Ч Е Т В Ъ Р Т А Л Е К Ц И Я

Ч Е Т В Ъ Р Т А Л Е К Ц И Я

би­тия във времето. Обикновено във външ­ния жи­вот чо­ве­кът е без то­ва чув­с­т­во на времето.

Аз ве­че по­ка­зах малко, как то­ва чув­с­т­во на вре­ме­то се явя­ва ве­че при про­мя­на­та на фи­зи­чес­ко­то тяло, ка­то чрез ед­но езо­те­рич­но раз­ви­тие чо­век ста­ва по­-чув­с­т­ви­те­лен от­нос­но - да ре­чем - ля­то­то и зимата. Но чрез про­мя­на­та на етер­но­то тя­ло съ­из­жи­вя­ва­не­то на външ­на­та смя­на на съ­би­ти­ята ста­ва още по-живо, по-чувствително. И онзи, кой­то оп­ре­де­ле­но вре­ме се е опи­тал с ця­ла­та се­ри­оз­ност да нап­ред­не в сво­ята душа, ще по­чув­с­т­ву­ва ед­на яс­на раз­ли­ка пър­во меж­ду раз­лич­ни­те го­диш­ни вре- мена, да­же меж­ду час­ти на го­диш­ните времена, ще по­чув­с­т­ву­ва вът­реш­но пос­те­пен­но ед­на го­ля­ма раз­ли­ка меж­ду ля­то­то и зимата, меж­ду про- летта, ля­то­то и есента, а съ­що и мно­го по­-мал­ки раздели, пе­ри­оди от вре­ме в те­че­ние на годината. Времето ста­ва един вид жи­во в не­го­во­то напредване. Човек за­бе­ляз­ва постепенно, че до­ла­вя в те­че­ни­ето на вре­ме­то ди­фе­рен­ци­ран живот. Както във фи­зи­чес­ко­то тя­ло от­дел­ни­те ор­га­ни се по­каз­ват диференцирани, как­то те ста­ват вът­реш­но по­-жи­ви и по­-не­за­ви­си­ми ед­ни от други, та­ка час­ти­те на нап­ред­ва­що­то вре­ме ста­ват ня­как­си по-самостоятелни, по­-не­за­ви­си­ми ед­ни от други. И то­ва е свър­за­но с обстоятелството, че с раз­ви­ти­ето на сво­ето етер­но тя­ло чо­век съ­из­жи­вя­ва жи­во­та във външ­ния етер, кой­то ни за­оби­ка­ля навсякъде. Ние сме за­оби­ко­ле­ни не са­мо от въздуха, а сме за­оби­ко­ле­ни нав­ся­къ­де съ­що от етера; оба­че то­зи етер жи­вее един дейс­т­ви­те­лен жи­вот във времето.

Заобикалящият ни етер е та­ка да се ка­же един вид жи­во същество, той живее, и жи­вее раз­лич­но в ре­ду­ва­не то на времето, как­то и са­ми­ят чо­век жи­вее раз­лич­но в сво­ите раз­лич­ни възрасти. И чо­век се на­уча­ва да съ­из­жи­вя­ва нап­ред­ва­що­то вре­ме на външ­ния етер. Така той по­лу­ча­ва все по­ве­че и по­ве­че чув­с­т­во­то за това, ка­къв е на­вън жи­во­тът на жиз­не­ния етер, ко­га­то ид­ва пролетта, ко­га­то наб­ли­жа­ва лятото, ко­га­то ля­то то сти­га до сво­ята вър­хо­ва точка, ко­га­то ля­то­то е на привършване, ко­га­то наб­ли­жа­ва есен­та и ко­га­то тя ве­че е настъпила. Това вът­реш­но те­че­ние на вре­ме­то се на­уча­ва да съ­из­жи­вя­ва човек. Той се на­уча­ва да поз­на­ва ед­на яс­на раз­ли­ка меж­ду то­зи жи­вот лято-пролет, ля­то­-­есен и меж­ду съ­щин­с­кия зи­мен живот. Тази раз­ли­ка ста­ва все по­-­яс­но възприемаема, та­ка че нак­рая чо­век мо­же дейс­т­ви­тел­но да си каже: зе­мя­та жи­вее в нейния етер един са­мос­то­яте­лен жи­вот и жи­ве­ей­ки с вре­ме­то ние плу­ва­ме фор­мал­но в то­зи про­ме­нящ се жи­вот на етера. Когато нас­тъп­ва вър­хът на лятото, ние чув­с­т­ву­ва­ме най-ясно, как в на­ше­то етер­но тя­ло сме пре­да­де­ни та­ка да се ка­же на са­ми­те се­бе си, как за­ед­но със Земята ми­на­ва­ме през един сво­е­об­ра­зен жи­вот така, че то­га­ва Земята ни за­ся­га мал­ко вътрешно; ние сме как­то казах, изос­та­ве­ни на са­ми­те се­бе си и то­га­ва пос­те­пен­но свър­з­ва­ме ед­но по­ня­тие с това, ко­ето окул­ти­стът казва: през ля­то­то е ис­тин­с

Във външния, уп­рав­ля­ван от илюзията (майя) жи­вот чо­ве­кът на дра­го сър­це срав­ня­ва про­лет­та с утрото, ля­то­то с пладнето, есен­та с вечерта. Това срав­не­ние е погрешно, за­що­то в същ­ност не­ща­та не са пред­с­та­ве­ни така. В действителност, ко­га­то срав­ня­ва­ме вът­реш­но­то про­ти­ча­не на Зе- мята с не­що в нас, пролет, лято, есен - в то­ва ре­ду­ва­не есен, зима, про- лет, тряб­ва да срав­ня­ва­ме с буд­но­то със­то­яние на Земята. И ко­га­то го­во­рим за един Дух на Земята, тряб­ва да си представяме, че за оно­ва зем­но полукълбо, къ­де­то лято, през вре­ме на то­ва ля­то Духът на Земята се на­ми­ра та­ка да се ка­же в съ­що­то състояние, в ко­ето ние хо­ра­та се на­ми­ра­ме в на­ше­то със­то­яние на сън.

Естествено при Земята по­ло­же­ни­ето е различно. Човекът сме­ня аб­со­лют­но сво­ето буд­но и сво­ето сън­но състояние, но при Земята то­ва е та- ка, че буд­нос­т­та и съ­нят пре­ми­на­ват та­ка да се ка­же от ед­но­то по­лу­къл­бо в дру­го­то че всъщ­ност Духът на Земята ни­ко­га не спи истински, а ко­га­то пра­ви не­го­ва­та буд­на дейност да бъ­де за­ме­не­на в ед­но по­лу­къл­бо от съня, той пре­на­ся сво­ята буд­на дейност вър­ху дру­го­то полукълбо. Но то­ва тряб­ва да взе­ма­ме за се­га по­-мал­ко под внимание. Ние ис­ка­ме да раз­г­ле­да­ме съ­из­жи­вя­ва­не­то на чо­ве­ка със Земята: тук взе­ма­ме под вни­ма­ние всъщ­ност са­мо ед­но зем­но полукълбо. Тук тряб­ва да си предста- вим, че през вре­ме на ля­то­то Духът на Земята се от­де­ля по оп­ре­де­лен на­чин от сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло и че през вре­ме на ля­то­то то­зи Дух на Земята жи­вее в от­но­ше­ние със сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло Земя та съ­щия живот, кой­то чо­ве­кът жи­вее в от­но­ше­ние със сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло през вре­ме на съня.

През вре­ме на съ­ня фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло ле­жат в леглото; те во­дят един чис­то ве­ге­та­ти­вен живот. За окул­т­ния пог­лед се установява, ч в спя­що­то чо­веш­ко тя­ло се раз­ви­ва не­що ка­то ед­на фи­на вегетация, ка­то ед­но по­кар­ва­не и раз­ви­тие на чис­тия рас­ти­те­лен живот, и из­раз­ход­ва­ни­те през вре­ме на буд­нос­т­та си­ли би­ват от­но­во въз­с­та­но­вя­ва­ни чрез то­зи рас­ти­те­лен живот, та­ка що­то през вре­ме на съ­ня чо­ве­кът има в същ­ност сво­ето лят­но време. И ако пог­лед­не през времето, ко­га­то със сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и със своя Аз се на­ми­ра вън от фи­зи­чес­ко­то тяло, ако на­со­чи пог­лед към жи­во­та на спя­що­то фи­зи­чес­ко тяло, то­зи спящ жи­вот на фи­зи­чес­ко­то тя­ло ще му се пред­с­та­ви така, как­то през про­лет­та и ля­то­то чо­век виж­да да по­кар­ва и се раз­ви­ва рас­ти­тел­ния жи­вот на Земята. Така той ще за­бе­ле­жи един по­къл­ващ и раз­цъф­тя­ващ ле­тен жи­вот в сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло през вре­ме на съня. Но чрез това, че на оби­та­ва­на­та от нас част Земята има през вре­ме на ля­то­то сво­ето спя­що състояние, чо­ве­

Това ед­но твър­де сво­е­об­раз­но усещане, ко­ето чо­век за­поч­ва да до­би­ва ед­но вът­реш­но усе­ща­не за та­зи осо­бе­на част на чо­веш­ко­то етер­но тяло, ко­ято стои на ос­но­ва­та на главата, бла­го­да­ре­ние на това, че през вре­ме на ля­то­то съ­жи­вен зем­ния етер; и той чув­с­т­ву­ва та­ка яс­но раз­ли­ки­те в то­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не раз­лич­но през пролетта, раз­лич­но през ля- тото, раз­лич­но през зи­ма­та и есента. Човек чув­с­т­ву­ва та­ка яс­но раз­ли­ки­те в то­ва вът­реш­но изживяване, че се­га дейс­т­ви­тел­но мо­же да говори, точ­но как­то при фи­зи­чес­ко­то тяло, за ед­но ди­фе­рен­ци­ра­не на частите, за раз­лич­ни животи, през ко­ито ми­на­ва в те­че­ние на лят­но­то време, за яс­но раз­ли­ча­ва­щи­те си ед­ни от дру­ги изживявания.

Друг е животът, кой­то се раз­ви­ва вът­реш­но през ля­то­то и друг е то­зи през есента. Когато го­во­рим за етер­ното тяло, тряб­ва да нап­ра­вим ед­но деление, ко­ето ще нап­ра­вим днес: ще от­де­лим та­ка да се ка­же ед­на осо­бе­на етер­на част, ко­ято стои на ос­но­ва­та на главата.

Това е, ко­ето ис­кам да Ви ски­ци­рам с ня­кол­ко черти, обич­ни приятели. Ако се пред­с­та­вим ски­ци­ра­но човека, мо­жем да си представим, че то­ва етер­но тяло, за ко­ето се­га то­ку­-що говорих, е чув­с­т­ву­ва­но та­ка - а имен но чув­с­т­ву­ва­но е все по­-мал­ко оти­вай­ки нагоре, но из­губ­вай­ки се в не­оп­ре­де­ле­ност -, че то вър­ви за­ед­но с времето. И ние се на­уча­ва­ме пос­те­пен­но да чув­с­т­ву­ва­ме да­же съв­сем ясно, че вър­ху та­зи част на на­ше­то етер­но тя­ло са дейс­т­ву­ва­ли тво­ря­що Същества, ко­ито се сме­нят та­ка да се ка­же ед­ни дру­ги в раз­лич­ни­те времена, през ко­ито ми­на­ва­ме от про­лет­та към есента; ние забелязваме, че вър­ху мо­зъч­на­та част на на­ше­то етер­но тя­ло са ра­бо­ти­ли времената, та­ка че на­ши­ят ете­рен мо­зък е в из­вес­т­но от­но­ше­ние един сло­жен орган. Той е бил един вид съ­че­тан в не­го­ва­та ця­лост от раз­лич­ни­те ду­хов­ни Същества, ко­ито раз­г­ръ­щат тех­ни­те спо­соб­нос­ти в ре­ду­ва­щи­те се времена. Сега ние до­би­ва­ме ед­но по­ня­тие за ед­но мно­го важ­но уче­ние - и се на­уча­ва­ме да чув­с­т­ву­ва­ме пос­те­пен­но то­ва уче­ние в не­гова­та ис­ти­на - за учението, ко­ето е би­ло раз­ви­ва­но осо­бе­но в шко­ли­те на Заратустра.

Това уче­ние казваше, че етер­но­то тя­ло на чо­веш­кия мо­зък е би­ло съз­да­де­но пос­те­пен­но от ду­хов­ния Космос чрез ра­бо­та­та на ду­хов­ни­те Съще- ства, на­ре­че­ни Амшаспанди. И те­зи Амшаспанди дейс­т­ву­ват така, че те
имат тях­но­то гос­под­с­т­во през вре­ме на лятото, а имен­но и днес още имат тях­но­то гос­под­с­т­во така, че се сме­нят ед­ни други, ка­то пър­ви­ят има гос­под­с­т­во­то през пролетта, ра­но през пролетта, вто­ри­ят в раз­га­ра на про­лет­та и т.н. до шес­тия и седмия. Седем, съ­от­вет­но шест та­ки­ва ду­хов­ни Същества дейс­т­ву­ват във вре­ме­то сме­няй­ки се ед­ни дру­ги и те са тво­ря­щи­те Духове, ко­ито - бла­го­да­ре­ние на това, че се сме­нят ед­ни дру­ги и ко­га­то еди­ни­ят за­вър­ш­ва сво­ята дейност вли­за в дейс­т­вие дру­ги­ят -, те про­из­веж­дат ед­но та­ко­ва слож­но същество, как­во­то е етер­но­то тяло, осо­бе­но то­ва на чо­веш­кия мозък.

Следователно в на­шия мо­зък дейс­т­ву­ват шест до се­дем сме­ня­щи се ед­ни дру­ги ду­хов­ни Същества и ние ще раз­бе­рем фи­зи­чес­кия мо­зък на чо­ве­ка са­мо тогава, ко­га­то ще си кажем: тук дейс­т­ву­ва един дух, кой­то мо­же да бъ­де чув­с­т­ву­ван осо­бе­но ра­но през про­лет­та - той из­п­ра­ща лъ­че­зар­но сво­ите сили, ко­ито са пър­во етер­ни сили; след то­ва в къс­на про­лет ид­ва вто­ри­ят дух, кой­то от­но­во из­п­ра­ща сво­ите лъ­че­зар­ни си­ли (ри­сун­ка­та е нап­ра­ве­на на дъската). Следователно етер­ни­те си­ли на то­зи вто­ри Дух лъ­че­за­рят в съ­що­то пространство. Третият Дух от­но­во из­п­ра­ща лъ­че­зар­но сво­ите етер­ни си­ли вът­ре в мо­зъ­ка и та­ка се об­ра­зу­ва та­зи етер­на част на чо­веш­кия мо­зък по та­къв начин, че в ре­ду­ва­щи­те се вре­ме­на в съ­що­то прос­т­ран­с­т­во из­п­ра­щат сво­ите етер­ни си­ли Духовете, ко­ито се сме­нят ед­ни други.

Сега тряб­ва да ни бъ­де ясно, че ние мо­жем са­мо да чув­с­т­ву­ва­ме оп­ре­де­ле­ни връз­ки на това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в на­шия мо­зък ка­то род­с­т­во с те­зи Духове, ко­ито днес раз­ви­ват вън от нас тех­ни­те етер­ни сили. Защото Окултизма ни учи, че това, ко­ето аз то­ку­-що описах, е ста­на­ло ве­че на Ста­ра­та Луна; та­ка що­то не тряб­ва да вярваме, че те­зи духове, ко­ито - как­то мо­жем да ка­жем - имат гос­под­с­т­во през лятото, дейс­т­ву­ват още и днес и из­лъч­ват фор­ми­ра­щи сили. Заложбите, ко­ито те­зи Духове дейс­т­ви­тел­но са влъ­чи­ли през вре­ме на ста­ра­та Луна, чо­ве­кът ги е до­не­съл със се­бе си в зем­но­то съществувание; но по­не­же ги но­си та­ка в сво­ето етер­но тя­ло той и днес още до­ла­вя - днес, ко­га­то те­зи ду­хов­ни съ­щес­т­ва ня­мат ве­че ни­как­во не­пос­ред­с­т­ве­но вли­яние вър­ху на­ше­то етер­но тя­ло в мо­зъ­ка - той още до­ла­вя днес род­с­т­во­то с тях и то­ва е, ко­ето той до­ла­вя през лятото. Той чув­с­т­ву­ва през ран­на про­лет пър­вия от те­зи Духове, кой­то днес имат ед­на дру­га за­да­ча на­вън в етера; но той чувствува, че от не­го про­из­хож­да това, ко­ето но­си в се­бе си, ко­ето е при­ел през вре­ме на Старата Луна; чо­век се чув­с­т­ву­ва в то­ва вре­ме сро­ден с него. Това е мощ­ното откритие, ко­ето чо­век мо­же да нап­ра­ви в те­че­ние на сво­ето езо­те­рич­но развитие: че в те­че­ние на вре­ме­то из­жи­вя­ва в се­бе си не­що ка­то ед­но ко­пие на ду­хов­но дейс­т­ву­ва­щи­те същества, ко­ито имат днес ве­че ед­на съв­сем дру­га за­да­ча от­кол­ко­то по-рано, ко­ито в ми­на­ло­то са
би­ли сът­во­ря­щи съ­щес­т­ва вър­ху на­ше­то същество. През вре­ме на об­ра­зу­ва­не­то на Земята след то­ва се е ро­дил фи­зи­чес­ки­ят мо­зък ка­то ед­но копие, ка­то един от­пе­ча­тък на това, ко­ето ве­че се е раз­ви­ло чрез те­зи ду­хов­ни кос­ми­чес­ки влияния, ка­то един ете­рен пър­во­об­раз през вре­ме на ста­ра­та Луна. Аз на­ри­су­вах та­зи част на на­ше­то етер­но тя­ло от­во­ре­на нагоре, за­що­то тя дейс­т­ви­тел­но е чув­с­т­ву­ва­на така. Тя е чув­с­т­ву­ва­на така, че, щом я /Виж ри­сун­ка №1/ въз­п­ри­емем в са­ми­те нас, ние по­лу­ча­ва­ме фак­ти­чес­ки чувството: ти се раз­т­ва­ряш тук на­вън в ду­хов­ни­те све-

рис. 1

тове, сто­иш във връз­ка с ду­хов­ни­те светове, ко­ито са пос­то­ян­но над те- бе. Съществува още ед­но усещане, ко­ето чо­век посте­пен­но раз­ви­ва в езо­те­рич­ния жи­вот по от­но­ше­ние на та­зи част на етер­но­то тя­ло . . . Об- що взе­то ни­как не е лес­но хо­ра­та да се раз­би­рат вър­ху те­зи неща, все пак мо­жем да се разберем. Положението е такова, ка­то че фактически, ко­га­то чо­век за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва етер­но­то тяло, той се чув­с­т­ву­ва ка­то пла­ващ в по­то­ка на времето. Обаче за та­зи етер­на част на мо­зъ­ка е така, той чувствува, ка­то че взе­ма със се­бе си времето, сле­до­ва­тел­но не са­мо плу­ва нататък, а взе­ма със се­бе си те­ча­що­то време.

Действително чо­век но­си мно­го не­що от ми­на­ло­то вре­ме в та­зи етер­на част на главата: той но­си вът­ре в се­бе си вре­ме­то на Старата Луна; за­що­то същественото, ко­ето се е ро­ди­ло там, то се е ро­ди­ло през вре­ме на Старата Луна и чо­ве­кът но­си в се­бе си по­то­ка на Старата Лунна епоха, но­си го в етер­на­та част на своя мозък. И ко­га­то се­га чо­век за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва така, то­ва е ка­то един спо­мен за епо­ха­та на ста­ра­та Луна. Ко- йто си съз­да­ва ед­но по­ня­тие за вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния, ко­ито вче­ра бя­ха из­не­се­ни ка­то из­жи­вя­ва­ния на темпераментите, той мо­же съ­що да разбере, ко­га­то се казва, че окултистът, кой­то се на­уча­ва да чув­с­т­ву­ва по то­зи на­чин вът­реш­нос­т­та на етер­но­то тя­ло на сво­ята глава, ко­га­то се кон­цен­т­ри­ра осо­бе­но вър­ху та­зи етер­на част на главата, той ви­на­ги чув­с­т­ву­ва то­ва кон­цен­т­ри­ра­не вър­ху етер­на­та част на сво­ята гла­ва с ед­но
ме­лан­хо­лич­но настроение, ка­то раз­ля­то в езо­те­рич­но­то раз­ви­тие ме­лан­хо­лич­но нас­т­ро­ение в сво­ята глава. И от то­ва ме­лан­хо­лич­но нас­т­ро­ение се раз­ви­ва пос­те­пен­но във вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не ед­но раз­би­ра­не за та­ки­ва неща, как­ви­то бя­ха опи­са­ни на на­ши­те при­яте­ли при окул­т­но­то опи­са­ние на ста­ра­та Луна.

Естествено езо­те­рич­но­то раз­ви­тие тряб­ва да оти­де още мно­го по-далеч, ко­га­то ис­ка­ме дейс­т­ви­тел­но да опи­шем от­дел­ни­те от­но­ше­ния вър­ху ста­ра­та Луна; но вие виждате, как за­поч­ват нещата, ко­ито во­дят до ед­но та­ко­ва описание. Вие виждате, че не­що из­п­лу­ва вът­ре в са­мия човек, не- що, ко­ето бих ме мог­ли да на­ре­чем ме­лан­хо­ли­ята на не­го­ва­та глава, вът­ре в ко­ето нас­т­ро­ени­ето се ди­фе­рен­ци­ра ед­но виж­да­не ка­то ед­но въз­по­ме­на­тел­но виж­да­не в ед­но пра­да­леч­но минало, в ста­ра­та Лунна епоха. И же­ла­тел­но би било, обич­ни приятели, от та­ки­ва описания, как­ви­то то­ку­-що бя­ха дадени, да прецените, как нап­ред­ва всъщ­ност езо­те­рич­но­то раз- витие, как се из­хож­да от ед­но оп­ре­де­ле­но изживяване, как то­ва из­жи­вя­ва­не ни учи да поз­на­ем пър­во (в то­зи слу­чай нап­ри­мер ка­то един спо­мен за ед­но пра­да­леч­но минало, от ко­ето чо­век е взел със се­бе си в нас­то­яще­то по­то­ка на времето) и един вид от­но­во се на­уча­ва да раз­ви­ва оно- ва, ко­ето е би­ло ня­ко­га преживяно. Преценете от това, че на­ис­ти­на оку- л­тис­тът не го­во­ри за ня­как­ви фантазии, ко­га­то да­ва он­зи стро­еж на Все- лената, кой­то се прос­ти­ра об­рат­но в ми­на­ло­то до епо­хи­те на ста­ра­та Луна, на ста­ро­то Слънце и на ста­рия Сатурн, а, ко­га­то пос­то­ян­с­т­ву­ва­ме с търпение, да до­би­ем ед­но по­ня­тие за пос­те­пен­но вжи­вя­ва­не в она­зи мощ­на ве­ли­ка кар­ти­на на све­та ко­ято без съм­не­ние при­над­ле­жи на ед­но прад­рев­но минало, ко­ято оба­че от­но­во мо­же да бъ­де из­ви­ка­на в съз­на­ни­ето от нас­то­ящия живот. Необходимо е са­мо да стиг­не­те до там, да из­жи­ве­ете в се­бе си нап­ри­мер ми­на­ли яв­ле­ния на времето, ко­ито се на­ми­рат един вид на­ви­ти вът­ре в нас, и след то­ва да ги развиете.

Различно би­ва из­жи­вя­но етер­но­то тяло, она­зи част на етер­но­то тяло, ко­ято при­над­ле­жи на сред­на­та част на човека. По по­со­ка на­вън усе­ща­не­то се изгубва; вът­реш­но­то се въз­п­ри­ема приб­ли­зи­тел­но така, че мо­жем да кажем: то­ва на­ри­су­ва­но­то тук в сре­да­та има ед­ни вид фор­ма­та на яйце, то е усе­ща­но раз­де­ле­но от дру­га­та част.

Ако от­де­лим та­зи сред­на част на етер­но­то тя­ло ка­то ед­но осо­бе­но изжи- вяване, ние тряб­ва да кажем: онзи, кой­то чрез ед­но езо­те­рич­но раз­ви­тие сти­га до там, да из­пи­та ди­фе­рен­ци­ра­ния жи­вот на та­зи сред­на част на чо­ве­ка в се­бе си, той има то­га­ва чувството, че в та­зи част на етер­но­то тя­ло един вид плу­ва за­ед­но с по­то­ка на времето. И фак­ти­чес­ки в та­зи част на етер­но то тя­ло чо­век яс­но усе­ща съизживяването, жи­ве­ене­то за­ед­но с ди­фе­рен­ци­ра­ния в ре­ду­ва­що­то се вре­ме ете­рен жи­вот на Земята.

Който нап­ред­ва езотерично, чув­с­т­ву­ва имен­но в та­зи част, как през ран­на про­лет вър­ху не­го дейс­т­ву­ват та­ка да се ка­же дру­ги Духове, раз­лич­ни от тези, ко­ито дейс­т­ву­ват през ля­то­то и есента. Това е един вид съиз- живяване, по­-точ­но ка­за­но един вид съв­мес­т­но плуване. Благодарение на то­ва съ­що та­зи част се от­де­ля от ос­та­на­ло­то етер­но тя­ло и ние имаме, ко­га­то мо­жем да нав­ле­зем в та­ки­ва неща, ние има­ме за та­зи част на ете- р­но­то тя­ло ед­но чувство, ко­ето се ко­ле­бае меж­ду флег­ма­тич­но­то и сан­г­ви­нич­но­то настроение. Това чув­с­т­во при­ема на­й-­раз­но­об­раз­ни­те ню­ан­си меж­ду флег­ма­тич­но­то и сан­г­ви­нич­но­то настроение.

Например през вре­ме на про­лет­та то е по­ве­че един вид вървене, един вид дви­же­ние в етер­но­то тя­ло за­ед­но с по­то­ка на вре­ме­то (във фи­зи­чес­ко­то тя­ло то­ва се из­ра­зя­ва на­пъл­но различно), а към есен­та то е по­ве­че един вид за­щи­та­ва­не ед­но от­б­лъс­к­ва­не на по­то­ка на времето. След то­ва ед­на тре­та част на етер­но­то тя­ло е усе­ща­на така, че ние чув­с­т­ву­ва­ме та­зи част про­ти­чай­ки на­до­лу в неопределеността, ка­то че тя из­чез­ва вът­ре в Земята, но се разпростира. Това са три­те час­ти на етер­но­то тяло, ко­ето мо­жем да усе­ща­ме от­де­ле­ни ед­ни от други. Това би пред­с­тав­ля­ва­ло вът­реш­но­то усещане, вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не на етер­но­то тяло; но яс­но­ви­де­ца то­ва не би се пред­с­та­вя­ло по то­зи начин, ко­га­то той би наб­лю­да­вал етер­но­то тя­ло на един друг човек, а то­ва е вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не на етер­но­то тяло. Това из­жи­вя­ва­не би­ва из­ме­не­но съ­щес­т­ве­но чрез факта, че съ­щес­т­ву­ва ед­на чет­вър­та част на етер­но­то тяло, яс­но раз­г­ра­ни­че­на ка­то ед­на фор­ма на яйце, ко­ято в същ­ност при­ема чо­ве­ка в се­бе си.

От раз­лич­ни­те усещания, ко­ито има­ме по от­но­ше­ние на те­зи час­ти на етер­но­то тяло, ние пос­те­пен­но си съз­да­ва­ме та­ки­ва усещания, че до­би­ва­ме чувството, ка­то че има­ме вът­реш­но впе­чат­ле­ние от етер­но­то тя­ло ка­то от ед­на външ­на форма. И то­га­ва етер­но­то тя­ло се оц­ве­тя­ва и ние по­лу­ча­ва­ме впечатлението, ка­то че тук в та­зи част на етер­но­то тя­ло има един вид син­ка­ва или син­ка­во­ви­оле­то­ва аура.

Тази част, ко­ято от­го­ва­ря на гла­ва­та е съ­що син­ка­ва или, спо­ред ес­тес­т­во­то на човека, синкавовиолетовата, но на­до­лу пос­те­пен­но пре­ми­на­ва в зеленикаво. Средната част има ед­но яс­но жъл­то­-чер­ве­ни­ка­во оц­ве­те­ния - ко­га­то чо­век мо­же да чув­с­т­ву­ва цве­та -, а дол­на­та част има един яс­но чер­вен или тъм­но чер­вен цвят, коя то оба­че лъ­че­за­ри и чес­то пъ­ти оти­ва да­леч навън. Силите, ко­ито дейс­т­ву­ват в /Виж ри­сун­ка № 1/ те­зи че­ти­ри части, са диференцирани, та­ка що­то онова, ко­ето чо­век има ка­то вът­реш­ни усещания, не се про­явя ват точно. Когато оба­че ги гле­да­ме яс­но­вид­с­ки от вън, силите, ко­ито се на­ми­рат в та­зи на­й-­външ­на аура, дейс­т­ву­ват натискащо, сплес­к­ва­що гор­на­та част ко­га­то гле­да­ме отвън, по­лу­ча­ва­ме впечатлението, ка­то че гор­на­та етер­на част на гла­ва­та е не­год­на спо­ред фор­ма­та на главата, на­го­де­на е на­пъл­но спо­ред та­зи форма, но е

Когато се на­учи­те в езо­те­рич­но­то раз­ви­тие да об­ръ­ща­те вни­ма­ние на настроението, в сми­съл на оне­зи ос­нов­ни настроения, ко­ито са за­ло­же­ни в етер­но­то тя­ло и ко­ито бя­ха оха­рак­те­ри­зи­ра­ни вчера, по­лу­ча­ва се, че за на­й-­дол­на­та част на етер­но­то тя­ло се чув­с­т­ву­ва ка­то ед­но хо­ле­рич­но настроение. Така се ди­фе­рен­ци­рат за раз­лич­ни­те час­ти на на­ше­то етер­но тя­ло от­дел­ни­те темпераменти.

Горната част на етер­но­то тя­ло е нас­т­ро­ена меланхолично, сред­на­та част е нас­т­ро­ена в сме­ня­щи се със­то­яния флегматично-сангвинично, а дол­на­та холерично. И мо­ля Ви мно­го доб­ре да обър­не­те внимание, че то­ва опи­са­ние ва­жи за етер­но­то тяло. Който не пре­це­ня­ва точ­но това, мо­же нап­ри­мер мно­го лес­но да из­пад­не в грешки, ако взе­ма не­ща­та повърхно- стно. Обаче кой­то пре­це­ня­ва точ­но това, ще бъ­де до на­й-­ви­со­ка сте­пен фрапиран, впечатлен, виж­дай­ки съв­па­де­ни­ето на то­ва ко­ето бе опи­са­но с оп­ре­де­ле­ни яв­ле­ния в живота. Опитайте се нап­ри­мер да про­учи­те хо­ле­ри­ци­те -, то­ва е ин­те­рес­но до на­й-­ви­со­ка степен. Според това, ко­ето бе казано, при хо­ле­ри­ка дол­на­та част на етер­но­то тя­ло тряб­ва да бъ­де осо­бе­но из­пък­ва­що развита; та­зи част ще пре­об­ла­да­ва над дру­ги­те ча- сти. Благодарение на ко­ето чо­ве­кът ще бъ­де холерик.

Естествено дру­ги­те час­ти съ­що са развити, оба­че дол­на­та част ще из­пък­ва осо­бе­но много. Но ко­га­то дол­ната част на етер­но­то тя­ло е осо­бе­но раз­ви­та ка­то етер­но тяло, ко­га­то тя има там сво­ите мощ­ни сили, то­га­ва ви­на­ги се явя­ва не­що друго: че имен­но фи­зи­чес­ко­то тя­ло е по­-къ­со в та­зи част, че фи­зи­чес­ко­то тя­ло мо­же да по­ка­же в та­зи на­со­ка не­дос­та­тъч­но развитие, имен­но в те­зи части, ко­ито са под­ло­же­ни на та­зи част на етер­но­то тяло. Следователно от то­ва би се по­лу­чи­ло например, че при из­ра­зе­ни холерици, ко­ито се явя­ват в жи­во­та ка­то такива, ана­то­ми­чес­ко­то ус­т­ройс­т­во на оп­ре­де ле­ни органи, ко­ито от­го­ва­рят на та­зи част на етер­но­то тяло, по­каз­ват един вид скъсяване. Моля Ви про­че­те­те ана­то­ми­чес­ко­то ус­т­ройс­т­во на един Наполеон и ще бъ­де­те фра­пи­ра­ни от това, ко­ето ще ви се пред­с­та­ви там ка­то ед­но доказателство. Когато чо-­

век за­поч­ва да про­уч­ва те­зи скри­ти стра­ни на чо­веш­ка­та природа, то­га­ва той ще се на­учи да раз­би­ра дейс­т­ви­тел­но това.

Сега Вие мо­же­те да за­да­де­те въпроса: как това, ко­ето вче­ра казахте, съв­па­да с това, ко­ето днес казахте? То съв­па­да напълно. Вчера ние го­во­рих­ме за 4-те темперамента. Те са обус­ло­ве­ни чрез си­ли­те на етер­но­то тяло. И действително: жи­во­тът на етер­но­то тя­ло се от­на­ся към вре­ме­то така, как­то устройство, ди­фе­рен­ци­ра­не­то са от­на­ся към пространството.

Физическото тя­ло ста­ва по­-жи­во в се­бе си в пространството, то се ди­фе­рен­ци­ра един вид в не­го­ви­те от­делни органи; етер­но­то тя­ло ста­ва по-живо, ка­то не­го­ви­те час­ти се ди­фе­рен­ци­ра във вре­ме то, т. е. ка­то жи­во­тът на вре­ме­то би­ва съ­из­жи­вян по ред в са­мос­то­ятел­ни час­ти и органи. Действително при ме­лан­хо­ли­ка на ос­но­ва­та ле­жи това, че той пос­то­ян­но доп­ри­на­ся от това, ко­ето из­жи­вя­ва във времето, до­на­ся в се­бе си не­що минало. Който мо­же да вник­не в етер­но­то тя­ло на меланхолика, ще открие, че то­ва етер­но тя­ло пос­то­ян­но но­си в се­бе си треп­те­ни­ята на то- ва, ко­ето е пре­жи­вял в ми­на­ли­те времена. Сега аз не раз­би­рам с те­зи ду­ми това, ко­ето бе спо­ме­на­то тук при чо­веш­кия мозък, ко­ето се от­на­ся за пра­да­леч­ни времена, а това, ко­ето обик­но­ве­но се на­ри­ча меланхолия: тук се въз­буж­да пре­дим­но етер­ни­ят жи­вот на гла­ва­та в оп­ре­де­ле­но вре­ме - да ре­чем - в младостта; и то­га­ва това, ко­ето би­ва възбудено, е пов­ли­яно та­ка силно, че в по­-къс­на въз­раст чо­век все още но­си в се­бе си ка­то ме­лан­хо­лик треп­те­ния на етер­но­то тяло, ко­ито са се от­пе­ча­та­ли в младостта, до­ка­то при не­ме­лан­хо­ли­ка те­зи треп­те­ния са из­чез­на­ли вече. При флег­ма­ти­ка и сан­г­ви­ни­ка има­ме един вид плу­ва­не за­ед­но с вре- мето; са­мо че при флег­ма­ти­ка съ­щес­т­ву­ва ня­как­си ед­но на­пъл­но рав­но­мер­но плу­ва­не в по­то­ка на времето, до­ка­то при сан­г­ви­ни­ка се сме­ня по­-бър­зо­то вът­реш­но из­жи­вя­ва­не с по­-бав­но­то из­жи­вя­ва­не от­нос­но външ­но про­ти­ча­щия по­ток на времето. Напротив хо­ле­ри­кът се опъва, съп­ро­тив­ля­ва се - и то­ва е осо­бе­но­то -, той се опъ­ва сре­щу времето, ко­ето ид­ва към него, ко­ето един вид те­че от бъ­де­ще­то към него. Следователно хо­ле­ри­кът от­х­вър­ля един вид от се­бе си вре­ме­то и бър­зо се ос­во­бож­да­ва от трептенията, ко­ито вре­ме­то пре­диз­вик­ва в не­го­во­то етер­но тяло. Ето за­що ме­лан­хо­ли­кът но­си на­й-м­но­го в се­бе си пос­лед­с­т­ви­ята на треп­те­ни­ята от пре­жи­вя­но­то в миналото; хо­ле­ри­кът но­си на­й-­мал­ко в се­бе си те­зи пос­лед­с­т­вия на пре­жи­вя­но­то в миналото. Вземете мал­ко гро­тес­к­но­то срав­не­ние с гу­ме­на­та топка, от ко­ято е бил на­пъл­но из­пом­пен възду- хът, при меланхолика, и на­пом­па­на­та гу­ме­на топ­ка при холерика. Мо- жете да при­ло­жи­те то­ва срав­не­ние съ­що и тук.

Напомнената топ­ка труд­но мо­же да бъ­де на­тис­на­та на­вът­ре чрез ре­ду­ва­щи­те се събития; тя от­х­вър­ля съ­би­ти­ята от се­бе си, по­ра­ди ко­ето не ос­та­вя съ­би­ти­ята да про­дъл­жат да треп­тят в нея силно, как­то те­зи съ­би­тия

Добре е, ко­га­то чо­век ис­ка въ­об­ще да раз­бе­ре етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­веш­ко­то същество, той да ус­вои представата, че фи­зи­чес­ко­то тя­ло е пре­дим­но ед­но прос­т­ран­с­т­ве­но тяло, че етер­но­то тя­ло е пре­дим­но ед­на същ­ност на времето, ед­на вре­ме­ва същност. Ние ни­как не раз­би­ра­ме етер­но­то тяло, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме са­мо ка­то ед­на прос­т­ран­с­т­ве­на същност. И ед­на та­ка­ва рисунка, как­ва­то бе нап­ра­ве­на тук, е в същ­ност са­мо ед­но изоб­ра­же­ние в прос­т­ран­с­т­во­то за това, ко­ето е етер­но­то тяло, за про­ти­ча­щия във вре­ме то и обяс­ня­ва­щия се с вре­ме­то жи­вот на етер­но­то тяло. Понеже жи­во­тът на етер­но­то тя­ло про­ти­ча във времето, по­не­же не­го­ви­ят жи­вот е един жи­вот във времето, за­то­ва с на­ше­то етер­но тя­ло ние съ­из­жи­вя­ва­ме времето, т. е. външ­ния по­ток на съ­би­ти­ята във времето.

Човекът изживява, съ­из­жи­вя­ва още един друг по­ток на съ­би­ти­ята във времето, ко­га­то ми­на­ва през ед­но окул­т­но развитие. В обик­но­ве­ния жи­вот то­зи по­ток от съ­би­тия би­ва мал­ко възприеман, но той би­ва въз­п­ри­еман при ед­но по­-ви­со­ко раз­ви­тие на душата: то­ва е про­ти­ча­не­то на де- ня. Защото по оп­ре­де­лен на­чин Духовете на те­че­ни­ето на го­ди­на­та дей- с­т­ву­ват с по­-с­ла­би си­ли съ­що в те­че­ни­ето на деня. Нали съ­що­то Слънце е това, ко­ето обус­ла­вя те­че­ни­ето на го­ди­на­та и те­че­ни­ето на деня!

Онзи, кой­то е ми­нал през ед­но езо­те­рич­но развитие, ще от­к­рие скоро, че съ­щес­т­ву­ва ед­но та­ко­ва род­с­т­во меж­ду не­го­во­то етер­но тя­ло и това, ко­ето ста­ва във външ­ния етер, че та­ка да се ка­же той ще стои по друг на­чин сре­щу Духовете на утрото, по друг на­чин сре­щу Духовете на обе­да и сре­щу те­зи на вечерта. Духовете на ут­ро­то ни про­буж­дат така, че ние се чув­с­т­ву­ва­ме та­ка да се ка­же по­-въз­бу­де­ни в на­ше­то етер­но тя­ло за ед­на дейност, ко­ято кло­ни по­ве­че към ума, към разума, ко­ято мо­же да раз­мис­ли по­ве­че вър­ху преживяното, ко­ято мо­же да об­ра­бо­ти по­ве­че с раз­съ­дъ­ка наб­лю­да­ва­но­то в спомена. При оти­ва­не­то към плад­не те­зи си­ли на раз­съ­дъ­ка пос­те­пен­но намаляват, чо­век чувствува, как вът­реш­но ра­бо­тят им­пул­си­те на волята. Макар и към обяд чо­век да за­поч­ва та­ка да се ка­же да бъ­де по­-мал­ко ра­бо­тос­по­со­бен от­нос­но външ­ни­те ра­бот­ни сили, от­кол­ко­то сутринта: вът­реш­но си­ли­те на во­ля­та ра­бо­тят повече. И ко­га­то след то­ва наб­ли­жа­ва вечерта, то­га­ва ид­ват про­из­во­ди­тел­ни­те си- ли, то­ва ко­ето е свър­за­но по­ве­че с фантазията. Така се раз­ли­ча­ват по от­но­ше­ние на тех­ни­те за­дъл­же­ния ду­хов­ни­те Същества, ко­ито из­п­ра­щат тех­ни­те си­ли в зем­ни­те от­но­ше­ния на жиз­не­ния етер.

Можем да бъ­дем убедени, че пос­те­пен­но ще се на­учим все по­ве­че да раз­би­ра­ме - кол­ко­то по­ве­че ще сме пре­одо­ле­ли ця­ло­то ма­те­ри­алис­тич­но нас­т­ро­ение на на­ше­то време. Ние ще се на­учим да дър­жим смет­ка въ­об­ще за прис­по­со­бя­ва­не­то на чо­веш­ко­то етер­но тя­ло към про­ти­ча­не­то на времето. Ще дой­де време, ко­га­то на хо­ра­та ще им из­г­леж­да странно, ко­га­то в пре­до­бед­ни­те учи­лищ­ни ча­со­ве се пре­по­да­ва един учи­ли­щен предмет, кой­то изис­к­ва осо­бе­но ра­бо­та на въображението, на фантазия- та, как­то днес ще им се виж­да странно, ко­га­то ня­кой об­ли­ча през ме­сец ав­густ своя ко­жух или пос­ред зи­ма но­си тън­ка дреха. Без съм­не­ние днес ние сме още твър­де да­ле­че от те­зи неща; но те ще дойдат мно­го по­-ра­но от­кол­ко­то вяр­ват хората. Ще дой­де време, ко­га­то об­що взе­то (от­но­во ще съ­щес­т­ву­ва раз­ли­ка меж­ду лят­но­то и зим­но то време), но ще дой­де време, ко­га­то хо­ра­та ще разберат, че е не­що не­ра­зум­но и без­с­мис­ле­но учи­лищ­ни­те ча­со­ве да бъ­дат под­ре­де­ни как­то то­ва се вър­ши се­га пра­вил­но ще бъ­де те да бъ­дат под­ре­де­ни така, че сут­рин да има ня­кол­ко часа, след то­ва обе­дът да ос­та­не сво­бо­ден про­дъл­жи­тел­но вре­ме и след то­ва ве­чер­та от­но­во да бъ­дат пос­та­ве­ни ня­кол­ко часа. Може би спо­ред днеш­но­то раз­п­ре­де­ле­ние на вре­ме­то то­ва ще из­г­леж­да неп­рак­тич­но съ­об­ра­зе­но с при­ро­да­та на човека. И ча­со­ве­те по ма­те­ма­ти­ка ще бъ­дат раз­п­ре­де­ле­ни сутринта, а че­те­не­то на по­ети във ве­чер­ни­те часове. Днес ние се на­ми­ра­ме имен­но в ед­но време, в ко­ето раз­би­ра­не­то на те­зи не­ща е зат­ру­па­но чрез ма­те­ри­алис­тич­но­то схващане, ко­ето днес об­ра­зу­ва един го­лям прилив; та­ка що­то днес ще се слу­чи хо­ра­та да счи­тат ка­то мно­го глу­па­во това, ко­ето всъщ­ност е най-разумното, ако се взе­ме под вни­ма­ние ця­ла­та при­ро­да на човека.

Друг един ре­зул­тат ще бъ­де този, че бла­го­да­ре­ние на езо­те­рич­но­то раз­ви­тие чо­ве­кът все по­ве­че ще за­поч­не да чув­с­т­ву­ва през зимата: аз не съм зат­во­рен с мо­ето вът­реш­но етер­но тя­ло как­то през лятото, а вли­зам все по­ве­че във връз­ка с не­пос­ред­с­т­ве­ния дух на земята. Той ще чув­с­т­ву­ва раз­ли­ка­та така, че през вре­ме на ля­то­то ще си каже: ти жи­ве­еш се­га с духовете, ко­ито са ра­бо­ти­ли над те­бе в прад­рев­ни вре­ме­на и чи­ято ра­бо­та ти но­сиш със се­бе си, до­ка­то не­пос­ред­с­т­ве­ни­ят жиз­нен дух на зе­мя­та се­га през ля­то­то е да­леч от тебе. През зи­ма­та ще мъл­чат по­ве­че вът­реш­ни­те трептения, ко­ито чо­век но­си със се­бе си от древ­ни вре­ме­на имен­но в главата; той ще се чув­с­т­ву­ва свър­зан с ду­ха на земята, ще се на­учи да разбира, че ду­хът на зе­мя­та е бу­ден през зимата. Както спи през ля­то­то Духът на Земята виж­да как ид­ва по­къл­ва­щи­ят и раз­цъф­тя­ващ се рас­ти­те­лен жи­вот в не­го­во­то соб­с­т­ве­но тяло. През зи­ма­та Духът на Земята е буден; зе­мя­та е свър­за­на с бо­дър­с­т­ву­ва­щия дух, как­то чо­ве­кът е свър­зан със своя бу­ден дух през вре­ме на будността. Когато чрез езо­те­рич­ни­ят жи­вот чо­век си съз­да­ва ед­но чув­с­т­во за това, пос­лед­с­т­ви­ето е: той се на­

Именно то­ва съ­из­жи­вя­ва­не с вът­реш­ния етер ста­ва по­-чув­с­т­ви­тел­но кол­ко­то чо­век нап­ред­ва по­ве­че в сво­ето езо­те­рич­но развитие. И ко­га­то чо­век ис­ка въ­об­ще да раз­вие по съ­от­вет­ния на­чин сво­ето етер­но тяло, той тряб­ва - как­то тряб­ва пър­во да по­тис­не се­тив­но­то въз­п­ри­ятие - той тряб­ва пос­те­пен­но да из­к­лю­чи мисленето; той тряб­ва да из­к­лю­чи имен­но аб­с­т­рак­т­но­то мис­ле­не и пос­те­пен­но да пре­ми­не към конкретното, към об­раз­но­то мислене; той тряб­ва да пре­ми­не от мис­ле­не­то към ми­съл­та и след то­ва съ­що да ос­та­ви да от­пад­не мисълта. Обаче тогава, ко­га­то чо­век съз­да­де сво­ето праз­но съзнание, ко­га­то ос­та­вя мис­ли­те да отпад- нат, как­то на­ми­ра­те то­ва опи­са­но в мо­ята кни­га "Тайната Наука", то­га­ва той чувствува, как жи­ве­ещо­то в не­го мис­ле­не из­чез­ват надолу, как един вид се сто­пя­ва това, ко­ето до се­га е про­из­веж­дал ка­то свое мис­ле­не чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни усилия. В за­мя­на на то­ва оба­че той се чув­с­т­ву­ва осо­бе­но ожи­вен от мисли, ко­ито се вли­ват в не­го ка­то от не­поз­на­ти свето- ве, ко­ито съ­щес­т­ву­ват за него.

Това е един пре­ход в чо­веш­кия ду­ше­вен живот, кой­то мо­жем да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме приб­ли­зи­тел­но (мо­ля Ви да не раз­би­ра­те кри­во израза) така, че чо­век си казва: аз прес­та­вам да бъ­да умен и за­поч­вам да ста­вам мъ- дър. Това е нещо, с ко­ето чо­век свър­з­ва на­пъл­но оп­ре­де­ле­ни понятия. Остроумието, ко­ето чо­век си из­ра­бот­ва вът­реш­но чрез раз­съ­дъч­на­та сила, чрез ума, кой­то е ед­но зем­но благо, изчезва. А имен­но във вът­реш­но­то схва­ща­не чо­век сти­га до там че той го це­ни осо­бе­но високо; за­що­то той чув­с­т­ву­ва пос­те­пен­но да прос­вет­ва в се­бе си по­да­ре­на­та му от бо­го­ве­те мъдрост. Моля да не раз­бе­ре­те кри­во то­зи израз; за­що­то из­жи­вя­ва­не­то ме до­веж­да до там, да мо­га да го из­пол­зу­вам то­зи из­раз без как­ва­то и да е нескромност, да мо­га да го из­пол­зу­вам в пъл­но сми­ре­ние
и скромност. По от­но­ше­ние на по­да­ре­на­та от Боговете Мъдрост чо­век ста­ва ве­че все по­-с­ми­рен и по-смирен; чо­ве­кът е горд и ви­со­ко­ме­рен всъщ­ност са­мо по от­но­ше­ние на из­ра­бо­те­но­то от не­го остроумие. И то- гава, ко­га­то е имал то­ва изживяване, той чув­с­т­ву­ва постепенно, ка­то че та­зи мъдрост, та­зи по­да­ре­на от Боговете Мъдрост се вли­ва в него, вли­ва се в етер­но­то тяло, из­пъл­ва етер­но­то тяло. Това е мно­го важ­на опит- ност, ко­ято чо­век има; за­що­то той има та­зи опит­ност по един сво­е­об­ра­зен начин. Той е по­лу­ча­ва така, че чувствува, как жи­во­тът вър­ви и плу­ва по­-на­та­тък с по­то­ка на времето. И по­то­кът на Мъдростта е нещо, ко­ето иде сре­щу човека, което, ко­га­то чо­век плу­ва по­-на­та­тък с времето, то се вли­ва в не­го ка­то един про­ти­во­по­ло­жен поток, ка­то един по­ток ид­ващ нас­ре­ща му; и той чув­с­т­ву­ва фак­ти­чес­ки то­ва вли­ва­не така, че - то­ва е на­ри­су­ва­но об­раз­но - той го чув­с­т­ву­ва ка­то потоци, но про­ти­ча­щи име- н­но във вре­ме­то потоци, ко­ито вли­зат в не­го през гла­ва­та и се вли­ват в тя­ло­то и са уло­ве­ни от тялото.

Постепенно това, ко­ето из­ка­зах имен­но сега, се прев­ръ­ща в ед­но на­пъл­но оп­ре­де­ле­но изживяване. Човек не се чув­с­т­ву­ва ве­че в пространст- вото; за­що­то той се на­уча­ва да чув­с­т­ву­ва етер­но­то тяло, ко­ето е ед­но съ­щес­т­во на времето, на­уча­ва се да се дви­жи на­та­тък във времето, но пос­то­ян­но се на­уча­ва да се сре­ща та­ка да се ка­же с ду­хов­ни­те същества, ко­ито ид­ват сре­щу не­го ка­то че от дру­га­та стра­на на света, ко­ито ид­ват сре­щу не­го от бъ­де­ще­то и го да­ря­ват с мъдростта. Тогава чувството, че чо­век при­ема та­зи Мъдрост мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то са­мо тогава, ко­га­то той е ус­т­ро­ил езо­те­рич­но­то или окул­т­но раз­ви­тие та­ка че е раз­вил в се­бе си ед­но чувство, ко­ето пос­та­вя ду­ша­та по един сво­е­об­ра­зен на­чин сре­щу всич­ки бъ­де­щи събития: ко­га­то е раз­вил спо­койс­т­вие по от­но­ше­ние на това, ко­ето бъ­де­ще­то ни носи, т.е. ко­ето неп­рес­тан­но­то из­жи­вя­ва­не но­си сре­щу нас. Когато оти­ва­ме сре­щу на­ше­то из­жи­вя­ва­не още със сил­на сим­па­тия и антипатия, ко­га­то не сме се на­учи­ли още да при­ема­ме Кармата сериозно, т.е. онова, ко­ето ни сполетява, да сме се на­учи­ли да го при­ема­ме в спо­кой­но по­на­ся­не на Кармата, то­га­ва не мо­жем да има­ме оно­ва свое об­раз­но усе­ща­не на те­ча­ща­та сре­щу нас Мъдрост; за­що­то са­мо от ед­но спо­кой­но чув­с­т­ву­ва­но из­жи­вя­ва­не се ди­фе­рен­ци­рат свет­ло вли­ва­щи­те се в на­ше­то съ­щес­т­во по­то­ци на мъдростта.

От то­ку­-що опи­са­но­то усе­ща­не мо­же да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­на ед­на на­пъл­но оп­ре­де­ле­на точ­ка на езо­те­рич­но­то изживяване, она­зи точ­ка до ко­ято сти­га­ме и ко­ято всъщ­ност мо­жем да из­жи­ве­ем са­мо тогава, ко­га­то ос­та­вя­ме да дой­де при нас вся­ко из­жи­вя­ва­не с все­от­дай­на­та бла­го­дар­ност и спокойствие. За то­ва ни пра­ви спо­соб­ни про­мя­на­та на на­ше­то етер­но тяло, ко­ято ста­ва при ед­но пра­вил­но езо­те­рич­но раз­ви­тие и ко­ято на­ред с дру­ги­те изис­к­ва­ния на раз­ви­ти­ето пос­та­вя съ­що и това: да
ус­во­им спокойствие, да ус­во­им ед­но дейс­т­ви­тел­но раз­би­ра­не на на­ша­та карма, та­ка че да не прив­ли­ча­ме със сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята то­ва ко­ето тряб­ва да дойде, или да въс­та­ва­ме сре­щу това, ко­ето ни сполетява, а да се на­учим да по­на­ся­ме на­ша­та Кар­ма в един рав­но­ме­рен по­ток на из- живяването. Това на­уча­ва­не на по­на­ся­не на Кармата при­над­ле­жи към езо­те­рич­но­то раз­ви­тие и то­ва е, ко­ето ни да­ва въз­мож­ност да пре­об­ра­зим на­ше­то етер­но тя­ло така, че то да се на­учи да усе­ща все по­ве­че и по­ве­че за­оби­ка­ля­щия го вън­шен ете­рен живот.