Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

В пос­лед­ни­те лек­ции от то­зи курс аз по­со­чих как чо­ве­кът из­г­раж­да връз­ки­те си със све­та бла­го­да­ре­ние на обстоятелството, че ак­тив­но се стре­ми към оп­ре­де­ле­ни от­но­ше­ния с духовната, ду­шев­на и те­лес­на сфери. Освен то­ва посочих, че ако чо­век на­ис­ти­на и с по­до­ба­ва­ща се­ри­оз­ност коп­нее да приб­ли­жи ду­хов­на­та си същ­ност до сво­ето съзнание, той не­из­беж­но тряб­ва да вдиг­не пог­лед на­го­ре към ду­хов­ни­те светове. Защото в на­шия чо­веш­ки Дух, прак­ти­чес­ки сно­ват дейс­т­ви­ята и вза­им­ни­те от­но­ше­ния на оне­зи Йерархии, ко­ито вина­ги са би­ли схва­ща­ни от нас ка­то Йерархии на Ангелои, Архан- гелои, Архаи и т.н. И за да вник­не в действи­ята и от­но­ше­ни­ята на те­зи Същества, за чо­ве­кът е рав­но­сил­но да вник­не в сво­ята соб­с­т­ве­на духовност.

Относно ду­шев­ни­ят жи­вот на човека, аз мо­жах да Ви покажа, как мис­ле­не­то се ра­зиг­ра­ва меж­ду етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло на човека, как чув­с­т­ва­та се ра­зиг­ра­ват меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло и как во­ля­та се ра­зиг­ра­ва меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът. После Ви показах, как това, ко­ето днес чо­век оп­ре­де­ля ка­то свое тя­ло - ако пра­вил­но вник­нем в не­го­вия ис­тин­с­ки об­лик –
тряб­ва да се раз­г­леж­да ка­то за­ро­диш на бъде­щи светове, фак­ти­чес­ки всичко, ко­ето за­нап­ред ще пре­рас­­не в Бъдещият Юпитер, има своя за­ро­диш и днес в на­ши­те чо­веш­ки тела: на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, ко­ето по­ла­га­ме в гро­ба за да се раз­ло­жи от зем­ни­те сили, съ­дър­жа за­ро­ди­ша на това, ко­ето Земята ще стане, след ка­то на­джи­вее сво­ята гибел. Нашето етер­но тяло: крат­ко вре­ме след ка­то сме ми­на­ли през Портата на смъртта, то се раз­т­ва­ря в етер­ния Кос- мос; но то съ­що но­си в се­бе си един за­ро­диш за Бъдещият Юпитер. Така сто­ят не­ща­та и с на­ше­то ас­т­рал­но тяло, и с на­ша­та Азова обвивка. Тази Азова об­вив­ка обаче, ко­ято ка­то чо­ве­ци има­ме тук на Земята, ние сме по­лу­чи­ли ед­ва в нас­то­яще­то въп­лъ­ще­ние на Земната планета.

А ето че днес, а всъщ­ност и мно­го отдавна, ние жи­ве­ем в ед­на под­чер­та­но ин­те­лек­ту­алис­тич­на епоха. Днес хо­ра­та изу­ча­ват све­та и всич­ко око­ло не­го - чрез интелекта, чрез по­ня­тий­но­то мислене. Всичко, което днес се пред­ла­га на чо­ве­ка ка­то култура, образование, ка­то ци­ви­ли­за­ция - всич­ко се гра­ди на то­ва по­върхнос­т­но и външ­но познание. Дори и тогава, ко­га­то ние чувствуваме, чув­с­т­ва­та ос­та­ват при­тъ­пе­ни и не­ясни. А в случаите, ко­га­то не­що в чув­с­т­ва­та на чо­ве­ка се оза­ри от яс­но­та и сила, ав­то­ри­тар­на­та на­ука на днешния свят го погубва, прев­ръ­щай­ки го в ед­но външ­но познание. Така че днес, още от вре­ме­то ко­га­то бъ­де пре­да­ден на училището, чо­век за­паз­ва са­мо она­зи част от вът­реш­ния си ду­ше­вен живот, ко­ято е всъщ­ност кон­т­ро­ли­ра­но­то от ра­зу­ма зав­ла­дя­ва­не на окол­ния свят. Но до­къ­де се прос­ти­ра то­ва кон­т­ро­ли­ра­но от ра­зума зав­ла­дя­ва­не на окол­ния свят? И бих ис­кал да попитам: до как­ва дъл­бо­чи­на про­ник­ва то­ва зав­ла­дя­ва­не на окол­ния свят в на­шия ду­ше­вен живот?

Нека взе­мем един човек, кой­то тръг­ва от шес­та­та си го­ди­на на училище, он9­ва училище, ко­ето с външ­ни­те си ме­то­ди из­г­раж­да в де­те­то съв­сем по­вър­х­нос­т­но от­но­ше­ние към външ­ния свят. Да приемем, че пос­ле този чо­век ще пре­ми­не през ня­кои от на­ши­те университети. Тогава той ще мо­же да изу­чи нещо, ще до­бие добър об­ра­зо­ва­те­лен ценз, и при­емай­ки те­зи зна­ния в се­бе си, ще мо­же да се из­диг­не до­ри ка­то ду­хо­вен настав­ник на чо­ве­чес­т­во­то в ня­коя от об­лас­ти­те на знанието. Но един та­къв чо­век - кой­то в сми­съ­ла на днешно­то об­ра­зо­ва­ние ве­че е по­лу­чил своя пред­ва­ри­тел­но фор­ми­ран ду­ше­вен жи­вот - как­во въз­п­ри­ема всъщ­ност то­зи чо­век в сво­ята душа? Той въз­п­ри­ема са­мо това, ко­ето се от­на­ся до не­го­вия Аз. Той не въз­п­ри­ема ни що друго, ос­вен това, ко­ето се от­на­ся до не­го­вия Аз. Но той го по­лу­ча­ва ка­то ед­но об­рат­но от­ра­же­ние от оне­зи със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество, в ко­ито Азът е на­ис­ти­на вложен, но ко­ито още не са го­то­ви за са­мос­то­ятел­на активност. И всичко, ко­ето чо­век смя­та за свои мисли, спомени, чув­с­т­ва и во­ле­ви им­пулси - той го има ка­то отражение. Всичко останало, ко­ето той изжи- вява, е отслабено, парализирано. Неговият ду­ше­вен жи­вот про­ти­ча из­к­лю­чи­тел­но в сфе­ра­та на Азът.

Но как сто­ят нещата, ко­га­то един чо­век вле­зе в до­пир с това, ко­ето на­ри­ча­ме ан­т­ро­по­соф­с­ка Духовна Наука? Когато един чо­век вле­зе в до­пир с това, ко­ето на­ри­ча­ме ан­т­ро­по­соф­с­ка Духовна Наука, той тряб­ва та­ка да про­ме­ни сво­ите усещания, че да мо­же да из­ра­зи нап­ри­мер следното: „Да, Азът тряб­ва да се схва­не ка­то ед­но творение, ус­т­ре­ме­но на­го­ре с та­къв подем, пред кой­то зем­на­та гра­ви­та­ция е ка­то по­лъ­ха на сне­жинка, но то­зи по­дем днеш­на­та мо­дер­на кул­ту­ра не ис­ка да признае..."*16

Ако чо­век дейс­т­ви­тел­но вле­зе в ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука, той тряб­ва да стиг­не до там, че да си каже: с та­зи ан­т­ро­по­соф­с­ка Духовна Наука към теб се пре­дя­вя­ва ед­но съв­сем осо­бе­но изискване. Сега ти можеш да раз­би­раш та­ки­ва неща, да при­емаш в ду­ша­та си та­ки­ва идеи, за ко­ито хората, жи­ве­ещи са­мо в сфери­те на днеш­но­то образование, на днеш­на­та цивилизация, би­ха казали, че те са фан­тас­тич­ни или налудни, но всъщ­ност то­ва са идеи, до ко­ито те­зи хо­ра с то­ва днеш­но об­ра­зо­ва­ние и та­зи Азова кул­ту­ра прос­то не мо­гат да достигнат. Земният Аз изоб­що не мо­же да про­умее това, ко­ето се из­на­ся от Антропософията, той не мо­же да си из­г­ра­ди по­ня­тия за пре­диш­ни­те въп­лъ­ще­ния на Земята - епо­хи­те на Старият Сатурн, Старото Слънце, Ста- рата Луна, ни­то пък да ос­мис­ли фактите, ко­ито Антропософията раз­к­ри­ва за духовната, ду­шевна и те­лес­на същ­ност на човека. От един дне­шен фи­ло­соф - кой­то все още не е до­там разстроен, че да смята „Дарвин за акушер, а май­му­на­та - за про­из­ве­де­ние на при­лож­но­то изкуство" - се изис­к­ва всъщ­ност да раз­бе­ре следното: чо­веш­ки­ят Дух, за ко­го­то той та­ка мно­го го­во­ри - но го­во­ри са­мо ду­ми - мо­же да се обхва­не един­с­т­ве­но във връз­ка с вис­ши­те Йерар- хии; чо­веш­ка­та ду­ша в ней­ни­те мисли, чув­с­т­ва и воля, мо­же да се об­х­ва­не са­мо с по­мощ­та на че­ти­ри­те час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во - физическото, етерното, ас­т­рално­то тя­ло и Азът. И се­га от един та­къв фи­ло­соф - кой­то гле­да на те­зи тела, на те­зи об­вив­ки ка­то не­що фантас­тич­но - се изис­к­ва да разбере, че те но­сят в се­бе си за­ро­ди­ши­те на бъ­де­щи­те светове! Естествено, чрез то­ва с ко­ето днеш­ни­ят Аз разполага, те­зи не­ща не мо­гат да се разберат. Ако оба­че сме в със­то­яние да свържем не­що от ду­шев­ния жи­вот с те­зи гро­тес­к­ни идеи - за та­зи цел не е не­об­хо­ди­мо да сме ясновидци, а да се от­не­сем към опит­нос­ти­те на яс­но­ви­де­ца ка­то към идеи - то­га­ва ние пра­вим то­ва не в Азът, а в ас­т­рално­то тяло. Мислите-сенки, ко­ито днес чо­век по­лу­ча­ва в своя Аз ка­то от­ра­же­ния от ас­т­рал­но­то тяло, изобщо не мо­гат да сти­му­ли­рат то­ва ас­т­рал­но тяло. Тези мисли-сенки: чо­век мо­же да ги има и са­мо с днеш­на­та Азова култура. Ако то­ва тук е ас­т­рал­но­то тя­ло (рис.25, червено), а то­ва тук - Азът (зелено), то­га­ва всичко, ко­ето мо­дер­ни­ят чо­век изживява, е тук, в Азът; и не­го­ви­те мис­ли не са ни­що дру­го ос­вен това, ко­ето ас­т­рално­то тя­ло хвър­ля ка­то сян­ков об­раз в Азът (жълто).

B то­зи слу­чай да­леч не е не­об­хо­ди­мо ас­т­рал­но­то тя­ло да се напряга. До- статъчно е само, ръ­ко­вод­с­т­во­то да се пре­дос­та­ви на Азът, на то­зи Аз, кой­то е

сив­ност на­рас­т­ва и се из­мес­т­ва - оба­че не и в сми­съ­ла на Гьоте - от вът­реш­на­та ра­бо­та към съзерцанието. Човек тръг­ва не по лек­ци­он­ни курсове, къ­де­то от не­го се изис­к­ва да сът­руд­ни­чи в мисленето; чо­век с удо­вол­с­т­вие се от­п­ра­вя натам, къ­де то има дви­же­ние и шум, и там - той заспива. Той по­па­да в ед­но кино; там ня­ма нуж­да от активност, там той заспива.

Ето как­во пред­с­тав­ля­ва днеш­на­та Азова култура. И в то­зи си вид тя ще нап­ред­ва все по­ве­че и повече. Но на све­та дой­де и ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука. Нещата се промениха. Един съв­ре­ме­нен те­олог бе­ше споменал, че ня­ма да про­че­те „Хрониката Акаша", ако аз не му я из­п­ра­тя в лук­соз­но илюс­т­ри­ра­но из­дание. Обаче той не би тряб­ва­ло да се бои, че би мо­гъл да по­лу­чи „Хрониката Акаша" в илюс­т­ри­ра­но из­дание; мо­ят за­ми­съл е съв­сем друг: той изис­к­ва дъл­бо­ко вът­реш­но учас­тие и сътрудничество. Дори и на­ис­тина да се при­бег­не до ху­до­жес­т­ве­но изоб­ра­зя­ва­не на това, ко­ето на­ми­ра­ме в „Хрони- ката Акаша", то­зи теолог не би мо­гъл да пред­п­ри­еме как­во­то и да е с „лук­соз­но­то илюс­т­ри­ра­но издание" на „Хрониката Акаша", имен­но за­що­то той пос­та­вя ак­цен­та вър­ху „илюстрирането".

В за­ни­ма­ни­ята с ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука на­ис­ти­на е не­об­хо­ди­мо вът­реш­но участие, ина­че има­ме са­мо думи, ко­ито зву­чат фан­тас­тич­но и не- лепо. Това вът­реш­но съучастие, та­зи вът­реш­на ра­бо­та - чо­век трябва да ги обикне. Той тряб­ва да се ре­ши на това. В на­ча­лото е труд­но и мъчително; но

Аз доб­ре зная, че ня­кои хо­ра ще се усъм­нят в та­зи бодрост. Обаче те пред­по­чи­тат да при­до­би­ят не­що с по мощ­та на па­сив­но­то мислене, от­кол­ко­то чрез ак­тив­на­та ра­бо­та на ас­т­рал­но­то тяло; та­ка сто­ят не­ща­та и с то­зи теолог, кой­то би ис­кал ця­ла­та кни­га „Въведение в Тайната Наука" да му се про­жек­ти­ра в кино. Той мис­ли за сво­ите по­ня­тия ка­то за орнаменти, за­то­ва и го­во­ри за „лук­соз­но илюс­т­ри­ра­но издание" на „Хроника­та Акаша".

Накратко: чрез ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука се зад­виж­ва не Азът, а ас­т­рал­но­то тя­ло на човека. И на­исти­на - има мно­го хора, ко­ито усе­щат това, щом за­поч­нат да че­тат ед­на или дру­га ан­т­ро­по­соф­с­ка книга. Тогава те усе- щат, че „не­що става" с тях. Досега те са свик­на­ли да ос­та­ват па­сив­ни при дви­же­ни­ята на мис­ли­те сенки. А сега, вът­ре в тях се на­ди­га ед­но ак­тив­но разбиране. Те ста­ват вът­реш­но неспокойни, напрегнати, нещо за­поч­ва да им па­ри под петите; те ста­ват нер­в­ни и казват: тук има не­що нездраво. И то­га­ва те за­поч­ват да се оп­лак­ват от труд­ни­те неща, ко­ито ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духов- на Наука пред­ла­га на хората. А ня­кои осо­бено впе­чат­ли­тел­ни род­ни­ни - виж­дай­ки яв­но раз­въл­ну­ва­ни­те си братя, сестри, ле­ли или чи­чов­ци - се на­месват вед­на­га и потвърждават: да, Антропософията е нещо, ко­ето пра­ви хо­ра­та нервни.

Но сега, поз­во­ле­те да запитам: Чии от­но­ше­ния се про­явя­ват тук, меж­ду две­те 1култури, меж­ду Азовата кул­тура - ко­ято чо­век при­ема ед­ва в се­гаш­но­то Земно раз­ви­тие - и она­зи култура, на ко­ято е съ­де­но да бъ­де приета чрез ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука? Една прос­та схе­ма­тич­на ри­сун­ка ще ни по­мог­не да от­го­во­рим на то­зи въпрос. Ако тук ние има­ме Земята (рис.26, червено), в нея ве­че са пре­ми­на­ти епо­хи­те Луна, Слънце, Сатурн. А тук бих­ме има­ли след­ва­ща­та планета, в ко­ято ще се пре­вър­не Земята след сво­ята гибел, Бъдещият Юпитер (зелено). В из­г­раж­да­не­то на то­зи Бъдещ Юпитер по на­й-­ин­тен­зи­вен на­чин са вклю­че­ни - ма­кар и ка­то за­ро­диш­ни си­ли - оне­зи със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то същество, ко­ито на­ри­ча­ме фи­зи­чес­ко тяло, етерно тяло, ас­т­рал­но тяло; оба­че за Азът, то­ва ва­жи са­мо при ед­но важ­но условие. В случай, че Азът не при­еме в се­бе си това, ко­ето той мо­же да при­еме чрез Земната култура, то­га­ва Азовото съз­на­ние се прек­ра­тя­ва със свър­-

Ако оба­че чо­век раз­вие ед­но ак­тив­но ас­т­рал­но тяло, то­га­ва та­зи ак­тив­ност реф­лек­ти­ра и вър­ху Азът. По този на­чин чо­век по­лу­ча­ва ед­на ви­тал­на обвив- ка, със­та­ве­на от вът­реш­но ак­тив­ни Аз и ас­т­рал­но тяло. И се­га той не чув­с­т­ву­ва ве­че нес­по­койс­т­вие или па­ре­не под пе­ти­те - за ко­ето ста­на ду­ма пре­ди мал­ко - се­га той се чув­с­т­ву­ва вът­реш­но про­ник­нат от здра­ви жиз­не­ни си­ли и те­зи си­ли го свър­з­ват с това, ко­ето ще се из­лъ­чи от не­го­ви­те те­лес­ни об­вив­ки ка­то за­ро­диш­ни къл­но­ве за бъ­де­щи­те ме­та­мор­фо­зи на Земната планета.

Антропософската Духовна Наука тряб­ва да се раз­г­леж­да ка­то не­що живо. Тя да­ва на чо­ве­ка не прос­то ед­на те­ория или те­оре­тич­ни възгледи, тя му да­ва жиз­не­на сила, бла­го­да­ре­ние на ко­ято той мо­же да из­пъл­ни сво­ите ис­тин­с­ки задачи.

Това осо­бе­но ва­жи в случаите, ко­га­то чо­век тряб­ва се­ри­оз­но да про­ве­ри и да при­еме та­ки­ва познания, какви­то ние из­не­сох­ме тук през пос­лед­ни­те три лекции. Но ве­ро­ят­но мо­же да се по­лу­чи и така, че хо­ра­та просто да се умо­рят в уси­ли­ята си да от­х­вър­лят Антропософията. И то­га­ва за­ро­диш­ни­те къл­но­ве в тях би­ха се разви­ли по съв­сем раз­ли­чен начин: хо­ра­та би­ха по­тъ­на­ли в ед­но по­-низ­ше битие, от­кол­ко­то в това, за ко­ето са създадени. Но за­то­ва пък тряб­ва­ше да дой­де и не­що друго, за да не би чо­век на­ис­ти­на да си по­мис­ли че „Дарвин бе­ше акушер, а май­му­на­та - про­из­ве­де­ние на при­лож­но­то изкуст- во...", или пък да приеме, че се­ри­оз­но мо­же да се го­во­ри за „нер­в­на слабост, умо­ря­емост и психастения" под вли­яни­ята на уни­вер­си­тетска­та медицина, до­ка­то нак­рая се стиг­не до там, че хо­ра­та да казват: „Нищо по­ве­че ня­ма да пиша. Би тряб­вало да се пи­ше с глисти. Няма по­ве­че да чета. Кого? Нима ста­ри­те ти­та­ни­ди на ам­ба­лаж­на хартия?"

Но въп­ре­ки са­та­нин­с­кия смях, кой­то ще се по­не­се от ня­кои страни, ние тряб­ва да заявим: Да, на хората, ко­ито ня­мат ве­че ни­как­ва вя­ра в по­том­ци­те на Титан с тех­ни­те „ика­ро­ви плат­на от ам­ба­лаж­на хартия", на тези, ко­ито смя- тат, че вър­ху всич­ко онова, ко­ето е ста­ено ка­то за­ро­диш в на­ша­та за­ляз­ва­ща кул­ту­ра би трябва­ло да се пи­ше „са­мо с глисти", на те­зи които.питат: Защо ли тряб­ва още да се чете? С как­во ли тряб­ва да се занимаваме? - а те мо­гат и да попитат: Следва ли изоб­що да се живее? - въп­ре­ки са­та­нин­с­кия смях, кой­то ще се по­не­се от ня­кои страни, на всич­ки те­зи хора, ще тряб­ва да се да­де в ръ­це­те имен­но ан­т­ро­по­софска литература, тъй ка­то по то­зи на­чин - до­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но - те ще по­лу­чат ед­но ду­шев­но ле­карство, с ко­ето ще се ос­во­бо­дят от зад­ръж­ки­те на съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра и ще по­лу­чат това, от ко­ето ду­ши­те бе­зус­лов­но се нуждаят.

Днес по све­та има пре­ка­ле­но мно­го хора, ко­ито не се ре­ша­ват да за­поч­нат нищо, по­не­же усе­щат те­ла­та си тежки, по­не­же усе­щат се­бе си вът­реш­но недъгави. Именно те би тряб­ва­ло да бъ­дат на­соч­ва­ни с на­й-­го­ляма се­ри­оз-­

Скъпи мои приятели! Все от­но­во и от­но­во аз напомням, с как­ва го­ля­ма се­ри­оз­ност тряб­ва да бъ­дат при­ема ни те­зи неща. Днес по­не от­час­ти е въз­мож­но да разберем, как­во ста­ва с оне­зи хора, с оне­зи идеи, ко­ито са по­ели по пъ­тя на ма­те­ри­алис­тич­на­та кущура.

А да зна­ете само, кол­ко необходимо, е днес да се из­вър­ши ед­но ис­тин­с­ко об­нов­ле­ние на на­ша­та култура.

Но вър­ху то­ва ще го­во­рим от­но­во утре.