Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

П Е Т А Л Е К Ц И Я

Вчера ние го­во­рих­ме глав­но за това, че чо­век до­би­ва ед­на по­-тън­ка чув­с­т­ви­тел­ност от­нос­но това, ко­ето ста­ва във външ­ния жиз­нен етер или въ­об­ще в етера. Тези из­жи­вя­ва­ния са свър­за­ни с други, и ед­но из­жи­вя­ва не, на ко­ето тряб­ва да обър­нем осо­бе­но внимание, е това, ко­ето има­ме от­нос­но на­ша­та раз­съ­дъч­на способност.

Нали, ка­то чо­ве­ци ние сто­им в све­та така, че съ­дим по оп­ре­де­лен на­чин за нещата, ко­ито срещаме, че си об­ра­зу­ва­ме пред­с­та­ви вър­ху нещата, че на­ми­ра­ме ед­но­то за правилно, дру­го­то за неправилно. Как един чо­век е в със­то­яние да съ­ди за нещата, от то­ва за­ви­си онова, ко­ето обик­но­ве­но хо­ра­та на­ри­чат остроумие, схватливост, раз­съ­дъч­на способност. Това остроумие, та­зи схватливост, та­зи раз­съ­дъч­на спо­соб­ност се прев­ръ­ща пос­те­пен­но в те­че­ние на раз­ви­ти­ето в нещо, ко­ето се пос­та­вя в ед­на дру­га светлина. Ние още вче­ра за­гат­нах­ме мал­ко за това. Човек от­к­ри­ва все по­ве­че и повече, че за ис­тин­с­ки­те въп­ро­си на по­-вис­шия ду­хо­вен жи­вот имен­но то­ва остроумие, та­зи схват­ли­вост ня­ма ни на­й-­мал­ка стойност, въп­ре­ки че чо­век тряб­ва да до­не­се със се­бе си от нея от из­ход­на­та точ- ка, от фи­зи­чес­ко­то поле, ко­га­то ис­ка да тръг­не по пъ­тя за по­-вис­ши­те светове. И та­ка в да­ден мо­мент чо­век сти­га ве­че до положението, ко­ето онзи, кой­то тър­си да из­в­ли­ча са­мо пол­за от всичко, мо­же да из­г­леж­да непоносимо: а именно, че от­на­ча­ло чо­век се нуж­дае на­пъл­но от не­що за
сво­ето по­-ви­со­ко раз­ви­тие и че въп­ре­ки то­ва после, ко­га­то той ве­че се на­ми­ра в то­ва по­-ви­со­ко развитие, то из­губ­ва стойност за него.

Следователно ние тряб­ва да вло­жим всич­ки­те си сили, за да раз­ви­ем тук на фи­зи­чес­ко­то по­ле ед­на от­го­ва­ря­ща на фак­ти­те раз­съ­дъч­на способ- ност, тряб­ва да раз­ви­ем пър­во та­зи способност, но след то­ва тряб­ва да ни ста­не ясно, че при пре­би­ва­ва­не­то във вис­ши­те све­то­ве са­ма­та та­зи раз­съ­дъч­на спо­соб­ност ня­ма съ­щата стойност как­то тук до­лу на фи­зи­чес­ко­то поле. Ако ис­ка­ме да има­ме здра­ви по­-вис­ши сетива, ние тряб­ва да из­хо­дим от ед­на здра­ва раз­съ­дъч­на способност; оба­че за по­-вис­ше­то виж­да­не та­зи раз­съ­дъч­на спо­соб­ност тряб­ва да се пре­вър­не в ед­но здра­во виждане.

Но, кол­ко­то и мно­го да сме се развили, до­ка­то тряб­ва да пре­би­ва­ва­ме на фи­зи­чес­ко­то поле, ние сме хо­ра на то­ва фи­зи­чес­ко по­ле и на то­ва фи­зи­чес­ко по­ле има­ме за­да­ча­та да раз­ви­ем здра­во на­ша­та раз­съ­дъч­на спо- собност. Ето за­що тряб­ва гриж­ли­во да об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на това, сво­ев­ре­мен­но да се на­учим да не смес­ва­ме един с друг жи­во­та на вис­ши­те све­то­ве и жи­во­та вър­ху фи­зи­чес­ко­то поле. Който ис­ка да при­ло­жи не­пос­ред­с­т­ве­но това, ко­ето пре­жи­вя­ва за вис­ши­те светове, на фи­зи­чес­ко­то поле, той лес­но ще се пре­вър­не в мечтател, в не­из­пол­з­ва­ем човек. Ние тряб­ва да свик­нем да мо­жем да жи­ве­ем яс­но в по­-вис­шия свят и след това, ко­га­то из­ле­зем от със­то­яни­ето на то­ва жи­ве­ене в по­-вис­ши­те све- тове, да се при­дър­жа­ме кол­ко­то е по­ве­че въз­мож­но към това, ко­ето е пра­вил­но за фи­зи­чес­ко­то поле. И то­ва двой­но становище, ко­ето се изис­к­ва чрез са­мо­то двой­но по­ло­же­ние на фи­зи­чес­кия и на ду­хов­ния живот, ние тряб­ва гриж­ли­во да го спазваме. Ние при­вик­ва­ме към ед­но пра­вил­но ста­но­ви­ще към све­та в та­зи об­ласт чрез това, ка­то при­вик­нем кол­ко­то е по­ве­че въз­мож­но да не смес­ва­ме във все­кид­нев­ни­те от­но­ше­ния онова, ко­ето при­над­ле­жи на по­-вис­шия свят; тряб­ва да при­вик­нем да смес­ва­ме кол­ко­то е въз­мож­но по­-мал­ко във все­кид­нев­ни­те от­но­ше­ния от това, за ко­ето та­ка лес­но мо­жем да бъ­дем съблазнени: да каз­вам на- пример, ко­га­то чув­с­т­ву­ва­ме не­що не­сим­па­тич­но у ня­кой човек, че не мо­жем да по­на­ся­ме не­го­ва­та аура.

По-добре е, ако при обик­но­ве­ния на­чин на го­во­ре­не не упот­ре­бя­ва­ме в обик­но­ве­ния жи­вот дру­ги ду­ми ос­вен обик­но­ве­ни­те за то­зи живот. Ко- гато ис­ка­ме да ка­жем за някого, че ни е несимпатичен, тряб­ва да из­пол­зу­ва­ме имен­но ду­ма­та "несимпатичен", а не да казваме, че не мо­жем да по­на­ся­ме не­го­ва­та аура. По-добре е в то­ва от­но­ше­ние един чо­век на фи­зи­чес­ко­то по­ле да ос­та­не меж­ду хо­ра­та на фи­зи­чес­ко­то по­ле и да бъ­дем кол­ко­то е въз­мож­но по­ве­че ико­но­мич­ни с изразите, ко­ито са пра­вил­ни от­нос­но по­-вис­шия жи­вот. Трябва гриж­ли­во да се па­зим от то­ва да вме- с­ва­ме в обик­но­ве­ни­те от­но­ше­ния думи, по­ня­тия и представи, ко­ито при­

Ето защо, ко­га­то би мог­ло да ни се стру­ва за ес­тес­т­ве­но да на­зо­вем оби- к­но­ве­ния жи­вот с ду­ми на по­-вис­шия живот, ние тряб­ва да пре­ве­дем то­ва на един език, кой­то да бъ­де кол­ко­то е въз­мож­но по­-под­хо­дящ за фи­зи­чес­ко­то поле! Трябва пос­то­ян­но да подчертаваме, че те­зи не­ща не са безразлични, а те имат го­ля­мо зна­че­ние и дейс­т­ву­ват осо­бе­но силно. Когато има­ме пред­вид това, то­га­ва мо­жем съ­що да го­во­рим без­п­рис­т­рас­т­но за това, как по от­но­ше­ние на жи­во­та в по­-вис­ши­те све­то­ве обик­но­ве­на­та раз­съ­дъч­на спо­соб­ност из­губ­ва сво­ята стойност, как та­ка да се ка­же ние се на­уча­ва­ме да чувствуваме, че начинът, по кой­то чо­век е бил по­-ра­но остроумен, тряб­ва се­га да престане. И то­га­ва от­но­во за­бе­ляз­ва­ме (то­ва е ед­на опитност, ко­ято чо­век все по­ве­че и по­ве­че има), ние от­но­во за­бе­ляз­ва­ме на­ша­та за­ви­си­мост от етер­ния жи­вот на света, а имен­но от времето.

Колкото лес­но мо­жем да кон­с­та­ти­ра­ме имен­но в на­ша­та епоха, че хо­ра - да ре­чем - още от оп­ре­де­ле­ни мла­ди го­ди­ни прис­тъп­ват към всичко, вър­ху ко­ето мо­же да се раз­съж­да­ва в света, прис­тъп­ват към не­го и се­га и вярват: да, ко­га­то чо­век си е ус­во­ил из­вес­т­на раз­съ­дъч­на способност, той мо­же да се про­из­не­се за всич­ко с да или не, мо­же да фи­ло­соф­с­т­ву­ва вър­ху всичко. Тази вяра, че чо­век мо­же да фи­ло­соф­с­т­ву­ва вър­ху всич­ко възможно, при ед­но езо­те­рич­но раз­ви­тие се из­т­ръг­ва ко­рен­но от ду­ша та; за­що­то чо­век забелязва, че на­ши­те съж­де­ния имат всъщ­ност в се­бе си не­що живо, ко­ето пре­ди всич­ко се нуж­дае от зрялост. Човек се на­уча­ва да познава, как с оп­ре­де­ле­ни представи, ко­ито е при­ел в се­бе си, той мо­же да жи­вее прос­то оп­ре­де­ле­но време, тряб­ва да жи­вее прос­то оп­ре­де­ле­но време, та­ка че на­ше­то етер­но тя­ло да мо­же да се обяс­ни с тях, ко­га­то ис­ка­ме да стиг­нем до то­ва съждение, с ко­ето мо­жем да бъ­дем на­пъл­но в съгласие. Ние забелязваме, че тряб­ва да изчакаме, до­ка­то стиг­нем до оп­ре­де­ле­но съждение. Едвам то­га­ва за­бе­ляз­ва­ме пъл­но­то зна­че­ние на думите: да ос­та­вя­ме да уз­рее оно­ва, ко­ето е съ­дър­жа­ние на душа- та, и то­га­ва ста­ва­ме всъщ­ност все по­-с­к­ром­ни и по-скромни.

Обаче да ста­не чо­век по-скромен, то­ва е един та­къв въпрос, сво­е­об­ра­зен въпрос, за­що­то не ви­на­ги мо­жем да дър­жим рав­но­ве­си­ето меж­ду това, да тряб­ва да разсъждаваме, и да тряб­ва да из­чак­ва­ме да уз­ре­ят нещата, за да има­ме ед­но пра­вил­но съж­де­ние вър­ху нещата, за­що­то съ­що и по

Да, ние пос­те­пен­но забелязваме, как в ду­ша­та из­ник­ва оп­ре­де­ле­на про­ти­во­по­лож­ност меж­ду начина, по който сме раз­съж­да­ва­ли по-рано, и то­зи по кой­то се­га разсъждаваме, след ка­то сме пос­тиг­на­ли оп­ре­де­ле­на зрялост от­нос­но съ­от­вет­ния въпрос. И ние забелязваме, как това, ко­ето сме мог­ли да раз­съж­да­ва­ме в миналото, и това, ко­ето се­га разсъждава- ме, стои ед­но сре­щу дру­го ка­то две си­ли и след то­ва за­бе­ляз­ва­ме оп­ре­де­ле­на вът­реш­на под­виж­ност на вре­мен­но­то в се­бе си забелязваме, как по­-п­ре­диш­но­то тряб­ва да бъ­де по­бе­де­но от по-късното. Това е за­зо­ря­ва­не­то на оп­ре­де­ле­но чув­с­т­ву­ва­не на вре­ме­то в съзнанието, ко­ето се явя­ва чрез съ­щес­т­ву­ва­не­то на вът­реш­ни борби, ко­ито оба­че се явя­ват са­мо чрез това, че по­-къс­но­то ид­ва в про­ти­во­по­лож­ност на по-предишното. Абсолютно не­об­хо­ди­мо е да ус­во­им то­ва ка­то ед­но вът­реш­но чув­с­т­ву­ва не на времето, ка­то ед­но вът­реш­но усе­ща­не на времето; за­що­то тряб­ва да се при­дър­жа­ме здра­во към това, че мо­жем да се на­учим да чув­с­т­ву­ва­ме етер­но­то са­мо тогава, ко­га­то ус­во­им ед­но вът­реш­но по­ня­тие за вре- мето.

Да се чув­с­т­ву­ва­ме из­пъл­не­ни от мисли, про­ти­во­по­лож­но на това, ко­ето сме вър­ши­ли по-рано, ко­га­то сме жи­ве­ли в съзнанието, че ние съз­да­ва­ме мислите, то­ва сви­де­тел­с­т­ву­ва за на­шия напредък. Когато се на­учим все по­ве­че и по­ве­че да чувствуваме: ние не съз­да­ва­ме мислите, а мис­ли­те се мис­лят в нас ко­га­то има­ме то­ва чувство, то­ва е един признак, че етер­но­то тя­ло пос­те­пен­но е раз­ви­ло в се­бе си чув­с­т­ву­ва­не­то на времето, не­об­хо­ди­мо­то вът­реш­но чув­с­т­ву­ва­не на времето. Всичко по­-п­ре­диш­но ще има прив­ку­са на не­що нап­ра­ве­но егоистично; всичко, ко­ето е до­би­то чрез узряването, ще има привкуса, че то из­га­ря онова, ко­ето са­ми сме направили, че изяж­да онова, ко­ето са­ми сме направили. И та­ка ние пре- в­ръ­ща­ме на­ша­та вът­реш­ност в ед­но за­бе­ле­жи­тел­но изживяване: ние все по­ве­че и по­ве­че до­би­ва­ме съз­на­ни­ето за това, че на­ше­то соб­с­т­ве­но мис- лене, на­ше­то соб­с­т­ве­но съз­да­ва­не на мислите, тряб­ва да бъ­де потисната, за­що­то то е не­що малоценно, и че са­мо­от­да­ва­не­то на мислите, ко­ито те­кат сре­щу нас от космоса, има всъщ­ност пъл­но­то значение, че то е цен- ното.

Собствения жи­вот из­губ­ва та­ка да се ка­же ед­на от не­го­ви­те час­ти - то­ва е из­вън­ред­но важ­но -, той из­губ­ва она­зи част, ко­ято ние на­ри­ча­ме пре­дим­но на­ше­то соб­с­т­ве­но мислене, и ос­та­ва са­мо на­ше­то соб­с­т­ве­но чув- ство, на­ше­то соб­с­т­ве­но усе­ща­не и на­ша­та соб­с­т­ве­на воля. Но и те­зи по- с­лед­ни­те из­пит­ват ед­на про­мя­на ед­нов­ре­мен­но с мисленето. Ние ве­че не съз­да­ва­ме мислите, а те са­ми си мис­лят вът­ре в душата. С чув­с­т­во то, че мис­ли­те имат соб­с­т­ве­ни сили, чрез ко­ито те са­ми си мислят, се по­лу­ча­ва оп­ре­де­ле­но сли­ва­не на чув­с­т­во­то и волята. Бихме мог­ли да кажем: чув­с­т­во­то ста­ва все по­ве­че и по­ве­че активно, а во­ля­та ста­ват все по­ве­че и по­ве­че чувственосъобразна. Чувството и во­ля­та ста­ват по сред­ни ед­но с друго, от­кол­ко­то са би­ли по­-ра­но на фи­зи­чес­ко­то поле. Тогава ве­че не мо­жем да взе­мем един во­ле­ви им пулс, без да раз­ви­ем с не­го ед­но чув- ство. Някои от нещата, ко­ито вършим, про­из­веж­дат в нас ед­но гор­чи­во чувство, дру­ги про­из­веж­дат ед­но въз­ви­ше­но чувство.

Същевременно с про­явя­ва­не­то на на­ша­та во­ля ние чув­с­т­ву­ва­ме в се­бе си ед­на чув­с­т­ве­на присъда, вър­ху на­ши­те соб­с­т­ве­ни во­ле­ви импулси. Чувства, ко­ито съ­щес­т­ву­ват са­мо за­ра­ди насладата, при тях кон­с­та­ти­ра-

Ние тряб­ва да се на­учим да пра­вим раз­ли­ка в из­жи­вя­ва­не­то меж­ду оно- ва, ко­ето е са­мо его­ис­тич­но чувствуване, и онова, при ко­ето ние пред­ла­га­ме са­мо аре­на­та за из­жи­вя­ва­не на чувството, ко­ето тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва за ми­ро­во­то съществувание.

При да­де­ни об­с­то­ятел­с­т­ва един чо­век мо­же да вър­ши външ­но мно­го ма- лко, оба­че когато, не за да има ед­на лич­на наслада, а с ед­на раз­ви­та ду­ша знае, че в не­го­во­то чув­с­т­во се да­ва въз­мож­ност въ­об­ще да съ­щес­т­ву­ва то­ва чувство, ко­ето е важ­но за ми­ро­во­то съществувание, с то­ва той вър­ши из­вън­ред­но много. Колкото и стран­но да изглежда, ще ка­жа сле- дното: ня­ко­га е съ­щес­т­ву­вал един гръц­ки философ, на­ре­чен Платон. Той е на­пи­сал съчинения. Докато чо­век жи­вее със сво­ята ду­ша са­мо на фи­зи­чес­ко­то поле, той че­те те­зи съчинения, за да се по­уча­ва от тях. Ед- но та­ко­ва външ­но по­уча­ва­не има сво­ето зна­че­ние за фи­зи­чес­ко­то по­ле и мно­го доб­ре е, ко­га­то чо­век из­пол­зу­ва всич­ко възможно, за да се по­уча­ва на фи­зи­чес­ко­то поле, за­що­то ина­че той ста­ва глупак. Нещата, ко­ито се вър­шат на фи­зи­чес­ко­то поле, съ­щес­т­ву­ват за това, за да се по­уча­ва чо­век от тях. Обаче ко­га­то ду­ша­та се е раз­ви­ла езотерично, то­га­ва тя взе­ма - да ре­чем - съ­чи­не­ни­ята на Платон и ги че­те от­но­во по­ра­ди ед­на дру­га причина: а имен­но за­що­то със сво­ите съ­чи­не­ния Платон е имал сми­съл в зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние са­мо тогава, ко­га­то това, ко­ето е съз- дал, е жи­вя­но съ­що в душите; и то­га­ва чо­век че­те не са­мо за да се по- учава, а че­те затова, за­що­то чрез то­ва се вър­ши нещо.
Така ние тряб­ва да ус­во­им за на­ше­то чув­с­т­во нещо, ко­ето ни поз­во­ля­ва да пра­вим раз­ли­ка меж­ду его­ис­тич­но­то чувствуване, ко­ето е на­со­че­но по­ве­че към стра­на­та на насладата, и не­его­ис­тич­но­то чувствуване, ко­ето се явя­ва за нас ка­то ед­но задължение. Това мо­же да се раз­п­рос­т­ре да­же чак във външ­ния въз­г­лед за живота. И тук сти­га­ме до там, да го­во­рим вър­ху ед­на точка, ко­ято - бих­ме мог­ли да ка­жем - от от­дел­но­то из­жи­вя­ва­не хвър­ля свет­ли­на в со­ци­ал­но­то изживяване. Когато онзи, кой­то е за­поз­нат с тай­ни­те на езотеризма, на­соч­ва пог­лед вър­ху това, ко­ето се вър­ши външ­но в света: как тол­ко­ва мно­го хо­ра пра­хос­ват времето, ко­ето им ос­та­ва свободно, вмес­то да об­ла­го­ро­дят тех­ни­те чув­с­т­ва свър­з­вай­ки се с това, ко­ето зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние по­лу­ча­ва от ду­хов­ни­те творения, то­га­ва този, кой­то е ми­нал през ед­но езо­те­рич­но развитие, би ис­кал да пла­че за­ра­ди тъ­по­та­та на чо­веш­ко­то съществувание, ко­ето ми­на­ва пок­рай това, ко­ето съществува, за да пре­ми­не през чо­веш­ко­то чув­с­т­ву­ва­не и чо­веш­ко­то усещане. И в та­зи об­ласт тряб­ва да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху това, че там, къ­де­то за­поч­ват те­зи изживявания, в чо­веш­ка­та при­ро­да ще се яви ве­че оп­ре­де­лен по­-тъ­нък егоизъм.

В след­ва­щи­те сказ­ки ние ще чуем, как то­зи по­-тъ­нък его­изъм е пред­наз­на­чен сам да по­бе­ди се­бе си, но пър­во той се явя­ва ка­то един по­-тъ­нък его­изъм и през вре­ме на ду­хов­но­то раз­ви­тие чо­век ще из­пит­ва на се­бе си, че се явя­ва един вид по­-вис­ша пот­реб­ност за наслада, ед­на пот­реб­ност за нас­ла­да от­нос­но ду­хов­ни­те не­ща и ду­хов­ни­те работи. И кол­ко­то и гро­тес­к­но да зву­чи това, все пак то е вярно: онзи, кой­то ми­на­ва през ед­но езо­те­рич­но раз­ви­тие той си каз­ва от оп­ре­де­ле­на точка, ма­кар и да не до­веж­да то­ва съз­на­ние до гор­дост и суетност, та­къв чо­век си казва: онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то ду­хов­но тво­ре­ние на земята, тряб­ва да бъ­де вку­се­но от мене; то съ­щес­т­ву­ва за това, за да бъ­де вку­се­но от мене. Така подобава. И чо­век раз­ви­ва пос­те­пен­но един стре­меж към та­ка­ва ду­хов­на наслада. В то­ва от­но­ше­ние езо­те­риз­мът не ще съз­да­де ни­как­во не­щас­тие в света; за­що­то мо­жем да бъ­дем сигурни, че ко­га­то се явя­ва та­къв стре­меж към нас­ла­да по от­но­ше­ние на ду­хов­ни­те тво­ре­ния на човечеството, то­ва не ще бъ­де не­що вредно. Като пос­лед­с­т­вие на то­ва се явя­ва оба­че и не­що друго. Човек пос­те­пен­но чув­с­т­ву­ва следователно, как не­го­во­то етер­но тя­ло та­ка да се ка­же се съ­буж­да чрез това, че той чув­с­т­ву­ва соб­с­т­ве­но­то мис­ле­не ка­то не­що по-малоценно, и той чувст- вува, как в не­го проникват, вли­ват се мислите, ко­ито ид­ват от Космоса, от про­ник­на­тия от Бога Космос Той все по­ве­че чувствува, как во­ля­та и чув­с­т­во­то се из­ди­гат от са­мия него; той за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва его­ис­тич­ност всъщ­ност още са­мо във во­ля­та и чувството, до­ка­то да­ро­ве­те на мъд­ростта чув­с­т­ву­ва ка­то нещо, ко­ето го свър­з­ва с це­лия свят. Той се чув­с­т­ву­ва про­ник­нат от по­то­ка на те­зи да­ро­ве на Мъдростта. И то­га­ва

Човек се на­уча­ва да пра­ви раз­ли­ка меж­ду чув­с­т­во­то на задоволство, ко­га­то е ка­зал нещо, с ко­ето мо­же да бъ­де в съгласие, и чув­с­т­во­то на само- доволство, на самоприятност, ко­ето не са­мо не е годно, а е вредно. Ние тряб­ва да се стре­мим да не до­пус­ка­ме да се ро­ди то­ва чувство, а да раз­ви­ем са­мо усе­ща­не­то по от­но­ше­ние на срама, ко­га­то сме ка­за­ли не­що неп­ра­вил­но или неморално, и по от­но­ше­ние на бла­го­дар­нос­т­та за мъд- ростта, ко­ято се вля­ла в нас и за ко­ято не мо­жем да претендираме, че е на­ша собствена, а знаем, че ни е по­да­ре­на от Вселената, ко­га­то ус­пя­ва­ме да ка­жем нещо, ко­ето е в съг­ла­сие с та­зи Мъдрост.

Постепенно ние за­поч­ва­ме да чув­с­т­ву­ва­ме та­ка съ­що и по от­но­ше­ние на на­ше­то соб­с­т­ве­но мислене. По-рано ние казвахме: тряб­ва да ос­та­нем един чо­век на фи­зи­чес­ко­то поле; сле­до­ва­тел­но на ред с това, че не от­да­ва­ме мно­го го­ля­ма стойност на мислите, ко­ито са­ми изработваме, ние все пак тряб­ва да из­ра­бот­ва­ме те­зи мисли, оба­че то­ва соб­с­т­ве­но мис­ле­-
не съ­що се из­ме­ня сега, а имен­но така, че ние го пос­та­вя­ме имен­но под то­ку­-що оха­рак­те­ри­зи­ра­ния себеконтрол. По от­но­ше­ние на ед­на мисъл, за ко­ято мо­жем да си кажем: ти ро­ди та­зи ми­съл и тя от­го­ва­ря на мъд- ростта, по от­но­ше­ние на та­зи ми­съл ние раз­ви­ва­ме ед­но чув­с­т­во на бла­го­дар­ност спря­мо мъдростта; ед­на мисъл, ко­ято въз­ник­ва в нас ка­то по- грешна, ка­то некрасива, ка­то не­мо­рал­на мисъл, ед­на та­ка­ва ми­съл во­ди до ед­но вът­реш­но чув­с­т­во на срам и ние до­би­ва­ме усещането: ни­ма мо­жеш да бъ­деш още такъв! Нима е въз­мож­но да имаш още тол­ко­ва его­изъм в се­бе си, за да мис­лиш та­ка по от­но­ше­ние на това, ко­ето е про­ник­на­ло ве­че в те­бе ка­то Мъдрост! Това е из­вън­ред­но важно, да чув­с­т­ву­ва­ме един та­къв вид са­мо­кон­т­рол в на­ша­та вътрешност. Този са­мо­кон­т­рол има още особеността, че ние не го по­лу­ча­ва­ме чрез един кри­ти­чен ум, а той се явя­ва ви­на­ги в чувството, в усе­ща­не­то ни. Трябва доб­ре да внимаваме, обич­ни приятели, от­нос­но това: онзи, кой­то е умен, кой­то има са­мо раз­съ­дъч­на спо­соб­ност по от­но­ше­ние на външ­ния живот, кой­то е критичен, ни­ко­га не мо­же да стиг­не до това, за ко­ето ста­ва дума; за­що­то то­ва тряб­ва да се ро­ди в чувстването. Когато то въз­ник­ва в чувст- вото, ко­га­то сме пос­тиг­на­ли то­ва чувство, то е ед­но чувство, ко­ето из­п­лу­ва ка­то от на­ша­та соб­с­т­ве­на вътрешност. Тогава ние се отъж­дес­т­вя­ва­ме с то­ва чув­с­т­во на срам или на бла­го­дар­ност и усе­ща­ме на­ше­то Себе свър­за­но с то­ва чувство.

И ако бих на­ри­су­вал схе­ма­тич­но това, ко­ето чо­век из­жи­вя­ва тогава, би тряб­ва­ло да кажа: то­ва е, ка­то че мъд­рос­т­та се вли­ва отгоре, чо­век е чув­с­т­ву­ва ка­то ид­ва­ща от­го­ре сре­щу него, вли­вай­ки се от­п­ред в гла­ва­та и след то­ва го из­пъл­ва от­го­ре надолу. Напротив ние чувствуваме, че не­що ка­то срам се из­ди­га от соб­с­т­ве­но­то тя­ло насреща, та­ка че се отъж­дес­т­вя­ва­ме с то­ва чув­с­т­ву­ва­не и това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в нас ка­то Мъдрост, се по­каз­ва ка­то да­де­но отвън. И ние чув­с­т­ву­ва­ме в се­бе си ед­на област, в ко­ято се сре­ща това, ко­ето се­га е Азът, то­ва чувство, и вли­ва­ща­та се в нас Мъдрост.

Тази област, къ­де­то и две­те се срещат, ние мо­жем да из­жи­ве­ем вътреш- но. Когато чув­с­т­ву­ва­ме та­зи среща, то­га­ва то­ва е пра­вил­но­то из­жи­вя­ва­не на етер­ния свят. Ние изживяваме, как нах­лу­ват мис­ли­те вът­ре от вън- ш­ния ете­рен свят - за­що­то то­ва е Мъдростта, ко­ято се вли­ва сре­щу нас от външ­ния ете­рен свят, ко­ято нах­лу­ва и би­ва усе­ща­на чрез две­те чувст- ва. Това е пра­вил­но усе­ща­не на етер­ния свят. И ко­га­то се усе­ща­ме така, ние се из­ди­га­ме до вис­ши­те Същества, ко­ито сли­зат на­до­лу са­мо до ед­но етер­но тяло, а не до ед­но чо­веш­ко фи­зи­чес­ко тяло. Напротив, чо­век мо­же да из­жи­вее то­зи ете­рен свят по един неп­ра­ви­лен начин. Етерният свят би­ва пра­вил­но из­жи­вян меж­ду мис­ле­не­то и чувствуването, как­то то­ку­-що бе показано: из­жи­вя­ва­не­то е сле­до­ва­тел­но един чис­то вът­ре­-
шен ду­ше­вен процес. Елементарният или ете­рен свят мо­же да бъ­де неп­ра­вил­но изживян, ко­га то чо­век го из­жи­вя­ва на гра­ни­ца­та меж­ду ди­ша­не­то и на­ше­то соб­с­т­ве­но етер­но тяло. Ко­га­то чо­век пра­ви / Виж ри­сун­ка № 2/ преж­дев­ре­мен­но или неправилно уп­раж­не­ния на дишането, той по-
рис. 2

с­те­пен­но ста­ва сви­де­тел на своя соб­с­т­вен про­цес на дишането. С про­це­са на дишането, кой­то той въз­п­ри­ема то­га­ва (до­ка­то ина­че диша, без да го възприема), чо­век мо­же да до­бие ед­но ка­то че въз­п­ри­ема­що се­бе си дишане. И към то­ва усе­ща­не мо­же да се при­съ­еди­ни оп­ре­де­ле­но въз­п­ри­ятие на етер­ния свят чрез всич­ки въз­мож­ни про­це­си на ди­ша­не­то чо­век мо­же да до­бие ед­на опит­ност ед­но наб­лю­де­ние на етер­ни­те процеси, ко­ито във външ­ния свят са реални, ко­ито оба­че при­над­ле­жат към на­й-­нис­ши­те външ­ни пси­хи­чес­ки про­це­си и, ако чо­век ги из­жи­вя­ва преждевре- менно, те ни­ко­га не ще му да­дат ед­но пра­вил­но по­ня­тие за ис­тин­с­кия ду­хо­вен свят.

Без съмнение, от оп­ре­де­лен мо­мент на езо­те­рич­но­то уп­раж­не­ние мо­же да нас­тъ­пи съ­що един ре­гу­ли­ран про­цес на дишането; оба­че то­зи про­цес тряб­ва да бъ­де во­ден по един пра­ви­лен начин. Тогава се раж­да това, че ние въз­п­ри­ема­ме етер­ния свят, описано, на гра­ни­ца­та меж­ду мис­ле­не­то и чувствуването. И това, ко­ето ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме тогава, би­ва са­мо под­к­ре­пе­но от това, че се на­уча­ва­ме да поз­на­ваме съ­що и гру- ­би­те етер­ни процеси, ко­ито ста­ват на гра­ни­ца­та на етер­ния свят и на­шия про­цес на ди­ша­не то. Защото по­ло­же­ни­ето е такова, че съ­щес­т­ву­ва един свят на дейс­т­ви­тел­но по­-вис­ша ду­хов­ност до ко­ято сти­га­ме чрез он­зи процес, кой­то бе описан, меж­ду Мъдростта и чувствуването. Тук ние про­ник­ва­ме съ­що до делата, кой­то Съществата на вис­ши­те йе­рар­хии вър­шат в етер­ния свят. Обаче съ­щес­т­ву­ват го­лям брой все­въз­мож­ни до- б­ри и ло­ши и про­тив­ни и ужас­ни и вред­ни еле­мен­тар­ни същества, кои- то, ако се за­поз­на­ем с тях ненавреме, ни се нат­рап­ват така, ка­то че те дейс­т­ви­тел­но са един це­нен ду­хо­вен свят, до­ка­то всъщ­ност не са ни­що дру­го ос­вен по оп­ре­де­лен на­чин пос­лед­ни­те от­па­дъч­ни съ­щес­т­ва на ду­хов­ния свят. Онзи, кой­то ис­ка да про­ник­не в ду­хов­ния свят, тряб­ва да се за­поз­нае съ­що и с те­зи същества; оба­че не е доб­ре той да се за­поз­на­ва пър­во с тях. Защото осо­бе­но­то е това, обич­ни приятели, че, ко­га­то чо­век
се за­поз­нае пър­во с те­зи същества, без да вър­ви по по­-т­руд­ния път на соб­с­т­ве­но­то вът­реш­но изживяване, той до­би­ва ед­но пред­по­чи­та ние, ед­на склон­ност за те­зи същества, ед­но из­вън­ред­но пред­по­чи­та­ние за те­зи същества. И то­га­ва мо­же да се констатира, че някой, кой­то се из­ди­га по един неп­ра­ви­лен на­чин в ду­хов­ния свят, а имен­но чрез та­ко­ва фи­зи­чес­ко трениране, ко­ето мо­же да на­ре­чем из­ме­не­ние на про­це­са на дишане- то, та­къв чо­век вли­за в ду­хов­ния свят така, че опис­ва оп­ре­де­ле­ни не­ща от ду­хов­ни­те светове, та­ка как­то те му се явяват. И той ги опис­ва така, че ня­кои хо­ра ги при­емат ка­то не­що из­вън­ред­но красиво, до­ка­то за он- зи, кой­то въз­п­ри­ема във вът­реш­но­то изживяване, то­ва мо­гат да бъ­дат ужас­ни и от­в­ра­ти­тел­ни неща. Тези не­ща са на­пъл­но въз­мож­ни в из­жи­вя­ва­не­то на ду­хов­ния свят.

Тук не тряб­ва да го­во­рим за дру­ги процеси, ко­ито чо­век мо­же да пред­п­ри­еме ка­то тре­ни­ра­не вър­ху се­бе си и чрез ко­ито той мо­же да вле­зе в ло­ши светове, тъй ка­то в два­та на про­по­вяд­ва­ния Окултизъм е не­що при­ето да не се го­во­ри за това, с ко­ето чо­век се за­поз­на­ва в ду­хов­ния свят ка­то не­чис­та пя­на на то­зи ду­хо­вен свят. Не е не­об­хо­ди­мо чо­век да нав­ли­за ду­хов­но в то­зи свят; ето за­що не е при­ето да се го­во­ри за мето- ди, ко­ито сто­ят още по­-нис­ко от про­це­са на дишането. Още про­це­сът на дишането, ко­га­то той не се прак­ти­ку­ва по пра­ви­лен начин, во­ди при от­па­дъч­ни­те същества, с ко­ито чо­век не­съм­не­но тряб­ва да се запознае, оба­че не от са­мо­то начало, за­що­то ина­че те пре­диз­вик­ват оп­ре­де­ле­на влю­бе­ност в тях, ко­ято чо­век не тряб­ва да има. Ние до­би­ва­ме ед­но пра­вил­но обек­тив­но ста­но­ви­ще по от­но­ше­ние на тях са­мо тогава, ко­га­то сме про­ник­на­ли в ду­хов­ни­те све­то­ве от дру­га­та страна.

Когато чо­век за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва раз­ли­ва­щи се на­вън от не­го нас­рещ­ни чув­с­т­ва към Мъдростта, по от­но­ше­ние на Мъдростта, ко­га­то за­поч­ва да из­пит­ва чув­с­т­ва на срам, на благодарност, ко­га­то те­зи чув­с­т­ва на­пи­рат на­го­ре от соб­с­т­ве­ния организъм, той пра­ви то­га­ва от­но­во пър­во­то запознанство, пър­во­то еле­мен­тар­но за­поз­нан­с­т­во с нещо, ко­ето след то­ва тряб­ва да се на­учи да поз­на­ва по­-на­та­тък в нап­ред­ва­що­то окул­т­но развитие. Вчера ние обър­нах­ме вни­ма­ние вър­ху това, че при пос­те­пен­но­то из­жи­вя­ва­не на етер­но­то ес­тес­т­во се за­поз­на­ва­ме с това, ко­ето дейс­т­ву­ва в на­шия ете­рен мо­зък ка­то Амшаспанди на Заратустровото уче- ние. За на­ши­те по­ня­тия мо­жем съ­що да кажем: тук не се за­поз­на­ва­ме пър­во с ед­но по­ня­тие за дейс­т­ву­ва­щи­те ар­хан­гел­с­ки същества, за това, ко­ето те­зи ар­хан­ге­ли имат да вър­шат в нас. Чрез това, ко­ето се зап­рищ­ва обратно, ко­ето про­ник­ва на­го­ре от са­ми­те нас в чув­с­т­во­то на бла­го­дар­ност и на срам, ко­ето има един ли­чен характер, за­що­то из­ви­ра от нас, чрез то­ва по­лу­ча­ва­ме пър­во­то еле­мен­тар­но ис­тин­с­ко по­ня­тие за то- ва, ко­ето на­ри­ча­ме Първични Сили или Архаи; за­що­то това, ко­ето пър-­
вич­ни­те си­ли дейс­т­ву­ват в нас, ние го из­жи­вя­ва­ме по имен­но опи­са­ния на­чин в не­го­ва­та пър­ва еле­мен­тар­на форма. Докато в на­ша­та глава, ко­га­то за­поч­ва­ме да из­жи­вя­ва­ме етер­но­то естество, пър­во из­жи­вя­ва­ме - бих­ме мог­ли да ка­жем - сян­ко­об­раз­ни­те Архангели в тех­ни­те действия, в тех­ни­те етер­ни действия, то в това, с ко­ето Мъдростта се сблъс­к­ва в нас и да­ва един об­ра­тен удар, ние из­жи­вя­ва­ме про­ник­на­ти с не­що во­ле­во Първичните Сили, ко­ито са про­ник­на­ли в нас и ко­ито съ­дейс­т­ву­ват в чо­веш­ка­та личност. Тогава до­би­ва­ме пос­те­пен­но ед­но по­ня­тие за то­ва - ко­га­то се на­уча­ва­ме да чув­с­т­ву­ва­ме та­ка - ко­ето окул­тис­тът разбира, ко­га­то казва: в прад­рев­но­то въп­лъ­ще­ние на на­ша­та земя, на ста­рия Сату- рн, са жи­ве­ли на тях­на­та чо­веш­ка сте­пен пър­вич­ни­те си­ли или Духовете на Личността.

Тогава те­зи Първични Сили или Духовете на Личността бя­ха човеци. Те са се раз­ви­ли по-нататък, до­би­ли са спо­соб­нос­т­та да дейс­т­ву­ват от свръх­се­тив­на­та област. И как раз­г­ръ­щат те в на­ше­то древ­но време, в на­ша­та зем­на епоха, та­зи сила, ко­ято са добили, ка­то тях­но­то раз­ви­тие е нап­ред­на­ло до днеш­на­та Земя? Те са до­би­ли спо­соб­нос­т­та да ра­бо­тят от свръх­се­тив­на­та об­ласт вър­ху на­ше­то соб­с­т­ве­но тяло, вър­ху на­ша­та об­вив­ка така, че про­из­веж­дат в на­ше­то етер­но тя­ло сили, ко­ито се про­явя­ват така, как­то бе описано. Те са на­со­чи­ли те­зи си­ли в нас и ко­га­то днес чувствуваме: ние сме ор­га­ни­зи­ра­ни така, че мо­жем да раз­ви­ем в нас оха­рак­те­ри­зи­ра­ни­те чув­с­т­ва на бла­го­дар­ност и срам ка­то един вът­ре­шен ес­тес­т­вен про­цес /то­ва мо­же да ста­не из­жи­вя­ва­не в нас/, ние тряб­ва да кажем: за да мо­же да ста­не то­ва вът­реш­но изживяване, за да мо­же на­ше­то етер­но тя­ло да пул­си­ра така, за да мо­же то да ре­аги­ра така, се дъл­жи на факта, че за та­зи цел пър­вич­ни­те си­ли са вле­ли в не­го не­об­хо­ди­ми­те за то­ва сили. Също та­ка чо­ве­кът ще стиг­не ня­ко­га в сво­ето раз­ви­тие до там, при по­-на­та­тъш­ни­те въп­лъ­ще­ния на Земята, да вли­ва в дру­ги съще- ства, ко­ито ще сто­ят по­-нис­ко от него, та­ки­ва спо­соб­нос­ти за ед­но съ­от­вет­но тяло. Това, ко­ето тряб­ва да зна­ем за вис­ши­те светове, се до­би­ва пос­те­пен­но чрез вът­реш­но изживяване, се до­би­ва чрез това, че ние се издигаме, че пре­ми­на­ва­ме от фи­зи­чес­ко­то из­жи­вя­ва­не в етер­но­то изжи- вяване.

На ста­рия Сатурн - ис­кам да при­ве­да то­ва още за по­яс­не­ние на те­зи не­ща -, на ста­рия Сатурн, как­то знаете, на­й-­гъс­то­то фи­зи­чес­ко състояние, до ко­ето се стиг­на в сре­да­та на Сатурновата епоха. И това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше то­га­ва ка­то фи­зи­чес­ки са­тур­но­ви действия, ка­то са­тур­но­ви дейс­т­вия във фи­зи­чес­ко­то - мо­же­те да про­че­те­те то­ва в мо­ята кни­га "Тайната Наука" -, бя­ха те­че­ния на топ­ли­на и студенина. Ние мо­жем да раз­г­ле­да­ме те­зи топ­лин­ни и сту­де­ни те­че­ния психически, ду­шев­но съ­що чрез това, че кажем: ле­еше се топлина, оба­че то­ва бе­ше раз­ли­ва­ща се
бла­го­дар­ност на Духовете на Личността или ле­еше се сту­де­ни­на и та­зи раз­ли­ва­ща се студенина, ко­ято те­че­ше в ед­на дру­га посока, бе­ше раз­ли­ва­що се чув­с­т­во на срам на Духовете на Личността. Това е; ко­ето тряб­ва да ус­во­им постепенно, че фи­зи­чес­ко­то дейс­т­вие се свър­з­ва с мо­рал­но­то действие; за­що­то кол­ко­то по­-ви­со­ко оти­ва­ме в ду­хов­ни­те светове, тол­ко­ва по­ве­че се съ­еди­ня­ват те­зи две неща, фи­зи­чес­ко­то ставане, ко­ето то­га­ва не е ве­че фи­зи­чес­ко ставане, и моралното, ко­ето оба­че то­га­ва те­че през све­та със си­ла­та на при­род­ни­те закони.

Всичко това, ко­ето се­га бе оха­рак­те­ри­зи­ра­но ка­то нещо, ко­ето се явя­ва във вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не чрез из­ме­не­но­то етер­но тяло, про­из­веж­да още не­що дру­го в чо­веш­ка­та душа. То прави, що­то та­зи чо­веш­ка ду­ша пос­те­пен­но за­поч­ва да из­пит­ва ед­но неп­ри­ят­но чув­с­т­во вър­ху това, че чо­век е въ­об­ще един от­де­лен чо­век, че той е то­зи от­де­лен ли­чен човек. Важно е съ­що да се на­учим да об­ръ­ща­ме вни­ма­ние и на това, е доб­ре е, ако чо­век си съз­да­де ка­то прин­цип да об­ръ­ща вни­ма­ние на това. А име- нно, кол­ко­то по­-мал­ко е ус­во­ил чо­век на та­зи сте­пен на езо­те­рич­но­то раз­ви­тие ка­то ин­те­рес за това, ко­ето за­ся­га об­що взе­то хората, ка­то ин­те­рес за общочовешкото, тол­ко­ва по­-с­му­ща­ва­що чув­с­т­ву­ва той то­ва при своя напредък.

Ние раз­г­ле­дах­ме про­ме­ни­те при фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на човека, до­кол­ко­то чо­век из­жи­вя­ва те­зи про­ме­ни в те­че­ние на езо­те­рич­но­то раз- витие, ко­ето той се стре­ми да приеме. Ако ис­ка­ме да из­ра­зим ос­нов­ния ха­рак­тер на те­зи про­ме­ни мо­жем да кажем: в те­че­ние на раз­ви­ти­ето чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва все по­ве­че и по­ве­че сво­ето фи­зи­чес­ко и сво­ето етер­но тя­ло вътрешно. По от­но­ше­ние на фи­зи­чес­ко­то тя­ло мо­жех­ме да подчер- таем, че от­дел­ни­те ор­га­ни би­ват чув­с­т­ву­ва­ни все по­-са­мос­то­ятел­ни и по-самостоятелни, кол­ко­то по­ве­че чо­век нап­ред­ва в езо­те­рич­но­то разви- тие, че те ста­ват ня­как­си не­за­ви­си­ми ед­ни от други. Бих мо­гъл да кажа, че фи­зи­чес­ко­то тя­ло се чув­с­т­ву­ва по­-жи­во в се­бе си. За етер­но­то тя­ло подчертахме, че то чув­с­т­ву­ва се­бе си не са­мо по-живо, но че то ста­ва въ­об­ще по-чувствително, че се про­ник­ва с един вид съзнание, за­що­то за­поч­ва да съ­чув­с­т­ву­ва по един по­-тъ­нък на­чин про­ти­ча­не­то на външ­ни­те събития. Подчертахме също, как в те­че­ние на езо­те­рич­но­то раз­ви­тие чо­ве­кът ста­ва все по­-чув­с­т­ви­те­лен от­нос­но про­ти­ча­не­то на пролет-

Това е пър­во­то на­ча­ло на ед­но дейс­т­ви­тел­но ос­во­бож­да­ва­не от сво­ето тяло. С то­ва чо­век ста­ва все по­-не­за­ви­сим и по­-не­за­ви­сим от сво­ето соб­с­т­ве­но тяло, той за­поч­ва дейс­т­ви­тел­но да жи­вее за­ед­но с окол­на­та сре- да. Той ста­ва та­ка да се ка­же са­ми­ят той пролет, лято, есен и зима, ка­то из­жи­вя­ва вът­реш­но това; но чрез това, че жи­вее във външ­ния свят, той прес­та­ва да жи­вее в това, ко­ето е не­го­во соб­с­т­ве­но тяло. Вчера ние под- чертахме, че всич­ко то­ва е свър­за­но с до­би­ва­не­то на ед­на по­-го­ля­ма чув­с­т­ви­тел­ност за то­ва соб­с­т­ве­но тяло, той за­поч­ва да чув­с­т­ву­ва то­ва тя­ло ка­то ед­на тежест, ка­то ед­на неволя; той забелязва, че всичко, ко­ето се от­на­ся са­мо за то­ва соб­с­т­ве­но тяло, се прев­ръ­ща в един упрек. И с то­ва за ед­но по­-ви­со­ко раз­ви­тие е пос­тиг­на­то ве­че из­вън­ред­но много, ко­га­то в та­ки­ва пред­с­та­ви и усещания, как­ви­то бя­ха обяс­не­ни вчера, чо­век за­поч­ва да не бъ­де ве­че в съг­ла­сие със сво­ята соб­с­т­ве­на чо­веш­ка лич- ност. И ко­га­то из­жи­вя­ва то­ва във все по­-ви­со­ка степен, той е до­бил ве­че мно­го за по-висшето, за ду­хов­но­то изживяване.