо­век жи­вее и не въз­п­ри­ема етер­но­то тяло, се­га то­ва етер­но тя­ло би­ва един вид въз­п­ри­ема­но в рет­рос­пек­ти­вен пог­лед на­со­чен към соб­с­т­ве­ния живот.

Собственият жи­вот пос­те­пен­но съз­да­ва ра­бо­та на човека, ко­га­то той ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но развитие. Когато езо­те­рич­ни­ят жи­вот съз­да­ва та­ка да се ка­же ра­бо­та на човека, той тряб­ва да ре­аги­ра чрез това, че е при­ну­ден да на­соч­ва по­-точ­но пог­лед вър­ху сво­ите доб­ри стра­ни и вър­ху сво­ите грешки, вър­ху сво­ите не­дос­та­тъ­ци и несъвършенства. Но чо­век за­поч­ва да въз­п­ри­ема не­що по-дълбоко, ко­ето е свър­за­но с етер­но­то тяло, нещо, ко­ето той мо­же­ше да въз­п­ри­ема и по-рано, оба­че не с та­ка­ва сила. Това е темпераментът.

И при се­ри­оз­но раз­ви­ва­щия се езо­те­рик на про­мя­на­та на етер­но­то тя­ло се дъл­жи ед­на по­-го­ля­ма чув­с­т­ви­тел­ност спря­мо не­го­вия темперамент. За да из­тък­на вед­на­га един осо­бен случай, да предположим, че ста­ва ду­ма за един меланхолик. При ме­лан­хо­ли­ка то­ва мо­же да бъ­де осо­бе­но видимо. Меланхоликът, кой­то не е ста­нал езотерик, кой­то не се е за­поз­нал с Антропософията, кой­то ми­на­ва през све­та така, че ня­кои не­ща в то­зи свят го пра­вят намръщен, недоволен, че ня­кои не­ща пре­диз­вик­ват у не­го ед­на твър­де осъ­ди­тел­на картина, че не­ща­та го за­ся­гат въ­об­ще така, що­то пре­диз­вик­ват не­го­ва­та сим­па­тия или ан­ти­па­тия по­-сил­но от­кол­ко­то нап­ри­мер при флег­ма­ти­ка - та­къв един ме­лан­хо­лик с всич­ки не­го­ви ка­чес­т­ва има­щи она­зи степен, ко­ято пра­ви от не­го един про­ти­вен човек, от­х­вър­ляй­ки це­лия свят, пре­зи­рай­ки го и мра­зей­ки го до та­ка­ва сте­пен че ста­ва из­вън­ред­но чув­с­т­ви­те­лен по от­но­ше­ние на въз­п­ри­яти­ята на све­та - съ­щес­т­ву­ват без съм­не­ние всич­ки меж­дин­ни сте­пе­ни ню­ан­си - ко­га­то един та­къв ме­лан­хо­лик вли­за в ед­но езо­те­рич­но развитие, то­га­ва при не­го тем­пе­ра­мен­тът ста­ва ед­на глав­на ос­но­ва за чув­с­т­ву­ва­не­то на етер­но­то тяло. Системата от сили, ко­ито про­из­веж­дат не­го­ва­та меланхо- лия, ста­ва чувствителна, ста­ва яс­но въз­п­ри­ема­ема в са­ма­та се­бе си, и до­ка­то по­-ра­но та­къв чо­век на­соч­ва­ше са­мо сво­ето не­до­вол­с­т­во про­тив външ­ни­те впе­чат­ле­ния на света, той за­поч­ва се­га да об­ръ­ща то­ва не­до­вол­с­т­во про­тив са­мия се­бе си.

Много е необходимо, що­то при ед­но езо­те­рич­но раз­ви­тие се­бе­поз­на­ни­ето да бъ­де гриж­ли­во уп­раж­ня­ва­не - и да бъ­де вну­ше­но на раз­ви­ва­щия

се той да уп­раж­ня­ва то­ва себепознание. Това ще му да­де въз­мож­ност да при­еме спо­кой­но ед­на та­ка­ва про­мя­на ка­то меланхолик.

Както по­-ра­но све­тът му бе­ше противен, се­га той ста­ва про­ти­вен на са­мия се­бе си, за­поч­ва да кри­ти­ку­ва са­мия се­бе си, та­ка че виж­да се, как у са­мия не­го не­що не е в ред.

Обични приятели, ние мо­жем да съ­дим пра­вил­но за те­зи не­ща са­мо то- гава, ко­га­то пра­вил­но поз­на­ем това, ко­ето е тем­пе­ра­мен­тът у да­ден чо- век. Един ме­лан­хо­лик е та­къв са­мо по­ра­ди то­ва че при не­го пре­об­ла­да­ва ме­лан­хо­лич­ни­ят темперамент; за­що­то всъщ­ност все­ки чо­век при­те­жа­ва и 4-те тем­пе­ра­мен­та в сво­ята душа. По от­но­ше­ние на ня­кои не­ща един ме­лан­хо­лик е съ­що флегматик, по от­но­ше­ние на дру­ги сан­г­ви­ник и от­но­во по от­но­ше­ние на дру­ги той е холерик, са­мо че при не­го пре­об­ла­да­ва ме­лан­хо­лич­ни­ят тем­пе­ра­мент пред другите. И един флег­ма­тик не е онзи, кой­то да не при­те­жа­ва ни­що от дру­ги­те темпераменти, но при не­го пре­об­ла­да­ва флег­ма­тич­ни­ят тем­пе­ра­мент и дру­ги­те тем­пе­ра­мен­ти ос­та­ват са­мо на за­ден план. Така е съ­що и при дру­ги­те темпераменти.

Както се­га про­мя­на­та на етер­но­то тя­ло при из­ра­зе­ния ме­лан­хо­лик си про­явя­ва така, че той се об­ръ­ща та­ка да се ка­же със сво­ята ме­лан­хо­лия про­тив са­мия се­бе си, та­ка съ­що нас­тъп­ват промени, но­ви усе­ща­ния и чув­с­т­ва по от­но­ше­ние и на дру­ги­те тем­пе­ра­мент­ни свойства. Обаче чрез ед­но мъд­ро се­бе­поз­на­ние при езо­те­рич­но­то раз­ви­тие по­ло­же­ни­ето мо­же да бъ­де до­ве­де­но до там, що­то чо­век да по­доб­ри вред­ни­те страни, ко­ито са при­чи­не­ни от пре­об­ла­да­ва­щия темперамент. Човек мо­же да за­поч­не да чув­с­т­ву­ва до ви­со­ка степен: вредите, ко­ито тем­пе­ра­мен­тът нанася, мо­гат да бъ­дат по­доб­ре­ни чрез това, че би­ват про­из­ве­де­ни про­ме­ни съ­що и с дру­ги­те темпераменти, та­ки­ва промени, ко­ито вър­вят ръ­ка за ръ­ка с пре­об­ла­да­ва­щия тем­пе­ра­мент и дър­жат рав­но­ве­сие с него. Трябва са­мо чо­век да познава, как се про­явя­ват про­ме­ни­те по от­но­ше­ние на дру­ги­те темпераменти.

Да предположим, че един флег­ма­тик ста­ва езо­те­рик - той труд­но мо­же да ста­не такъв, но да предположим, че е ста­нал един до­бър езотерик. Това не е не­въз­мож­но да бъ­де постигнато, за­що­то понякога, ко­га­то фле- г­мати­кът по­лу­ча­ва сил­ни впечатления, той е без­си­лен спря­мо те­зи впе- чатления. Така що­то по­ня­ко­га имен­но флег­ма­тич­ни­ят темперамент, ко­га­то той не е ра­зя­ден дъл­бо­ко от материализма, съв­сем не е ед­но ло­шо пред­ва­ри­тел­но ус­ло­вие за ед­но езо­те­рич­но развитие. Нужно е са­мо то­зи тем­пе­ра­мент да се про­яви по­-б­ла­го­ро­ден от­кол­ко­то в не­го­вия гра­тес­тен смисъл, в който чес­то пъ­ти хо­ра­та виж­дат един­с­т­ве­но флег­ма­тич­ния темперамент. Когато един та­къв флег­ма­тик ста­ва езотерик, то­га­ва флег­ма­тич­ни­ят тем­пе­ра­мент се про­ме­ня по един сво­е­об­ра­зен начин.

Флегматикът има то­га­ва мно­го сил­но склон­нос­т­та да наб­лю­да­ва мно­го доб­ре се­бе си и за не­го ни­как не е бо­лез­не­но да наб­лю­да­ва доб­ре се­бе си, по­ра­ди ко­ето флег­ма­тич­ни­ят тем­пе­ра­мент не ед­но ло­шо пред­ва­ри­тел­но ус­ло­вие за ед­но езо­те­рич­но развитие, ко­га­то та­ко­ва раз­ви­тие мо­же да настъпи, за­що­то то­га­ва той ста­ва спо­со­бен да наб­лю­да­ва се­бе си с оп­ре­де­ле­но спокойствие. Това ни­как не го дразни, как­то меланхолика, не­го не го драз­ни ни­що от това, ко­ето мо­же да ви­ди в са­мия се­бе си. И бла­го­да­ре­ние на то­ва не­го­ви­те са­мо­наб­лю­де­ния про­ник­ват по пра­ви­ло по­-дъл­бо­ко от­кол­ко­то са­мо­наб­лю­де­ни­ята на меланхолика, кой­то е въз­п­ре­пятс­т­ву­ван в то­ва чрез ярос­т­та про­тив са­мия се­бе си, ко­ято са­мо­наб­лю­де­ни­ето съ­буж­да в него.

Ето за­що ко­га­то флег­ма­ти­кът има ед­но ду­шев­но развитие, то­га­ва той е та­ка да се ка­же на­й-­доб­ри­ят уче­ник за се­ри­оз­но­то ан­т­ро­по­соф­с­ко раз- витие. Но все­ки чо­век има в се­бе си всич­ки тем­пе­ра­мен­ти и - как­то ка­зах - при ме­лан­хо­ли­ка пре­об­ла­да­ва са­мо ме­лан­хо­лич­ни­ят темперамент. В не­го съ­щес­т­ву­ва съ­що флег­ма­тич­ният темперамент. При ме­лан­хо­ли­ка ви­на­ги мо­гат да бъ­дат на­ме­ре­ни страни, при ко­ито той по­каз­ва ка­то флег­ма­тик от­нос­но ед­ни или дру­ги неща. Но ко­га­то ме­лан­хо­ли­кът ста­ва езо­те­рик и ис­ка­ме да го ръководим, ние тряб­ва да се стараем, ко­га­то той не­съм­не­но за­поч­ва от ед­на стра­на да се за­ни­ма­ва ос­т­ро със се­бе си, ка­то пос­то­ян­но си пра­ви упреци, тряб­ва да се ста­ра­ем да на­со­чим чув­с­т­во­то към неща, по от­но­ше­ние на ко­ито по­-ра­но той е бил флегматичен. Тряб- ва да се ста­ра­ем да съ­бу­дим ин­те­ре­са му към неща, за ко­ито той по­-ра­но не се е интересувал. Когато ус­пе­ем да нап­ра­вим това, ние па­ра­ли­зи­ра­ме та­ка да се ка­же вредите, ко­ито би­ват пре­диз­ви­ка­ни от меланхолията.

Един сво­е­об­ра­зен езо­те­рик ста­ва сангвиникът, кой­то във външ­ния си жи­вот е оха­рак­те­ри­зи­ран с това, че лес­но пре­ми­на­ва от ед­но впе­чат­ле­ние към дру­го и не се спи­ра на дра­го сър­це вър­ху ед­но впечатление. Та- къв сан­г­ви­ник се про­ме­ня имен­но твър­де сво­е­об­раз­но чрез пре­об­ра­зя­ва­не­то на не­го­во­то етер­но тяло. В момента, ко­га­то той са­ми­ят ис­ка да се за­поз­нае с езо­те­риз­ма или ко­га­то ня­кой друг ис­ка да го до­ве­де до това, той ста­ва флег­ма­тик по от­но­ше­ние на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на вътрешност. Така що­то при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва сан­г­ви­ни­кът е пър­во­на­чал­но на­й-­не­год­ни­ят ма­те­ри­ал от­нос­но своя тем­пе­ра­мент за езо­те­рич­но разви- тие. Когато сан­г­ви­ни­кът вли­за в езо­те­рич­ния или в ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот - и той мно­го чес­то сти­га да това, за­що­то се ин­те­ре­су­ва за всич­ко възможно, по­ня­ко­га съ­що и за Антропософията или езотеризма, ма­кар и не та­ка силно, са­мо че не се за­дър­жа мно­го дъл­го вре­ме -, той тряб­ва да стиг­не то­га­ва до един вид самонаблюдение. Но той при­ема всич­ко с го­ля­мо безразличие, не пог­леж­да дра­го­вол­но вът­ре в се­бе си.

Едно или дру­го не­що в не­го го ин­те­ре­су­ва вече, но той не оти­ва осо­бе­но дъл­бо­ко той от­к­ри­ва в се­бе си вся как­ви качества, но се за­до­во­ля­ва са­мо с това; и го­во­ри на дра­го сър­це за то­ва ин­те­рес­но качество, но мно­го ско­ро заб­ра­вя всичко, съ­що и това, ко­ето е наб­лю­да­вал на са­мия се­бе си. И меж­ду онези, ко­ито се за­поз­на­ват с езо­те­риз­ма от един мо­мен­тен ин­те­рес и ко­ито ско­ро го изоставят, има пре­дим­но сан­г­ви­нич­ни натури. Утре ще се опи­та­ме да обяс­ним това, ко­ето аз опи­сах днес с думи, съ­що ка­то на­ри­су­ва­ме етер­но­то тя­ло вър­ху дъската. Тогава ще по­ка­жем на ри­сун­ка­та про­ме­ни­те на етер­но­то тя­ло чрез езо­те­рич­но­то или ан­т­ро­по­соф­с­ко развитие.

По-различно е по­ло­же­ни­ето с хо­ле­рич­ния темперамент. Холерикът не мо­же да бъ­де нап­ра­вен езо­те­рик почти ни­как или то­ва мо­же да се по­лу­чи са­мо в на­й-­ред­ки случаи. Тогава ще се покаже, че той от­х­вър­ля от се­бе си вся­ка­къв езотеризъм, ако хо­ле­рич­ни­ят тем­пе­ра­мент е осо­бе­но сил­но из­ра­зен при него. Той не ще ис­ка да знае ни­що за езотеризма. Все пак мо­же да се случи, що­то чрез кар­мич­ни­те от­но­ше­ния на жи­во­та име- н­но хо­ле­ри­кът да бъ­де ня­ко­га до­ве­ден при езотеризма. Тогава ще бъ­де труд­но да бъ­дат про­из­ве­де­ни про­ме­ни в не­го­во­то етер­но тяло, за­що­то при хо­ле­ри­ка то­ва етер­но тя­ло се оказ­ва осо­бе­но гъс­то и труд­но повли- яемо. При хо­ле­ри­ка етер­но­то тя­ло е та­ко­ва - бих­ме мог­ли да ка­жем - (из­ви­не­те за три­ви­ал­но­то сравнение, но това, ко­ето ис­кам да кажа, ще ста­не наг­лед­но чрез то­ва сравнение) - при ме­лан­хо­ли­ка етер­но­то тя­ло е по­доб­но на ед­на гу­ме­на топка, от ко­ято е из­ка­ран въздухът: ко­га­то на­тис­нем с пръст в та­зи топка, сле­да­та ос­та­ва про­дъл­жи­тел­но време. При хо­ле­ри­ка етер­но­то тя­ло е ка­то ед­на гу­ме­на топка, ко­ято е на­пом­па­на с въздух; ко­га­то ис­ка­ме да на­тис­нем с пръс­та в нея, сле­да­та от на­тис­ка не се задържа, а вед­на­га из­чез­ва и топ­ка­та за­ема сво­ето пър­во­на­чал­но по- ложение. Следователно етер­но­то тя­ло на хо­ле­ри­ка не е податливо, упо­ри­то е. Ето за­що на са­мия хо­ле­рик му е трудно, да­же мно­го труд­но да из­ме­ни сво­ето етер­но тяло. Той не мо­же да ра­бо­ти лес­но над се­бе си. Ето за­що той от­х­вър­ля съ­що езо­те­рич­но­то развитие, ко­ето тряб­ва да го промени, от­х­вър­ля го предварително. Той не мо­же да се спра­ви та­ка да се ка­же със се­бе си.

Обаче ко­га­то пред хо­ле­ри­ка зас­та­ва ед­но се­ри­оз­но по­ло­же­ние в жи­во­та или не­що дру­го или ко­га­то чо­век има един та­къв темперамент, че в то­зи тем­пе­ра­мент съ­щес­т­ву­ва един лек ме­лан­хо­ли­чен ню­анс мо­же да бъ­де до­ве­ден до там, що­то хо­ле­ри­кът да до­ве­де до раз­ви­тие сво­ята хо­ле­рич­на чер­та в ор­га­низ­ма до там, че да ра­бо­ти се­га с ця­ла­та си си­ла сре­щу съп­ро­тив­ле­ни­ето на сво­ето етер­но тяло. И ко­га­то въп­ре­ки всич­ко ус­пее да про­из­ве­де про­ме­ни в сво­ето етер­но тяло, то­га­ва той про­из­веж­да чрез то­ва в се­бе си ед­но твър­де осо­бе­но качество: той ста­ва по­-с­по­со­бен от­кол­
ко­то дру­ги­те хо­ра чрез сво­ето езо­те­рич­но раз­ви­тие да опис­ва изис­ка­но обек­тив­но и дъл­бо­ко външ­ни­те фак­ти и тях­на­та при­чи­на или ис­то­ри­чес­ка връзка.

И кой­то мо­же да чув­с­т­ву­ва ед­но доб­ро пи­са­не на ис­то­ри­ята - обик­но­ве­но та­ко­ва пи­са­не не ста­ва чрез езо­те­ри­ци -, но кой­то мо­же да чув­с­т­ву­ва ед­но доб­ро пи­са­не на историята, ко­ето дейс­т­ви­тел­но ос­та­вя не­ща­та да говорят, ви­на­ги ще на­ме­ри началото, несъзнателното, ин­с­тин­к­тив­но­то на­ча­ло на това, ко­ето езотерикът, кой­то има хо­ле­ри­чен еле­мент в се­бе си, би мо­гъл имен­но да нап­ра­ви ка­то ис­то­рик или ка­то раз­каз­вач или ка­то описател. Хора ка­то нап­ри­мер да ре­чем Тацит - се на­ми­ра­ха в на­ча­ло­то на ед­но та­ко­ва ин­с­тин­к­тив­но езо­те­рич­но развитие. На то­ва се дъл­жи чудесното, нес­рав­ни­мо опи­са­ние на Тацита. И онзи, кой­то ка­то езо­те­рик че­те Тацита, знае, то­зи сво­е­об­ра­зен на­чин на пи­са­не на ис­то­ри­ята се дъл­жи на ед­но твър­де осо­бе­но сра­бот­ва­не на един хо­ле­ри­чен тем­пе­ра­мент в етер­но­то тяло.

Но то­ва из­пък­ва осо­бе­но сил­но тогава, ко­га­то има­ме описатели, ко­ито са ми­на­ли през ед­но езо­те­рич­но развитие. Макар и външ­ния свят да не вяр­ва на това, та­къв е все пак слу­ча­ят при Омир. Това пластично, ве­ли­чес­т­ве­но опи­са­ние Омир дъл­жи на хо­ле­рич­ния темперамент, кой­то е ра­бо­тил вът­ре в не­го­во­то етер­но тяло. И та­ка ние бих­ме мог­ли да по­ка­жем още ня­кои не­ща в та­зи об­ласт ко­ито до­каз­ват или по­не под­чер­та ват ве­че във външ­ния живот, че холерикът, осо­бе­но ко­га­то той ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но развитие, ста­ва спо­со­бен да опис­ва све­та в не­го­ва­та действителност, да го опис­ва вът­реш­но в не­го­ви­те при­чи­ни връзки. Ко- гато хо­ле­ри­кът ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но развитие, то­га­ва те­зи опи­са­ния са такива, че - бих­ме мог­ли да ка­жем - те но­сят ве­че в тях­на­та външ­на струк­ту­ра ха­рак­те­ра на ис­ти­на­та и на истинността.

Така ние виждаме, че в про­ме­ни­те на етер­но­то тя­ло се из­ра­зя­ва твър­де осо­бе­но та­ка да се ка­же чо­веш­ки­ят живот, кой­то ста­ва по­-въз­п­ри­ема­ем в не­го­ва­та до­се­гаш­на фор­ма в то­ва въплъщение, по­ве­че от­кол­ко­то и ина­че случаят. По-нататък в езо­те­рич­но­то раз­ви­тие ста­ват по­-сил­но въз­п­ри­ема­еми тем­пе­ра­мен­ти­те и за­чи­та­не­то на тем­пе­ра­мен­ти­те при ис­тин­с­ко­то се­бе­поз­на­ние има осо­бе­но го­ля­мо значение. За те­зи не­ща ще го­во­рим по-нататък.