Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

Ш Е С Т А Л Е К Ц И Я

До се­га ние нап­ра­вих­ме са­мо ня­кол­ко стъп­ки към то­ва състояние, стиг­нах­ме до там, че един вид сме из­лезли вън от са­ми­те се­бе си и сме се на­учи­ли да жи­ве­ем за ед­но с го­диш­ни­те и днев­ни­те времена; се­га ис­ка­ме да об­гър­нем вед­на­га с пог­лед състоянието, ко­га­то бих­ме има­ли за ед­на­та стра­на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то и от тях излъчени, как­то през вре­ме на сън, Азът и ас­т­рал­но­то тяло; и предполагаме, че бих­ме мог­ли да на­со­чим пог­лед об­рат­но към фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Тогава това, вър­ху ко­ето на­соч­ва­ме об­рат­но поглед, ще ни се яви в ед­на съ­вър­ше­но дру­га светлина, от­кол­ко­то то ни се явя­ва за обик­но­ве­ния живот. За обик

Ние де­лим то­ва тво­ре­ние на Земята, ка­то го­во­рим за ед­но ми­не­рал­но царство, за ед­но рас­ти­тел­но царство, за ед­но жи­во­тин­с­ко цар­с­т­во и за ед­но чо­веш­ко царство, и виж­да­ме всич­ки предимства, ко­ито са раз­ле­ти вър­ху раз­лич­ни­те жи­во­тин­с­ки групи, един вид съ­еди­не­ни в то­зи фи­зи­чес­ки ве­нец на творението, в чо­веш­кото тяло. Ние ще ви­дим вече, че за външ­но­то фи­зи­чес­ко раз­г­леж­да­не то­ва е до из­вес­т­на сте­пен оправдано; чрез днеш­на­та сказ­ка не тряб­ва съ­що да на­ка­ра­ме хо­ра­та да вярват, ка­то че с това, ко­ето мо­же да се пред­ло­жи пър­во за рет­рос­пек­тив­но­то раз­г­леж­да­не на­со­че­но вър­ху фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, ко­га­то чо­век вне­зап­но до­би­ва яс­но­вид­с­т­во пос­ред съ­ня - сле­до­ва­тел­но не ис­ка­ме да съ­бу­дим вярата, ка­то не с то­ва би би­ло да­де­но ед­но окон­ча­тел­но раз­г­леж­да­не вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло. Трябва са­мо да за­дър­жим та­ка да се ка­же са­мо един миг­но­вен яс­но­вид­с­ки пог­лед на­со­чен към фи­зи­чес­ко­то тяло. За един та­къв мо­мент мо­же да се по­лу­чи следното: ние на­соч­ва­ме пър­во пог­ле­да обратно, гле­да­ме на­ше­то етер­но тяло, ко­ето ни се явя­ва ка­то ед­но разчленено, ор­га­ни­зи­ра­но в се­бе си мъг­ли­во образувание; ед­но мъг­ли­во образуване, ед­на мъг­ли­ва фор­ма с вся­ка­къв вид течения, ко­ито по­-къс­но ще опи­шем по­-точ­но - ед­на из­кус­на форма, ко­ято оба­че се на­ми­ра в неп­рес­тан­но движение, ко­ято ня­ма по­чив­ка на ни­кое място; и след то­ва на­соч­ва­ме пог­лед към това, ко­ето е по­ло­же­но в то­ва етер­но тяло, към на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. А се­га спом­не­те си, че казахме: соб­с­т­ве­но­то мис­ле­не тряб­ва да бъ­де заличено.

Следователно, ние не си об­ра­зу­ва­ме соб­с­т­ве­ни мис­ли вър­ху това, ко­ето виждаме. Това е пре­ди всич­ко ед­но ос­нов­но изис­к­ва­не за то­зи яс­но­вид­с­ки поглед, да се ос­та­вим на­пъл­но да бъ­дем вдъх­но­ве­ни от ми­ро­вите ми- сли, ко­ито се вли­ват в нас. Следователно това, ко­ето виж­да­ме тогава, не­го ние гледаме, оба­че то дейс­т­ву­ва пре­ди всич­ко вър­ху на­ше­то чувст- во; то дейс­т­ву­ва вър­ху на­ше­то чув­с­т­во и вър­ху на­ша­та воля. Нашето мис­ле­не ни се явя­ва така, ко­га­то дейс­т­ви­тел­но сме пос­тиг­на­ли това, за ко­ето бе говорено, ка­то че сме го изгубили, ис­кам да ка­жа на­ше­то соб­с­т­ве­но мислене.

И та­ка ние гле­да­ме с чувството, ко­ето ни е ос­та­ви­ло на­ше собствено, ние гле­да­ме об­рат­но това, ко­ето е по­ло­же­но в мъг­ли­ва­та форма, в пос­то­ян­но раз­д­ви­же­на­та мъг­ли­ва фор­ма на на­ше­то етер­но тяло, а имен­но гле­да­ме на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. Тогава по­лу­ча­ва­ме пър­во ед­но ця­лос­т­но впечатление. Това ця­лос­т­но впе­чат­ле­ние е такова, че това, ко­ето виж­да­ме съз­да­ва в нас ед­на без­к­рай­на тъга, ед­на ужас­на тъга.

И тряб­ва да ка­жем обич­ни приятели, то­ва нас­т­ро­ение на душата, та­зи ужас­на тъ­га не е за­ви­си­ма от ед­на или дру­га чо­веш­ка индивидуалност, а тя е не­що всеобщо. Не мо­же да съ­щес­т­ву­ва та­къв човек, кой­то гледайки, как­то бе описано, отвън об­рат­но към сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, как­то то е по­ло­же­но в етер­но­то тяло, кой­то да не бъ­де про­ник­нат на­пъл­но от не­из­ме­ри­ма тъга. Всичко, ко­ето се­га опис­вам ка­то впечатления, се от­пе­чат­ва пър­во в чувството, а не в мисълта. Неизмерима тъга, ед­но на­пъл­но ме­лан­хо­лич­но нас­т­ро­ение ни завладява, ко­га­то гле­да­ме се­га към ми­ро­ви­те мисли, ко­ито се вли­ват в нас.

Тези мисли, ко­ито не са на­ши собствени, а са твор­чес­ки тъ­ча­щи и дейс­т­ву­ва­щи през све­та мисли, ос­вет­ля­ват това, ни казват, що е всъщ­ност то- ва, ко­ето виждаме. Те ни казват: всич­ко това, ко­ето виж­да­ме тук, е пос­лед­ни­ят от­па­дъ­чен про­дукт на ед­но съ­щес­т­ву­ва­що ня­ко­га великолепие. И чрез това, ко­ето те­зи мис­ли ни казват, ние по­лу­ча­ва­ме впечатлението: това, ко­ето има­ме пред нас ка­то на­ше фи­зи­чес­ко тя­ло­то е нещо, ко­ето ня­ко­га е би­ло не­що мощ­но и величествено, а се­га е из­съх­на­ло и се е сви- ло, спа­ру­ше­ло се е в се­бе си и се­га ни по­каз­ва в ед­на малка, спа­ру­ше­на фор­ма ед­но ня­ко­гаш­но раз­п­рос­т­ря­но великолепие. Като един пос­ле­ден втвър­ден във фи­зи­чес­ко­то спо­мен на ед­но прад­рев­но ве­ли­ко­ле­пие ни се явя­ва това, ко­ето е по­ло­же­но в на­ше­то етер­но тяло. Тогава ни се явя­ват на­ши­те фи­зи­чес­ки органи, ко­ито днес при­над­ле­жат на на­ша­та хра­нос­ми­ла­тел­на система, на на­ша­та кръ­во­об­ръ­ща­тел­на и на на­ша­та ди­ха­тел­на система; ние гле­да­ме от вън, съ­зер­ца­ва­ме ги ду­хов­но и ето те ни се явя­ват така, че ние си казваме: всич­ко това, ко­ето има­ме пред нас във фи­зи­чес­ко­то тяло, то­ва са про­дук­ти на сви­ва­не­то и спарушването, из­съх­на­ли про­дук­ти на ня­ко­га съ­щес­т­ву­ва­щи жи­ви същества; на та­ки­ва жи­ви съ- щества, ко­ито са жи­ве­ли в един ве­ли­чес­т­вен за­оби­ка­лящ свят и ко­ито се­га са се спа­ру­ше­ли и са изсъхнали. И в животът, кой­то те имат днес в се­бе си, те­зи бе­ли дробове, то­ва сърце, то­зи че­рен дроб и дру­ги­те орга- ни, в тях е са­мо пос­лед­ния от­па­дъ­чен жи­вот на един пър­во­на­ча­лен мо­щен вът­ре­шен живот.

И то­ва яс­но­вид­с­ко­то гле­да­не за нас пос­те­пен­но се офор­мят те­зи ор­га­ни в това, ко­ето те са би­ли някога. Както ед­на мисъл, за ко­ято си спом­ня­ме са­мо мно­го отдалече, ко­га­то по­ло­жим уси­лия да я из­в­ле­чем от паметта, из­рас­т­ва до това, ко­ето тя е би­ла някога, та­ка из­рас­т­ва онова, ко­ето но­сим в нас нап­ри­мер бе­ли дро­бо­ве и ко­ето от­на­ча­ло се пред­с­та­вя ка­то пос­ле­ден спо­мен за ед­но прад­рев­но ве­ли­ко­ле­пие - то­ва израства. Обаче ние чувствуваме: то се прос­ти­ра в ми­на­ло­то как­то ед­на се­гаш­на ми­съл за един да­ле­чен спомен, ко­ято след то­ва се офор­мя в това, ко­ето е би­ла някога. В на­ше­то виж­да не бе­ли­те дро­бо­ве из­рас­т­ват до имагинацията (образа) на това, ко­ето ня­ко­га окул­тист е на­ри­чал ка­то един пос­то­янен
сим­вол на чо­веш­ка­та форма: до има­ги­на­ци­ята на Орела. И ние до­би­ва­ме чувството: те­зи бе­ли дро­бо­ве са би­ли ня­ко­га ед­но съ­щес­т­во - ко­ето не мо­же да се срав­ни с днеш­но­то жи­во­тин­с­ко съ­щес­т­во на­ре­че­но орел, за­що­то от дру­га стра­на то съ­що е един упа­дъ­чен про­дукт на ед­но ня­ко­гаш­но мощ­но същество, ко­ето окул­тиз­мът на­ри­ча орел.

Окултистът се прев­ръ­ща ка­то в един кос­ми­чес­ки спо­мен в орела, кой­то е съ­щес­т­ву­вал някога. И ко­га­то на­со­чим пог­лед към на­ше­то сърце, то­га­ва чувствуваме, как то съ­що се пред­с­та­вя ка­то един сбръч­кан продукт, кой­то е изсъхнал, свил се е, ка­то един спо­мен за ед­но древ­но великоле- пието: то­га­ва ние чувствуваме, как сме пре­не­се­ни в ми­на­ло­то в прад­рев­ни вре­ме­на до ед­но същество, ко­ето окул­тис­тът на­ри­ча лъв. И след то­ва дол­ни­те ор­га­ни на то­ва тя­ло ни се пред­с­та­вят ка­то един спо­мен за то­ва, ко­ето Окултизмът на­ри­ча Телец, ед­но прад­рев­но същество, ко­ето е жи­вя­ло ня­ко­га в ед­на ве­ли­чес­т­ве­на за­оби­ка­ля­ща среда, ко­ето е из­съх­на­ло в еволюцията, сбръч­ка­ло се е и днес се пред­с­та­вя ка­то сис­те­ма на дол­ни­те ор­га­ни на тялото. /Виж ри­сун­ка № 3/

рис. 3
Така бих на­ри­су­вал схе­ма­тич­но това, ко­ето е би­ло ня­ко­га и до ко­ето стигаме, ко­га­то гле­да­ме яс­но­вид­с­ки те­зи на­ши те­лес­ни ор­га­ни от вън: Телец, Лъв, Орел един над друг. Така ние виж­да­ме нещо, ко­ето е жи­вя­ло ка­то три ве­ли­чес­т­ве­ни съ­щес­т­ва в прад­рев­но­то минало. Сега ис­кам да ума­ля то­ва и да го на­ри­су­вам са­мо схематично. Около те­зи ос­нов­ни ор­га­ни мо­жем съ­що да ви­дим на­ши­те дру­ги ор­га­ни в това, ко­ето те са би­ли по­-ра­но в пра­да­леч­но­то минало; и по то­зи на­чин по­лу­ча­ва­ме пред на­шия яс­но­виж­дащ пог­лед нещо, ко­ето мо­же да бъ­де срав­не­но поч­ти с всич­ки фор­ми на зем­но­то жи­во­тин­с­ко царство.

Ако се­га още вед­нъж на­со­чим пог­лед об­рат­но вър­ху то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло по­ло­же­но в на­ше­то етер­но тяло, и гле­да­ме това, ко­ето в ана­то­ми­ята се на­ри­ча нер­в­на система, то­га­ва и та­зи нер­в­на сис­те­ма ни се явя­ва ка­то един спа­ру­шен продукт, ка­то из­съх­на­ли продукти. Обаче, това, ко­ето
днес е вло­же­но в на­ше­то фи­зи­чес­ко тя­ло ка­то нер­в­на система, за пог­леж­да­щия на­зад яс­но­вид­с­ки пог­лед то се явя­ва по­ло­же­но в на­ше­то етер­но тя­ло ка­то сбор от чу­дес­ни рас­ти­тел­ни същества, ко­ито се преп­ли­тат по на­й-­раз­но­об­ра­зен на­чин през те­зи на­ри­ца­еми жи­во­тин­с­ки същества, та­ка че ние виж­да­ме раз­по­ло­же­ния на рас­ти­тел­ни същества, ко­ито пре­ми­на­ват на всич­ки страни.

Цялата нер­в­на сис­те­ма се прев­ръ­ща в сбор от прад­рев­ни рас­ти­тел­ни съ- щества, та­ка че на нас дейс­т­ви­тел­но ни се пред­с­та­вя не­що ка­то ед­но мо- щ­но раз­п­рос­ти­ра­що се рас­ти­тел­но съ­щес­т­во и в не­го жи­ве­ещи жи­во­тин­с­ки същества, за ко­ито то­ку­-що говорихме. Както казах, аз опис­вам то- ва, ко­ето се пред­с­та­вя на яс­но­виж­да­щия поглед, кой­то то­ку­-що бе оха­рак­те­ри­зи­ран ка­то раж­дащ се през вре­ме на сън, т.е. гле­дащ от вън по­ло­же­ни­ето етер­но­то тя­ло фи­зи­чес­ко­то тяло.

Когато има­ме пред нас всич­ко това, то­га­ва ние си казваме (т.е. чо­век си го каз­ва по­ра­ди това, че ми­ро­ви­те си­ли го ос­ве­до­мя­ват вър­ху то­ва и му из­тъл­ку­ват това, ко­ето той има пред се­бе си), то­га­ва ние си казваме: всич­ко това, ко­ето ти но­сиш ка­то чо­век в се­бе си, то е един увех­нал про- дукт, един спа­ру­шен про­дукт на това, ко­ето се­га се явя­ва пред те­бе ка­то в един кос­ми­чен спомен. И се­га се ка­сае за това, да во­дим раз­ви­ти­ето до та­зи точ­ка така, че да уп­раж­ня­ва­ме неп­рес­та­нен себеконтрол, неп­рес­тан­но себепознание.

Себепознанието ни до­веж­да до там, да мо­жем да раз­мис­лим чувствено: ти се на­ми­раш вън от тво­ето фи­зи­чес­ко тяло. Онова, ко­ето ти се яви ка­то фи­зи­чес­ко тя­ло по­ло­же­но в етер­но­то тя­ло се пре­вър­на пред твоя пог­лед в това, за ко­ето то­ку­-що говорихме. И това, ко­ето се­га виждаш, то не съ­щес­т­ву­ва в настоящето, то тряб­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва в ед­но пра­да­леч­но минало, за да мо­же да се ро­ди това, ко­ето е тво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло там долу. За да мо­же да се ро­ди то­зи спа­ру­шен продукт, тряб­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва ня­ко­га това, кое то ти виж­даш се­га пред се­бе си с яс­но­виж­да­щия поглед. Затова фи­зи­чес­ко­то тя­ло пра­ви пър­во то­ва пе­чал но впечат- ление, за­що­то го поз­на­ва­ме ка­то нещо, ко­ето се е по­лу­чи­ло ка­то пос­ле­ден увех­нал про­дукт на ед­но ня­ко­гаш­но великолепие, ко­ето се­га се е яви­ло на яс­но­виж­да­щия поглед.

Когато с раз­ми­съ­ла вър­ху се­бе си сме сти­га­ли дос­та­тъч­но далече, до та­зи сте­пен на развитието, то­га­ва забелязваме, че в то­ва ас­т­рал­но тяло, ко­ето се­га има­ме вън от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, ние ни­как не мо­жем да сто­рим не­що друго, освен, та­ка как­то се на­ми­ра­ме в то­ва ас­т­рал­но тяло, да поз­на­ем се­бе си ка­то един аб­со­лю­тен егоист, ка­то ед­но същест- во, ко­ето не поз­на­ва ни­що дру­го ос­вен са­мо се­бе си, и ние се на­уча­ва­ме да познаем, че има­ме дос­та­тъч­но ос­но­ва­ние да бъ­дем тъж­ни ­(Мо­ля Ви, ка­то каз­вам това, да не бъ­да кри­во разбран. Аз опис­вам фак­ти и Вие ще
видите, как фак­ти­те ще се раз­ре­шат ви­на­ги - бих­ме мог­ли да ка­жем за чест на пъл­ни­те с мъд­рост ръ­ко­во­ди­те­ли на света. Но ви­на­ги тряб­ва пър­во да поз­на­ва­ме фак­ти­те и в след­ва­щи­те дни ще ста­не ясно, за как­во ста­ва дума). Защото се­га в нас на­пи­ра чув­с­т­во­то да знаем, за­що е ста­на­ло това, за­що всич­ко се е спарушело. А се­га се ка­сае за това: да, кой но­си ви­на­та за то­ва спарушване? Кой е направил, що­то та­зи форма, ко­ято имаш яс­но­вид­с­ки пред се­бе си, то­ва чу­дес­но рас­ти­тел­но съ­щес­т­во със съ­вър­ше­ни­те жи­во­тин­с­ки фор­ми на се­бе си, да се пре­вър­не в днеш­ния спа­ру­шен про­дукт на фи­зи­чес­ко­то тяло? И се­га проз­ву­ча­ла ка­то ед­на вът­реш­на ин­с­пи­ра­ция от са­ми­те нас: ти са­ми­ят си днес, ти дъл­жиш на обстоятелството, че си имал си­ла­та да про­пи­еш ця­ло­то то­ва ве­ли­ко­ле­пие с тво­ето същество. Фактът, че тво­ето съ­щес­т­во се е вля­ло ка­то от­ро­ва в то­ва древ­но великолепие, то­ва е до­ве­ло то­ва ве­ли­ко­ле­пие до спа- рушване, как­во­то то е днес! Следователно ние са­ми­те сме тези, ко­ито сме нап­ра­ви­ли това, и ние дъл­жим въз­мож­нос­т­та да бъ­дем ед­но та­ко­ва Себе, как­во­то сме, на обстоятелството, че с на­ше­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во сме вле­ли за­ро­ди­ши­те на смър­т­та в то­ва великолепие, про­пи­ли сме го, та­ка че то се е спарушило.

Както бих­те за­ра­зи­ли ед­но мощ­но дърво, ко­ето рас­те ве­ли­чес­т­ве­но и ко­ето хра­ни в се­бе си на­й-­раз­лич­ни животни, ко­ито мо­гат да бъ­дат хра­не­ни са­мо от то­ва дърво, как­то бих­те за­ра­зи­ли в ед­на точ­ка то­ва дърво, та­ка че то из­съх­ва от та­зи точка, увях­ва и се спа­руш­ва до мно­го мал­ки раз­ме­ри и за­ед­но с не­го уми­рат всич­ки същества, ко­ито са би­ли хра­не­ни от него, та­ка Ви се пред­с­та­вя това, ко­ето е ста­на­ло с това, ко­ето се раз­п­рос­ти­ра пред Вашия яс­но­вид­с­ки пог­лед и ко­ето се е спа­ру­ше­ло сти­гай­ки до чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. Това е ед­но не­опи­су­емо впечатление, ко­ето е про­из­ве­де­но от то­зи мо­мент по яс­но­вид­с­ки на­чин на разглеж- дане. И чо­ве­кът все по­ве­че и по­ве­че на­пи­ра в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло да знае, как е ста­на­ло това. В то­зи мо­мент меж­ду пър­вич­ни­те жи­во­тин­с­ки същества, ко­ито той въз­п­ри­ема тук, та­ка да се ка­же на зад­ния фон на гра­ди­на­та му се явя­ва - уви­вай­ки се - в сво­ята прек­рас­на фор­ма фак­ти­чес­ки Луцифер!

Тук ние се за­поз­на­ва­ме пър­во чрез яс­но­вид­с­ко­то раз­г­леж­да­не с Луци- фер и знаем: о да, та­ка бе­ше със силите, ко­ито днес са се спа­ру­ши­ли в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло, та­ка бе­ше с те­зи си­ли на времето, ко­га­то Луцифер се яви сред ця­ло­то то­ва същество, ко­ето се­га се пред­ла­га на тво­ето ясновиждане.

И се­га знаем, че в оно­ва пра­да­леч­но време, в ко­ето всич­ко то­ва е би­ло действителност, то­ва ко­ето се явя­ва на яс­но­виж­да­щия поглед, чо­ве­кът се е чув­с­т­ву­вал жи­во сред всич­ко това: той се е на­ми­рал там вътре, то­ва е би­ло не­го­во­то царство. И в то­ва цар­с­т­во Луцифер го прив­ле­че при се­-

рис. 4

Следователно, за да има­те ед­на схе­ма­тич­на картина, пред­с­та­ве­те си днеш­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло на чо­ве­ка ста­ва­що все по­-го­ля­мо и по-голямо, ка­то всич­ки ор­га­ни се увеличават, ор­га­ни­те на хра­нос­ми­ла­тел­на­та сис- тема, на кръ­во­об­ръ­ща­тел­на­та и ди­ха­тел­на­та сис­те­ма прев­ръ­щай­ки се в мощ­ни жи­во­тин­с­ки съ­щес­т­ва в увеличение, а нер­в­на­та сис­те­ма прев­ръ­щай­ки се в рас­ти­тел­ни същества. В та­зи мощ­на фор­ма­ция пред­с­та­ве­те си ца­ру­ващ човека.

Сега от ед­на стра­на се явя­ва Луцифер; чо­ве­кът би­ва прив­ле­чен от Луци- фер, по­ра­ди ко­ето след то­ва на­пи­рат съ­щес­т­ва­та на вис­ши­те йе­рар­хии и из­т­лас­к­ват чо­ве­ка навън. Чрез то­ва че чо­ве­кът е бил из­т­лас­кан на­вън ця­ла­та фор­ма­ция пос­те­пен­но се спа­руш­ва и се прев­ръ­ща в тяс­но­то про- странство, ко­ето днес ед­но чо­веш­ко тя­ло заема, и със сво­ето съзнание, с ця­ло­то свое днев­но съзнание, чо­ве­кът е вън от сво­ето тяло. Защото то­ва е про­из­ве­ло положението, че чо­ве­кът не знае това, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в него, за ко­ето по­-ра­но е знаел, а той знае са­мо за това, ко­ето се на­-

ми­ра вън от него. Той е бил из­го­нен през отворите, ко­ито днес са не­го­ви­те сетива.

И днес той е в се­тив­ния свят и това, вът­ре в ко­ето е бил в пра­да­леч­но­то минало, се е спа­ру­ше­ло и е об­ра­зу­ва­ло не­го­ва­та вътрешност, не­го­ви­те вът­реш­ни органи. Сега аз Ви да­дох ед­на представа, как чрез яс­но­вид­с­ко­то виж­да­не чо­ве­кът сти­га до това, ко­ето Библията на­ри­ча РАЯТ. Така в шко­ли­те на мис­те­ри­ите чо­веш­ката пред­с­та­ва е би­ла фак­ти­чес­ки до­ве­де­на до рая. "Къде се е на­ми­рал раят?, пи­тат хората. Раят се е на­ми­рал в ед­ни свят, кой­то оба­че днес не съ­щес­т­ву­ва ве­че в се­тив­ния свят. Раят се е сбръчкал, спа­ру­шел се е, раз­м­но­жил се е; за­що­то ра­ят е ос­та­вил ка­то свой пос­ле­ден въз­по­ми­на­те­лен ос­та­тък фи­зи­чес­ка­та вът­реш­ност на чо­веш­ко­то тяло.

Само че чо­ве­кът е бил из­го­нен на­вън той не жи­вее в сво­ята вътрешност. Той мо­же да се на­учи да поз­на­ва та­зи вът­реш­ност са­мо чрез ясновид- ство, как­то ве­че ка­зах­ме това. Човекът знае за не­ща­та на­ми­ра­щи се вън от него, той знае за това, ко­ето стои пред не­го­ви­те очи, око­ло не­го­ви­те уши; ина­че той би знаел, как­во се на­ми­ра вът­ре в него, оба­че та­зи вът­реш­ност е би­ла не­що велико, би­ло е раят. Опитайте се се­га да до­би­ете ед­на пред­с­та­ва за това, как фак­ти­чес­ки чрез това, че чо­ве­кът е ед­но съ- щество, ко­ето раз­п­рос­ти­ра сво­ето съз­на­ние вър­ху се­тив­ния свят, пре­вър­нал го е в увехналия, спа­ру­ше­ния про­дукт на сво­ето вът­реш­но тяло. Тогава Съществата, ко­ито са из­т­лас­ка­ли тук (виж ри­сун­ка­та № 4) пър­во човека, са си пос­лу­жи­ли с Ариман и не­го­ви­те духове, дейнос­т­та на ко­ито те са пре­вър­на­ли в добро, и са пос­та­ви­ли крайниците, ръ­це­те и кра- ката, и тук лицето, ко­ето се оформили, ка­то са да­ли въз­мож­ност на чо­ве­кът да си слу­жи чрез ръ­це­те и кра­ка­та и чрез това, ко­ето про­ник­ва във вът­реш­нос­т­та чрез не­го­ви­те сетива, със спа­ру­ше­ния рай.

Ние ви­дях­ме да зас­та­ва пред на­шия ду­хо­вен пог­лед уве­ли­че­но­то до ги­ган­т­с­ки раз­ме­ри чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето в не­го­во­то днеш­но със­то­яние е сле­до­ва­тел­но спа­ру­ше­ни­ят про­дукт на ня­ко­гаш­ния рай. Кога- то раз­г­леж­да­ме това, ние мо­жем от­но­во да до­би­ем до из­вес­т­на сте­пен ед­на пред­с­та­ва за това, как всъщ­ност нап­ред­ва яс­но­вид­с­ко­то виждане. Видяхме, как пър­во чо­ве­кът ста­ва все по­-чув­с­т­ви­те­лен и по­-чув­с­т­ви­те­лен по от­но­ше­ние на сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. Сега с оп­ре­де­лен скок над про­пас­т­та раз­г­ле­дах­ме това, ко­ето се по­лу­ча­ва ка­то впечатле- ния, когато, на­ми­рай­ки се вън от сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло чо­ве­кът на­соч­ва пог­лед вър­ху то­ва фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. Аз казах, че етер­но­то тя­ло е не­що под­виж­но в се­бе си; ни­що в то­ва етер­но тяло, ко­га­то го гле­да­ме об­рат­но отвън, не е в покой, всич­ко е в неп­рес­тан­но движение. Непрестанно ста­ва нещо; оба­че кол­ко­то по­ве­че се на­уча­ва­ме чрез ду­хов­но­то обу­че­ние да гле­да­ме вър­ху това, ко­ето ста­ва в то­ва етер­
но тяло, тол­ко­ва се уве­ли­ча­ва съ­що кар­ти­на­та на те­зи про­це­си и всич­ко ста­ва смислено. Както фи­зи­чес­ко­то тя­ло се прев­ръ­ща та­ка да се ка­же в пъл­на­та със сми­съл гра­ди­на на рая, та­ка и това, ко­ето ста­ва в етер­но­то тяло, се прев­ръ­ща в про­це­си пъл­ни със смисъл.

Бихме мог­ли да се опи­та­ме да раз­ка­жем ти­пич­но това, ко­ето виж­да­ме ка­то фак­ти и процеси, ко­га­то на­соч­ва ме пог­лед към етер­но­то тя­ло и се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от фи­зи­чес­ко­то тяло. Както Ви описах, ние мо­жем дейс­т­ви­тел­но да ви­дим яс­но­вид­с­ки фи­зи­чес­ко­то тя­ло са­мо тогава, ко­га­то на­ми­рай­ки се в дъл­бок сън бих­ме до­би ли вне­зап­но ясновидство; то­га­ва фи­зи­чес­ко­то тя­ло би се раз­ши­ри­ло до та­зи фор­ма как­то то­ва бе показа- но. Обаче етер­но­то тя­ло мо­же да бъ­де ви­дя­но ве­че по-лесно; то мо­же ве­че да бъ­де видяно, ко­га­то се опи­та­ме да уло­вим в из­вес­т­но от­но­ше­ние бър­зо мо­мен­та на заспиването, да го уло­вим така, че да не из­па­да­ме в безсъзнание, а да ос­та­нем из­вес­т­но вре­ме в съзнание, след ка­то с ас­т­рал­но­то тя­ло и с Аза сме на­пус­на­ли фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тяло.

Тогава на­соч­ва­ме пог­лед вър­ху то­ва етер­но тя­ло и виж­да­ме фор­ме­но те­зи под­виж­ни фак­ти на етер­но­то тя­ло ка­то на­пъл­но жи­ви сънища. Тогава ние виж­да­ме раз­де­ле­ни ка­то от ед­на дъл­бо­ка про­паст от това, което ста­ва в етер­но­то тяло. Обаче се­га виж­да­ме всич­ко не в пространствено, а във вре­ме­во ставане, в про­це­си про­ти­ча­щи във времето. Следователно ко­га­то се на­ми­ра­ме ве­че вън от на­ше­то етер­но тяло, ние тряб­ва да чув­с­т­ву­ва­ме те­зи изживявания, те­зи под­виж­ни из­жи­вя­ва­ния в етер­но­то тяло, ка­то че още вед­нъж се вмък­ваме със съзнанието.

Сле­до­ва­тел­но тряб­ва да има­ме то­ва чувство, ка­то че сме от­де­ле­ни от на­ше­то етер­но тя­ло чрез пропаст, ко­ято е из­пъл­не­на от етер, от об­щия ми­ров етер; ка­то че бих­ме се на­ми­ра­ли вън, от­въд бре­га на етер­но­то тя­ло и там ста­ват на­й-­раз­но­об­раз­ни процеси. Следователно, по­не­же тук има­ме ра­бо­та с процеси, ко­ито всич­ки ста­ват във времето, ние се чув­с­т­ву­ва­ме един вид ка­то пътник, кой­то оти­ва към сво­ето етер­но тяло.

В дейс­т­ви­тел­ност ние все по­ве­че и по­ве­че го напускаме, оба­че в яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние оти­ва­ме към него, към етер­но­то тяло. Ние чувствува- ме, как, приб­ли­жа­вай­ки се до то­ва на­ше соб­с­т­ве­но етер­но тяло, не­що ид­ва сре­щу нас, ко­ето ни отблъсква. Ние сти­га­ме ка­то до ед­на ду­хов­на скала. След то­ва ста­ва така, ка­то че сме пус­на­ти да вле­зем в нещо. Пър- во сме би­ли вън, след то­ва ка­то че сме пус­на­ти да вле­зем вът­ре в нещо: по­ло­же­ни­ето е такова, ка­то че пър­во сме би­ли вън и се­га сме вътре, но не сме вът­ре как­то то­ва би би­ло през деня.

Всичко за­ви­си от това, че с на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и с на­шия Аз се на­ми­ра­ме вън и са­мо гле­да­ме вътре, т.е. сме вът­ре са­мо с на­ше­то съзнание. И се­га ние забелязваме, как­во ста­ва там вътре. И тук съ­що по оп­ре­де­лен на­чин всич­ко е изменено, преобразено, как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло се бе­ше

Нека помислим, как­во не­що е сънят! Онова, ко­ето про­ник­ва със съз­на­ние фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, се на­ми­ра вън; там вът­ре ста­ват се­га са­мо та­ка да се ка­же ве­ге­та­тив­ни процеси, ста­ва всичко, ко­ето от­но­во въз­с­та­но­вя­ва из­раз­ход­ва­ни­те през вре­ме на де­ня сили. Да, то­ва ние въз- приемаме, виждаме, как от фи­зи­чес­ко­то тя­ло са въз­с­та­но­ве­ни силите, ко­ито са би­ли из­раз­ход­ва­ни имен­но в мозъка. Обаче не така, как­то ана­то­мът би виж­дал това, а ние виждаме, как чо­ве­кът на фи­зи­чес­кия свят, с кой то през вре­ме на днев­на­та буд­ност си слу­жим за на­ше­то съзнание, как то­зи чо­век - на­пус­нат на­ис­ти­на от нас, оба­че яс­но показващ, че той е наш ин­с­т­ру­мент - се на­ми­ра един вид омагьо­сан в един замък, ле­жи омагьо­сан в един замък. Както на­ши­ят мо­зък ле­жи в че­реп­ния пок­рив ка­то един символ, та­ка ни се явя­ва на­ше­то чо­веш­ко съ­щес­т­во на Земята ка­то ед­но омагьо­са­но същество, жи­ве­ещо в един замък.

Ние за ста­ва­ме сре­щу на­ше­то чо­веш­ко съ­щес­т­во ка­то сре­щу ед­но съще- ство, ко­ето ка­то че е пленено, зат­во­ре­но в скал­ни стени. Символът, един вид от­но­во сви­ти­ят сим­вол на то­ва е на­ша­та че­реп­на обвивка. Отвън то­ва ни се явя­ва ка­то ед­на мал­ка че­реп­на обвивка. Обаче ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху етер­ни­те сили, които сто­ят на основата, то­га­ва то­ва ко­ето е зе­мен човек, ни се явя­ва ка­то на­ми­ра­що се вът­ре в че­реп­на­та об­вив­ка и зат­во­ре­но в то­зи замък.

И то­га­ва от ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм про­ти­чат на­го­ре силите, ко­ито по­дър­жат то­зи човек, кой­то всъщ­ност се на­ми­ра в че­реп­на­та об­вив­ка ка­то в един мо­щен замък. Там се стру­ят на­го­ре силите. Първо се струи на­го­ре она­зи сила, ко­ято ид­ва от раз­п­рос­т­ра­не­ния в ор­га­низ­ма ин­с­т­ру­мент на чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло; на­го­ре се струи всич­ко това, ко­ето раз­пал­ва и пра­ви чо­ве­ка мо­щен чрез нер­в­ни­те нишки; всич­ко то­ва се вли­ва в зем­ния чо­веш­ки мозък: то­ва ни се явя­ва ка­то мощ­ния меч, кой­то чо­ве­кът си е из­ко­вал на земята.

След то­ва на­го­ре про­ник­ват си­ли­те на кръв­та те­зи си­ли на кръв­та - ние чув­с­т­ву­ва­ме постепенно, на­уча­ваме се да поз­на­ва­ме - те­зи си­ли на кръв­та ни се явя­ват ка­то това, ко­ето в същ­ност на­ра­ня­ва ле­жа­щия в ма­ги­чес­кия за­мък на че­реп­на­та ку­тия мо­зъ­чен човек: силите, ко­ито в етер­но­то тя­ло се из­ди­гат на­го­ре към зем­ния човек, кой­то ле­жи в ма­ги­чес­кия за­мък на мозъка, са ка­то кър­вя­що­то копие. И след то­ва ние до­би­ва­ме ед­-
но познание. Това поз­на­ние е, че мо­жем да наблюдаваме, как­во тряб­ва да се струи на­го­ре към на­й-б­ла­го­род­ни­те час­ти на мозъка. Преди то­ва ние ня­ма­ме ни­как­во по­ня­тие за те­зи процеси, ня­ма­ме ни­как­во пред- чувствие.

Да, ви­ди­те ли, тук аз се връ­щам от ед­на дру­га глед­на точ­ка към това, ко­ето за­сег­нах ве­че те­зи дни. Човек мо­же да се хра­ни кол­ко­то ис­ка от жи­во­тин­с­ко­то царство: всич­ко то­ва не е из­пол­з­ва­емо за оп­ре­де­ле­ни час­ти на мозъка, всич­ко то­ва е са­мо из­ли­шен товар. Други ор­га­ни мо­гат да бъ­дат хра­не­ни с това, оба­че в мо­зъ­ка съ­щес­т­ву­ва нещо, за ко­ето етер­но­то тя­ло вед­на­га от­б­лъс­к­ва всичко, ко­ето ид­ва от жи­во­тин­с­ко­то царство. Даже етер­но­то тя­ло от­б­лъс­к­ва от ед­на част на мозъка, от ед­на мал­ка бла­го­род­на част на мо­зъ­ка това, ко­ето ид­ва от рас­ти­тел­но­то царство, и до­пус­ка в ед­на мал­ка бла­го­род­на част на мо­зъ­ка са­мо ми­не­рал­ния ек- стракт; и тук то съ­би­ра то­зи ми­не­ра­лен ек­с­т­ракт с на­й-б­ла­го­род­ни влъч­ва­ния на се­тив­ни­те органи. Най-благородното на светлината, на­й-б­ла­го­род­но­то на звука, на­й-б­ла­го­род­но­то на топ­ли­на­та се до­кос­ва тук с на­й-б­ла­го­род­ни­те про­из­ве­де­ния на ми­не­рал­но­то царство. Защото от свър­з­ва­не­то на на­й-б­ла­го­род­ни­те впе­чат­ле­ния на се­ти­ва­та с на­й-б­ла­го­род­ни­те про­из­ве­де­ния на ми­не­рал­но­то цар­с­т­во се хра­ни на­й-б­ла­го­род­на­та част на чо­веш­кия мозък. От та­зи на­й-б­ла­го­род­на част на чо­веш­кия мо­зък етер­но­то тя­ло от­де­ля всичко, ко­ето ид­ва от рас­ти­тел­но­то и от жи­во­тин­с­ко­то царство.

След то­ва всич­ки неща, ко­ито чо­ве­кът при­ема ка­то своя храна, про­ник­ват нагоре, мо­зъ­кът има съ­що по­-неб­ла­го­род­ни части; те се хра­нят от всичко, ко­ето про­ти­ча на­го­ре и от ко­ето се хра­ни имен­но организмът. Само на­й-б­ла­го­род­на­та част на мо­зъ­ка тряб­ва да бъ­де хра­не­на от на­й-к­ра­си­во­то сли­ва не на се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния и на­й-б­ла­го­род­ния пре­чис­тен ек­с­т­ракт на ми­не­рал­но­то царство. Тук ние се за­поз­на­ва­ме с ед­на чу­дес­на кос­ми­чес­ка връз­ка на чо­ве­ка с це­лия Космос.

Тук ние пог­леж­да­ме в ед­на част на човека, къ­де­то пред нас се из­вър­ш­ва това, как мис­ле­не­то на чо­ве­ка при гот­вя чрез слу­жа­ща­та на ас­т­рал­но­то тя­ло нер­в­на сис­те­ма ме­ча за чо­веш­ка­та си­ла на Земята; тук ние се за­поз­на­ва­ме с това, ко­ето е при­ме­се­но с кръв­та и ко­ето доп­ри­на­ся та­ка да се ка­же за уби­ва­не­то имен­но на на­й-б­ла­го­род­на­та част на мозъка. И пос­то­ян­но та­зи на­й-б­ла­го­род­на част на мо­зъ­ка е по­дър­жа­на от сли­ва­не­то на на­й-­тън­ки­те се­тив­ни усе­ща­ния с на­й-б­ла­го­род­ни­те про­из­ве­де­ния на ми­не­рал­но­то царство. И след то­ва през вре­ме на съня, ко­га­то мис­ле­не­то не е за­ето с мозъка, към мо­зъ­ка се сти­чат продуктите, ко­ито са се об­ра­зу­ва­ли по­-на­та­тък до­лу във вът­реш­нос­т­та от рас­ти­тел­но­то и ми­не­рал­но цар- ство.

И та­ка - ко­га­то чо­век про­ник­не в сво­ето соб­с­т­ве­но етер­но тя­ло - то­ва е така, ка­то че той сти­га до ед­на про­паст и виж­да през та­зи про­паст в сво­ето етер­но тя­ло това, ко­ето то вър­ши там. И всич­ко то­ва се явя­ва в мощ­ни образи, ко­ито пред­с­та­вят про­це­си на ду­хов­ния чо­век през вре­ме на съня. Този Аз и ас­т­рал­но­то тяло, то­зи ду­хо­вен чо­век се по­то­пя­ва в замъ- ка, кой­то е об­ра­зу­ван от това, ко­ето е пре­дос­та­ве­но са­мо сим­во­лич­но в че­реп­на­та кутия, къ­де­то ле­жи спящ, ра­нен от кръвта, човекът, по кой­то се вижда, как мис­ли­те са не­го­ва­та сила, - това, ко­ето тряб­ва да се ос­та­ви да бъ­де хра­не­но от всичко, ко­ето про­ник­ва на­го­ре от цар­с­т­ва­та на при- родата, ко­ето в не­го­ви­те на­й-б­ла­го­род­ни час­ти тряб­ва да бъ­де об­с­луж­ва­но от она­зи на­й-­тън­ка храна, за ко­ято говорихме. Всичко то­ва при­ве­де­но в об­ра­зи да­де Легендата на Граала. И ле­ген­да­та на Граала ни съ­об­ща­ва за она­зи чу­дес­на храна, ко­ято е при­гот­ве­на от на­й-­тън­ки­те дейс­т­вия на ми­не­рал­ни­те екстракти, ко­ито са приз­ва­ни да хра­нят на­й-б­ла­го­род­на­та част на чо­ве­ка през не­го­вия жи­вот, кой­то той пре­кар­ва фи­зи­чес­ки на Земята; за­що­то всич­ко дру­го би при­чи­ни­ло не­го­ва­та смърт.

Тази не­бес­на хра­на е това, ко­ето се на­ми­ра вът­ре в све­ще­ния Грал (кой­то е ед­на чаша. Бележка на преводача). И това, ко­ето ста­ва иначе, ко­ето се сти­ча на­го­ре от дру­ги­те при­род­ни царства, ние го на­ри­ча­ме дос­та­тъч­но представено, ко­га­то се вър­нем на­зад към пър­во­на­чал­но на­пи­са­на­та Легенда на Граала, там къ­де­то сме за­ве­де­ни пред ед­на трапеза, на ко­ято е сло­же­на пър­во ед­на сърна. Проникването на­го­ре в мозъка, къ­де­то пос­то­ян­но ви­тае Граалът - т. е. съдът, ча­ша­та за на­й-б­ла­го­род­на­та хра­на на чо­веш­кия герой, ко­го­то ина­че всич­ко дру­го уби­ва и кой­то ле­жи в за­мъ­ка на мо­зъ­ка - всич­ко то­ва ни е пред­с­та­ве­но в Легендата на Граала.

И то­ва е пред­с­та­ве­но на­й-­доб­ре в същ­ност не при Волфрам, а то е пред­с­та­ве­но още на­й-­доб­ре външно, ек­зо­те­рич­но - за­що­то поч­ти все­ки мо­же да познае, ако му е би­ло обър­на­то вни­ма­ние вър­ху това, как ле­ген­да­та на Граала е ед­но окул­т­но изживяване, ко­ето все­ки чо­век мо­же да има от­но­во вся­ка нощ - то е на­й-­доб­ре представено, въп­ре­ки осквернението, ко­ето съ­що е станало, при Християн дьо Троай. И той дос­та­тъч­но е по­со­чил чрез ня­кои загатвания, че е дал ек­зо­те­рич­но това, ко­ето ис­кал да каже; за­що­то той се по­зо­ва­ва на един свой учи­тел и приятел, кой­то е жи­вял в Елзас и кой­то му е дал съ­щин­с­ка­та езо­те­рич­на форма, ко­ято Християн дьо Троай пре­вел в екзотерична.

Това е ста­на­ло по вре­мето, ко­га­то по­ра­ди он­зи преход, за кой­то аз го­во­рих в мо­ята книж­ка "Духовното ръ­ко­вод­с­т­во на чо­ве­ка и човечеството", е ста­на­ло не­об­хо­ди­мо да бъ­де нап­ра­ве­но това. Малко пре­ди то­ва ле­ген­да­та на Граала е би­ла пре­да­де­на ек­зо­те­рич­но в 1180 година. Днес по­доб­ни не­ща из­г­леж­дат на външ­ния свят ка­то ед­но фантазиране, за­що­то за не­го ка­то дейс­т­ви­тел­но се явя­ва са­мо това, ко­ето се на­ми­ра вън от

Върху то­ва ра­бо­ти етер­но­то тяло, за да го съ­бу­ди от­но­во и до­кол­ко­то е въз­мож­но към живот. Той го за­паз­ва през вре­ме на чо­веш­кия жи­вот въ- п­ре­ки че при са­мо­то му раж­да­не е ве­че осъ­де­но на смърт. То, етер­но­то тяло, го за­паз­ва чрез това, че от­х­вър­ля от ед­на мал­ка част на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм всичко, ко­ето ид­ва от жи­во­тин­с­ко­то и рас­ти­тел­но­то царство, ка­то взе­ма са­мо на­й-б­ла­го­род­ни­те впе­чат­ле­ния на външ­ния се­ти­вен свят.

Чувствувайки дейс­т­ви­тел­но дъл­бо­ко това, то поз­во­ля­ва фак­ти­чес­ки на чо­ве­ка да ви­ди та­зи бла­го­род­на част на чо­веш­кия ор­га­ни­зъм ка­то раз­м­но­же­ния све­щен Граал. И с те­зи две ука­за­ния аз ис­ках днес да покажа, как има­ги­на­ци­ите се явя­ват типично, как за дейс­т­ви­тел­но­то яс­но­вид­с­т­во гле­да­не­то на фи­зи­чес­ко­то тя­ло пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в имагинации. И към на­й-­ве­ли­ки­те имагинации, ко­ито чо­век мо­же да изживее, прина- длежат, по­не за зем­но­то време, има­ги­на­ци­ята на Рая и та­зи на Граала.