Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

П Ъ Р В А Л Е К Ц И Я

Ние ще го­во­рим по ред за промените, ко­ито чо­веш­ки­те те­ла из­пит­ват под вли­яни­ето на езо­те­риз­ма или чрез се­ри­оз­но­то ек­зо­те­рич­но изу­ча­ва­не на антропософията. Особено труд­но е да го­во­рим вър­ху про­ме­ни­те на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло, по­ра­ди прос­та­та причина, че те­зи про­ме­ни на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло са от­на­ча­ло на­ис­ти­на важни, пъл­ни със значение, но по оп­ре­де­лен на­чин те са чес­то пъ­ти неясни, мо­жем да ги счи­та­ме ка­то нищожни. С фи­зи­чес­ко­то тя­ло ста­ват важни, пъл­ни със зна­че­ние промени, но те са не­за­бе­ле­жи­ми за ед­но външ­но знание. Те не мо­гат да бъ­дат за­бе­ле­жи­ми по­ра­ди причината, че фи­зи­чес­ко­то ес­тес­т­во е онова, ко­ето чо­ве­кът вла­дее на­й-­мал­ко от сво­ята вът­реш­ност и за­що­то би­ха се яви­ли вед­на­га опасности, ко­га­то езо­те­рич­ни­те уп­раж­не­ния или изу­ча­ва­не­то на Антропософията би­ха би­ли ус­т­ро­ен и така, що­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло да из­пит­ва промени, ко­ито над­ми­на­ват гра­ни­ци­те на това, ко­ето чо­ве­кът е в със­то­яние да вла­дее напълно. Промените на фи­зи­чес­ко­то тя­ло ос­та­ват в оп­ре­де­ле­ни граници, но все пак е важ­но чо­век да на­учи не­що за това, да си го изясни.

Искам да при­ве­да един осо­бен случай. Вие всич­ки поз­на­ва­те явлението, че ко­га­то чо­век во­ди усед­нал живот, ко­га­то сле­до­ва­тел­но про­фе­си­ята му не го зас­та­вя да пъ­ту­ва много, той се срас­т­ва ня­как­си със сво­ята поч- ва. Ако оти­де­те на село, при сел­с­ки­те хора, ще видите, че те­зи хо­ра са се

В на­шия нор­ма­лен жи­вот прис­по­со­бя­ва­не­то ста­ва фак­ти­чес­ки с це­лия чо­веш­ки организъм. Всичко е за­сег­на­то по оп­ре­де­лен начин, прив­ле­че­но в състрадание, ко­га­то се пре­на­ся­ме от по­ле­то в пла­нин­с­ки­те области, ко­га­то се пре­не­сем в ед­на от­да­ле­че­на област. При езо­те­ри­кът или при този, кой­то се­ри­оз­но се за­ни­ма­ва с Антропософията нас­тъп­ва за­бе­ле­жи­мо това, че се­га не це­ли­ят ор­га­ни­зъм е във­ле­чен в състрадание, но че кръ­во­нос­на­та сис­те­ма се от­де­ля и че кръ­во­об­ра­ще­ни­ето се от­де­ля ня­как­си от ос­та­на­лия организъм, че дви­же­ни­ето на кръв­та из­пит­ва по­-го­ля­мо влияние, ко­га­то чо­ве­кът оти­ва от ед­на об­ласт в друга. И кой­то си ус­во­ява ед­на чув­с­т­ви­тел­ност за те­зи неща, мо­же да забележи, че ко­га­то прос­то пъ­ту­вай­ки оти­ва от ед­но мяс­то на друго, той чув­с­т­ву­ва та­зи про­мя­на дейс­т­ви­тел­но по пул­си­ра­не­то на сво­ята кръв, по на­чи­на на туп­те­не­то на кръвта.

Докато при човека, кой­то не е про­пит от езо­те­риз­ма или от ан­т­ро­по­соф­с­кия живот, нер­в­на­та сис­те­ма е още сил­но за­ан­га­жи­ра­на чрез не­об­хо­ди­мо­то аклиматизиране, при този, кой­то се про­ник­ва от езо­те­риз­ма или от ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот нер­в­на­та сис­те­ма е сла­бо ангажирана, тя отс­тъп­ва в ней­на­та дейност, от­де­ля се от вът­реш­на­та връз­ка меж­ду нер­в­на­та и кръ­во­нос­на­та сис­те­ма чрез вът­реш­ния ан­т­ро­по­соф­с­ки жи­вот и кръ­во­нос­на­та сис­те­ма ста­ва по оп­ре­де­лен на­чин по­-чув­с­т­ви­тел­на за вли­яни­ята на кли­ма­та и на поч­ва­та ка­то в за­мя­на на то­ва нер­в­на­та сис­те­ма ста­ва по-самостоятелна, по-независима.

Ако ис­ка­те да има­те до­ка­за­тел­с­т­во за по­доб­но нещо, тряб­ва да тър­си­те те­зи до­ка­за­тел­с­т­ва по на­й-­ес­тес­т­ве­ния начин, по кой­то те мо­гат да бъ­дат намерени; а имен­но тогава, ко­га­то са­ми­те вие се по­чув­с­т­ву­ва­те пос­та­ве­ни в ед­но по­доб­но положение, ко­га­то вие са­ми­те оти­де­те на дру­го място. Опитайте се да обър­не­те вни­ма­ние вър­ху се­бе си и то­га­ва ще откриете, че ще на­ме­ри­те пот­вър­ден то­зи факт, прос­то по­ра­ди причина- та, че то­зи факт пос­те­пен­но се раз­ви­ва в ед­на на­пъл­но оп­ре­де­ле­на спо­соб­ност на усещането. Онзи, кой­то е ста­нал ан­т­ро­по­соф в сво­ето сърце, за­бе­ляз­ва по сво­ята кръв ха­рак­те­ра на един чужд град. Съвсем не е нуж­-

Онзи, кой­то е нап­ра­вил по по­со­че­ния на­чин Антропософията за съ­дър­жа­ние на сво­ята душа, чув­с­т­ву­ва­не са­мо раз­ли­ка­та на температурата, а от­дел­но от то­ва има още ед­но осо­бе­но из­жи­вя­ва­не в сво­ята нер­в­на сис- тема, та­ка що­то нап­ри­мер на не­го му е по­-лес­но да схва­ща оп­ре­де­ле­ни мисли, ко­ито са свър­за­ни с не­говия фи­зи­чес­ки мозък, през ля­то­то от­кол­ко­то през зимата. Не че би би­ло не­въз­мож­но да схва­ща през зи­ма­та та­зи или она­зи мисъл; но чо­век мо­же яс­но да констатира, че през ля­то­то е по­-лес­но от­кол­ко­то през зимата, че през ля­то­то мис­ли­те те­кат по­-лес­но от­кол­ко­то през зимата. Той мо­же да за­бе­ле­жи също, че през зи­ма­та мис­ли­те ста­ват по­-лес­но абстрактни, а през ля­то­то по­-лес­но об­разни, нагле- дни. Това иде от там, че ин­с­т­ру­мен­тът на фи­зи­чес­ко­то поле, нер­в­на­та сис­те­ма сът­реп­ти по един тъ­нък на­чин с про­мя­на­та на го­диш­ни­те вре- мена, сът­реп­ти вът­реш­но по­-не­за­ви­си­мо от об­щия ор­га­ни­зъм от­кол­ко­то то­ва ста­ва иначе. Обаче ед­на ос­нов­на про­мя­на в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло е тази, че чо­век за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва по­-сил­но сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло от­кол­ко­то по­-ра­но - нещо, ко­ето мо­же да при­еме на­ис­ти­на опас­ни форми; той става, та­ка да се каже, по­-чув­с­т­ви­те­лен към ду­шев­но­то съ­щес­т­ву­ва не, ста­ва по­-т­руд­но поносим. Извънредно труд­но е чо­век да си изяс­ни на­пъл­но това, ко­га­то то тряб­ва да бъ­де обосновано; но зас­та­не­те пред ед­на чаша, в ко­ято има во­да и в ко­ято е раз­т­во­ре­на сол та­ка че да се по­лу­чи ед­на мът­на течност.

Предположете - за нор­мал­но­то със­то­яние на чо­ве­ка -, че не­го­во­то етер­но тяло, не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло и не­го­во­то Себе пред­с­тав­ля­ват за­ед­но течността, и че фи­зи­чес­ко­то тя­ло е раз­т­во­ре­но в та­зи теч­ност как­то сол- та. Сега да ос­та­вим та­зи теч­ност тук в ча­ша­та да се изстуди. Солта пос­те­пен­но ще се втвърди, ще ста­не по-тежка, чрез това, че ста­ва по-само- стоятелна. Така се втвър­дя­ва фи­зи­чес­ко­то тя­ло от об­що­то съ­че­та­ние на 4-те чле­на на чо­веш­ко­то същество; то се сбръчква, сви­ва се, ма­кар и в ма­лък размер. Това тряб­ва да се раз­би­ра на­пъл­но буквално. Физичес- кото тя­ло се сви­ва по оп­ре­де­лен начин. Вие не тряб­ва да си представяте, че то­ва ста­ва силно, та­ка що­то не тряб­ва да се страхувате, че чрез ан­т­ро­-
по­соф­с­ко­то раз­ви­тие чо­век по­лу­ча­ва мно­го сил­ни бръчки. Това сбръч­к­ва­не пред­с­тав­ля­ва ка­то ед­но сгъс­тя­ва­не на фи­зи­чес­ко­то тяло. Но чрез това, то се по­каз­ва в същ­ност пър­во ка­то нещо, ко­ето чо­век тряб­ва да но­си по­-теж­ко от­кол­кото по-рано. Той го чув­с­т­ву­ва по­-не­под­виж­но от­кол­ко­то по-рано. Към то­ва се при­ба­вя още, че дру­ги­те чле­но­ве ста­ват се­га по­-лес­но подвижни. Така чув­с­т­ву­ва чо­век това, ко­ето в същ­ност по -рано, ко­га­то е бил на­пъл­но здрав, съв­сем не го е чувствувал, ко­ето е на­ри­чал съв­сем уют­но своя Аз; след окул­т­но­то раз­ви­тие той го чув­с­т­ву­ва ка­то нещо, ко­ето но­си по-тежко, ко­ето за­поч­ва да до­ла­вя в не­го­ва­та ця- лост. И осо­бе­но чо­век за­поч­ва да до­ла­вя в сво­ето тя­ло всич­ки оне­зи включвания, ко­ито во­дят та­ка да се ка­же в то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло оп­ре­де­ле­но пред­ва­ри­тел­но са­мос­то­ятел­но съществувание.

И тук ние сти­га­ме до един въпрос, кой­то мо­же да бъ­де обяс­нен до пъл­но раз­би­ра­не са­мо в та­зи връз­ка - но раз­би­ра се от са­мо се­бе си с то­ва не ис­кам да пра­вя ни­как­ва агитация, а са­мо да по­ка­жа ис­ти­на­та - ние сти­га­ме до въп­ро­са за месоядството. Понеже тук има­ме ра­бо­та с фи­зи­чес­ко­то тяло, ние тряб­ва да се спрем на опи­са­ни­ето на същ­нос­т­та на ме­со­яд­с­т­во­то и на рас­ти­тел­но­то хранене, на хра­не­не­то въобще. Всичко то­ва тряб­ва да със­тав­ля­ва един епи­зод при раз­г­леж­да­не вли­яни­ето на ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот вър­ху те­ла­та на човека, ко­ето мо­же да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­но така, че го на­ре­чем допълване, ре­ге­не­ри­ра­не на фи­зи­чес­ко­то тя­ло от вън чрез това, ко­ето той при­ема ка­то външ­но вещество. Ние раз­би­ра­ме от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към хра­ни­тел­ни­те сред­с­т­ва тогава, ко­га­то об­гър­нем с пог­лед от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към ос­та­на­ли­те при­род­ни царства, пър­во към рас­ти­тел­но­то царство.

Растителното царство, ка­то цар­с­т­во на живота, до­веж­да не­ор­га­нич­ни­те веществата, не­жи­ви­те ве­щес­т­ва до оп­ре­де­ле­на организация. За да се раз­ви­ва жи­во­то растение, то­ва предполага, че не­жи­ви­те ве­щес­т­ва би­ват ор­га­ни­зи­ра­ни нагоре, би­ват пре­ра­бо­те­ни на­го­ре до оп­ре­де­ле­на сте­пен на организация, как­то в ед­на жи­ва лаборатория. Така че в рас­те­ни­ето ние има­ме ед­но жи­во същество, ко­ето до­веж­да не­жи­ви­те при­род­ни про­дук­ти до оп­ре­де­ле­на сте­пен­на организация. Но чо­ве­кът е та­ка ор­га­ни­зи­ран ка­то фи­зи­чес­ки организъм, че е в със­то­яние да при­еме ор­га­ни­за­ци­он­ния про­цес от там, до къ­де­то го е до­ве­ло рас­те­ни­ето и да го про­дъл­жи по­-на­та­тък от та­зи точка, та­ка че се раж­да по­-вис­шия чо­веш­ки органи- зъм, ко­га­то чо­ве­кът ор­га­ни­зи­ра по­-на­та­тък това, ко­ето рас­те­ни­ето е ор­га­ни­зи­ра­ло до оп­ре­де­ле­на степен. Нещата се от­на­сят съв­сем точ­но така, че то­га­ва има­ме в същ­ност ед­но пъл­но про­дъл­же­ние ко­га­то чо­ве­кът от­къс­ва ед­на ябъл­ка или един лист от дър­во и го изяжда. Това е на­й-­пъл­но­то продължение.

Ако всич­ки не­ща би­ха сто­яли така, че ви­на­ги би мог­ло да бъ­де нап­ра­ве­но това, ко­ето на­й-м­но­го от­го­ва­ря на природата, ние бих­ме мог­ли да ка- жем: на­й-б­лиз­ко до при­ро­да­та би било, чо­ве­кът прос­то да про­дъл­жи ор­га­ни­за­ци­он­ния про­цес от там, къ­де­то го е до­ве­ло растението, т. е. да при­ема ор­га­ни­те на рас­те­ни­ята така, как­то се пред­ла­гат външно, и от там ги ор­га­ни­зи­ра по­-на­та­тък в са­мия се­бе си. Това би би­ло ед­на пра­ва ли­ния на организацията, ко­ято не би би­ла ни­къ­де прекъсната: от не­жи­во­то ве­щес­т­во до растението, до оп­ре­де­ле­на точ­ка на организацията, и от та­зи точ­ка до чо­веш­кия организъм.

Нека взе­мем се­га на­й-г­ру­бо­то положение: чо­ве­кът яде жи­во­тин­с­ка хра­на по­лу­че­на чрез уби­ва­не­то на животното. В жи­вот­но­то ние има­ме пред нас ед­но жи­во съ­щес­т­во ко­ето съ­що во­ди по-нататък, по­-да­ле­че от­кол­ко­то рас­те­ни­ето про­це­са на организирането, во­ди го до оп­ре­де­ле­на точ­ка над рас­ти­тел­на­та организация. Така що­то мо­жем да ка­жем за живот- ното: то про­дъл­жа­ва по­-на­та­тък ор­га­ни­за­ци­он­ния про­цес на растението. Да пред­по­ло­жим сега, че чо­ве­кът яде не­що от животното. Тогава се по­лу­ча­ва по оп­ре­де­лен на­чин следното: чо­ве­кът ня­ма нуж­да се­га да при­ло­жи ка­то външ­на си­ла това, ко­ето би тряб­ва­ло да при­ло­жи при расте- нието. Ако той би тряб­ва­ло да ор­га­ни­зи­ра хра­ни­тел­ни­те сред­с­т­ва от там, къ­де­то е спря­ло растението, той би тряб­ва­ло да при­ло­жи оп­ре­де­ле­но ко­ли­чес­т­во сили. Тези си­ли ос­та­ват се­га неизползвани, ко­га­то той яде животно; за­що­то жи­вот­но­то е до­ве­ло ве­че ор­га­ни­за­ци­ята на рас­те­ни­ето до оп­ре­де­ле­на по­-ви­со­ка точка; чо­ве­кът тряб­ва да за­поч­не се­га ед­вам тук. Следователно мо­жем да кажем: чо­ве­кът не про­дъл­жа­ва ор­га­ни­за­ци­ята по­-на­та­тък от там, от­къ­де­то би мо­гъл да я продължи, а ос­та­вя не­из­пол­з­ва­ни­те сили, ко­ито се на­ми­рат в не­го и про­дъл­жа­ва ор­га­ни­за­ци­ята по-късно; той ос­та­вя жи­вот­но­то да по­еме ед­на част от работата, ко­ято той би тряб­ва­ло да извърши, ако би ял рас­ти­тел­на храна.

Но доб­ро­то със­то­яние на ор­га­низ­ма се със­тои в това, не да вър­ши кол­ко­то е въз­мож­но по-малко, а да пос­тавя в дейс­т­вие всич­ки­те си сили. Човекът пра­ви с оне­зи сили, ко­ито бя­ха раз­ви­ли ор­га­ни­чес­ки дейнос­ти при кон­су­ми­ра­не на растения, ко­га­то яде жи­во­тин­с­ка храна, той пра­ви с те­зи си­ли онова, ко­ето би направил, ко­га­то би казал: аз се от­каз­вам да из­пол­зу­вам мо­ята ля­ва ръка, ще я завържа, та­ка че тя да не мо­же да бъ­де използвана. Така чо­ве­кът об­вър­з­ва вът­реш­ни­те сили, ко­га­то яде жи­во­тин­с­ка хра­на (раз­би­ра се не мля­ко и млеч­ни продукти, а час­ти от тя­ло­то на животно), си­ли ко­ито той ина­че би пос­та­вил в действие, ако би ял рас­ти­тел­на храна.

Следователно той осъж­да на без­дейс­т­вие оп­ре­де­ле­но ко­ли­чес­т­во сили. Обаче всичко, ко­ето е осъ­де­но на без­дейс­т­вие по то­зи на­чин в чо­веш­кия организъм, има ка­то ре­зул­тат това, че съ­от­вет­на­та организация, ко­ято
ина­че би­ха би­ли действуващи, ос­та­ват необработени, па­ра­ли­зи­рат се, втвър­дя­ват се. Така що­то чо­век уби­ва ед­на част от своя ор­га­ни­зъм или на­й-­мал­ко я парализира, ко­га­то яде животно. Тази част на не­го­вия орга- низъм, ко­ято чо­век втвър­дя­ва по то­зи на­чин в се­бе си, той я но­си то­га­ва със се­бе си през жи­во­та ка­то ед­но чуж­до тяло.

В нор­мал­ния жи­вот той не чув­с­т­ву­ва то­ва чуж­до тяло. Обаче ко­га­то ор­га­низ­мът ста­ва вът­реш­но та­ка под­ви­жен и не­го­ви­те ор­га­ни­чес­ки сис­те­ми ста­ват не­за­ви­си­ми ед­ни от други, как­то то­ва ста­ва в ан­т­ро­по­соф­с­кия живот, то­га­ва и без то­ва фи­зи­чес­ки­ят ор­га­ни­зъм за­поч­ва вече, как­то оха­рак­те­ри­зи­рах­ме това, да се чув­с­т­ву­ва неп­ри­ят­но неудобно, при окул­т­но­то раз­ви­тие той за­поч­ва да се чув­с­т­ву­ва още по­-неп­ри­ят­но и по-не- удобно, за­що­то се­га има в се­бе си ед­но чуж­до тяло. Както казах, аз не ис­кам да пра­вя агитация, а са­мо да по­ка­жа истината. И ние ще се за­поз­на­ем още и с дру­ги дейс­т­вия на жи­во­тин­с­ка­та храна; то­зи път ще бъ­дем при­ну­де­ни да раз­г­леж­да­ме под­роб­но та­зи глава. От там ид­ва това, че нап­ре­дъ­ка във вът­реш­ния ан­т­ро­по­соф­с­ки жи­вот съз­да­ва пос­те­пен­но един вид от­в­ра­ще­ние от жи­во­тин­с­ка­та храна.

Това не значи, че тряб­ва да заб­ра­ним на ан­т­ро­по­со­фи­те да ядат жи­во­тин­с­ка храна, а здра­во нап­ред­ва­щи­ят ин­с­тин­к­ти­вен жи­вот пос­те­пен­но се за­щи­та­ва сре­щу жи­во­тин­с­ка­та хра­на и не мо­же да я по­на­ся вече; и то­ва е съ­що мно­го по­-доб­ре от­кол­ко­то ако чо­век ста­не ве­ге­та­ри­анец из­хож­дай­ки от ня­кой аб­с­т­рак­тен принцип. Най-добре е, ко­га­то Духовната Наука до­веж­да чо­ве­ка до там, да из­пит­ва един вид погнуса, от­в­ра­ще­ние от мес­на­та хра­на и ня­ма стойност по от­но­ше­ние на това, ко­ето мо­жем да на ре­чем ед­но по­-ви­со­ко развитие, ако чо­век свик­не да се въз­дър­жа от мес­т­на­та хра­на по друг начин. Така що­то мо­жем да кажем: жи­во­тин­с­ка­та хра­на про­из­веж­да в чо­ве­ка нещо, ко­ето за фи­зи­чес­ко­то тя­ло е ед­но бре­ме и то­ва бре­ме се чувствува. Този е окул­тен факт от ед­на страна.

Ние ще го оха­рак­те­ри­зи­ра­ме още от ед­на дру­га страна. Като един друг при­мер бих ис­кал да спо­ме­на алкохола. Също и от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към ал­ко­хо­ла е под­ло­же­но на ед­на промяна, ко­га­то чо­ве­кът се про­ник­ва вът­реш­но живо, се­ри­оз­но с Антропософията.

Алкохолът е не­що още по­-­осо­бе­но в цар­с­т­ва­та на природата. Той се ока- з­ва ка­то нещо, ко­ето про­из­веж­да не са­мо ед­но бреме, един то­вар в чо­веш­кия организъм, а се оказ­ва ка­то про­ти­вос­то­яща сила, про­из­веж­да ед­на про­ти­вос­то­яща си­ла в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм до оп­ре­де­ле­на точка; с из­к­лю­че­ние на лозата, ко­ято пре­ви­ша­ва та­зи точка. Това, ко­ето дру­ги­те рас­те­ния си ико­но­мис­ват са­мо за мла­дия зародиш, ця­ла­та рас­теж­на си- ла, ко­ято ина­че се ико­но­мис­ва са­мо за мла­дия за­ро­диш и не се вли­за в ос­та­на­лия организъм, при гроз­де­то та­зи си­ла се вли­ва съ­що по оп­ре­де­лен на­чин в пул­па на плода, та­ка че чрез та­ка на­ре­че­на­та ферментация,
чрез прев­ръ­ща­не­то на това, ко­ето се вли­ва в гроздето, ко­ето е до­ве­де­но до на­й-­ви­со­ко нап­ре­же­ние в гроздето, се съз­да­ва нещо, ко­ето в дейс­т­ви­тел­ност има в рас­те­ни­ето ед­на сила, ко­ято бих­ме мог­ли да срав­ним оку- л­т­но със силата, ко­ято Азът на чо­ве­ка има вър­ху кръвта. Следователно това, ко­ето се съз­да­ва при про­из­вод­с­т­во­то на виното, ко­ето се об­ра­зу­ва ви­на­ги при про­из­вод­с­т­во­то на алкохола, е, че в ед­но дру­го при­род­но цар­с­т­во се про­из­веж­да онова, ко­га­то чо­век тряб­ва да произведе, ко­га­то той дейс­т­ву­ва от своя Аз вър­ху кръвта.

Ние поз­на­ва­ме вът­реш­на­та връз­ка меж­ду Аза и кръвта. Тя мо­же ве­че да бъ­де външ­но оха­рак­те­ри­зи­ра­на чрез това, че ко­га­то Азът чув­с­т­ву­ва срам, чер­ве­ни­на­та на сра­ма се кач­ва в ли­це­то на човека, а ко­га­то Азът из­пит­ва страх, той побледнява. Това дейс­т­вие от Аза вър­ху кръвта, ко­ето оба­че съ­щес­т­ву­ва съ­що иначе, е, окул­т­но взето, на­пъл­но по­доб­но на действието, ко­ето се ражда, ко­га­то рас­ти­тел­ни­ят про­цес би­ва раз­вит об- ратно, та­ка че това, ко­ето се на­ми­ра в пло­до­во­то ме­со на гроз­де­то или ко­ето въ­об­ще ид­ва от рас­те­ни­ето би­ва пре­вър­на­то в алкохол.

Както казахме, Азът тряб­ва да про­из­ве­де един на­пъл­но по­до­бен про­цес в кръвта. Това е ед­на не­го­ва нор­мал­на фун­к­ция - го­во­рей­ки окултно, не хи­ми­чес­ки - нещо, ко­ето се про­из­веж­да чрез един вид об­ръ­ща­не на про­це­са на организирането, са­мо чрез хи­ми­чес­ко­то действие, ко­га­то се про­из­веж­да алкохолът. Последствието от то­ва е, че чрез ал­ко­хо­ла ние вна­ся­ме в ор­га­низ­ма нещо, ко­ето дейс­т­ву­ва от дру­га стра­на така, как­то Азът дейс­т­ву­ва вър­ху кръвта. А то­ва значи, че в ал­ко­хо­лът ние сме при­ели в се­бе си един аз противник, един аз, кой­то во­ди нап­ра­во бор­ба сре­щу дейс­т­ви­ята на на­шия ду­хо­вен Аз. От дру­га стра­на вър­ху кръв­та се дейс­т­ву­ва чрез ал­ко­хо­ла имен­но така, как­то Аза се дейс­т­ву­ва вър­ху кръвта.

Така, че сле­до­ва­тел­но ние раз­вър­з­ва­ме ед­на вът­реш­на борба, ед­на вът­реш­на вой­на и всъщ­ност всич­ко това, ко­ето из­хож­да от Аза, ние го осъ- жда­ме на безсилие, ко­га­то му про­ти­во­пос­та­вим в ал­ко­хо­ла един против- ник. Това е окул­т­но­то със­то­яние на нещата.

Онзи, кой­то не пие ни­ка­къв алкохол, си оси­гу­ря­ва сво­бод­на­та възмож- ност, да дейс­т­ву­ва от своя Аз вър­ху кръвта; онзи, кой­то пие алкохол, пра­ви то­ва съ­що как­то някой, кой­то ис­ка да съ­бо­ри ед­на сте­на и уд­ря към ед­на­та страна, оба­че съ­щев­ре­мен­но пос­та­вя от дру­га­та стра­на хора, ко­ито уд­рят сре­щу него. Съвсем точ­но чрез ал­ко­хо­ла се ели­ми­ни­ра дей- нос­т­та на Аза вър­ху кръвта. Ето за­що онзи, кой­то е нап­ра­вил от Антро- пософията един еле­мент на своя живот, чув­с­т­ву­ва дейс­т­ви­ето на ал­ко­хо­ла в кръв­та ка­то ед­на пря­ка бор­ба сре­щу своя Аз и по­ра­ди то­ва ес­тес­т­ве­но е, че ед­но дейс­т­ви­тел­но ду­хов­но раз­ви­тие мо­же да вър­ви ле­ко са­мо тогава, ко­га­то сре­щу не­го не се пос­та­вя та­зи съпротива. От то­зи при­-
мер ние виж­да­ме именно, как това, ко­ето ина­че съ­що съществува, ста­ва възприемаемо, до­ло­ви­мо за езо­те­ри­ка или ан­т­ро­по­со­фа чрез из­ме­не­но­то равновесие, ко­ето нас­тъп­ва във фи­зи­чес­ко­то тяло.

Отделните ор­га­ни и ор­га­ни­чес­ки сис­те­ми на чо­веш­кия фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм ста­ват са­мос­то­ятел­ни съ­що в мно­го дру­ги от­но­ше­ния и то­ва оса­мос­то­ятел­с­т­ву­ва­не мо­жем да от­бе­ле­жим съ­що чрез това, че гръб­нач­ни­ят мо­зък и глав­ни­ят мо­зък ста­ват мно­го по­-не­за­ви­си­ми един от друг.

За храненето, за окул­т­на­та фи­зи­оло­гия на хра­не­не­то ние ще го­во­рим по­-на­та­тък съ­що и утре. Днес оба­че ис­кам да се спра са­мо вър­ху те­ма­та на осамостоятелствуването. Тази не­за­ви­си­мост на гръб­нач­ния мо­зък от глав­ния мо­зък мо­же да се про­яви чрез това, че чрез ед­но вът­реш­но про­ник­ва­не на ду­ша­та с Антропософията чо­век пос­те­пен­но сти­га до със­то­яни­ето да чув­с­т­ву­ва на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, ка­то че то­зи фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм до­би­ва по се­бе си по­-го­ля­ма самостоятелност. Това мо­же да съз­да­де от­но­во неп­ри­ят­ни положения. Ето за­що е тол­ко­ва необходимо, чо­век да знае те­зи неща. Може да се слу­чи именно, че до­ка­то ина­че чо­век се вла­дее напълно, как­то то­ва се на­ри­ча обикновено, ко­га­то нап­ред­не в окул­т­но­то раз­ви­тие да за­бе­ле­жи внезапно, че каз­ва ня­кои думи, без да е имал на­ме­ре­ни­ето да ги каже. Той вър­ви нап­ри­мер по улицата; вне­зап­но забелязва, че каз­ва ня­коя дума, ко­ято мо­же би е ед­на не­го­ва лю­би­ма дума, ко­ято ина­че не би казал, ако не би ми­нал през оно­ва оса- мостоятелствуване, как­во­то е то­ва на гръб­нач­ния мо­зък по от­но­ше­ние на глав­ния мозък. Това, ко­ето ина­че е възпрепятствано, се прев­ръ­ща в чис­ти реф­лек­с­ни яв­ле­ния чрез оса­мос­то­ятел­с­т­ву­ва­не­то на гръб­нач­ния мо­зък по от­но­ше­ние на глав­ния мозък. Но и в са­мия гла­вен мо­зък ед­на част ста­ва по­-са­мос­то­ятел­на спря­мо ед­на дру­га част.

А имен­но вът­реш­ни­те час­ти на мо­зъ­ка ста­ват по­-са­мос­то­ятел­ни спря­мо външ­но раз­по­ло­же­ни­те части, до ка­то в нор­мал­ния жи­вот те­зи пос­лед­ни­те ра­бо­тят по­ве­че във връз­ка с вът­реш­ни­те части. Това се про­явя­ва чрез факта, че за езо­ти­ка­та или за дейс­т­ви­тел­ния ан­т­ро­по­соф аб­с­т­рак­т­но­то мис­ле­не ста­ва по-трудно, от­кол­ко­то е би­ло по-рано, чо­век пос­те­пен­но за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва ед­на съп­ро­ти­ва в мозъка. При раз­ви­ва­щия се ан­т­ро­по­соф ста­ва по­-лес­но да мис­ли образно, да мис­ли та­ка да се ка­же имагинативно, от­кол­ко­то да мис­ли абстрактно.

Това е нещо, ко­ето мно­го ско­ро мо­же да се за­бе­ле­жи при ня­кои рев­нос­т­ни антропософи. Констатира се ед­но пред­по­чи­та­ние са­мо за ан­т­ро­по­соф­с­ка дейност, хо­ра­та за­поч­ват да пред­по­чи­тат да че­тат и мис­лят по­ве­че не­що от Духовната Наука, не са­мо по­ра­ди това, че са рев­нос­т­ни антропософи, а за­що­то за тях ста­ва по­-лес­но да се за­ни­ма­ват с те­зи ду­хов­ни представи. Тъй като, до­кол­ко­то се ка­сае за фи­зи­чес­ко­то поле, то­ва мис­ле­не ан­га­жи­ра сред­ни­те час­ти на мозъка, до­ка­то аб­с­т­рак­т­но­то
мис­ле­не ан­га­жи­ра външ­ни­те час­ти на мозъка, от то­ва се по­лу­ча­ва при ня­кои рев­нос­т­ни ан­т­ро­по­со­фи ед­но от­бяг­ва­не на аб­с­т­рак­т­но­то мислене, на аб­с­т­рак­т­на­та наука. От то­ва се по­лу­ча­ва също, че ня­кои от ан­т­ро­по­со­фи­те за­бе­ляз­ват с тъга, как по­-ра­но са мо­же­ли доб­ре да мис­лят аб­с­т­рак­т­но и как се­га аб­с­т­рак­т­но­то мис­ле­не при тях за­поч­ва да ста­ва по-трудно.

Така от­дел­ни­те ор­га­ни ста­ват от­но­си­тел­но по­-жи­ви и по­-са­мос­то­ятел­ни в се­бе си и да­же ня­кои час­ти на ор­га­ни­те ста­ват по­-жи­ви и по-самостоя- телни. От то­ва мо­же­те да видите, че при човека, кой­то из­пит­ва по­доб­но нещо, тряб­ва да нас­тъ­пи не­що ново. По-рано той е бил ед­на доб­ра нату- ра, ко­ято без не­го­во учас­тие е до­веж­да­ла не­го­ви­те ор­га­ни в ед­на пра­вил­на връзка.

Сега те­зи ор­га­ни ста­ват по-самостоятелни, ид­ват в ед­но по­-не­за­ви­си­мо от­но­ше­ние ед­ни към други. Сега той тряб­ва да при­те­жа­ва от вът­ре си­ла­та да до­ве­де ор­га­ни­те от­но­во в хармония. Това въз­с­та­но­вя­ва­не на хар­мо­ни­ята на ор­га­ни­те и на ор­га­нич­ни­те час­ти се пос­ти­га чрез това, че при вся­ко пра­вил­но изу­ча­ва­не на ан­т­ро­по­со­фи­ята се под­чер­та­ва това, ко­ето по­ви­ша­ва влас­т­та на чо­ве­ка вър­ху не­го­ви­те органи, ко­ито са ста­на­ли самостоятелни. Ето за­що спом­не­те си, обич­ни приятели, кол­ко че- с­то се подчертава, за­що в същ­ност в на­ша­та ли­те­ра­ту­ра иг­рае та­ка­ва го­ля­ма ро­ля нещо, за ко­ето ня­кой хо­ра казват: о, но то­ва е ужас­но трудно! Аз мно­го чес­то съм да­вал един сво­е­об­ра­зен отговор, ко­га­то са ми каз- вали: "за на­чи­на­ещи кни­га­та "Теософия" е всъщ­ност мно­го трудна. " Аз тряб­ва­ше да казвам: та­зи кни­га не мо­же­ше да бъ­де по­-лес­на за изучава- не, защото, ако бих я на­пи­сал в ед­на по­-лес­на форма, хо­ра­та във все­ки слу­чай би­ха при­ели в се­бе си оп­ре­де­ле­ни те­ософ­с­ки ис­ти­ни - те­зи ис­ти­ни би­ха дейс­т­ву­ва­ли съ­що за оса­мос­то­ятел­с­т­ву­ва­не на от­дел­ни­те час­ти на мо­зъ­ка - но та­зи кни­га е пос­т­ро­ена в ед­на изис­ка­на мис­ли­тел­на стру- ктура, за да бъ­де пос­то­ян­но при­ну­де­на съ­що и дру­га­та част на мо­зъ­ка да се упражнява, да не ос­та­не та­ка да се ка­же назад. Тази е особеността, ко­ято при ед­но та­ко­ва дви­же­ние по­чи­ва­що на окул­т­ни ос­но­ви пра­ви не­об­хо­ди­мо­то да се об­ръ­ща вни­ма­ние не са­мо на това, ко­ето е пра­вил­но в аб­с­т­рак­т­ния сми­съл и ко­ето тряб­ва да се про­по­вяд­ва как­то и да е; а не­об­хо­ди­мо е то да бъ­де пре­да­де­но по ед­ни здрав на­чин и на­й-­чес­то да се об­ръ­ща вни­ма­ние вър­ху това, за­ра­ди по­пу­ляр­ност не­ща­та да не се пре­да­ват така, че тях­но­то пре­да­ва­не да се от­ра­зи вред­но вър­ху човека.

В Антропософията важ­но­то не са­мо това, съ­от­вет­ни­те ис­ти­ни да бъ­дат пре­да­де­ни в кни­ги и в сказки, а важ­но­то е, как те тряб­ва да бъ­дат на­пи­са­ни и съ­об­ще­ни на хората. И тол­ко­ва по­-доб­ре е, ако онези, ко­ито ис­кат да ста­нат но­си­те­ли на ед­но та­ко­ва движение, да не се ос­та­вят задър- жани, що­то за­ра­ди по­пу­ляр­нос­т­та да не про­веж­дат то­ва или онова. Пове

Бих ис­кал да за­бе­ле­жа само, не сказ­ки­те ко­ито ще държа, да бъ­дат взе­ти ка­то ед­но ця­ло и че ня­кои съм­ни­тел­ни неща, ко­ито мо­гат да въз­ник­нат при пър­ва­та сказ­ка в ед­на или дру­га ду­ша на слушателите, ще бъ­дат по­-на­та­тък отстранени.