Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

С Е Д М А Л Е К Ц И Я

луч­ка­но точ­но оно­ва съ­дър­жа­ние и он­зи тон, кой­то са осо­бе­но под­хо­дя­щи за епо­ха­та и за народа, на ко­ито те са дадени.

В сказките, ко­ито държахме, ние изнесохме, как чрез езо­те­рич­но­-­окул­т­но раз­ви­тие чо­ве­кът из­пит­ва оп­ре­де ле­ни про­ме­ни в сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло и в сво­ето етер­но тяло. Ние ще раз­г­ле­да­ме още по­-точ­но ас­т­рал­но то тя­ло и Себе-то и след то­ва с ня­кол­ко ду­ми ще се вър­нем към фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Така ние виждаме, че ко­га­то чо­век се под­ла­га на то­ва саморазвитие, за да нап­ред­не чрез при­ема­не­то на ду­хов­ни­те бла­га на мъд­рос­т­та и на истината, той пре­диз­вик­ва чрез то­ва про­ме­ни в чле­но­ве­те на своя ду­хо­вен и фи­зи­чес­ки организъм. От изложението, ко­ето бе да­де­но от Акашовата Летопис за на­й-­раз­лич­ни­те об­лас­ти на раз- витието, знаем, че съ­що в те­че­ние за на­пъл­но нор­мал­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то те­зи раз­лич­ни чле­но­ве на чо­веш­ка­та при­ро­да пре­тър­пя­ват из­ме­не­ние по един ес­тес­т­вен начин.

Знаем, че в Древно-индийската епоха, в пър­ва­та кул­тур­на епоха, ко­ято е пос­лед­ва­ла ат­лан­т­с­ка­та ка­тас­т­ро­фа, бя­ха взе­ти под вни­ма­ние про­це­си­те на чо­веш­ко­то етер­но тяло; знаем, че след то­ва през вре­ме на древ­но­-пер­сийс­ка­та кул­тур­на епо­ха бя­ха взе­ти под вни­ма­ние про­ме­ни­те на чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло, през вре­ме на егип­то­-хал­дейс­ка­та епо­ха про­ме­ни­те на чо­веш­ка­та се­тив­на ду­ша и през вре­ме на гръц­ко­-ла­тин­с­ка­та епо­ха про­ме­ни­те на раз­съ­дъч­на­та ду­ша или чув­с­т­ву­ва­ща­та душа. В на­ша­та епо­ха ста­ват про­ме­ни­те на чо­веш­ка­та Съзнаваща душа. А се­га е важ­но това, че, ко­га­то на ед­на епо­ха - да ре­чем на она­зи епоха, в ко­ято Раз- съдъчната или Чувствува ща­та ду­ша пре­тър­пя­ва осо­бе­ни промени, ко­га­то фак­ти­те в та­зи Разсъдъчна или Чувствуваща ду­ша са осо­бе­но важ­ни - ко­га­то на ед­на та­ка­ва епо­ха се да­ва ед­на легенда, тя се да­ва така, че се взе­ма осо­бе­но под внимание, дър­жи се осо­бе­но смет­ка за та­зи епоха.

В мис­те­рий­ни­те центрове, от ко­ито про­из­хож­дат въп­рос­ни­те легенди, съз­да­ва­щи­те те­зи ле­ген­ди си казват: ле­ген­да­та тряб­ва да бъ­де устроена, че промените, ко­ито ста­ват през вре­ме на на­ша­та епо­ха в чо­веш­ка­та раз­съ­дъч­на или чув­с­т­ву­ва­ща ду­ша да бъ­дат въ­оръ­же­ни про­тив евен­ту­ал­ни вред­ни вли­яния на та­зи легенда. Следователно не мо­же да се ка­сае за това, съ­от­вет­ни­ят чо­век при­над­ле­жащ на един та­къв мис­те­ри­ен център, ко­му­то се па­да за­да­ча­та да съ­об­щи на све­та ед­на та­ка­ва легенда, да след­ва са­мо своя вът­ре­шен импулс, а той тряб­ва да се съ­об­ра­зя­ва с това, ко­ето му дик­ту­ва не­го­ва­та епоха. Именно ко­га­то пра­вим съ­от­вет­ни раз­г­леж­да­ния в та­зи насока, ние ще раз­бе­рем по­-доб­ре промените, ко­ито ста­ват с чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло, ко­га­то чо­век ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но окул­т­но развитие.

Това ас­т­рал­но тя­ло жи­вее от­де­ле­но при езо­те­ри­ка или при онзи, кой­то ми­на­ва през се­ри­оз­но ан­т­ро­по­соф­с­ко развитие, кой­то пра­ви от ду­хов­но­

Това ас­т­рал­но тя­ло ста­ва по оп­ре­де­лен на­чин самостоятелно, то се от­де­ля при онзи, кой­то ми­на­ва през та­ко­ва развитие. То не пре­ми­на­ва не­съз­на­тел­но в един вид сън­но състояние, но ста­ва самостоятелно, от­де­ля се, пре­ми­на­ва по друг на­чин през това, през ко­ето чо­ве­кът пре­ми­на­ва ина­че в със­то­яни­ето на сън. Чрез то­ва ас­т­рал­но тя­ло ид­ва в ед­но от­го­ва­ря­що за не­го­во­то състояние. При обик­но­ве­ния човек, кой­то жи­вее вън в ек­зо­те­рич­ния свят, то­ва ас­т­рал­но тя­ло е свър­за­но с дру­ги­те тела. Другите те­ла уп­раж­ня­ват вър­ху не­го тях­но­то съ­от­вет­но влияние. Тогава от­дел­но­то из­пък­ва­що ка­чес­т­во на един та­къв член на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не се про­явя­ва особено.

Обаче ко­га­то то­ва ас­т­рал­но тя­ло е откъснато, то­га­ва то про­явя­ва сво­ите особености. И кои са осо­бе­нос­ти­те на ас­т­рал­но­то тяло? Обични прияте- ли, аз ве­че обър­нах вни­ма­ни­ето вър­ху та­зи особеност, за ужас на ня­кои от се­дя­щи­те тук. Тази осо­бе­ност на чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло на Земята е имен­но егоизмът. И ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло про­явя­ва сво­ето пър­вич­но качество, не­за­ви­си­мо от ос­та­на­ли­те влияния, ко­ито ид­ват от дру­ги­те чле­но­ве на чо­веш­ка­та природа, то­ва е имен­но егоизмът, стремежът, да бъ­де из­к­лю­че­но в се­бе си и при се­бе си. Това се по­ла­га на ас­т­рал­но­то тяло. И за ас­т­рал­но­то тя­ло ка­то та­ко­ва би би­ло зле и лошо, то­ва би пред­с­тав­ля­ва­ло ед­но не­сър­шен­с­т­во в него, ако то не би мог­ло да про­ник­не със си­ла­та на егоизма, ако не би мог­ло да ка­же на се­бе си: аз ис­кам всъщ­ност да пос­тиг­на всич­ко са­мо чрез мене, ис­кам всичко, ко­ето работя, да пре­ра­бо­тя в мене, ис­кам да по­ло­жа всич­ка­та гри­жа са­мо вър­ху мене. Това е пра­вил­но­то нас­т­ро­ение на ас­т­рал­но­то тяло.

Когато взе­мем под вни­ма­ние това, ние ще разберем, как езо­те­рич­но­то раз­ви­тие мо­же да причини, да пре­диз­вик­ва имен­но в та­зи на­со­ка от­дел­ни опасности. Понеже при езо­те­рич­но­то раз­ви­тие ас­т­рал­но­то тя­ло по не­об­хо­ди­мост се освобождава, ста­ва независимо, мо­же да се случи, що­то та­ки­ва хора, ко­ито - да ре­чем без да съб­лю­да­ват това, ко­ето ис­тин­с­ка­та Теософия ис­ка да даде, зас­та­ват на поч­ва­та на ед­на не осо­бе­но се­ри­оз­на Теософия, имен­но та­ки­ва хо­ра мо­гат да раз­ви­ят в те­че­ние на езо­те­рич­ния жи­вот осо­бе­но мно­го то­ва свойс­т­во на ас­т­рал­но­то тяло, его- изма.

Това наб­лю­де­ние мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но в мно­го те­ософ­с­ки и окул­т­ни общества, ма­кар и там да се про­по­вяд­ва ка­то един мо­ра­лен прин­цип и пос­то­ян­но да се пов­та­ря безкористието, все­об­ща­та чо­веш­ка любов. Чрез ес­тес­т­ве­но ос­во­бож­де­ние на ас­т­рал­но­то тя­ло в та­ки­ва об­щес­т­ва се
раз­цъф­тя­ва имен­но егоизмът. За наб­лю­да­те­ля на ду­ши­те то­ва е не­съм­не­но от ед­на стра­на на­пъл­но оправдано, от дру­га стра­на оба­че то е не що опасно, ка­то се има пред­вид чес­то из­каз­ва­ния прин­цип за все­об­ща чо­веш­ка лю­бов - от­бе­ле­же­те добре, че аз не каз­вам "принцип", а об­що из­ка­за­ния принцип. Защото при оп­ре­де­ле­ни пред­пос­тав­ки на ду­шев­ния жи­вот чо­век каз­ва на­й-д­ра­го­вол­но и на­й-­чес­то това, ко­ето той на­й-­мал­ко притежава, за ко­ето забелязва, че то на­й-­мал­ко му липсва, и ние чес­то мо­жем да забележим, че прин­ци­пи се под­чер­та­ват на­й-м­но­го там, къ­де­то те на­й-м­но­го липсват.

Без съмнение, все­об­ща­та чо­веш­ка лю­бов тряб­ва да ста­не в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то нещо, ко­ето да вла­дее на­пъл­но душите, да жи­вее в ду­ши­те ка­то не­що самопонятно, и по от­но­ше­ние на ко­ето има­ме чувство- то: ти не тряб­ва да го про­из­на­сяш та­ка чес­то от суетност, не тряб­ва да го сла­гаш та­ка из­лиш­но чес­то в ус­та­та си. Точно как­то нав­ся­къ­де поз­на­та­та биб­лейс­ка заповед: не про­из­на­сяй нап­раз­но име­то на Бога. . . , та­ка съ­що тряб­ва да ста­не ед­на за­по­вед на ис­тин­с­ка­та чо­веч­ност и хуманост: не про­из­на­сяй та­ка чес­то напразно, су­ет­но изис­к­ва­ни­ето за все­об­ща чо­веш­ка любов, ко­ето тряб­ва да със­тав­ля­ва ос­нов­на­та чер­та на тво­ята ду- ша. Защото ако мъл­ча­ни­ето от­нос­но ня­кои не­ща е ед­но мно­го по­-доб­ро въз­пи­та­тел­но сред­с­т­во от­кол­ко­то говоренето, то­ва ва­жи осо­бе­но при та­ки­ва неща, при ко­ито мълчанието, ти­хо­то кул­ти­ви­ра­не в сър­це­то е ед­но много, мно­го по­-доб­ро сред­с­т­во за раз­ви­тие на съ­от­вет­но­то качество, от­кол­ко­то говоренето.

Но пър­во зас­тъп­ва­не­то на то­зи езо­те­ри­чен прин­цип ня­ма ни­що об­що с това, ко­ето то­ку­-що бе ка­за­но от­нос­но пър­вич­но­то свойс­т­во на ас­т­рал­но­то тяло: егоизъм, стре­ме­жът чо­век да бъ­де в се­бе си, при се­бе си, чрез се­бе си. Сега въз­ник­ва въпросът, как е въз­мож­но да ви­дим в ед­на пра­вил­на свет­ли­на то­ва - не­ка спо­кой­но упот­ре­бим из­ра­за - явя­ва­що се от­на­ча­ло от­в­ра­ти­тел­но свойс­т­во и ка­чес­т­во на ас­т­рал­но­то тяло, то да ис­ка да бъ­де един аб­со­лю­тен егоист?

Нека пос­тъ­пим така, че да из­хо­дим от прос­ти фак­ти на живота. В обик­но­ве­ния жи­вот съ­щес­т­ву­ват ве­че случаи, къ­де­то его­из­мът се разширява, и къ­де­то тряб­ва да счи­та­ме ка­то ед­но не­об­хо­ди­мо ус­т­ройс­т­во на жи­во та факта, че его­из­мът се разширява. Погледнете нап­ри­мер ос­нов­на­та че- р­та на ня­коя май­чи­на лю­бов и опи­тай­те се да разберете, как тук его­из­мът се раз­ши­ря­ва от май­ка­та вър­ху детето. Можем да кажем: кол­ко­то по­ве­че про­ник­ва­ме в мал­ко об­ра­зо­ва­ни­те на­род­ни ма­си и - бих­ме мог­ли да ка­жем - наб­лю­да­ва­ме лъв­с­кия начин, по кой­то май­ка­та за­щи­ща­ва сво­ето дете, тол­ко­ва по­ве­че забелязваме, как за май­ка­та ед­но на­па­де­ние сре­щу ней­но­то де­те оз­на­ча­ва ед­но на­па­де­ние сре­щу са­ма­та нея. Нейно- то Себе е раз­ши­ре­но вър­ху де­те­то и то­ва е така, че май­ка­та не чув­с­т­ву­ва

Следователно ние виждаме, че его­из­мът прес­та­ва да раз­ви­ва сво­ите сян­ко­ви страни, ко­га­то са­мо­то съ­щес­т­во се разширява, ко­га­то то­ва съ­щес­т­во пре­на­ся сво­ето чув­с­т­ву­ва­не и мис­ле­не в ед­но дру­го съ­щес­т­во и го счи­та ка­то при­над­ле­жа­що към него. Чрез това, че от ед­на стра­на май­ки­те раз­ши­ря­ват тех­ния его­изъм вър­ху детето, те про­явя­ват чрез то­ва пре- тенцията, че де­те­то е тях­на собственост; те го счи­тат ка­то не­що на­пъл­но съпринадлежащо, ка­то част от са­ми­те се­бе си, пра­вят то­ва така, как­то го пра­ви ас­т­рал­но­то тяло; всичко, ко­ето стои във връз­ка с мене, чрез мене, към мене, с мене. Можем да ви­дим не­що по­доб­но да­же в по­-т­ри­ви­ал­ни слу­чаи от­кол­ко­то при май­чи­на­та любов. Да взе­ме един човек, кой­то има дом, двор, ни­ви и ра­бо­ти на тях; да предположим, че то­зи чо­век има стран­на­та при­щяв­ка да оби­ча своя дом, своя двор, сво­ите ни­ви и сво­ите ра­бот­ни­ци та­ка как­то оби­ча сво­ето соб­с­т­ве­но тяло, че той би счи­тал те­зи не­ща ка­то ед­но про­дъл­же­ние на не­го­во­то тя­ло и че би оби­чал двора, дома, ни­ви­те и сво­ите хо­ра за­ед­но така, как­то ня­коя да­ма обича, при оп­ре­де­ле­ни предпоставки, сво­ята дре­ха ка­то нещо, ко­ето при­над­ле­жи на ней­но­то соб­с­т­ве­но тяло. В та­къв слу­чай соб­с­т­ве­но­то тя­ло се раз­п­рос­ти­ра та­ка да се ка­же вър­ху за­оби­ка­ля­ща­та среда.

Когато гри­жа­та на съ­от­вет­ния чо­век се прос­ти­ра вър­ху за­оби­ка­ля­ща­та сре­да така, че той за­щи­ща­ва всич­ко това, за ко­ето ста­ва дума, и от­к­ло­ня­ва вся­ко на­па­де­ние от него, ка­то че то­ва би би­ло не­го­во­то соб­с­т­ве­но тяло, то­га­ва - тряб­ва да ка­жем - по­ло­же­ни­ето е такова, че ця­ла­та та­зи сфе­ра е об­ле­че­на с не­го­вия его­изъм и то­ва е из­вън­ред­но бла­гоп­ри­ят­но за го­рес­по­ме­на­ти­те неща.

При из­вес­т­ни об­с­то­ятел­с­т­ва това, ко­ето на­ри­ча­ме любов, мо­же да бъ­де мно­го егоистично. Нека раз­г­ле­да­ме живота. Да опи­та­ме да проверим, кол­ко чес­то това, ко­ето на­ри­ча­ме любов, е егоистично. Обаче един его­изъм , кой­то е раз­п­рос­т­ра­нен из­вън да­де­но ли­це и се прос­ти­ра вър­ху за­оби­ка­ля­щия свят, мо­же да бъ­де съ­що мно­го безкористен, т. е. то мо­же да за­щи­ща­ва това, ко­ето му принадлежи, и да се гри­жи за не­го из­вън­ред­но много. Именно при един та­къв слу­чай мо­жем да се поучим, че жи­во­тът не се ос­та­вя да бъ­де за­ко­ван в понятия. Ние го­во­рим за его­изъм и ал­т­ру­изъм и мо­жем да със­та­вим мно­го кра­си­ви сис­те­ми с та­ки­ва по­ня­тия ка­то его­изъм и алтруизъм. Обаче фак­ти­те оп­ро­вер­га­ват та­ки­ва сис-

Астралното тя­ло тряб­ва да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­но с това, че то е един егоист. Последствието от то­ва е, че вся­ко развитие, ко­ето ос­во­бож­да­ва ас­т­рал­но­то тяло, тряб­ва да дър­жи смет­ка за това, ин­те­ре­си­те на чо­ве­ка да се разширят, да ста­ват все по­-ши­ро­ки и по-широки. Да, ако на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло тряб­ва да се ос­во­бо­ди по пра­ви­лен на­чин от дру­ги­те чле­но­ве на чо­веш­ка­та природа, то­га­ва ин­те­ре­сът на на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло тряб­ва да се раз­п­рос­т­ре вър­ху ця­ла­та Земя и вър­ху ця­ло­то човечество.

Интересите на чо­ве­чес­т­во­то на Земята тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да ста­нат на­ши соб­с­т­ве­ни интереси. Нашият ин­те­рес тряб­ва да прес­та­не по ня­ка­къв на­чин да бъ­де свър­зан са­мо с на­ша­та личност. Всичко, ко­ето за­ся­га човека, не са­мо в на­ше­то време, но ко­ето е за­сег­на­ло чо­ве­ка ня­ко­га в ця­ло­то раз­ви­тие на Земята, тряб­ва да съ­буж­да на­шия на­й-­дъл­бок интерес. Ние тряб­ва да дойдем в със­то­яние да счи­та­ме ка­то ед­но про­дъл­же­ние на на­ше­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во не са­мо онези, ко­ито са срод­ни по кръв с нас, не са­мо това, ко­ето със­тав­ля­ва наш дом, двор, и зе­мя и е свър­за­но с нас, а всичко, ко­ето със­тав­ля­ва раз­ви­ти­ето на Земята, да нап­ра­вим от всич­ко то­ва на­ша соб­с­т­ве­на работа.

Когато в на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло има­ме ин­те­рес за всич­ки ра­бо­ти и де­ла на Земята, ко­га­то всич­ки ра­бо­ти на Земята са на­ши соб­с­т­ве­ни работи, то­га­ва мо­жем да се изос­та­вим на его­ис­тич­нос­т­та на на­ше­то ас­т­рал­но тяло. Това е не­об­хо­ди­мо обаче: ин­те­ре­си­те на чо­ве­чес­т­во­то на Земята да ста­нат на­ши интереси. Разгледайте от та­зи глед­на точ­ка две­те леген- ди, за ко­ито аз го­во­рих вчера! Когато те­зи ле­ген­ди са да­де­ни на ед­но чо- вечество, те са да­де­ни при взе­ма­не­то предвид, че чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де из­диг­нат над все­ки ли­чен ин­те­рес до об­щия зе­мен интерес. Легендата за рая во­ди чо­ве­ка не­пос­ред­с­т­ве­но до она­зи из­ход­на точ­ка на раз­ви­ти­ето на Земята, ко­га­то чо­ве­кът не бе­ше вля­зъл още в сво­ето пър­во въп­лъ­ще­ние или ко­га­то той то­ку­-що нав­ли­за­ше в то­ва пър­во въплъщение, ко­га­то

Същото е и с Легендата на Граала. Докато ле­ген­да­та за рая е да­де­на та­ка да се ка­же за чо­ве­чес­т­во­то на Земята, до­кол­ко­то то­ва чо­ве­чес­т­во се об­ръ­ща на­зад към своя произход, към из­ход­на­та точ­ка на зем­но­то разви- тие, до­ка­то ле­ген­да­та за рая е да­де­на сле­до­ва­тел­но за това, да мо­гат хо­ра­та да се из­диг­нат на хо­ри­зон­та на ця­ло­то раз­ви­тие на човечеството, - ле­ген­да­та на Граала е да­де­на за това, за да мо­же чо­век да се по­то­пи в на­й-­дъл­бо­ка­та вът­реш­ност на ас­т­рал­но­то тяло. Защото ко­га­то то­ва ас­т­рал­но тя­ло е изос­та­ве­но на са­мо­то се­бе си, то ста­ва един его­ист гле­да са­мо на сво­ите пър­вич­ни на­й-­соб­с­т­ве­ни интереси.

Когато ста­ва въп­рос за ин­те­ре­си­те на ас­т­рал­но­то тяло, чо­век мо­же да се заб­лу­ди са­мо в две направления. Тези две нап­рав­ле­ния са нап­рав­ле­ни­ето към Амфортас и, пре­ди Амфортас да дой­де до сво­ето пъл­но спасе- ние, към Парцивал. По сре­да­та стои пра­вил­но­то раз­ви­тие на човека, до­кол­ко­то се ка­сае за не­го­во­то ас­т­рално тяло. Астралното тя­ло се стре­ми сле­до­ва­тел­но към това, да раз­вие в се­бе си си­ли­те на егоизма. Обаче ко­га­то вна­ся в то­зи его­изъм лич­ни интереси, то­га­ва то би­ва разяждано; до­ка­то би тряб­ва­ло да се раз­ши­ри над ця­ла­та Земя, то един вид се спа­руш­ва в от­дел­на­та личност. Това не тряб­ва да става! Защото ако стане, чрез дейс­т­ви­ето на личността, ко­ято на­ми­ра своя азов из­раз в кръвта, ця­ла­та чо­веш­ка лич­ност би­ва наранена: чо­век се заб­луж­да­ва в по­со­ка на Амфо- ртас. Основната греш­ка на Амфортас се със­тои в това, че в сферата, в ко­ято ас­т­рал­но­то тя­ло тряб­ва­ше да до­бие сво­ето пра­во да бъ­де егоист, че в та­зи сфе­ра той вна­ся онова, ко­ето още мо­же да съ­щес­т­ву­ва в чо­ве­ка ка­то лич­ни страс­ти и желания. Когато чо­век вна­ся в сферата, в ко­ято
ас­т­рал­но­то тя­ло би тряб­ва­ло да се ос­во­бо­ди от лич­ни­те интереси, сво­ите лич­ни интереси, той ста­ва неизлечим, то­га­ва той ста­ва ра­ни­ми­ят Амфортас.

Но и дру­го­то нап­рав­ле­ние съ­що мо­же да до­ве­де до не­щас­тие и то не во­ди до не­щас­тие са­мо тогава, ко­га­то съществото, ко­ето е из­ло­же­но на то­ва нещастие, е по­то­пе­но в та­ка­ва невинност, как­то Парцивал. Парцивал виж­да в за­мъ­ка на Граала, как све­ще­ни­ят Граал е пре­не­сен ня­кол­ко пъ­ти пок­рай него. Той до­пус­ка ед­на грешка. Всеки път, ко­га­то све­ще­ни­ят Граал е пре­не­сен пок­рай него, на ус­т­ни­те му стои въпросът, за ко­го всъщ­ност е та­зи храна. Обаче той не за­пит­ва и нак­рая уго­ще­ни­ето за- вършва, без той да е запитал. Ето за­що той тряб­ва­ше да се от­тег­ли от то­ва угощение, без да има въз­мож­нос­т­та да на­вак­са не­що ве­че пропус- нато. Положението е дейс­т­ви­тел­но такова, ка­то че още не на­пъл­но уз­ре­ли­ят чо­век би по­лу­чил за мо­мент яс­но­вид­с­т­во през нощта, ко­га­то би бил от­де­лен ка­то от ед­на про­паст от това, ко­ето се съ­дър­жа в за­мъ­ка на не­го­во то тя­ло и би хвър­лил един пог­лед във вътрешността; след то­ва оба­че - без да е до­бил съ­от­вет­но­то познание. . . т.е. ко­га­то не би за­дал въп­ро­са - всич­ко би се зат­во­ри­ло от­но­во за него. Когато след то­ва би се събудил, той не би мо­гъл да вле­зе от­но­во в замъка. Какво про­пус­ка в същ­ност Парцивал?

Ние чухме, как­во раз­к­ри­ва све­ще­ни­ят Граал. Той съ­дър­жа това, от ко­ето фи­зи­чес­ки­ят ин­с­т­ру­мент на чо­ве­ка на Земята тряб­ва да се храни, ка­то чист ми­не­ра­лен екстракт, кой­то е до­бит от всич­ки хра­ни­тел­ни сред­с­т­ва и кой­то се съ­еди­ня­ва с на­й-б­ла­го­род­на­та част на чо­веш­кия мозък, с на­й-б­ла­го­род­ни­те се­тив­ни впечатления, ко­ито вли­зат в нас чрез сетивата. Да, на ко­го тряб­ва да бъ­де по­да­де­на та­зи храна? Когато от ек­зо­те­рич­но­то по­ети­чес­ко из­ло­же­ние про­ник­нем в езо­те­рич­но­то мис­те­рий­но изло- жение, то­га­ва ни се показва, че та­зи хра­на тряб­ва да бъ­де по­да­де­на в същ­ност на он­зи човек, кой­то е до­бил ед­но раз­би­ра­не за това, ко­ето пра­ви чо­ве­ка уз­рял да се из­диг­не пос­те­пен­но дейс­т­ви­тел­но съз­на­тел­но до това, ко­ето е то­зи све­щен Граал. Чрез как­во до­би­ва чо­век спо­соб­нос­т­та да се из­диг­не съз­на­тел­но до това, ко­ето е све­ще­ни­ят Граал?

В по­етич­на­та твор­ба "Легендата на Свещения Граал" е по­со­че­но поч­ти с пръст, за ко­го е в същ­ност све­ще­ни­ят Граал. Когато се за­дъл­бо­чим в ми- с­те­рий­но­то из­ло­же­ние на ле­ген­да­та на Граала, то­га­ва то­ва ни се по­каз­ва осо­бе­но ясно. В пър­во­на­чал­на­та ле­ген­да на Граала вла­де­те­ля на за­мъ­ка е един цар на рибарите, един цар на ри­бар­с­ки народ. Друг един съ­що бе­ше за­ед­но с един на­род на ри­ба­ри са­мо че той не е ис­кал да бъ­де цар на те­зи рибари, а не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но меж­ду те­зи рибари, кой­то е пре­неб­рег­нал да ца­ру­ва ка­то цар над тях, кой­то им е до­не­съл не­що раз­лич­но от това, ко­ето би и им до­не­съл един цар - Христос Исус. Следо-

При Парцивал е нуж­но той да из­диг­не своя ин­те­рес над чис­то не­вин­но­то гле­да­не към вът­реш­но­то раз­би­ра не на това, ко­ето е ед­но съ­що не­що във все­ки чо­век ко­ето се по­ла­га на ця­ло­то човечество, да­рът на све­ще­ния Граал. Така меж­ду Парцивал и Амфортас или пър­во­на­чал­ния цар на ри­ба­ри­те ви­тае по един чу­де­сен на­чин по сре­да­та иде­алът на Тайната на Голгота. И по един не­жен на­чин ни се по­каз­ва имен­но на ре­ша­ва що­то мяс­то в легендата, че от ед­на стра­на ца­рят на ри­ба­ри­те бе­ше вне­съл мно­го ли­чен еле­мент чак до сфе­ра­та на ас­т­рал­но­то тяло, а от дру­га стра­на стои Парцивал, кой­то мо­же да за­не­се го­ре още мно­го мал­ко общ ми­ров интерес, кой­то има още мно­го наивно, мно­го мал­ко чув­с­т­во към об­щия ин­те­рес на свата. Това е имен но съ­що из­вън­ред­но го­ля­ма пе­да­го­ги­чес­ка си­ла на ле­ген­да­та за Граала, че тя мо­же­ше да дейс­т­ву­ва по то­зи на­чин в ду­ши­те на уче­ни­ци­те на све­ще­ния Граал. Чрез то­ва те има­ха пред се­бе си ка­то ед­на везна: от ед­на­та стра­на това, ко­ето бе­ше Амфор- тас, а от дру­га­та стра­на това, ко­ето бе­ше при Парцивал.

Чрез то­ва уче­ни­ци­те на Граала знаеха, че тряб­ва да бъ­де ус­та­но­ве­но ра- вновесие. Когато ас­т­рал­но­то тя­ло след­ва сво­ите пър­вич­ни соб­с­т­ве­ни интереси, то би­ва из­диг­на­то до он­зи хо­ри­зонт на все­об­ща­та човечност, кой­то би­ва постигнат, ко­га­то се прев­ръ­щат в ис­ти­на думите: там, къ­де­то са съб­ра­ни два­ма в мое име, аз съм пос­ред тях. . . не­за­ви­си­мо къ­де в зем­но­то раз­ви­тие се на­ми­рат те­зи двама.

Моля Ви имен­но в та­зи точ­ка да не взе­ма­те това, ко­ето е са­мо ед­на част, за ед­но цяло, а да съ­еди­ни­те на­пъл­но днеш­но­то и ут­реш­но­то разглеж- дане. Защото ед­на­та са­мо част мо­же да пре­диз­ви­ка кри­во раз­би­ра­не – оба­че аб­со­лют­но не­об­хо­ди­мо е в та­зи точ­ка чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло да бъ­де пов­диг­на­то в не­го­во­то раз­ви­тие до хо­ри­зон­та на чо­ве­чес­т­во­то по един на­пъл­но осо­бен начин, та­ка че об­щи­те ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то да ста­нат не­го­ви интереси, та­ка че то да се чув­с­т­ву­ва обидено, наране- но, тъ­гу­ва­що в са­мо­то се­бе си, ко­га­то ня­къ­де е на­ра­не­но са­мо­то човече- ство. За цел­та е необходимо, що­то човекът, ко­га­то той пос­те­пен­но стиг­

Видите ли, обич­ни приятели, в из­вес­т­но от­но­ше­ние съ­що и във външ­ния езо­те­ри­чен свят мо­же да има зна­че­ние това, ко­ето то­ку­-що посочих. Хората жи­ве­ят по ли­це­то на Земята в оп­ре­де­ле­ни от­дел­ни ре­ли­ги­оз­ни системи. Тези ре­ли­ги­оз­ни сис­те­ми имат сво­ите култове, имат сво­ите ри- туали. Тези ри­ту­али за­оби­ка­лят чо­ве­ка с онова, ко­ето са из­ця­ло имаги- нациите, ко­ито са при­ети с по­мощ­та на ас­т­рал­но­то тя­ло от вис­ши­те све- тове: в мо­мен­та ко­га­то ед­на та­ка­ва ре­ли­ги­оз­на об­щ­ност при­ема един човек, той се на­ми­ра сред имагинации, ко­ито ос­во­бож­да­ват не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло през време, ко­га­то вър­ху не­го дейс­т­ву­ват ритуалите.

Когато един чо­век учас­т­ву­ва в един ре­ли­ги­озен ритуал, не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло се ос­во­бож­да­ва до из­вес­т­на сте­пен по­не за крат­ки мигове. И кол­ко­то по­-си­лен е ритуалът, кол­ко­то по­ве­че под­тис­ка той вли­яни­ята на етер­но­то тя­ло и на фи­зи­чес­ко­то тяло, кол­ко­то по­ве­че то­зи ри­ту­ал ра­бо­ти с та­ки­ва средства, ко­ито еман­ци­пи­рат ас­т­рал­но­то тяло, тол­ко­ва по­ве­че ас­т­рал­но­то тя­ло е раз­х­ла­бе­но в не­го­ва­та връз­ка с етер­но­то и фи­зи­чес­ко тя­ло през вре­ме на съ­от­вет­на­та церемония.

Ето за­що - прос­те­те ми израза, би мог­ло да изглежда, че аз упот­ре­бя­вам то­зи из­раз с из­вес­т­на подигравка, но то­ва не е ни­как­ва по­диг­рав­ка -, ето за­що за един чо­век не е ни­къ­де по­-­опас­но да спи ос­вен в ед­на църква, за­що­то и без то­ва през вре­ме на съ­ня ас­т­рал­но­то тя­ло се от­де­ля от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то и за­що­то това, ко­ето дейс­т­ву­ва в ритуала, ко­ето ста­ва в ритуала, се заг­нез­д­ва имен­но в ас­т­рал­но­то тяло. Защото това, ко­ето със­тав­ля­ва ритуала, то е взе­то от ду­хов­ни­те све­то­ве с по­мощ­та на ас­т­рал­но­то тяло. Следователно та­ка на­ре­че­но­то спа­не в църквата, ко­ето в ня­кои об­лас­ти е ед­на мно­го лю­би­ма ра­бо­та за мно­го хора, тряб­ва в същ­ност да се избягва.

Тук ста­ва въп­рос по­ве­че за църкви, ко­ито имат един ритуал, а по­-мал­ко за оне­зи ре­ли­ги­оз­ни общности, ко­ито съ­об­раз­но с въз­г­ле­ди­те на но­во­то вре­ме са изос­та­ви­ли оп­ре­де­лен ри­ту­ал или се ог­ра­ни­ча­ват да уп­раж­ня­ват до един ми­ни­мум та­къв ритуал. Тук аз не каз­вам те­зи не­ща с ня­как­во пред­по­чи­та­ние или неп­ред­по­чи­та­ние на то­ва или оно­ва ре­ли­ги­оз­но изповедание, а чис­то в свет­ли­на­та на обек­тив­ни­те факти. Следователно, ко­га­то чо­век е еман­ци­пи­рал ас­т­рал­но­то тя­ло от дру­ги­те чле­но­ве на чо­веш­ка­та природа, вър­ху не­го мо­гат да вли­я­ят импулсите, силите, ко­ито са до­би­ти съ­що с по­мощ­та на ас­т­рал­но­то тяло. И тук съ­щес­т­ву­ва съ­що възможността, що­то ед­на личност, ко­ято е стиг­на­ла до сво­бод­но из­пол­зу­ва­не на ней­но­то ас­т­рално тяло, ко­га­то тя е ста­на­ла по­-сил­на от ед­на дру­га личност, ко­ято съ­що мо­же да еман­ци­пи­ра по оп­ре­де­лен на­чин сво­ето ас­т­рал­но тяло, пър­ва­та лич­ност мо­же да до­бие из­вън­ред­но го­ля­мо вли­яние вър­ху втората. Тогава мо­же да ста­не бук­вал­но ед­но пре­на­ся­не на си­ли­те на ас­т­рал­но­то тя­ло на по­-сил­на­та лич­ност вър­ху по-сла- бата. И ако то­га­ва наб­лю­да­ва­ме по­-с­ла­ба­та лич­ност с по­мощ­та на яс­но­вид­с­ка­та способност, тя но­си всъщ­ност в ней­но­то ас­т­рал­но тя­ло на­пъл­но об­ра­зи­те и има­ги­на­ци­ите на по­-сил­на­та ас­т­рал­на личност.

Вие виждате, кол­ко мно­го е не­об­хо­ди­мо мо­ра­лът да рас­те вър­ху ед­на почва, на ко­ято тряб­ва да се раз­ви­ва Окултизмът. Защото ес­тес­т­ве­но Окултизмът не мо­же да бъ­де развиван, без чо­век дейс­т­ви­тел­но да се стре­ми да еман­ци­пи­ра ас­т­рал­но­то тя­ло от дру­ги­те чле­но­ве на чо­веш­ка­та природа. Най-вредното и на­й-­па­губ­но то е обаче, ко­га­то на по­ле­то на Окултизма по­-сил­ни­те лич­нос­ти се стре­мят по ня­ка­къв на­чин към власт за тех­ни­те ин­те­ре­си и тех­ни­те лич­ни намерения. Оправдани са да дейс­т­ву­ват на окул­т­но­то по­ле в същ­ност са­мо оне­зи личности, ко­ито се от­каз­ват на­пъл­но от това, да имат ня­как­ви лич­ни интереси, и на­й-­ви­со­ки­ят иде­ал на он­зи окултист, кой­то ис­ка да пос­тиг­не не­що оправдано, е той да не ис­ка да пос­тиг­не не­що чрез сво­ята личност. Идеалът на та­къв оку- л­тист е, да за­ли­чи по въз­мож­ност сво­ите лич­на сим­па­тия или ан­ти­па­тия от всичко, ко­ето ис­ка да направи.

Ето защо, кой­то има сим­па­тии или ан­ти­па­тии за то­ва или оно­ва и ис­ка да дейс­т­ву­ва окултно, той тряб­ва да про­явя­ва те­зи сим­па­тии и ан­ти­па­тии гриж­ли­во та­ка да се ка­же са­мо за не­го­во­то на­й-­час­т­но поле. Обаче той не тряб­ва да про­явя­ва ни­що от те­зи лич­ни сим­па­тии и ан­ти­па­тии в полето, на ко­ето тряб­ва да се раз­цъф­тя­ва ед­но окул­т­но движение. И кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи всъщ­ност това, все пак мо­жем да кажем: на­й-­без­раз­лич­но­то за един окул­тен учи­тел е всъщ­ност за не­го не­го­во­то соб­с­т­ве­но учение, на­й-­без­раз­лич­но­то не­що е учението, ко­ето в край­на смет­ка той мо­же да да­де дейс­т­ви­тел­но спо­ред своя та­лант и темпера- мент. Това уче­ние ще има за не­го ед­но зна­че­ние са­мо тогава, ко­га­то с
не­го не е свър­за­но в същ­ност ни­що лично, а не­го­ви­ят ин­те­рес е са­мо то­ва уче­ние да по­мог­не на душите. Ето за­що ни­кой окул­тен учи­тел не ще нат­ра­пи ня­ко­га не­що от сво­ите поз­на­ния на ед­на епоха, ко­га­то знае, че та­зи част на поз­на­ни­ята не е год­на за та­зи епоха, че тя би мог­ла да бъ­де год­на са­мо за ед­на дру­га епоха. Всичко то­ва се има предвид, ко­га­то се го­во­ри за сво­е­об­раз­на­та при­ро­да на ас­т­рал­но­то тя­ло под вли­яни­ето на окул­т­но­то развитие.

В на­ша­та епоха, още ко­га­то тя се под­гот­вя­ше и как­то тя се е развила, съ­щес­т­ву­ва още ед­но усложнение. Каква е в същ­ност на­ша­та епоха? На- шата епо­ха е та­зи на раз­ви­ти­ето на съз­на­тел­на­та душа. Нищо не е та­ка мно­го свър­за­но с егоизма, кой­то се про­явя­ва в тес­ни­те лич­ни интереси, как­то Съзнателната душа. Ето за­що в ни­коя дру­га епо­ха не съ­щес­т­ву­ва ед­но та­ко­ва изкушение, лич­ни­те ин­те­ре­си да бъ­дат сме­се­ни с об­щи­те ин­те­ре­си на човечеството, как­то в на­ша­та епоха. Тази епо­ха тряб­ва­ше пос­те­пен­но да свие та­ка да се ка­же ин­те­ре­си­те на чо­ве­чес­т­во­то в чо­веш­кия Аз, а имен­но в она­зи част на чо­веш­кия Аз, ко­ято е Съзнателната душа. Ние виж­да­ме как към на­ша­та епо­ха чо­веш­ки­те ин­те­ре­си се съ­би­рат и на­пи­рат към точ­ка­та на Аза, към точ­ка­та на егоистичността. В то­ва от­но­ше­ние е из­вън­ред­но мно­го поучително, ако се за­пи­та­ме дъл­бо­ко сериозно, да­ли не­що такова, как­во­то нап­ри­мер още све­ти Августин е на­пи­сал в сво­ите изповеди, би мог­ло да бъ­де въз­мож­но ня­ко­га в древ­на Гърция. Това би би­ло аб­со­лют­но изключено.

По сво­ята при­ро­да гър­кът бе­ше такъв, че не­го­ви­ят ин­те­рес сто­еше в оп­ре­де­ле­на хар­мо­ния с външното, та­ка що­то външ­ни­те ин­те­ре­си бя­ха съ­щев­ре­мен­но вът­реш­ни ин­те­ре­си и вът­реш­ни­те ин­те­ре­си се прос­ти­ра­ха към външното. Вземете ця­ла­та гръц­ка култура! Тя е такава, че нав­ся­къ­де мо­жем да пред­по­ло­жим още оп­реде­ле­но свър­з­ва­не на чо­веш­ка­та вът­реш­ност с външното. Ние раз­би­ра­ме гръц­ко­то изкуство, гръц­ки­те ав­то­ри на трагедии, гръц­ки­те ис­то­ри­ци и фи­ло­со­фи са­мо тогава, ко­га­то зна- ем, как при гър­ци­те ду­шев­но­то ес­тес­т­во още бе­ше раз­ля­то във външ- ното, и външ­но­то се съ­че­та­ва­ше ка­то са­мо­по­нят­но с вътрешното. А срав­не­те се­га то­ва с не­що по­доб­но ка­то из­по­ве­ди­те на св. Августин. Всичко жи­вее за него; той търси, рови, из­с­лед­ва вът­ре в се­бе си.

Опитайте се да прос­ле­ди­те тук ця­ла­та лич­на ин­ди­ви­ду­ал­на осо­бе­ност нав­ся­къ­де в съ­чи­не­ни­ята на Августин. Вие ще на­ме­ри­те та­зи особеност. Трябва да кажем: Ав­гус­тин жи­вее дъл­го пре­ди нас­тъп­ва­не­то на на­ша­та епоха; оба­че той я подготвя. Той е духът, в чи­ито съ­чи­не­ния ние на­ми­ра­ме зазоряването, пър­во­то за­зо­ря­ва­не на на­ша­та епоха, ко­ято е скро­ена ця­ла­та спо­ред Съзнателната душа. Във все­ки ред от съ­чи­не­ни­ята на Ав- густин мо­жем да ви­дим това, и за ед­но по­-тън­ко чув­с­т­ву­ва­не все­ки ред

на Августин се раз­ли­ча­ва от всичко, ко­ето бе­ше въз­мож­но в древ­на Гърция.

А сега, ко­га­то зна­ем това: Августин жи­вее сре­щу епохата, за­ни­ма­ни­ето на чо­ве­ка с не­го­ва­та соб­с­т­ве­на вът­реш­ност се прев­ръ­ща в един ха­рак­тер на та­зи епо­ха ве­че да­же във фи­зи­чес­ко­то тяло, то­га­ва мо­жем да разбе- рем, че онзи, който, как­то Августин, има на­ред с то­ва по­-ши­ро­ки ин­те­ре­си и на­соч­ва своя пог­лед към це­лия ход на раз­ви­ти­ето на човечест- вото, че та­къв чо­век из­пит­ва ед­но ис­тин­с­ко настръхване, един ис­тин­с­ки трепет, ко­га­то при не­го ид­ва ед­но чо­веш­ко същество, при ко­ето мо­же да се долови, че при оп­ре­де­ле­но раз­ви­тие на­го­ре тряб­ва да стиг­не по един ес­тес­т­вен на­чин до егоизма. Августин се нах­вър­ля чис­то и бла­го­род­но и ве­ли­ко към егоистичността. Можем да кажем: той на­соч­ва без­ко­рис­т­но към егоизма. Обаче той по­па­да в епохата, в ко­ято чо­ве­чес­т­во­то се бе­ше от­къс­на­ло от ве­ли­ки­те ин­те­ре­си на външното. Нека помислим, как още в тре­та­та сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха все­ки еги­пет­с­ки чо­век на­соч­ва­ше своя пог­лед на­го­ре към звез­д­ни­те све­то­ве и про­чи­та­ше в звез­ди­те чо­веш­ки съдби! Как ду­ша­та бе­ше свър­за­на с все­об­щи­те интереси.

Естествено то­ва мо­же­ше да се пос­тиг­не са­мо тогава, ко­га­то чо­ве­кът бе­ше още спо­со­бен да по­дър­жа в ста­ро­то еле­мен­тар­но яс­но­вид­с­т­во сво­ето ас­т­рал­но тя­ло от­де­ле­но от фи­зи­чес­ко­то тяло. Ето за­що Августин тряб­ва­ше да настръхне, ко­га­то сре­щу не­го зас­та­на един човек, кой­то един вид му напомняше: с ед­но по­-ви­со­ко раз­ви­тие рас­те съ­щев­ре­мен­но его- измът! Това мо­же да разбере, то­ва чув­с­т­ву­ва­ше той, то­ва му да­ва ин- стинктът: той жи­вее сре­щу епо­ха­та на егоистичността. Когато сре­щу не­го зас­та­ва един човек, кой­то пред­с­тав­ля­ва ед­но по­-ви­со­ко раз­ви­тие над оно­ва във фи­зи­чес­ко­то тяло, той чувствува: чо­ве­чес­т­во­то оти­ва към егоизма. И съ­щев­ре­мен­но той не мо­же да разбере, че то­зи чо­век още но­си със се­бе си от ми­на­ло­то един все­общ чо­веш­ки интерес.

Опитайте са да до­би­ете то­ва чувство, как Августин стои, спо­ред не­го­во­то соб­с­т­ве­но признание, сре­щу един човек, а имен­но сре­щу Манихей- ския Епископ Фаустинус - за­що­то не­го опи­сах аз. Когато сто­еше сре­щу то­зи епископ, Августин по­чув­с­т­ву­ва това, ко­ето един чо­век мо­же да почувствува, кой­то оти­ва та­ка да се ка­же към епо­ха­та на его­из­ма по един бла­го­ро­ден на­чин и ис­ка да за­щи­ти са­мо чрез вът­реш­на­та си­ла та­зи епо­ха про­тив его­из­ма и кой­то тряб­ва да се от­вър­не от един човек, ка­къв­то бе­ше епис­ко­път на ма­ни­хе­ите Фаустинус. Той се от­вър­на от него, за­що­то то­зи чо­век пред­с­тав­ля­ва­ше за не­го онова, ко­ето му се явя­ва ка­то нещо, ко­ето не тряб­ва да бъ­де докоснато. Защото той крие в се­бе си не- що, ко­ето ни­ко­га не мо­же да на­ме­ри раз­би­ра­не в ек­зо­те­ри­чен жи­вот за епо­ха­та на егоистичността. Следователно сре­щу цър­ков­ния отец Авгу- стин зас­та­ва епис­ко­път на ма­ни­хе­ите Фаустинус; сре­щу него, кой­то оти­

Нека оти­дем ня­кол­ко сто­ле­тия по-нататък. Тогава пред нас зас­та­ва в Университета от Париж един човек, кой­то е ста­нал мал­ко поз­нат в лите- ратурата, за­що­то това, ко­ето е написал, не да­ва ни­как­ва пред­с­та­ва за не­го­ва­та личност. Това, ко­ето той е написал, из­г­леж­да педантично, оба­че лич­но той тряб­ва да е дейс­т­ву­вал величествено. Лично той из­г­леж­да да е дейс­т­ву­вал пре­ди всич­ко така, че е вне­съл та­ка да се ка­же в за­оби­ка­ля­щия го свят не­що ка­то ед­но об­но­вя­ва­не на гръц­кия светоглед.

Той е бил ис­тин­с­ки чо­век на ренесанса. Той уми­ра в 1518 го­ди­на и е дейс­т­ву­вал до то­га­ва в уни­вер­си­те­та от Париж. Тази лич­ност се е дър­жа­ла та­ка да се ка­же към същ­нос­т­та на гър­циз­ма - ма­кар и мно­го по­-­ек­зо­те­рич­но -, как­то епис­ко­път на ма­ни­хе­ите Фаустинус се е дър­жал към манихейството, ко­ето на­ред с мно­го дру­ги не­ща е съ­дър­жа­ло в сво­ите пре­да­ния пре­ди всич­ко всич­ки доб­ри и ве­ли­ки стра­ни на тре­та­та след атлантска, на Египто-халдейската епоха. Следователно съ­щес­т­ву­ва то­зи епис­коп на ма­ни­хе­ите Фаустинус, ко­го­то сре­ща­ме във връз­ка с Авгу- стин и кой­то чрез това, че е такъв, па­зи в се­бе си имен­но окул­т­ни­те по­дос­но­ви на Третата сле­дат­лан­с­ка кул­тур­на епоха.

В 1518 го­ди­на в Париж уми­ра един човек, кой­то но­си в се­бе си - ма­кар и ек­зо­те­рич­но - оп­ре­де­ле­ни стра­ни на по­дос­но­ви­те на Четвъртата сле­дат­лан­с­ка кул­тур­на епоха. Чрез то­ва той бе­ше страшен, зло­ко­бен за онези, ко­ито дейс­т­ву­ва­ха то­га­ва око­ло не­го в тра­ди­ци­он­но­то Християнство. Калугерите го счи­та­ха ка­то те­хен смър­тен враг, оба­че той нап­ра­ви го­ля­мо впе­чат­ле­ние вър­ху Еразъм от Ротердам, ко­га­то то­зи пос­лед­ни­ят пре- с­тоя в Париж. Само че на Еразъм от Ротердам му се стори, ка­то че вън- ш­ни­ят за­оби­ка­лящ свят не е под­хо­дящ за онова, ко­ето жи­ве­еше вът­ре в та­зи за­бе­ле­жи­тел­на душа. И ко­га­то Еразъм от­но­во от­пъ­ту­ва от Париж и оти­де в Англия, той на­пи­са вед­нъж на този, кой­то меж­дув­ре­мен­но бе­ше ста­нал не­гов приятел, да­но мо­же да се ос­во­бо­ди вед­нъж от сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, в ко­ето ца­ру­ва подаграта, и да от­ле­ти по въз ду­ха в Англия, за­що­то там би мо­гъл да на­ме­ри дос­та­тъч­но поч­ва във външ­ния за­оби­ка­лящ свят за това, ко­ето чув­с­т­ву­ва в сво­ята душа. Фактът, че та­зи лич- ност, ко­ято е дейс­т­ву­ва­ла тогава, е мог­ла да нап­ра­ви да въз­к­ръс­не гръц­ко­то чувствуване, гръц­ко­то усещане, из­пък­ва за нас осо­бе­но много, ко­га­то об­гър­нем с пог­лед от­но­ше­ни­ето на тън­ко ум­ния Еразъм от Ротер- дам към та­зи личност.

Така жи­ве­еше - бих­ме мог­ли да ка­жем - в из­ход­на­та точ­ка на епо­ха­та на его­ис­тич­нос­т­та та­зи личност, ко­ято по­чи­на в 1518 го­ди­на в Париж, та­ка жи­вя тя ка­то враг на тези, ко­ито ис­ка­ха да прис­по­со­бят жи­во­та на чо­веш­ки­те ду­ши към епо­ха­та на его­ис­тич­нос­т­та и ко­ито из­пит­ва­ха един вид нас­т­ръх­ва­не спря­мо ед­на та­ка­ва душа, ко­ято мо­жа да дейс­т­ву­ва та­ка затова, за­що­то ис­ка­ше да въз­к­ре­си ма­ги­чес­ки ед­на дру­га епоха, в ко­ято чо­ве­кът е сто­ял бли­зо до его­ис­тич­нос­т­та на ас­т­рал­но­то тяло, а имен­но Гръцката епоха. Тази лич­ност по­дейс­т­ву­ва осо­бе­но сим­па­тич­но на Ера- зъм от Ротердам. Тя но­се­ше име­то Фаустус Андрелинус.

В ХIV-то сто­ле­тие хо­ра­та в сред­на Европа има­ха ра­бо­та с ед­на личност, ко­ято е пред­с­та­ве­на ка­то един стран­с­т­ву­ващ певец, за ко­ято съ­от­вет­на­та на­род­на кни­га разказва, че се е от­вър­на­ла от тра­ди­ци­он­но­то богословие. След то­ва та­зи лич­ност не е ис­ка­ла да се на­ри­ча ни­ка­къв богослов, а се е на­ри­ча­ла све­то­вен чо­век и лекар, сло­жи­ла е за из­вес­т­но вре­ме Библията под чи­на и се е за­ни­ма­ва­ла с изу­ча­ва­не­то на природата. Но съ­що изу­ча­ва­не­то на при­ро­да­та имен­но в ед­на епоха, ко­га­то е ста­нал пре­хо­дът от всич­ко въз­мож­но ста­ро към всич­ко въз­мож­но нова, е би­ло така, че то до­веж­да­ло до чо­ве­ка ас­т­рал­на­та его­ис­тич­ност съ­що как­то манихейство- то, съ­що как­то гърцизмът. Така до­не­се бли­зо ас­т­рал­на­та его­ис­тич­ност това, ко­ето то­га­ва сто­еше на раз­дел­на­та гра­ни­ца на ста­ра­та ал­хи­мия и на но­ва­та химия, на ста­ра­та ас­т­ро­ло­гия и на но­ва­та астрология.

Това сво­е­об­раз­но проб­ляс­ва­не и бле­щу­ка­не на ес­тес­т­ве­на­та на­ука меж­ду ста­ро­то и но­во­то становище, то до­ве­де чо­ве­ка бли­зо до ед­на та­ка аст- ралност, при ко­ято той тряб­ва­ше да се обяс­ни с егоистичността, след ка­то бе­ше сло­жил Библията под чина. Нищо чудно, че то­ва пра­ве­ше да на- с­т­ръх­ват онези, ко­ито с тех­ни­те пре­да­ния ис­ка­ха да се спра­вят с епо­ха­та на егоистичността, ко­га­то Съзнаващата ду­ша бе­ше нав­ляз­ла ве­че на­пъл­но в ней­но­то изгаряне. И в сред­на Европа се ро­ди ле­ген­да­та за тре­тия Фауст, за Йоханес Фауст, на­ре­чен съ­що Георг Фауст, кой­то е бил ед­на дейс­т­ви­тел­на ис­то­ри­чес­ка личност.

И ХIV-то сто­ле­тие спои ця­ло­то потрепване, ця­ло­то нас­т­ръх­ва­не пред его­ис­тич­нос­т­та на ас­т­рал­но­то тяло, ка­то съ­че­та три­ма­та Фаустовци, то­зи на Августин, то­зи на Еразъм от Ротердам и то­зи на сред­на Европа, в ед­на фигура, в она­зи фи­гу­ра в сред­но­ев­ро­пейс­ка­та на­род­на книга, ко­ято след то­ва ста­на съ­що Фауст на Марлоу. От то­зи Фауст Гьоте нап­ра­ви с ед­но пъл­но об­ръ­ща­не своя Фауст, в кой­то ис­ка да обясни, че съ­щес­т­ву­ва въз­мож­нос­т­та да не нас­т­ръх­ва­ме пред но­си­те­ля на това, ко­ето до­на­ся ня­ко­му бли­зо астралността, а да го раз­бе­рем по-добре, та­ка че той мо­же да ни по­ка­же ед­но развитие, та­ка че мо­жем да из­ка­жем ду­мите: ние мо­жем да го спасим.