Лекции изнесени в Хамбург от 16. До 28. 1910 г

Душевното със­то­яние на въп­рос­на­та личност, ко­ято се раз­бо­ля­ва от дреб­на шар­ка е та­ка­ва - ста­ва ду­ма за сегаш­на­та ин­кар­на­ция - че тя неп­ре­къс­на­то е из­ло­же­на на самоизмами. Следователно, на са­мо­из­ма­ми­те тряб­ва да гле­да­ме ка­то ду­шев­но - кар­ми­чес­ка пос­ле­ди­ца от пре­диш­ния живот, до­ка­то дреб­на­та шар­ка е са­мо фи­зи­ческо - кар­ми­чес­ка­та му пос- ледица.

Да пред­по­ло­жим сега, че още пре­ди раз­бо­ля­ва­не­то от дреб­на шарка, та­зи лич­ност би пред­п­ри­ела нещо, за да по­доб­ри своя нрав­с­т­вен облик, на- п­ри­мер да из­ра­бо­ти та­ка­ва ду­шев­на нагласа, ко­ято да я пред­паз­ва от вся­как­ви илю­зии и самоизмами. В то­зи слу­чай но­ви­те ду­шев­ни си­ли би­ха пре­дот­в­ра­ти­ли дреб­на­та шарка, пра­вей­ки я излишна, за­що­то в ор­га­низ­ма ве­че е на­ли­це нещо, с ко­ето се­бе­въз­пи­та­ни­ето пос­ти­га съ­що­то кар­ми­чес­ко уравно­ве­ся­ва­не на неп­ра­вил­ни­те тен­ден­ции от ми­на­лия живот. И ако ние об­х­ва­нем док­рай та­зи проблематика, както и всич­ки час­т­ни слу- чаи, от по­со­че­на­та глед­на точка, ще установим, че офи­ци­ал­ни­те дан­ни на­пъл­но пот­вържда­ват - и то до на­й-­мал­ки­те под­роб­нос­ти - всичко, ко­ето бе­ше ка­за­но тук. Ако раз­мис­ли­те вър­ху мо­ите обясне­ния на „дреб­на­та шарка", ще раз­бе­ре­те за­що тя при­над­ле­жи към оби­чай­ни­те и ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни детски болести. Защото спо­ме­на­ти­те ду­шев­ни ка­чес­т­ва на­ис­ти­на се сре­щат у твър­де го­лям брой хора, а в оп­ре­де­лени епохи, те са осо­бе­но подчертани. И ко­га­то ед­на та­ка­ва лич­ност се инкарнира, тя се стре­ми по въз­мож­но на­й-­бър­зия на­чин да нап­ра­ви съ­от­вет­на­та кар­ми­чес­ка коректура, още повече, че в пе­ри­ода меж­ду раж­да­не­то и оби­чай­ни­те дет­с­ки болести, по пра­ви­ло изоб­що не мо­же да се го­во­ри за себе- възпитание; ето за­що вмес­то не­го ид­ват дет­с­ки­те болести: те са ор­га­нич­но­то се­бе­въз­пи­та­ние в то­зи въз­рас­тов период.

С дру­ги думи, Вие разбирате, че на­ис­ти­на мо­жем да го­во­рим за боле- стта, ка­то за нещо, ко­ето сме в състояние, ма­кар и са­мо в из­вес­тен сми- съл, да пре­вър­нем об­рат­но в един ду­хо­вен процес. И мно­гоз­на­чи­тел­но тук е, че ко­га­то из­диг­нем то­зи про­цес ка­то ед­на вис­ша мак­си­ма на жи- вота, ко­га­то ду­ша­та го при­еме за свое кредо, той за­поч­ва да из­ли­ва вър­ху нас сво­ите мо­гъ­щи оз­д­ра­ви­тел­ни сили. Но в на­ши дни изоб­що не е за учудване, кол­ко по­вър­х­нос­т­ни са опи­ти­те да вли­я­ем вър­ху душата. И
ако чо­век об­х­ва­не епо­ха­та от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точка, лес­но ще раз­бе­ре за­що тол­ко­ва мно­го медици, тол­ко­ва мно­го ле­ка­ри ста­ват ма­те­ри­алис­ти и ня­мат ни­как­во дове­рие в си­ли­те на душата. Това ста­на така, за­що­то мно­зин­с­т­во­то от хо­ра­та изоб­що не се за­ни­ма­ват с неща, ко­ито при­те­жа­ват жи­ви и пло­дот­вор­ни сили. Те впро­чем лип­с­ват и на ця­ла­та съв­ре­мен­на литература. Ето за­що този, кой­то ис­ка да ра­бо­ти за Антропосо- фията, от­к­ри­ва в нея не­имо­вер­но мо­гъ­щи оз­д­ра­ви­тел­ни сили, за­що­то ан­т­ро­по­соф­с­ко­то раз­би­ра­не за чо­ве­чес­т­во­то и све­та из­пъл­ва ду­ши­те и ги пра­ви не­за­ви­си­ми от фи­зи­чес­кия организъм. Нека до­ба­вя само, че не тряб­ва да смес­ва­ме това, ко­ето се от­к­рои в на­ча­ло­то на Антропософ- ското Движение, с това, ко­ето то дейс­т­ви­тел­но мо­же да бъде. Днес в Антропософското Движение се на­мес­ват мно­го неща, ко­ито са ти­пич­ни за външ­ния свят, а то­ва означава, че мнозина, в же­ла­ни­ето си да ста­нат антропософи, внасят в на­ши­те сре­ди и го­ля­ма част от не­раз­би­ра­не­то и ан­ти­па­ти­ята на външ­ния свят спря­мо Антропософията. Така всред нас по­па­дат вли­яния от мрач­на­та стра­на на на­ша­та епоха. И ко­га­то та­зи мрач­на стра­на се про­яви у някого, хо­ра­та казват: Да, то­ва ид­ва от Антропософията.

Но да се вър­нем към ос­нов­на­та те­ма на днеш­на­та лекция. Когато раз­г­леж­да­ме как кар­ми­чес­ки­те ниш­ки ми­нават по то­зи на­чин от ед­на ин­кар­на­ция в друга, ние сти­га­ме са­мо до ед­на­та стра­на на истината. Ако чо­век има усет за нещата, у не­го въз­ник­ват без­к­рай­но мно­го въпроси, част от ко­ито ще се опи­та­ме да ос­вет­лим в рам­ките на нас­то­ящия лек­ци­онен цикъл. Преди всичко, на­ла­га се да от­го­во­рим на след­ния въпрос: Каква всъщ­ност е раз­ли­ка­та меж­ду ед­на болест, за ко­ято съ­щес­т­ву­ват външ­ни при­чи­ни и дру­га болест, при­чи­на­та за ко­ято лежи из­ця­ло в са­мия орга- низъм? В пос­лед­ния слу­чай мно­зи­на смятат, че на­пъл­но ре­ша­ват въпро- са, ка­то казват: Но да, бо­лес­т­та ид­ва от са­мо се­бе си и тук външ­на при­чи­на не съществува. Обаче не­ща­та не са тол­ко­ва прости. От ед­на страна, на­ис­ти­на е оп­рав­да­но да твърдим, че за оп­ре­де­ле­ни болести, чо­век но­си пред­раз­по­ложба­та в са­мия се­бе си. От дру­га страна, за мно­го бо­лес­ти е съв­сем ясно, че в ос­но­ва­та им ле­жат външ­ни причини; раз­би­ра се, не за всичко, ко­ето ни сполетява, но има фра­пант­ни случаи, ко­га­то нап­ри­мер счуп­ва­ме крак и т.н. Външните при­чи­ни са не­съм­не­ни съ­що и при бо­лес­т­ни състояния, дъл­жа­щи се на рез­ки ат­мос­ферни промени, как­то и на ло­ши­те жи­лищ­ни ус­ло­вия в го­ле­ми­те градове. Сега пред нас се от­ва­ря но­во по­ле за размисъл. За вни­ма­тел­ния наб­лю­да­тел е ясно, че съв­ре­мен­ни­те нап­рав­ле­ния в ме­ди­ци­на­та от­дав­на са стиг­на­ли до извода, че бо­лес­тот­вор­ни­те при­чи­ни след­ва да тър­сим във външ­ния свят, осо­бе­но в ба- цилите; нещо, за ко­ето един ду­хо­вен човек, Трьолс - Лунд, с пра­во каза: „Днес бо­лес­ти­те ид­ват от бацилите, как­то до ско­ро се твърдеше, че ид­-

Да, в из­вес­тен сми­съл е оп­рав­да­но да се го­во­ри за външ­ни причини, ко­га­то об­съж­да­ме въп­ро­си ка­то бо­лес­т­та и здравето. Тук на­ши­ят съв­ре­мен­ник лес­но мо­же да бъ­де под­ве­ден и да си пос­лу­жи с ед­на дума, ко­ято в ос­но­ва­та си е мно­го сполучлива, но ко­ято прак­ти­чес­ки мо­же да вне­се пъл­но без­ре­дие в на­шия светоглед. Ако нап­ри­мер един на­пъл­но здрав до то­зи мо­мент чо­век по­пад­не в епи­де­мич­но огнище, къ­де­то вър­лу­ва грип или дифтерия, на ши­ят съв­ре­мен­ник с ле­ка ръ­ка ще отсъди, че въп­рос­ни­ят чо­век се е заразил, по­не­же е по­пад­нал в съ­от­вет­на­та област. Изку- шението на на­шия съв­ре­мен­ник да при­бег­не до ду­ма­та „случайност" е мно­го голямо. Изобщо днес за „случайности" се го­во­ри ка­то за не­що съв­сем естествено.

Думата „случайност" е ис­тин­с­ко из­пи­та­ние за вся­ка фи­ло­соф­с­ка систе- ма, за все­ки чо­веш­ки светоглед. И до­ка­то не се опи­та­ме да вник­нем по­не от­час­ти в това, ко­ето хо­ра­та та­ка ле­ко­мис­ле­но на­зо­ва­ват с ду­ма­та „слу­чай­ност", ед­ва ли ще стиг­нем до същ­нос­т­та на нещата. Темата на днеш­на­та лек­ция гласи: „Естествени и слу­чай­ни за­бо­ля­ва­ния в хо­да на Кар- мата".

А то­ва оз­на­ча­ва не друго, а че днес сме из­п­ра­ве­ни пред за­да­ча­та да хвър­лим по­не мал­ко свет­ли­на вър­ху та­зи мно­гоз­на­чи­тел­на ду­ма „слу- чайност".

Нима са­ма­та слу­чайност не е нещо, ко­ето би мог­ло да ни из­пъл­ни с не­до­ве­рие към всичко, ко­ето се опит­ваме да нап­ра­вим за ней­на­та точ­на дефиниция? И пре­ди съм споменавал, как един ду­хо­вен чо­век през 18 век не без ос­но­ва­ние отбеляза, раз­съж­да­вай­ки вър­ху мо­ти­ви­те да се из­ди­гат ед­ни или дру­ги паметници, следното: „Ако обек­тив­но прос­ле­дим хо­да на историята, би тряб­ва­ло да из­ди­га­ме на­й-­ве­че па­мет­ни­ци на слу­чайнос­т­та\" Ако се вър­нем към историята, ще нап­ра­вим изу­ми­тел­ни от­к­ри­тия вър­ху ро­ля­та на слу­чайнос­т­та и това, ко­ето ос­тава скри­то зад нея. Вече споменах, как изоб­ре­тя­ва­не­то на те­лес­ко­па се дъл­жи до го­ля­ма сте­пен на дет­с­ка­та игра в ед­на оп­ти­чес­ка работилница; де­ца­та пос­та­ви­ли оп­тич­ни­те ле­щи в та­ко­ва положение, че за майс­то­ра стана­ло въз­мож­но да стиг­не до иде­ята за телескопа. Бихме мог­ли да по­со­чим и зна­ме­ни­тия по­лю­лей от ка­тед­рала­та в Пиза. Хиляди и хи­ля­ди хо­ра пре­ди Галилей са наб­лю­да­ва­ли не­го­ви­те рит­мич­ни движения. Обаче Гали­лей пръв се за­дъл­бо­ча­ва в за­ко­но­мер­на­та връз­ка меж­ду те­зи ед­ва за­бе­ле­жи­ми рит­мич­ни дви­же­ния и не­гово­то соб­с­т­ве­но кръвообращение, за да стиг­не до за­
ко­на за махалото. Ако не раз­по­ла­гах­ме със за­ко­на за ма­ха­лото, ця­ла­та съв­ре­мен­на физика, как­то и ця­ла­та днеш­на култура, щя­ха да имат съв­сем друг облик. Опитайте се да по­тър­си­те ня­ка­къв сми­съл в ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то и кажете, да­ли са­мо слу­чайнос­т­та е би­ла ре­ша­ва­ща и да­ли са­мо тя е довела, нап­ри­мер Галилей, до не­го­во­то важ­но откритие. Нека да взе­мем друг пример.

Размислете само, как­во ог­ром­но зна­че­ние има пре­во­дът на Библията от Лутер за кул­тур­ни­те стра­ни на Европа. Нека да си да­дем смет­ка за дъл­бо­ко­то въз­дейс­т­вие на то­зи пре­вод вър­ху ре­ли­ги­оз­ни­те чув­с­т­ва и мис­ли на хора­та от ед­на страна, и вър­ху фор­ми­ра­не­то на това, ко­ето на­ри­ча­ме „ли­те­ра­ту­рен нем­с­ки език" от друга. Аз из­лагам са­мо фак­ти­те и не же­лая да се про­из­на­сям как тряб­ва да се раз­съж­да­ва вър­ху тях; из­тък­вам са­мо дъл­бо­ко то въз­дейс­т­вие на Лутеровия превод. А Вие се опи­тай­те да по­мис­ли­те и да вник­не­те в он­зи въз­пи­та­те­лен процес, през кой­то чо­ве­чес­т­во­то пре­ми­на в про­дъл­же­ние на сто­ти­ци го­ди­ни бла­го­да­ре­ние на Лутеровия пре­вод на Библията. И ако от­к­ри­ете ня­ка­къв сми­съл в те­зи събития, то­га­ва за­мис­ле­те се и вър­ху след­ни­те факти.

До оп­ре­де­ле­на въз­раст от своя живот, Лутер бе­ше дъл­бо­ко ан­га­жи­ран с всичко, ко­ето чрез биб­лейс­ки­те тексто­ве мо­же­ше да на­со­чи ця­ла­та му лич­ност към усещането, че е един вид де­те на Бога. Той за­ме­ни ут­вър­де­ния на­вик на августинците, ко­ито пред­по­чи­та­ха да изу­ча­ват глав­но от­ци­те на Църквата и тех­ни­те съчинения, с ду шев­на­та нас­ла­да от че­те­не­то на са­ма­та Библия. Сега всич­ко за не­го се свеж­да­ше до вед­ро­то и все­об­х­ват­но чувство, че в ду­ша­та си той все по­ве­че и по­ве­че ста­ва­ше де­те на Бога. Тази глед­на точ­ка оп­ре­де­ли и ха­рак­те­ра на те­оло­гич­на­та му пре­по­да­ва­тел­с­ка дейност през пър­вия пе­ри­од във Витенберг. Основният факт, кой­то бих искал да из­тък­на е, че Лутер из­пит­ва­ше из­вес­т­но от­в­ра­ще­ние към иде­ята да се дип­ло­ми­ра ка­то „док­тор по теология", но при един „случаен" раз­го­вор с един стар свой приятел, ав­гус­тин­с­ки мо­нах от Ерфутския орден, бе­ше убе­ден от него, че тряб­ва да се бо­ри за тит­ла­та „док­тор по теология". За та­зи цел обаче, бе­ше не­об­ходим нов про­чит и но­во за­дъл­бо­че­но из­с­лед­ва­не на Библията. Следователно, „случайната" сре­ща на Лутер с него­вия стар приятел, го до­ве­де до пов­тор­но­то изу­ча­ва­не на Библията, до нейния пре­вод и до всичко, ко­ето се случи после.

Опитайте се да съ­пос­та­ви­те ог­ром­но­то зна­че­ние на Лутеровия пре­вод за пос­лед­ни­те сто­ле­тия и „случайната" сре­ща на Лутер с не­го­вия стар при- ятел, виж­те ги как са сед­на­ли за­ед­но и как еди­ни­ят при­дум­ва дру­ги­ят да се за­еме с док­тор­с­ка­та тит­ла по теология! И то­га­ва Вие ще сте при­ну­де­ни да се съг­ла­си­те с из­к­лю­чи­тел­но гро­тескно­то не­съ­от­ветс­т­вие меж­ду ве­ли­чес­т­ве­на­та ево­лю­ция на чо­веш­кия род и слу­чай­ни­те събития, ко­ито неп­рекъс­на­то я тлас­кат напред.

Този факт е за­бе­ля­зан и от съв­ре­мен­ни­те психолози. Но по­не­же днес рав­ни­ще­то на пси­хо­ло­ги­чес­ко­то обу­че­ние е из­вън­ред­но ниско, ние чес­то се на­тък­ва­ме на оне­зи гро­тес­к­ни тълкувания, ко­ито ни пред­ла­гат днеш­ни­те мате­ри­алис­тич­но ори­ен­ти­ра­ни психолози.

Често пъ­ти по­доб­но обяс­не­ние мо­же и да е правилно. Обаче до­ри на­й-с­ла­ба­та пред­с­та­ва за ед­на на­ис­ти­на дъл­бока психология, ни­ко­га не би поз­во­ли­ла да из­в­ле­чем от гор­но­то обяс­не­ние ня­как­ва все­об­х­ват­на тео- рия. Подобна те­ория лес­но мо­же да бъ­де опровергана, за­що­то все­ки би мо­гъл да възрази: ако не­ща­та на­ис­ти­на сто­яха така, че пре­тек­с­тът е нищо, а мо­ти­вът - всичко, то­га­ва на то­зи пси­хо­лог след­ва да се заяви: „В та­къв слу­чай и тво­ите твърдения, ко­ито прев­ръ­щаш в теория, съ­що са са­мо един претекст; по­тър­сим ли тво­ите по­-дъл­бо­ки мотиви, мо­же би и те ще се ока­жат от съ­що­то естество". Ако то­зи пси­хо­лог се­ри­оз­но би се пос­та­рал да вникне в изречението: „Всички жи­те­ли на Крит са лъжци", ще­ше да установи, че от не­го изоб­що не мо­гат да се пра­вят вер­ни изво- ди, тък­мо за­що­то е ка­за­но от един жи­тел на Крит; той би се до­се­тил още, в ка­къв омагьо­сан кръг мо­же да по­пад­не и как в оп­ре­де­ле­на об­ласт лес­но мо­же да обър­не сво­ите твър­де­ния сре­щу са­мия се­бе си. Това се от­на­ся и за ця­ла­та съв­ре­мен­на литература, къ­де­то за ис­тин­с­ка пси­хо­ло­гия не мо­же да ста­ва и дума. Ето за­що и хо­ра­та обик­но­ве­но изоб­що не за­бе­ляз­ват това, ко­ето са­ми вършат. Антропософията изис­к­ва от всич­ки нас не­що съв­сем друго; а та­ки­ва ло­ги­чес­ки не­до­мис­ли­ци и кон­фу­зии тряб­ва да из­бяг­ва­ме на вся­ка цена. Впрочем в на­й-­го­ля­ма сте­пен ги до­пус­кат тък­мо съв­ре­мен­ни­те фи­ло­со­фи и психолози. В то­ва от­но­ше­ние на ши­ят при­мер е типичен. Тук яс­но виж­да­ме лу­ци­фе­ри­чес­ки­те вли­яния вър­ху чо­ве­ка и как те се стре­мят да превър­нат це­лия му ду­ше­вен жи­вот в Майя, и как той се из­ку­ша­ва да со­чи дру­ги мо­ти­ви за сво­ите действия, няма­щи ни­що об­що с истинските.

Да, в та­зи об­ласт чо­век тряб­ва да уп­раж­ня­ва неп­ре­къс­на­то и стро­го се- бевъзпитание. Днес хо­ра­та обик­но­ве­но си слу­жат твър­де ле­ко­мис­ле­но със словото. Обаче то мо­же да бъ­де и стра­шен изкусител. Достатъчно е са­мо ду­ми­те да зву­чат кра­си­во и да съз­да­ват да­леч­но­то усещане, че са един вид сло­ве­сен ек­ви­ва­лент на ед­на доб­ра постъпка, за да се пре­вър­не
кра­си­во­то им зву­че­не в изкусител, и да повярваме, че бла­го­род­ни­ят мо­тив ръ­ко­во­ди душата, до­ка­то всъщ­ност зад не­го е спо­та­ен един чис­то его­ис­ти­чен принцип, за кой­то въп­рос­ни­ят чо­век ня­ма дори представа, по­не­же му лип­с­ва во­ля­та да се бо­ри за ис­тин­с­ко себепознание! Ето как от ед­на стра­на дейс­т­ву­ва Луцифер. А как дейс­т­ву­ва Ариман от дру­га­та страна?

Ариман е он­зи принцип, кой­то се на­мес­ва в на­ши­те въз­п­ри­ятия и се про­мък­ва в нас, ид­вай­ки от вън. Ариман дейс­т­ву­ва на­й-­сил­но в случаите, ко­га­то из­пит­ва­ме чувството: „Ето, се­га ве­че ти не мо­жеш да нап­ред­неш по­-на та­тък със сво­ето мислене; ти сти­гаш до ед­на кри­тич­на точка, къ­де­то се спли­та не­раз­ре­шим въ­зел от мисли!" Така ари­ма­ни­чес­ки­ят прин­цип из­пол­з­ва та­зи въз­мож­ност и про­ник­ва в нас чрез про­ти­во­ре­чи­ята на външ­ния свят.

Ако прос­ле­дим хо­да на све­тов­ни­те съ­би­тия и спрем пог­ле­да си на по­-­из­вес­т­ни­те от тях, ако прос­ле­дим напри­мер раз­ви­ти­ето на съв­ре­мен­на­та фи­зи­ка на­зад до момента, ко­га­то Галилей стои из­п­ра­вен пред по­лю­лея в ка­тед­ра­ла­та на Пиза, лес­но бих­ме мог­ли да свър­жем всич­ки те­зи съ­би­тия и да ги пос­та­вим под об­щия знаме­на­тел на ед­на мис­лов­на схема. Нещата ще из­г­леж­дат на­пъл­но ясни. Обаче в момента, ко­га­то сти­га­ме до рит­мич­но по­люш­ва­щи­ят се по­лю­лей в ка­тед­ра­ла­та на Пиза, на­ши­те мис­ли се обър­к­ват и из­па­дат в про­ти­во­речие. Ето процепът, през кой­то ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли нах­лу­ват в нас; на­ше­то мис­ле­не пропада; то не на­ми­ра вече ра­зум­на­та и ло­ги­чес­ка връз­ка меж­ду нещата. И то­га­ва се по­явя­ва това, ко­ето на­ри­ча­ме „случайност". Тя ни деб­не там, къ­де­то Ариман е на­й-­опа­сен за нас. Човек на­ри­ча „случайни" оне­зи явления, чи­ито ис­тин­с­ко зна­че­ние Ариман скри­ва от не­го под фор­ма­та на все­въз­мож­ни илюзии.

Да, чо­век се на­уча­ва да разбира, че ко­га­то по­ра­ди един или друг по­вод е зас­та­вен да го­во­ри за „слу­чайности", то­ва про­из­ти­ча не от ес­тес­т­во­то на фактите, а от са­мия него, от сте­пен­та на не­го­во­то развитие. И се­га той тряб­ва да на­со­чи сво­ето се­бе­въз­пи­та­ние в та­ка­ва посока, че да про­ник­не през бу­ло­то на Майя и илю­зиите, с дру­ги ду­ми там, къ­де­то Ариман е най-силен. Тъкмо тук, ко­га­то ни пред­с­тои да го­во­рим за ис­тин­с­ки­те при чи­ни на бо­лес­ти­те и да ос­вет­лим про­ти­ча­не­то на ня­кои от тях, се на­ла­га да пог­лед­нем не­ща­та и от та­зи страна. Най-напред ще се опи­та­ме да раз- берем, до­кол­ко мо­жем да го­во­рим за „случайност", ко­га­то да­ден чо­век пред при­ема ед­но фа­тал­но пъ­ту­ва­не с влак, или ко­га­то в точ­но оп­ре­де­ле­но вре­ме се из­ла­га на „външна" инфекция, за­ра­за и т.н. И ако про­учим не­ща­та с изос­т­рен пог­лед и разбиране, ще сме в със­то­яние да вник­нем още по­-дъл­бо­ко в са­ма­та същ­ност на бо­лес­т­та и здравето, как­то и в зна­че­ни­ето им за чо­веш­кия живот.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ