Лекции изнесени в Хамбург от 16. До 28. 1910 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Карма и жи­во­тин­с­ко цар­с­т­во

Към тях спа­да това, за ко­ето го­во­рих­ме вчера: един вид опи­са­ние на по­ня­ти­ето „Карма"; към тях спа­да също и днеш­на­та тема: Карма и жи­во­тин­с­ко царство.

Така на­ре­че­ни­те „външ­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за ре­ал­нос­т­та на кар­мич­ни­те закономерност", Вие ще от­к­ри­ете на те­зи мес­та от нас­то­ящия лек­ци­онен цикъл, къ­де­то има и съ­от­ве­тен по­вод да се го­во­ри за тях. Там ще на­ме­ри­те и под­хо­дя­щия на­чин да се за­щи­та­ва иде­ята за Кармата пред хора,
ко­ито не спа­дат към на­ши­те сре­ди и ко­ито - ка­то скеп­ти­ци -мо­гат да за­да­ват ед­ни или дру­ги въп­ро­си от­нос­но ця­лос­т­на­та идея за Кармата. Ето защо, пре­ди да прис­тъ­пим напред, не­об­хо­ди­мо е да спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху следното.

Колко ес­тес­т­вен из­г­леж­да се­га въпросът: Как се от­на­ся жи­во­тин­с­ка­та съд­ба към това, ко­ето на­ри­ча­ме „чо­вешка Карма" и ко­ето да­ва от­го­вор - как­то ще ви­дим - на на­й-­важ­ни­те и съд­бо­нос­ни въпроси, свър­за­ни с чо­вешко­то същество?

В хо­да на времето, а и спо­ред раз­лич­ни­те народи, от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към жи­во­тин­с­кия свят из­г­леж­да твърде различно. Съвсем не е бе­зин­те­рес­но да припомним, че народите, съх­ра­ни­ли на­й-­доб­ра­та част от све­ще­на­та мъд­рост на човечеството, се от­на­сят към жи­вот­ни­те с ог­ром­на обич и ис­тин­с­ко състрадание. В све­та на бу­дизма, например, кой­то ус­пя да съх­ра­ни го­ля­ма част от древ­на­та мъдрост, от­к­ри­ва­ме ед­но тол­ко­ва със­т­ра­да­тел­но от­но­ше­ние към животните, от­к­ри­ва­ме та­ки­ва дъл­бо­ки чув­с­т­ва към це­лия жи­во­тин­с­ки свят, какъв­то без­б­рой хо­ра в Европа все още не са в със­то­яние ни­то да ги изживеят, ни­то да ги разберат.

Също и всред дру­ги на­ро­ди - спом­не­те си са­мо ара­би­те и тях­на­та пос­ло­вич­на доб­ро­та към ко­ня - осо­бе­но ако те са за­па­зи­ли до­ри и сле­ди от древ­но­то светоусещане, по­явя­ва­що се тук или там ка­то нас­лед­с­т­ве­ни качества, Вие ще от­к­ри­ете един вид „приятелство" с животните, ед­но чис­то чо­веш­ко от­но­ше­ние към всич­ки животни.

Напротив, в онези за­пад­но­ев­ро­пейс­ки столици, къ­де­то един вид се под­гот­вят им­пул­си­те на бъдещето, по­доб­но със­т­ра­да­ние към жи­вот­ни­те ся­каш ня­ма място. И кол­ко ха­рак­тер­но е, че през Средновековието, а и по­-къс­но до на­ши дни, тък­мо в страните, къ­де­то се ус­та­но­ви християнство- то, се по­яви възгледът, че на жи­вот­ни­те изоб­що не тряб­ва да се при­пис­ва ду­ше­вен жи­вот и че те са ед­ва ли не ня­как­ви ав­то­ма­тич­ни същества. Често се из­тъква, и мо­же би с основание, че въз­г­ле­ди­те на за­пад­но­ев­ро­пейс­ка­та философия, спо­ред ко­ито жи­вот­ни­те ня­мат соб­с­т­вен ду­ше­вен живот, са нав­лез­ли в ши­ро­ки­те на­род­ни маси, къ­де­то лип­с­ва как­во­то и да е със­т­ра­да­ние към животните, а жес­то­кос­т­та към тях не поз­на­ва граници. Да, не­ща­та са нап­ред­на­ли до та­ка­ва степен, че са изо­па­чени до­ри мис­ли­те на Декарт, го­ле­мия фи­ло­соф на но­во­то време, ко­ито той пос­ве­ща­ва на жи­во­тин­с­кия свят.

Разбира се, ние след­ва да сме спокойни: из­тък­на­ти­те ду­хов­ни во­да­чи на за­пад­но­ев­ро­пейс­ко­то раз­ви­тие ни­ко­га не са зас­тъп­ва­ли теза, спо­ред ко­ято на жи­вот­ни­те мо­же да се гле­да ка­то на „ав­то­ма­тич­ни същества". По- добна те­за не е зас­тъп­вал и Декарт, ма­кар че в мно­го учеб­ни­ци по фи­ло­со­фия бих­те срещ­на­ли по­доб­но твърдение. Но то­ва изоб­що не е вярно. Наистина, на жи­вот­ни­те той не при­пис­ва та­ка­ва ду­шев­на природа, спо-­

Друга ха­рак­тер­на осо­бе­ност на за­пад­но­ев­ро­пейс­ка­та кул­ту­ра беше, че тряб­ва­ше да из­г­ра­ди се­бе си с еле­мен­ти­те на материализма. В то­зи сми- съл, ние тряб­ва да сме наясно: Пробуждането на християнството, то­зи ве­лик им пулс в ево­лю­ци­ята на човечеството, пър­во­на­чал­но ста­на всред ма­те­ри­алис­тич­на­та ат­мос­фе­ра на за­пад­но­ев­ро­пейска­та култура. Матери- ализмът на по­-но­во­то вре­ме е са­мо ед­на пос­ле­ди­ца от ре­ши­тел­ния факт: че до­ри на­й-с­пи­ри­ту­алис­тич­но­то вероизповедание, християнството, прие ед­на под­чер­та­но ма­те­ри­алис­тич­на ок­рас­ка в ус­ло­вията на Западна Европа.

Общочовешката съд­ба на за­пад­но­ев­ро­пейс­ки­те на­ро­ди - ако мо­га та­ка да се из­ра­зя - е ра­но или късно, те да се из­диг­нат над сво­ите ма­те­ри­алис­тич­ни въз­г­ле­ди и тенденции, и, пре­одо­ля­вай­ки ги, да раз­гър­нат мо­гъ­щи­те си по­ри­ви към един на­й-­висш спиритуализъм.

И ка­то пос­ле­ди­ца от та­зи съдба, от та­зи Карма на за­пад­но­ев­ро­пейс­ки­те народи, въз­ник­на она­зи ха­рак­тер­на тях на особеност, спо­ред ко­ято смя- тат, че жи­вот­ни­те са ли­ше­ни от душа. Разбира се, ако чо­век не мо­же да про­никне в ду­хов­ния свят и ако се при­дър­жа един­с­т­ве­но към сво­ите се­тив­ни впечатления, лес­но ще стиг­не до зак­лючението, че жи­вот­ни­те са на ед­на от на­й-­нис­ки­те сте­пе­ни в ево­лю­ци­ята на света.

Напротив, всред хората, ус­пе­ли да съх­ра­нят в се­бе си не­що от пър­вич­на­та мъд­рост на човечеството, се за­па­зи и един вид пред­чув­с­т­вие за ду­хов­на­та същ­ност на жи­во­тин­с­кия свят; и въп­ре­ки всич­ки недоразумения, въп­ре­ки всич­ки деформации, ко­ито се про­мък­ва­ха в тях­но­то све­то­усе­ща­не и пом­ра­ча­ва­ха не­го­ва­та чистота, те доб­ре помнеха, че в из­г­раж­да­не­то на жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во учас­т­ву­ват и ду­хов­ни действия, ду­хов­ни закономерности.

Следователно, ако от ед­на стра­на виж­да­ме пъл­но не­раз­би­ра­не на жи­во­тин­с­кия свят тък­мо по­ра­ди лип­са на духов­но вник­ва­не в нещата, от дру­га страна, нап­ра­во да прех­вър­лим иде­ята за чо­веш­ка­та Карма в жи­во­тин­с­кия свят, би би­ло из­раз на чист материализъм. Това не тряб­ва да допу-

От до­се­гаш­ни­те си за­ни­ма­ния с Антропософията знаем, че при жи­вот­но­то ня­ма­ме пра­во да го­во­рим за та­ко­ва прераждане, как­во­то ус­та­но­вя­ва­ме при човека. В жи­во­тин­с­кия свят не от­к­ри­ва­ме нищо, ко­ето да при­ли­ча на она­зи чо­веш­ка индивидуалност, чи­ито ду­хо­вен „екстракт" все­ки от нас пре­на­ся от­въд Прага на смъртта, за да го вклю­чи от­но­во при след­ва­ща­та си инкарнация. За смър­т­та на жи­вот­но­то не мо­жем да го­во­рим по същия начин, как­то го­во­рим за смър­т­та на човека. Защото всич­ко онова, ко­ето опис­ва­ме ка­то „съдби" на чо­вешка­та индивидуалност, след ка­то чо­век пре­ми­не през Портата на смъртта, не се от­на­ся по съ­щия на­чин и за жи­вотин­с­кия свят; и ако бих­ме вярвали, че в един жи­во­тин­с­ки ин­ди­вид мо­жем да тър­сим пре­ро­де­на­та същ­ност на дру­го животно, ко­ето ве­че е жи­вя­ло на Земята, не­съм­не­но ще из­пад­нем в гру­ба грешка.

Днес, ко­га­то се съ­об­ра­зя­ват един­с­т­ве­но с външ­на­та стра­на на окол­ния свят и не се ин­те­ре­су­ват от не­го­ви­те вътрешни, скри­ти сили, хо­ра­та из- об­що не дос­ти­гат до го­ле­ми­те раз­ли­чия и прин­цип­ни­те про­ти­во­по­лож­нос­ти между чо­ве­ка и животното. Външно и от ма­те­ри­алис­тич­на глед­на точка, про­це­си­те на смър­т­та при чо­ве­ка и жи­вот­ното из­г­леж­дат еднакво. Разглеждайки жи­во­та на животното, лес­но би би­ло да се предположи, че не­го­ви от­дел­ни мо­мен­ти мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с от­дел­ни мо­мен­ти от лич­ния жи­вот на чо­ве­ка меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Обаче то­ва би би­ло от­чай­ва­ща грешка. Ето за­що сме длъж­ни да по­со­чим прин­цип­ни­те раз­ли­чия меж­ду жи­вот­ните и човека.

Тези прин­цип­ни раз­ли­чия меж­ду жи­вот­но­то и чо­ве­ка мо­гат да бъ­дат яс­но раз­б­ра­ни един­с­т­ве­но от този, кой­то не се за­до­во­ля­ва са­мо с без­п­рис­т­рас­т­на­та оцен­ка на външ­ни­те се­тив­ни факти, а ги об­х­ва­ща и със сво­ето ана­ли­тично мислене. Тогава ние се из­п­ра­вя­ме пред ед­но явление, ко­ето е за­бе­ля­за­но - но не и обяс­не­но - съ­що и от съв­ре­мен­ни­те естествоизпи- татели, а именно: фак­ти­чес­ки чо­ве­кът е при­ну­ден да учи и на­й-п­рос­ти­те

неща; в хо­да на сво­ята ис­то­рия той тряб­ва да ус­вои упот­ре­ба­та и на на­й- еле­мен­тар­ни­те се­чи­ва и инструменти; днес на­ши­те де­ца тряб­ва да учат всичко, аб­со­лют­но всичко. А. за да на­учи нещо, за да ов­ла­дее как­во­то и да е, то­ва кос­т­ва на чо­ве­ка и време, и усилия.

Напротив, наб­лю­да­вай­ки животните, сме длъж­ни да признаем: Колко по­-доб­ре са пос­та­ве­ни жи­вот­ни­те в то­ва отношение! Да се за­мис­лим са­мо как бо­бъ­рът из­г­раж­да сво­ето слож­но ус­т­ро­ено жилище. Той ня­ма нуж­да да учи нищо; той прос­то мо­же то­ва­,за­що­то го но­си в се­бе си ка­то ед­на вро­де­на способност, съ­що как­то и ние, хо­рата, но­сим в се­бе си „изкуството" да сме­ня­ме млеч­ни­те си зъ­би по вре­ме на на­ша­та сед­ма година. Няма нуж­да някой да ни учи на това. Така и всич­ки жи­вот­ни но­сят в се­бе си качества, по­доб­ни на тези, за ко­ито ста­на ду­ма при бобъра. Ако вни­ма­тел­но се вгле­да­те в жи­во­тин­с­кия свят, Вие на­ис­ти­на ще уста- новите, че жи­вот­ни­те но­сят в се бе си точ­но оп­ре­де­ле­ни ху­до­жес­т­ве­ни дарби, чрез ко­ито те пос­ти­гат неща, да­леч по­-съ­вър­ше­ни от мно­го про­из­веде­ния на чо­веш­кия ум.

Но се­га въз­ник­ва въпросът: Как изоб­що се сти­га до там, че но­во­ро­де­но­то чо­веш­ко съ­щес­т­во е мно­го по­-нес­ръч­но на при­мер от един пе­тел или бо­бър и че то тряб­ва упо­ри­то да за­уча­ва неща, ко­ито жи­вот­ни­те чис­то и прос­то но­сят със се­бе си? Ето го­ле­ми­ят въпрос. Да, пре­ди всич­ко тряб­ва да усетим, че то­ва е на­ис­ти­на един го­лям въпрос. За що­то за це­ли­те на пра­вил­ния чо­веш­ки све­тог­лед е ре­ши­тел­но не тол­ко­ва да бъ­дат по­со­че­ни важ­ни­те факти, колко­то уме­ни­ето да бъ­дат пос­та­вя­ни съ­щес­т­ве­ни­те въпроси, фак­ти­те мо­гат и да са верни, но с то­ва те все още не га­ран­ти­рат пра­во­та­та на на­ши­те възгледи. Макар че за при­чи­ни­те на те­зи явления, ще го­во­рим от ан­т­ро­по­софска глед­на точ­ка още днес, под­роб­нос­ти­те за все­ки кон­к­ре­тен слу­чай би­ха ни от­к­ло­ни­ли от ве­че из­б­ра­на­та тема. И все пак не­ка да обър­нем вни­ма­ние вър­ху следното.

Ако с ан­т­ро­по­соф­с­ки пог­лед об­х­ва­нем и на­й-­от­да­ле­че­ни­те епо­хи на чо­веш­ко­то развитие, ще установим, че оне­зи си­ли и елементи, ко­ито та­ка да се каже, бя­ха пре­дос­та­ве­ни на бо­бъ­ра и на дру­ги­те животни, за да про­явя­ват те сво­ите чуд­ни умения, бя­ха дос­тъп­ни съ­що и за човека. В оне­зи да­леч­ни епо­хи чо­ве­кът съв­сем не бе­ше об­речен на несръчност; той съ­що по­лу­чи въз­мож­нос­ти да нап­ред­не в сво­ите умения, и то до­ри в по­-го­ля­ма степен, от­колко­то животните. Защото до­ри и жи­вот­ни­те да про­явя­ват из­вес­т­ни умения, прак­ти­чес­ки те са твър­де ог­ра­ни­че­ни и ед- ностранчиви. Общо взето, нав­ли­зай­ки в живота, чо­век не мо­же да пра­ви нищо; всичко, ко­ето се от­на­ся до външния се­ти­вен свят, той тряб­ва те­пър­ва да го учи. Макар и да зву­чи пре­ка­ле­но категорично, твър­де­ни­ето от­го­варя на истината. Но в хо­да на обу­че­ни­ето се оказва, че той мо­же да

бъ­де по-многостранен, че от­нос­но „уме­нията", не­го­во­то раз­ви­тие е мно­го по-богато, от­кол­ко­то то­ва на животните.

С дру­ги думи, пър­во­на­чал­но чо­ве­кът е по­лу­чил съ­щи­те бо­га­ти за­лож­би и въп­ре­ки това, днес той не ги притежава. Пред нас е стран­ния факт, че пър­во­на­чал­но из­ход­на­та точ­ка за раз­ви­ти­ето на чо­ве­ка и жи­вот­ни­те е ед­на и съща. И ако бих­ме се вър­на­ли в епо­ха­та на Старият Сатурн, щях­ме да установим, че прос­то не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва раз­ли­ка между чо­веш­ка­та и жи­во­тин­с­ка­та еволюция. Двете ево­лю­ци­он­ни ли­нии при­те­жа­ва­ха съ­вър­ше­но ед­нак­ви по­тен­ци­ал­ни възможности.

И как­во нас­тъ­пи междувременно, че жи­вот­ни­те прив­ля­ко­ха към се­бе си всич­ки въз­мож­ни умения, до­ка­то чо­ве­кът се пре­вър­на в тол­ко­ва не­пох­ват­но и нес­ръч­но същество? Какво сто­ри меж­дув­ре­мен­но човекът, за да из­гу­би вне­запно всичко, ко­ето по­-ра­но притежаваше? Дали в хо­да на раз­ви­ти­ето той го про­пи­ля безцелно, до­ка­то жи­вот­ни­те - ка­то пес­те­ли­ви до­ма­ки­ни - ус­пя­ха да го съхранят? Тези труд­ни въп­ро­си се по­раж­дат от са­ми­те жи­тейс­ки факти. Нека да се опи­та­ме и да по­тър­сим тех­ния ве­рен отговор.

Човекът изоб­що не е про­пи­лял оне­зи заложби, ко­ито днес жи­вот­ни­те про­явя­ват под фор­ма­та на тех­ни­те го­то­ви умения; той съ­що ги прилага, но в съв­сем дру­га област. Животните ги вла­гат в тех­ни­те външ­ни уме- ния; бобъ­рът и оса­та майс­тор­с­ки из­г­раж­дат сво­ите гнезда. Същите сили, ко­ито жи­вот­ни­те из­пол­з­ват по то­зи начин, чо­век със­ре­до­то­ча­ва в са­мия се­бе си. Така той пос­ти­га това, ко­ето обик­но­ве­но оп­ре­де­ля­ме ка­то „вис­ше­то чо­вешко устройство" или „вис­ша­та чо­веш­ка организация". Обстоя- телството, че днес чо­ве­кът хо­ди изправен, че има своя по­-ви­со­ко раз­вит мо­зък и че изоб­що при­те­жа­ва мно­го по­-съ­вър­ше­на вът­реш­на органи- зация, всич­ко това той дъл­жи на оп­ре­де­ле­ни сили; и те са не други, а съ­щи­те сили, с чи­ято по­мощ бо­бъ­ра и оса­та из­г­раж­дат сво­ите гнезда. Оба- че чо­ве­кът със­ре­до­то­ча­ва съ­щи­те гра­див­ни си­ли в са­мия се­бе си, в своя мозък, в сво­ята нервна сис­те­ма и т.н. Ето за­що за­се­га чо­ве­кът не раз­по­ла­га с из­лиш­ни сили, за да гра­ди по съ­щия на­чин във външния свят.

Следователно, обстоятелството, че днес сме стиг­на­ли до из­вес­т­но съ­вър­шен­с­т­во спря­мо животните, се дължи на след­ния факт: всичко, ко­ето бо­бъ­рът при­ла­га външно, в оп­ре­де­лен мо­мент от еволюцията, ние сме го съсре­до­то­чи­ли в на­ша­та вът­реш­на организация. Ние има­ме - ако поз­во­ли­те то­зи из­раз - гнез­до­то на бо­бъ­ра вът­ре в се­бе си, и не мо­жем да раз­гър­нем във външ­ния свят из­раз­ход­ва­ни­те ве­че гра­див­ни сили.

Ето как, вник­вай­ки в про­из­хо­да на раз­лич­ни­те за­лож­би у раз­лич­ни­те жи­ви същества, ние сти­га­ме и до ед­на цялос­т­на пред­с­та­ва за нещата.

Защо впро­чем чо­ве­кът тряб­ва­ше да на­со­чи на­вът­ре в се­бе си оне­зи сили, ко­ито раз­лич­ни­те жи­во­тин­с­ки ви­до­ве при­ла­га­ха из­ця­ло във външ­ния
свят? Единствено по­ра­ди та­зи причина, че та­ка той мо­жа да из­г­ра­ди сво­ята вътреш­на организация, че та­ка той ста­на но­си­тел на това, ко­ето днес е „Азът", пре­ми­на­ващ от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га инкарнация. Защото друг вид ор­га­ни­за­ция не би мог­ла да се пре­вър­не в та­къв но­си­тел на Азът; да­ли Азовата ин­ди­ви­ду­ал­ност ще се про­яви или не в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, из­ця­ло за­ви­си от външ­на­та ор­га­ни­зация на чо­веш­ко­то същество. Ако външ­на­та ор­га­ни­за­ция не би съ­от­ветс­т­ву­ва­ла на Азовата индивидуалност, не би се по­лу­чи­ло нищо. Всичко е за­мис­ле­но с та­зи цел: външ­на­та ор­га­ни­за­ция да се при­веж­да в съ­от­ветс­т­вие с Азовата ин- дивидуалност. Ние ве­че зна­ем съ­щес­т­ве­ни­те под­роб­нос­ти от еволюция- та, ко­ито имат от­но­шение към об­съж­да­ния факт.

Да, ние знаем, че пре­диш­но­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя е из­вес­т­но под име­то Старата Луна; то, на свой ред, бе­ше пред­шес­т­ву­ва­но от епо­ха­та на Старото Слънце, а пре­ди не­го бе­ше пър­во­то пла­не­тар­но въплъ­ще­ние на Земята, из­вес­т­но ка­то Старият Сатурн. Така из­г­леж­да хо­дът на на­ша­та пла­не­тар­на еволюция: Стари­ят Сатурн, Старото Слън- це, Старата Луна и днеш­на­та Земя. Когато епо­ха­та на Старата Луна бе­ше към своя край, по от­но­ше­ние на външ­ния свят, чо­ве­кът бе­ше из­диг­нат до сво­ята „жи­во­тин­с­ко­-чо­веш­ка степен". Обаче то­га­ва та­зи външ­на ор­га­ни­за­ция на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не бе­ше дос­та­тъч­но напреднала, за да ста­не но­си­тел на ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­веш­ки Аз. Едва в хо­да на Земното развитие, пред­шес­т­ву­ва­но от епо­хи­те на Сатурновото, Слънче­во­то и Лунното развитие, ста­на въз­мож­но Азът да се въп­лъ­ти в чо­веш­кия организъм. За та­зи цел, мно­го от про­це­си­те на на­ша­та Земя тряб­ва­ше да про­те­кат по точ­но оп­ре­де­лен начин.

След края на Старата Луна, ако мо­га та­ка да се изразя, всич­ко пре­ми­на в със­то­яние на хаос. Както зна­ем от мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука", пос­лед­ва пе­ри­од от вре­ме на т.н. „кос­ми­чес­ка нощ", след ко­ято из гря но­вия Космос на на­ша­та днеш­на Земя. В то­зи нов Космос на Зем- ното раз­ви­тие се съ­дър­жа­ше всичко, ко­ето днес ни свър­з­ва със Земята и с ця­ла­та Слънчева система. Постепенно от древ­но­то единство, от древ­на­та кос­ми­чес­ка ця­лост на Земята се от­де­ли­ха всич­ки дру­ги не­бес­ни тела. Нека да не се спи­ра­ме вър­ху начина, по кой­то се от­де­ли­ха дру­ги­те планети, нап­ри­мер Юпитер, Марс и т.н. Само ще припомним, че в оп­ре­де­лен мо­мент от Земното развитие, на­ша­та Земя и на­ше­то Слънце се разделиха. И ко­га­то Слънцето бе­ше ве­че от­къс­на­то от Земята и не­го­ви­те въз­дейс­т­вия об­ли­ва­ха Земята ка­то външ­ни сили, на­ша­та Земя все още бе­ше свър­за­на с днешна­та Луна, та­ка че те пред­с­тав­ля­ва­ха ед­но не­бес­но тяло; суб­с­тан­ци­ите и ду­хов­ни­те сили, ко­ито днес са ло­ка­ли­зира­ни на Луната, то­га­ва бя­ха все още свър­за­ни с на­ша­та Земя.

В мно­го от на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки лек­ции ве­че бе­ше пов­ди­ган въпросът: как­во би станало, ако Слънцето не се бе от­де­ли­ло от Земята и не бе пре­ми­на­ло в оно­ва състояние, поз­во­ля­ва­що му днес да ог­ря­ва Земята отвън. Доколкото пър­во­на­чал­но Земята бе­ше все още свър­за­на със Слънцето, съ­от­но­ше­ни­ята в ця­ла­та кос­ми­чес­ка систе­ма бя­ха съв­сем раз­лич­ни и да­леч­ни­те пред­шес­т­ве­ни­ци на чо­ве­ка бя­ха слети в ед­но цяло. Естествено, ис­тинско без­с­мис­лие е да се взе­мат пред вид днеш­ни­те съотношения, за­що­то в то­зи слу­чай вед­на­га ще чуем: „Що за аб­сур­ди из­мис­лят антропо- софите! Нали вся­ко жи­во съ­щес­т­во мо­мен­тал­но ще изгори!" Обаче те­зи съ­щес­т­ва бяха та­ка устроени, че мо­же­ха да се раз­ви­ват в ко­рен­но раз­лич­ни­те ус­ло­вия на оно­ва не­бес­но „тяло", включ­ва­що в се­бе си и Слън- цето, и Земята.

Ако Слънцето би ос­та­на­ло свър­за­но със Земята, то­га­ва към Земята щя­ха да ос­та­нат при­ко­ва­ни съв­сем други, мно­го по­-­ек­с­п­ло­зив­ни си­ли и пос­ле­ди­ца­та би би­ла тази, че ця­ло­то раз­ви­тие на Земята ще­ше да се от­ли­ча­ва с та­ка­ва бър­зи­на и експлозивност, че чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм ня­ма­ше да раз­по­ла­га с нор­мал­ни ус­ло­вия за сво­ята еволюция. Ето за­що бе­ше не­об­хо­ди­мо Земята да нав­ле­зе в по­-бав­но темпо, а си­ли­те и да ста­нат „по-плътни". Всичко то­ва мо­жа да се осъ­щес­т­ви са­мо чрез обстоятелството, че стремителните, буй­ни­те и ек­с­п­ло­зив­ни си­ли се от­де­ли­ха от пла­не­тар­но­то тя­ло на Земята. Силите на Слънцето от­с­ла­би­ха сво­ята мощ най-вече, за­що­то се­га те уп­раж­ня­ва­ха сво­ето дейс­т­вие вър­ху Земята „от вън".

Но се­га нас­тъ­пи и не­що друго. Сега Земята се ока­за в та­ко­ва състояние, че чо­веш­ки­те същества, ма­кар и по дру­ги причини, от­но­во из­пи­та­ха зат­руд­не­ния в сво­ето развитие. Сега ус­ло­ви­ята ста­на­ха пре­ка­ле­но „плътни" и Земята за­поч­на да дейс­т­ву­ва втвър­дя­ва­що и опус­то­ша­ва­що вър­ху всич­ки жи­ви същества. Ако не­ща­та бя­ха ос­та­на­ли такива, чо­ве­кът ня­ма­ше да на­ме­ри вер­ния път за сво­ята по­-на­та­тъш­на еволюция. В то­зи мо- мент, за него нас­тъ­пи един вид кос­ми­чес­ка помощ: из­вес­т­но вре­ме след от­де­ля­не­то на Слънцето, от Земята се от­къс­на и днеш­на­та Луна, ув­ли­чай­ки със се­бе си и „за­дър­жа­щи­те сили", ко­ито не­ми­ну­емо би­ха до­вър­ши­ли жи­во­та с продъл­жи­тел­на и бав­на смърт.

Ето как Земята от­х­вър­ли оп­ре­де­лен вид сили, ето как Земята ос­та­на в не­бес­но­то прос­т­ран­с­т­во меж­ду Слънцето и Луната, под­би­рай­ки пра­вил­но­то тем­по и изоб­що ця­ла­та под­хо­дя­ща сре­да за чо­веш­кия ор­га­ни­зъ­м,и то с далеч­на­та цел: един ден той дейс­т­ви­тел­но да при­еме в се­бе си Азът, но­си­те­лят на индивидуалността; Азът - пре­ми­на­ващ от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га инкарнация! За да се осъ­щес­т­вят те­зи невидими, но гран­ди­оз­ни проце­си в чо­веш­ка­та организация, бе­ше не­об­хо­ди­ма по­мощ от Космоса: от­де­ля­не на Слънцето, а пос­ле от­де­ля­не и на Луната.
Тук мо­же би ня­кой ще възрази: „Ако аз бих бил на мяс­то­то на Господа Бог, щях да пос­тъ­пя по друг начин; аз вед­на­га бих под­гот­вил та­ки­ва ус- ловия, при ко­ито чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм да за­поч­не сво­ето нор­мал­но раз- витие. Защо бе­ше нуж­но пър­во да се от­де­ля Слънцето, а пос­ле и Луната?

Да, оба­че по­до­бен на­чин на мис­ле­не е пре­ка­ле­но аб­с­т­рак­тен и не дър­жи сметка, че ко­га­то в ми­ро­вия ред трябва да въз­ник­не един тол­ко­ва сло­жен организъм, ка­къв­то е човешкият, за вся­ка от не­го­ви­те със­тав­ни час­ти са не­об­хо­ди­ми стро­го спе­ци­фич­ни условия, та­ка че ед­ни или дру­ги чо­веш­ки пред­по­ло­же­ния мо­гат да из­г­леж­дат и съв­сем нереалистични. Абстрактното мис­ле­не мо­же да си поз­во­ли всичко, но след ка­то сме при­ели ан­т­ро­по­софска­та Наука за Духа, ние тряб­ва да се на­учим да мис­лим конкретно.

И то­га­ва все­ки от нас ще потвърди: Човешкият ор­га­ни­зъм съв­сем не е не­що просто; той включ­ва фи­зи­ческо­то тяло, етер­но­то тя­ло и ас­т­рал­но­то тя­ло на човека. Тези три със­тав­ни час­ти на­й-­нап­ред тряб­ва­ше да бъ­дат поста­ве­ни в из­вес­т­но равновесие, та­ка че да из­г­ра­дят сво­ите точ­ни съотношения. А то­ва бе­ше въз­мож­но са­мо с по­мощ­та на един тро­ичен процес: пър­во тряб­ва­ше да се из­г­ра­ди един­ни­ят Космос, включ­ващ в се­бе си Земята, Слънцето и Луната; пос­ле тряб­ва­ше да нас­тъ­пи ед­на про­мя­на в чо­веш­ко­то етер­но тяло, це­ля­ща да ук­ро­ти пре­ка­ле­но на­по­рис­ти­те му и ек­с­п­ло­зив­ни сили, за­що­то в про­ти­вен слу­чай не­ук­ро­те­но­то етер­но тя­ло би оп­ро­пасти­ло ця­ла­та ево­лю­ция - и то­ва ста­на с от­де­ля­не­то на Слънцето; и на тре­то мяс­то тряб­ва­ше да се от­де­ли и Луната, по­не­же ина­че ас­т­рал­но­то тя­ло би умър­т­ви­ло чо­веш­кия организъм. Тези три про­це­са тряб­ва­ше да нас­тъпят с ог­лед на това, че чо­ве­кът е из­г­ра­ден от три със­тав­ни части.

Следователно, виж­да­ме как чо­ве­кът дъл­жи сво­ите днеш­ни спо­соб­нос­ти на про­дъл­жи­тел­ни и твър­де слож­ни косми­чес­ки процеси. Обаче от дру­га страна, зна­ем че от­дел­ни­те при­род­ни цар­с­т­ва в ни­ка­къв слу­чай не нап­ред­ват с ед­нак­ва бър­зи­на в хо­да на об­ща­та еволюция. От сто­ти­ци­те ан­т­ро­по­соф­с­ки лек­ции през пос­лед­ни­те години, доб­ре помним, че във вся­ко от пла­не­тар­ни­те въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни Същества ви­на­ги изос­та­ват от об­що­то развитие; а след ка­то раз­ви­ти­ето напредне, те по­па­дат в условия, ко­ито яв­но са в дис­хар­мо­ния със съ­от­вет­на­та сте­пен от развитието. Знаем също, че вся­ко раз­ви­тие на­би­ра своя ус­т­рем единстве­но чрез изос­та­ва­не­то на оп­ре­де­лен вид свръх­се­тив­ни Същества.

В на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки сре­ди е доб­ре известно, че през епо­ха­та на Старата Луна изос­та­на­ха т.н. „лу­ци­фе­ри­чес­ки Същества", ви­нов­ни за не мал­ко зли­ни всред хората; но от дру­га стра­на всич­ки ние им дъл­жим и това, че те ни изпъл­ват с ис­тин­с­ко­то чо­веш­ко достойнство, а имен­но със
свободата, сво­бод­но­то раз­г­ръ­ща­не на на­ша­та лич­на ин­ди­видуалност. Да, ние до­ри мо­жем нап­ра­во да заявим: В из­вес­тен смисъл, изос­та­ва­не­то на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества бе­ше ед­на жертва; те изостанаха, за да мо­гат по вре­ме на Земното раз­ви­тие да осъ­щес­т­вя­ват оп­ре­де­ле­ни действия и да сти­му­ли­рат оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни качества, свър­за­ни с чо­веш­ко­то достойнство, с чо­веш­ко­то себесъзнание!

Впрочем ние тряб­ва да свик­нем с упот­ре­ба­та на съв­сем дру­ги понятия, ко­ито ня­мат ни­що об­що с обикновените; за­що­то с обик­но­ве­ни­те по­ня­тия бих­ме мог­ли да приемем, че лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Духове са до­пус­на­ли един вид неб­режност. Обаче в слу­чая съв­сем не ста­ва ду­ма за неб­реж­ност на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества; тях­но­то изос­та­ва­не през епо­ха та на Старата Луна се пре­вър­на в ед­на го­ля­ма жертва, та­ка че вслед­с­т­вие на нас­тъ­пи­ли­те в тях промени, те мо­же­ха да дейс­т­ву­ват вър­ху на­ше­то зем­но човечество.

От вче­раш­на­та лек­ция Вие помните: изос­та­ват не са­мо Същества, изос­та­ват и субстанции, и то за­ед­но с тех­ни­те закони, ко­ито са би­ли ва­лид­ни в предишните, а не и в по­-къс­ни­те пла­не­тар­ни със­то­яния на Земята. Ето как се кръс­тос­ват ста­ри­те и но­ви­те ево­лю­ци­он­ни фази, ето как се пре- плитат!

Да, та­ка зас­та­ват пред нас раз­лич­ни­те ево­лю­ци­он­ни сте­пе­ни на Съще- ствата. Никога не би би­ло въз­мож­но съ­ществу­ва­не­то на ед­но жи­во­тин­с­ко цар­с­т­во ре­дом с чо­веш­ко­то царство, ако през епо­ха­та на Старият Са- турн не бя­ха изоста­на­ли оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни Същества, за да об­ра­зу­ват на Старото Слънце ед­но вто­ро цар­с­т­во - а междув­ре­мен­но на Ста- рото Слънце чо­ве­ци­те нап­ред­на­ха до ед­на още по­-ви­со­ка сте­пен - ко­ето вклю­чи в се­бе си първи­те пред­шес­т­ве­ни­ци на днеш­но­то жи­во­тин­с­ко царство. За це­ли­те на бъ­де­ща­та еволюция, то­ва изос­та­ва­не беше аб­со­лют­но необходимо.

Ако все пак въз­ник­не въпросът: „Защо тряб­ва­ше да изос­та­ват в раз­ви­ти­ето си оп­ре­де­ле­ни Същества и оп­ре­де­ле­ни субстанции?", аз бих же­лал да от­го­во­ря с по­мощ­та на един пример.

Развитието на чо­ве­ка тряб­ва­ше да нап­ред­ва от ед­на сте­пен на друга, по­-ви­со­ка степен, а то­ва бе­ше въз­мож­но са­мо ако той неп­ре­къс­на­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­ше сво­ите сили. Ако би ос­та­нал за­ви­на­ги с оне­зи сили, ко­ито при­те­жа­ва­ше на Старият Сатурн, той ня­ма­ше да мръд­не ни­то стъп­ка напред. Той би изос­та­нал в сво­ето развитие.

Нека се­га да си пред­с­та­вим един съд с вода, в ко­ято е раз­т­во­ре­но да­де­но вещество. Цялата вод­на ма­са в то­зи съд е с ед­на­къв цвят и ед­нак­ва гъс- тота. Да пред­по­ло­жим още, че по­-г­ру­би­те час­ти­ци се ута­яват на дъното; то­га­ва по­-чис­тата теч­ност и по­-фи­ни­те час­ти­ци ос­та­ват горе. Следовате-

лно, во­да­та мо­же да се пре­чис­ти са­мо чрез това, че тя от­де­ли по­-г­ру­би­те частици.

Нещо по­доб­но се слу­чи и след ка­то при­вър­ши епо­ха­та на Старият Сату- рн: тряб­ва­ше да въз­ник­не един вид утайка; ця­ло­то „човечество" тряб­ва­ше да из­х­вър­ли не­що от се­бе си и да за­па­зи са­мо на­й-­фи­ни­те елементи. От това, което бе­ше отхвърлено, по­-къс­но въз­ник­на жи­во­тин­с­ко­то цар- ство. Благодарение на то­зи про­цес мо­жа­ха да се пре­чис­тят и дру­ги Съ- щества. Да, на вся­ка по­доб­на сте­пен от раз­ви­ти­ето бя­ха „отхвърляни" оп­ре­де­ле­ни Същества, за да мо­же чо­ве­кът да се из­ди­га все по­-на­го­ре и по-нагоре.

И така, пред нас има­ме ед­но човечество, съ­щес­т­ву­ва­що са­мо по­ра­ди то- ва, че чо­ве­кът се ос­во­бо­ди от оне­зи същества, жи­ве­ещи днес око­ло нас в по­-низ­ши­те при­род­ни царства. Да, всич­ки ние сме би­ли свър­за­ни с те­зи същес­т­ва и с тех­ни­те сили, съ­що как­то во­да­та но­си в се­бе си по­-г­ру­би­те частици; но от оп­ре­де­лен мо­мент на та­тък сме ги ос­та­ви­ли да пад­нат на дъното, за да се из­диг­нем над тях. Следователно, ние пог­леж­да­ме към три те по­-низ­ши цар­с­т­ва и яс­но усещаме: във всич­ко това, ко­ето има­ме под се­бе си, ние при­те­жа­ва­ме и здра­вата поч­ва за на­ше­то по­-на­та­тъш­но развитие. Тези съ­щес­т­ва са пад­на­ли ниско, за да се да­де въз­мож­ност за наше­то соб­с­т­ве­но извисяване. Ето, то­зи е вер­ни­ят пог­лед в „низшите" при­род­ни царства.

Антропософското раз­г­леж­да­не ще ни до­ве­де до още по­-го­ля­ма яс­но­та на въпросите, ко­ито обсъждаме. Нека отно­во да подчертая: всич­ки проце- си, всич­ки фак­ти в хо­да на Земното раз­ви­тие са вза­им­но свързани. Вече ви­дяхме, че всъщ­ност от­де­ля­не­то на Слънцето и на Луната от Земята настъпи, за да мо­же чо­веш­ки­ят организъм, вът­реш­на­та чо­веш­ка ор­га­ни­за­ция да се из­диг­нат до она­зи своя сте­пен в хо­да на Земното развитие, ко­ято им позво­ля­ва да раз­ви­ят в се­бе си ин­ди­ви­ду­ал­ни Азови сили. Вътрешната чо­веш­ка ор­га­ни­за­ция тряб­ва­ше да бъ­де променена, да бъ­де пречистена. И точ­но за та­зи цел нас­тъ­пи­ха гран­ди­оз­ни­те ду­хов­но­-кос­ми­чес­ки процеси; отде­ля­не­то на Слънцето и на Луната ста­на­ха за­ра­ди чо­ве­ка и, на­пъл­но естествено, те­зи ка­так­лиз­ми в ця­ла­та Слънчева сис- тема, се от­ра­зи­ха на дру­ги­те три при­род­ни цар­с­т­ва и пре­ди всич­ко на жи­во­тин­с­ко­то царство, ко­ето се на­ми­ра на­й-б­ли­зо до нас. Ако ис­ка­ме да вник­нем в същ­нос­т­та на те­зи въздействия, ко­ито пре­търпя жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во по­ра­ди от­де­ля­не­то на Слънцето и на Луната, то­га­ва антро- пософското, или ду­хов­но­науч­но из­с­лед­ва­не ни во­ди до след­ни­те важ­ни открития:

Когато Слънцето се от­де­ли от пла­не­тар­но­то тя­ло на Земята, чо­ве­кът ве­че бе­ше пос­тиг­нал оп­ре­де­ле­на сте­пен от сво­ята еволюция. Но ако чо­ве­кът би зас­ти­нал на та­зи степен, ко­ято бе­ше пос­тиг­нал по времето, ко­га­то

Следователно, в оп­ре­де­лен мо­мент от развитието, Луната тряб­ва­ше да се от­де­ли от Земята. Но как­во се случи пре­ди от­де­ля­не­то на Луната?

Човешкият ор­га­ни­зъм ста­ва­ше все по­-п­лъ­тен и по-груб. Разбира се, чо­ве­кът не при­ли­ча­ше на същество, изгра­де­но от дър­ве­си­на или не­що по­доб­но -то­ва би би­ла ед­на твър­де не­точ­на представа. И все пак, въп­ре­ки значи­тел­на­та си плътност, той бе­ше мно­го по­-гъв­кав и по­-не­жен от дне- ш­ния чо­веш­ки организъм; но за то­га­вашна­та епо­ха чо­веш­ки­ят ор­га­ни­зъм бе­ше тол­ко­ва плътен, че по­-ду­хов­ни­те му със­тав­ни части, ко­ито в ин­тер­вала меж­ду от­де­ля­не­то на Слънцето и от­де­ля­не­то на Луната пе­ри­оди­чес­ки бя­ха ту свър­за­ни с фи­зи­чес­ко­то тяло, ту жи­ве­еха из­вън него, нак­рая стиг­на­ха до там, че ко­га­то от­но­во „слизаха" и тър­се­ха под­хо­дя­що тя­ло за сво­ето по­ред­но въплъщение, на­ми­ра­ха са­мо та­ки­ва груби, втвър­де­ни тела, в ко­ито те не мо­же­ха да се вмък­нат и да ги пол­з­ват за свои обиталища.

Ето за­що ду­хов­но­-ду­шев­на­та част на го­лям брой чо­веш­ки пред­шес­т­ве­ни­ци окон­ча­тел­но на­пус­на Земята и за опре­де­лен пе­ри­од от вре­ме по­тър­си убе­жи­ще вър­ху дру­ги пла­не­ти от на­ша­та Слънчева система. Само нез­на­чи­телна част от фи­зи­чес­ки­те те­ла мо­жа да из­пъл­ни сво­ето пред­наз­на­че­ние и да се спа­си за по­-на­та­тъш­но развитие. Аз мно­гок­рат­но съм опис­вал пред Вас, как пре­об­ла­да­ва­щия брой чо­веш­ки ду­ши бя­ха из­не­се­ни в не­бес­но­то пространство, а ево­лю­ци­он­ни­ят ход бе­ше под­дър­жан от ед­на мал­ка част, а имен­но от оне­зи чо­веш­ки души, ко­ито бя­ха дос­та­тъч­но креп­ки и силни, за да по­не­сат всич­ки изпитания. Да, тък­мо те­зи креп­ки и сил­ни ду­ши спа­си­ха чо­ве­чес­т­во­то и пре­одо­ля­ха кри­тич­на­та точ­ка в не­го­во­то развитие.

Разбира се, то­зи про­дъл­жи­те­лен про­цес все още ня­ма ни­що об­що с това, ко­ето на­ри­ча­ме чо­веш­ки Аз, чо­веш­ка индивидуалност. Тук сме мно­го по­-б­ли­зо до „гру­по­ва­та душа". Когато ду­ши­те се из­на­ся­ха в не­бес­но­то
прос­т­ранство, те нав­ли­за­ха в свръх­се­тив­ни­те фор­ми на „гру­по­ви­те ду- ши".

С от­де­ля­не­то на Луната от­но­во ста­на въз­мож­но по­-на­та­тъш­но­то пре­чис­т­ва­не на чо­веш­кия организъм, та­ка че те­ла­та от­но­во мо­же­ха да при­емат зав­ръ­ща­щи­те се души. Тези ду­ши сли­за­ха все по­-б­ли­зо до Земята и - в хо­да на Атлантската епо­ха -те от­но­во мо­же­ха да про­ник­ват в чо­веш­ки­те тела. Но въп­ре­ки това, ня­кои ор­ганиз­ми изос­та­на­ха в сво­ето раз­ви­тие по вре­ме на спо­ме­на­тия кри­ти­чен период, и ма­кар че про­дъл­жа­ва­ха да се размножават, те не бя­ха в със­то­яние да по­емат в се­бе си сли­за­щи­те чо­веш­ки души. Да, те се ока­за­ха пре­ка­ле­но гру­би за та­зи цел. Следовател- но, на­ред с оне­зи организми, ко­ито по­-къс­но мо­жа­ха да се усъвършен- ствуват, ос­тана­ха и та­ки­ва от кри­тич­ния Земен период. Те се пре­вър­на­ха в пред­шес­т­ве­ни­ци на по­-г­ру­би ор­га­низ­ми и та­ка се стиг­на до там, че на­ред с организмите, ко­ито ус­пя­ха да ста­нат но­си­те­ли на чо­веш­ки­те инди- видуалности, се размно­жа­ва­ха и та­ки­ва организми, ко­ито не ус­пя­ха да ста­нат но­си­те­ли на чо­веш­ки­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти и представляваха, та­ка да се каже, по­том­ци на оне­зи организми, ко­ито бя­ха на­пус­на­ти от чо­веш­ки­те ду­ши през епо­хата, ко­га­то Слънцето бе­ше ве­че от­де­ле­но от плане­тар­но­то тя­ло на Земята, а Луната бе­ше все още вър­за­на със Земята.

И така, ние виждаме, как на­ред с чо­ве­ка израсна и ед­но дру­го цар­с­т­во от организми, ко­ито - за­паз­вай­ки своя лу­нен ха­рак­тер - ста­на­ха нес­по­соб­ни да при­емат в се­бе си чо­веш­ки­те индивидуалности. По същество, тък­мо те­зи ор­га­низ­ми са пред­шес­т­ве­ни­ци­те на днеш­ни­те животни. Би мог­ло да из­г­леж­да твър­де странно, че те­зи „по-груби" съ­щес­т­ва все пак про­явя­ват оп­ре­де­ле­ни способности, чрез ко­ито в све­та наб­лю­да­ва­ме нап­ри­мер мъдро изгра­де­ни­те ле­го­ви­ща на бобъра. Но то­зи факт е лес­но разбираем, сти­га да не си пред­с­та­вя­ме не­ща­та пре­ка­ле­но опростени, а да за­пом­ним ясно: тък­мо те­зи същества, ко­ито не бя­ха по­ели в се­бе си ед­на или дру­га чо­веш­ка душа, из­г­ра­ди­ха външ­ни­те кон­ту­ри на жи­во­тин­с­ка­та „архитек- тура", как­то и ед­но стро­го спе­ци­фич­но ус­т­ройс­т­во на нер­в­на­та сис­те­ма и т.н., та­ка че те се ока­за­ха в пъл­но съз­ву­чие със за­ко­ни­те на Земята. Защото оне­зи същества, ко­ито не бя­ха спо­соб­ни да при­емат в се­бе си чо­веш­ки души, ос­та­ва­ха неп­ре­къс­на­то свър­за­ни със Земята. Наистина и дру­ги­те организми, ко­ито по­-къс­но се усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­ха и за­поч­на­ха да при­емат в се­бе си човеш­ки­те индивидуалности, бя­ха за­ед­но със Земя- та; оба­че по­ра­ди това, че тряб­ва­ше да по­не­сат съ­от­вет­ни­те промени, свър­за­ни с от­де­ля­не­то на Луната, те из­гу­би­ха тък­мо оне­зи качества, ко­ито бя­ха нат­ру­па­ли до то­зи мо­мент.

И така: след ка­то Луната се от­де­ли от Земята, на Земята ос­та­на­ха оп­ре­де­ле­ни организми, ко­ито про­дъл­жиха да се раз­м­но­жа­ват спо­ред пре­диш­ни­те условия, ко­га­то Луната бе­ше все още свър­за­на със Земята. Тези

Ето ця­ла­та раз­ли­ка меж­ду оне­зи Същества, ко­ито съх­ра­ни­ха пре­диш­ния си втвър­ден и не­под­ви­жен лу­нен ха­рактер, и Съществата, ко­ито ус­пя­ха да се променят. Но в как­во се със­то­еше та­зи промяна?

Когато душите, ко­ито бя­ха на­пус­на­ли Земята, за­поч­на­ха от­но­во да се връ­щат и да зав­ла­дя­ват пред­наз­на­че­ни­те за тях тела, те под­ло­жи­ха на ко­рен­но пре­из­г­раж­да­не це­лия организъм, нер­в­на­та система, мо­зъ­ка и т.н. Те на со­чи­ха всич­ки­те си си­ли в то­ва вът­реш­но преизграждане. Оба- че дру­ги­те тела, ко­ито ос­та­на­ха втвър­де­ни и не подвижни, не пре­тър­пя­ха ни­как­ви съ­щес­т­ве­ни промени. И тък­мо те­зи те­ла бя­ха зав­ла­де­ни се­га от съв­сем други Същества, зас­ти­на­ли в свои мно­го от­дав­наш­ни ево­лю­ци­он­ни степени; те изоб­що не бя­ха нап­ред­на­ли до там, че да уп­раж­ня­ват ед­ни или дру­ги въз­дейс­т­вия в съ­от­вет­ни­те вът­реш­ни про­це­си на орга- низмите, а дейс­т­ву­ваха от вън ка­то „ду­ши на жи­во­тин­с­ки­те видове". По то­зи начин, оне­зи организми, ко­ито след от­де­ля­не­то на Луна­та бя­ха под­хо­дя­щи за целта, ве­че мо­же­ха да при­емат в се­бе си чо­веш­ки­те души; а те на свой ред фор­ми­раха ор­га­низ­ми­те в по­со­ка на ед­но съ­вър­ше­но чо­веш­ко устройство. И така, при от­де­ля­не­то на Луната, в Земните ус­ло­вия ос­та­на­ха груби, втвър­де­ни организми, ко­ито не мо­же­ха да пре­тър­пят ни­как­во развитие. Сега те бяха зав­ла­де­ни от оне­зи изос­та­на­ли души, ко­ито изоб­що не мо­же­ха да про­ник­ват в ед­на или дру­га чо­веш­ка индивидуал- ност, а ос­та­ва­ха зас­ти­на­ли на сво­ята лун­на сте­пен и се при­дър­жа­ха са­мо към лун­ни­те за­ко­но­мер­ности; те бя­ха това, ко­ето днес на­ри­ча­ме „гру­по­ви жи­во­тин­с­ки души".

Ето как, с ог­лед на кос­ми­чес­ки­те процеси, пред нас се очер­та­ва яс­на­та раз­ли­ка меж­ду чо­ве­ка и животното. Тъкмо кос­ми­чес­ки­те про­це­си ни от­веж­дат пред два­та ви­да организми. Ако бих­ме би­ли за­дър­жа­ни в ево­лю­ци­он­ната сте­пен на съществата, раз­по­ло­же­ни не­пос­ред­с­т­ве­но под чо- века, днес ние би тряб­ва­ло да кръ­жим с на­шия Аз око­ло Земята, по­не­же фи­зи­чес­ко­то тя­ло би се ока­за­ло пре­ка­ле­но плът­но и грубо, за да го при­еме в се­бе си. Да, ние не бих­ме мог­ли да се спус­нем безпрепятствено, и въп­ре­ки че ста­нах­ме по­-съ­вър­ше­ни същества, би трябва­ло да ос­та­нем в

Следователно, в за­оби­ка­ля­що­то ни жи­во­тин­с­ко царство, виж­да­ме оно­ва равнище, къ­де­то бих­ме спре­ли и са­ми­те ние, ако на­ши­те те­ла не бя­ха пре­тър­пе­ли съ­от­вет­но развитие.

Следва ло­гич­ни­ят въпрос: А как втвър­де­ни­те ор­га­низ­ми на животните, на­ми­ра­щи се под на­ша­та ево­лю­ционна степен, са слез­ли на Земята?

Те са слез­ли чрез са­ми­те нас! Те са един вид по­том­ци на оне­зи тела, в ко­ито ние - след от­де­ля­не­то на Луната - сме от­ка­за­ли да се въп­лъ­тим по­ра­ди тях­на­та пре­ко­мер­на плътност. И ако то­га­ва не бях­ме ги напуснали, по­-къс­но ние не бих­ме мог­ли да от­к­ри­ем дру­ги те­ла за на­ши­те души. Защото след от­де­ля­не­то на Слънцето, ние тряб­ва­ше да тър­сим на­ше­то поп­ри­ще имен­но на Земята.

Ето как пред нас наг­лед­но зас­та­ва це­лия процес, при който, ако мо­га та­ка да се изразя, ние изос­та­вя­ме оп­ре­деле­ни същества, за да си оси­гу­рим въз­мож­нос­т­та да се из­диг­нем са­ми­те ние. За та­зи цел ние тряб­ва­ше да се пре­не­сем на дру­ги пла­не­ти и да изос­та­вим жи­во­тин­с­ки­те тела, ко­ито потънаха, та­ка да се каже, в упадък. А на това, ко­ето изос­та­на под нас, в из­вес­тен смисъл, ние дъл­жим се­гаш­на­та си „човешка" ево­лю­ци­он­на сте- пен. Да, те­зи на­ши „задължения" мо­гат да бъ­дат опи­са­ни още по-под- робно. Но има и друг въпрос: „Как изобщо ста­на възможно, че през кри­тич­ния пе­ри­од на Земята, ние мо­жах­ме да я напуснем?" Защото ед­но съ­щество не мо­же то­ку та­ка да се от­п­ра­ви в ед­на или дру­га же­ла­на от не­го посока.

Едва в хо­да на Земното развитие, пред­шес­т­ву­ва­но от епо­хи­те на Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна, се по­яви за пръв път това, ко­ето дъл­жим на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Духове. Луциферическите Същества бя­ха на­ши­те предводители, ко­ито по вре­ме на кри­тич­ния пе­ри­од от Зем- ното раз­ви­тие ни от­къс­на­ха от. Земята. Сякаш те се обър­на­ха към нас с думите: „Сега там до­лу за­поч­ва ед­но опас­но вре­ме­; ­ето за­що вие тряб­ва да на­пус­нете Земята! Да лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества бя­ха тези, под чи­ито пред­во­ди­тел­с­т­во ние на­пус­нах­ме Земята; съ­щите лу­ци­фе­ри­чес­ки Същества, ко­ито вло­жи­ха в то­га­ваш­но­то ни ас­т­рал­но тя­ло мо­гъ­щия лу­ци­фе­ри­чес­ки принцип: въз­мож­нос­т­та да из­би­ра­ме и да вър­шим злото, с ко­ето оба­че е пря­ко свър­за­на и въз­мож­нос­т­та за сво­бо­дата. Ако то­га­ва те не ни бя­ха от­къс­на­ли от Земята, ние за­ви­на­ги щях­ме да ос­та­нем при­ко­ва­ни към съз­да­де­ни­те от нас форми, и в на­й-­доб­рия слу­чай щях­ме да

Ако се за­мис­лим над то­зи факт, лес­но ще разберем, как - от­къс­вай­ки се от Земята - ние сме по­ели в се­бе си и лу­ци­фе­ри­чес­ки­те влияния. Обаче фи­зи­чес­ки­те организми, ко­ито не спо­де­ли­ха та­зи съд­ба и ос­та­на­ха свър­за­ни със Земята, не при­еха в се­бе си лу­ци­фе­ри­чес­ки­те влияния. Те тряб­ва­ше да спо­де­лят с нас сво­ята зем­на съдба, оба­че не мо­жа­ха да спо­де­лят с нас сво­ята не­бес­на съдба. И ко­га­то пос­ле от­но­во се за­вър­нах­ме на Земята, лу­цифе­ри­чес­ки­те вли­яния бя­ха вът­ре в нас, но не и в тях, а то­ва от дру­га стра­на нап­ра­ви въз­мож­но да жи­ве­ем в едно фи­зи­чес­ко тяло, и то по все по­-не­за­ви­сим от не­го начин. Обаче дру­ги­те същества, ко­ито не бя­ха при­ели в се­бе си лу­ци­фе­ри­чес­ки­те влияния, пред­с­тав­ля­ва­ха всъщ­ност това, ко­ето ние бях­ме нап­ра­ви­ли от тях, и по­-точно са­ми­те на­ши ас­т­рал­ни те­ла в пе­ри­ода меж­ду от­де­ля­не­то на Слънцето и от­де­ля­не­то на Луната, сле­до­ва­тел­но всич­ко това, от ко­ето ние ус­пях­ме да се освобо- дим.

Да, не­ка вни­ма­тел­но да се вгле­да­ме в жи­во­тин­с­кия свят и да признаем: Цялата жи­во­тин­с­ка жестокост, ця­ла­та нена­сит­ност и все­въз­мож­ни­те не­дос­та­тъ­ци на животните, на­ред с тях­на­та изу­ми­тел­на сръчност, всич­ко то­ва ние бих­ме има­ли в се­бе си, ако не бях­ме съ­уме­ли да го из­х­вър­лим вън от нас! Ние дъл­жим ос­во­бож­да­ва­не­то на на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло не на друго, а на обстоятелството, че всич­ки по­-г­ру­би ас­т­рал­ни ка­чес­т­ва ос­та­на­ха в живо­тин­с­ко­то цар­с­т­во на Земята. Тогава ще приз­на­ем и още не- що: Колко бла­гот­вор­но за нас е, че сви­ре­па­та жесто­кост на лъ­ва и ко­вар­на­та хит­рост на ли­си­ца­та из­ля­зо­ха вън от нас, че се обек­ти­ви­ра­ха в съ­от­вет­ни­те жи­во­тински ви­до­ве и по­еха сво­ето са­мос­то­ятел­но съществу- ване!

Поради обстоятелството, че ас­т­рал­но­то тя­ло на жи­вот­ни­те е срод­но с чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тяло, те мо­гат да из­пит­ват и болката. Но те са ли­ше­ни от въз­мож­нос­т­та да се из­ди­гат все по­-ви­со­ко и по­-ви­со­ко чрез бол- ката, чрез стра­да­ни­ето и не­го­во­то преодоляване. Те са ли­ше­ни от инди- видуалност. Ето за­що тък­мо животните, а не хо­ра­та са за оплакване. Ние сме длъж­ни да по­на­ся­ме болките; оба­че за нас вся­ка бол­ка е сред­с­т­во за усъ­вършенствуване. Преодолявайки бол­ка­та и страданието, ние се из­ди­га­ме в на­ше­то развитие.

А жи­вот­ни­те - тях ние сме изос­та­ви­ли ка­то същества, ко­ито ве­че са при­те­жа­ва­ли спо­соб­нос­т­та да из­пит­ват болка, но не и спо­соб­нос­т­та да се из­ди­гат чрез болката. Такава е съд­ба­та на животните. В тях прос­то се ог­лежда на­ша­та соб­с­т­ве­на организация, и то в она­зи сте­пен от на­ше­то развитие, ко­га­то мо­жех­ме да усе­ща­ме болката, но не и чрез пре­одо­ля­-­
ване­то и да я прев­ръ­ща­ме в спа­си­тел­но сред­с­т­во за ця­ло­то човечество. Така в хо­да на Земно­то развитие, ние об­ре­ме­них­ме жи­вот­ни­те с на­ши­те на­й-­от­в­ра­ти­тел­ни ка­чес­т­ва и се­га те са нав­ся­къ­де около нас ка­то жи­ви сви­де­тел­с­т­ва за пъ­тя ни към съвършенството. Ако не бях­ме пре­диз­ви­ка­ли изос­та­ва­не­то на животните, ние ня­ма­ше да раз­по­ла­га­ме със се­гаш­на­та си­ла и чис­то­та на на­ше­то ас­т­рал­но тяло.

Да, всич­ки ние тряб­ва да зас­та­ва­ме пред те­зи фак­ти не ка­то пред аб­с­т­рак­т­ни теории, а с ис­тин­с­ки тре­пет пред тях­но­то кос­ми­чес­ко величие. И ако вни­ма­тел­но се вгле­да­ме в животните, ще се из­пъл­ним с по­кър­т­ва­що­то усе­ща не: „Ето, вие, животните, сте нав­ся­къ­де око­ло нас. Но ко­га­то вие страдате, ние хо­ра­та из­в­ли­ча­ме ня­как­ва полза. Ние хо­ра­та мо­жем да пре­одо­ля­ва­ме страданието; а вие трябва, вие сте осъ­де­ни да го понасяте. За вас ние избрах­ме страданието, а за се­бе си ос­та­вих­ме не­ве­ро­ят­на­та спо­соб­ност да го побеждаваме!"

И ако аб­с­т­рак­т­ни­те те­ории се пре­вър­нат в жи­во кос­ми­чес­ко чувство, то не­из­беж­но ще ни по­то­пи в дъл­бо­ко със­т­рада­ние спря­мо всич­ки мъ­ки и болки, по­на­ся­ни в жи­во­тин­с­ко­то царство. Там, къ­де­то то­ва кос­ми­чес­ко чув­с­т­во бли­ка от пър­вич­на­та мъд­рост на човечеството, там къ­де­то хо­ра­та все още са за­па­зи­ли ма­кар и да­ле­чен от­б­лясък от древ­но­то ясновид- ство, там е съх­ра­не­на и милостта, ис­тин­с­ко­то със­т­ра­да­ние към жи­во­тин­с­кия свят.

Да, то­ва със­т­ра­да­ние ще се по­яви отново, ко­га­то хо­ра­та се ос­ме­лят и при­емат но­ва­та ду­хов­на мъдрост, ко­га­то те от но­во про­уме­ят кол­ко дъл­бо­ко е свър­за­на жи­во­тин­с­ка­та съд­ба с Кармата на чо­ве­чес­т­во­то и изоб­що с Кармата на света.

През епо­хи­те - ко­ито бих на­ре­къл епо­хи на пом­ра­че­ние - бе­ля­за­ни от пе­ча­та на ма­те­ри­алис­тич­но­то мислене, хо­рата ня­ма­ха до­ри и пред­чув­с­т­вие за те­зи кар­мич­ни зависимости. Хората пог­леж­да­ха един­с­т­ве­но към раз­по­ло­же­ни­те в прос­т­ран­с­т­во­то предмети, съ­щес­т­ва и явления, без да се замислят, че всич­ки те имат общ про­из­ход и че са раз­де­ле­ни са­мо от раз­лич­ни­те сте­пе­ни на сво­ята еволюция. Естествено, хо­ра­та не усе­ща­ха и връз­ка­та си със жи­вотните. И във всич­ки об­лас­ти на Земята, къ­де­то съз­на­ни­ето за ду­хов­на­та връз­ка меж­ду чо­ве­ка и жи­во­тин­с­кия свят бе­ше мал­ко или мно­го помрачено, и се за­до­во­ля­ва­ше са­мо с външ­ни­те прос­т­ран­с­т­ве­ни измерения, чо­ве­кът из­п­ла­ща­ше по един твър­де стра­нен на­чин своя дълг към животните: той прос­то ги изяждаше!

От дру­га стра­на те­зи не­ща ни подсказват, как убеж­де­ни­ята и све­тог­ле­ди­те за­ви­сят от чо­веш­ки­те усещания, от човеш­ки­те чувства. В край­на сме- т­ка усе­ща­ни­ята и чув­с­т­ва­та са пос­ле­ди­ци от убежденията, и как­то с вре­ме­то се проме­нят убеж­де­ни­ята и идеите, та­ка ще се про­ме­нят и чув­с­т­ва­та в хо­да на чо­веш­ка­та еволюция. Човекът не мо­жеше да сто­ри нищо,

Но това, ко­ето в ми­на­ло­то той не мо­жа да им даде, един ден ще го сто­ри - тогава, ко­га­то е из­во­ювал сво­бо­да­та и ис­тин­с­ко­то себепознание. Тога- ва той - в пъл­но съз­на­ние - ще пре­не­се кар­мич­ни­те за­ко­но­мер­нос­ти съ­що и в жи­во­тин­с­кия свят, и ще признае: „Това ко­ето съм, аз дъл­жа на животните. Заради мен те по­тъ­на­ха в мрака. Но всичко, с ко­ето на вре­ме­то се про­ви­них пред тях, всичко, ко­ето не ус­пях да им дам, се­га ще им вър­на стократно, ка­то за­поч­на да се от­на­сям с обич към тях!" Да, съз­на­ни­ето за кар­мич­ни­те връз­ки не­из­беж­но ще се съп­ро­вож­да с все по­-доб­ро от­на­ся­не на чо­ве­ка към животните, а не с това, ко­ето ца­ри днес, и то осо­бе­но на Запад. Отношението на чо­ве­ка към жи­вот­ни­те все по­ве­че ще се оп­ре­де­ля от не­го­во­то вът­реш­но усещане: се­га аз тряб­ва да спа­ся жи- вотните, ко­ито на вре­ме­то тлас­нах в пропастта.

Ето как пред нас се очер­та­ха съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду Кармата и жи­во­тин­с­ко­то царство. Ние съв­сем не можем да срав­ня­ва­ме съд­ба­та на от­дел­но­то жи­вот­но с чо­веш­ка­та Карма. Обаче ако прос­ле­дим ця­ло­то Земно раз­ви­тие и всичко, ко­ето тряб­ва­ше да нас­тъ­пи за­ра­ди ево­лю­ци­ята на чове- чеството, ще установим, че има­ме пъл­но­то пра­во да го­во­рим за ед­на дъл­бо­ка връз­ка меж­ду Кармата на чо­ве­чес­т­во­то и жи­во­тин­с­кия свят.