Лекции изнесени в Нюрнберг през 1908 г превод от немски: димо даскалов изготвил: петър иванов райчев препис от копие с ъ д ъ р ж а н и е стр

Първоначално в чо­веш­ко­то тяло, да­же и ко­га­то чо­ве­кът бе­ше ве­че сля­зъл на твър­да­та земя, ня­ма­ше още ни­как­ви кости. Костите са се раз­ви­ли от меки, хру­щя­ло об­раз­ни части, ко­ито са ми­на­ва­ли през чо­веш­ко­то тя­ло ка­то снопове. Но и те­зи хру­щя­ло­об­раз­ни час­ти са се раз­ви­ли от ме­ки вещества, ко­ито на свой ред са се раз­ви­ли от течни, те­зи пос­лед­ни­те от въздухообразни, въз­ду­хо­об­раз­ни­те от етер­ни и етер­ни­те от ас­т­рални, ко­ито пък се бя­ха сгъс­ти­ли от ду­хов­но вещество. В край­на смет­ка всич­ко ма­те­ри­ал­но е про­из­ляз­ло от духовното. Едвам през времето, ко­ето на­зо­вах­ме ка­то Атлантска епоха, чо­ве­кът сти­га до там, да мо­же да об­ра­зу­ва сво­ята кос­т­на система, ко­ято бе­ше за­ло­же­на мно­го по-рано.

Сега ние тряб­ва да раз­г­ле­да­ме по­-точ­но то­зи ат­лан­т­с­ки човек, за да мо­жем да раз­бе­рем по­-доб­ре ав­то­ра на Откровението. Трябва са­мо да спо- мена, че през пър­во­то време, след ка­то Луната се бе­ше от­де­ли­ла от Земя та и чо­ве­кът сле­зе в по­-гъс­та­та материя, по от­но­ше­ние на си­ла­та на не­го­ва­та во­ля чо­ве­кът бе­ше съв­сем раз ли­чен от това, ко­ето той ста­на по-късно. Тогава си­ла­та на чо­веш­ка­та во­ля дейс­т­ву­ва­ше магически. Чрез сво­ята во­ля чо­ве­кът мо­же­ше да дейс­т­ву­ва вър­ху рас­те­жа на цветята. Когато нап­ря­га­ше сво­ята воля, той мо­жеше да на­ка­ра ед­но цве­те да из­рас­не бър­зо нагоре, способност, ко­ято днес мо­же да бъ­де пос­тиг­на­та са­мо чрез ед­на нор­мал­на про­це­ду­ра на развитието. Поради то­ва то­га­ва ця­ла­та ок­ръ­жа­ва­ща при­род­на сре­да бе­ше за­ви­си­ма от то­ва как­ва бе­ше чо­веш­ка­та воля. Ако та­зи во­ля бе­ше добра, чо­ве­кът дейс­т­ву­ва­ше ус­по­ко­ява­що вър­ху въл­ни­те на вод­ни­те маси, вър­ху бу­ря­та и вър­ху ца­ру­ва­щи­те то­га­ва в ця­ла­та окол­на сре­да ог­не­на формация. Защото в ней­на­та по­-го­ля­ма част Земята бе­ше от вул­ка­нич­но естество. Върху всич­ко то­ва чо­ве­кът дейс­т­ву­ва­ше ус­по­ко­ител­но чрез доб­ра воля, а раз­ру­ши­тел­но чрез зла воля.

Чрез зла­та во­ля мо­же­ха да бъ­дат раз­ру­ше­ни це­ли острови. Така чо­веш­ка­та во­ля бе­ше в съз­ву­чие с ок­ръ­жаваща­та го среда.

Сушата, на ко­ято жи­ве­еше то­га­ва човекът, за­ги­на глав­но чрез дейс­т­ви­ята на зла­та во­ля на човеците. И са­мо ед­на мал­ка част от то­га­ваш­ни­те хо­ра (тук ние от­но­во тряб­ва да пра­вим раз­ли­ка меж­ду раз­ви­тие на ра­си­те и раз­ви­тие на душите!) се спа­си и пре­ми­на в след­ва­ща­та епоха, ко­ято мо­жем да опи­шем правилно, за­що­то тук ве­че мо­жем да на­ме­рим ду­ми в на­шия език, ко­ито мо­гат да пре­да­дат яс­но­вид­с­ко­то възприятие. След та­зи ка­тас­т­ро­фа ние ид­ва­ме в Атлантската епоха, през вре­ме на ко­ято чо­ве­кът се раз­ви на един континент, кой­то днес об­ра­зу­ва дъ­но­то на Атлан- тическия океан, меж­ду Европа и Америка. Човекът жи­ве­еше то­га­ва при съ­вър­ше­но дру­ги фи­зи­чес­ки и въ­об­ще при съ­вър­ше­но дру­ги условия. Отначало той бе­ше ед­но същество, ко­ето въз­п­ри­ема­ше по съ­вър­ше­но друг на­чин в срав­не­ние с днеш­ния човек; ние ве­че за­гат­нах­ме за то­ва още в пър­ва­та сказ­ка и по­-на­та­тък също; днес ис­ка­ме да по­ка­жем още вед­нъж и по­-точ­но та­зи съ­вър­ше­но дру­га фор­ма на въз­п­ри­ема­не све­та от то­га­ваш­ния човек. Човекът още при­те­жа­ва­ше един вид ста­ро ясновид- ство, по­ра­ди това, че ус­т­ройс­т­во­то на чле­но­ве­те на не­го­во­то тя­ло бе­ше раз­лич­но от днешното. Етерното тя­ло не бе­ше още та­ка тяс­но свър­за­но с фи­зи­чес­ко­то тя­ло Едвам към края на Атлантската епо­ха из­ли­за­що­то на­вън етер­но тя­ло се приб­ра на­вът­ре във фи­зи­чес­ко­то тя­ло и по­лу­чи фор­ма­та на днеш­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло в об­лас­т­та на главата. Чрез това, че то­зи дре­вен ат­ланти­ец бе­ше ус­т­ро­ен по то­зи начин, по то­зи съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин от днеш­ния човек, връз­ка­та на не­го­ви­те чле­но­ве бе­ше

Ако бих­те дош­ли в та­зи древ­на Атлантида, бих­те констатирали, че на нея ня­ма­ше та­къв чист въздух, ка­къв то днес об­г­ръ­ща Земята, а въз­ду­хът бе­ше на­си­тен то­га­ва с мъгла, с вод­ни маси. Този въз­дух ста­на по-проз- рачен, по-бистър, кол­ко­то по­-на­та­тък се раз­ви­ва­ше Атлантида; но мъг­ли­те бя­ха на­й-­сил­ни там, къ­де­то се раз­ви­ва­ше спо­ме­на­та по­-вис­ша ат­лан­т­с­ка култура. Там мъг­ли­те бя­ха на­й-­гъс­ти и от тези мъг­ли се раз­ви ос­но­ва­та за по­-къс­ни­те култури. Атлантида бе­ше над­лъж и на­шир из­пъл­не­на с та­ки­ва мъгли. Тогава не съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но та­ко­ва раз­п­ре­де­ле­ние на ва­ле­жи­те и слън­че­ва­та свет­ли­на как­то днес. Ето за­що в ста­ра­та Атлантида не мо­же­ше да се яви това, ко­ето днес поз­на­ва­те ка­то дъга. Бихте мог­ли да из­с­лед­ва­те ця­ла­та Атлантида, но дъ­га не бих­те от­к­ри­ли никъде. Едвам ко­га­то сгъс­тя­ва­не­то на во­ди­те до­ве­де до потопа, ко­га­то по­то­път об­х­ва­на Земята, ед­ва то­га­ва дъ­га­та мо­же­ше да се ро­ди физи- чески.

И тук вие има­те нещо, къ­де­то Духовната Наука мо­же да съ­бу­ди у вас на­й-­ви­со­ко­то бла­го­во­ние пред ре­ли­ги­оз­ни­те документи. Защото ко­га­то в Библията ви се разказва, че след по­то­па Ной, пред­с­та­ви­те­лят на тези, ко­ито бя­ха спа­си­ли чо­веш­кия род, виж­да за пър­ви път дъгата, то­ва е на­ис­ти­на ед­но ис­то­ри­чес­ко събитие. След по­то­па чо­ве­чес­т­во­то виж­да пър­ва­та дъга; по­-ра­но тя бе­ше фи­зи­чес­ки невъзможна. Тук ние виждаме, кол­ко дълбоки, кол­ко бук­вал­но вер­ни са ре­ли­ги­оз­ни­те документи. Ня- кои ци­ти­рат ед­но изречение, ко­ето е вярно, но то се ци­ти­ра от хората, ко­ито оби­чат удобствата, не в сми­съ­ла на не­го­ва­та истинност, а за­що­то ги е страх да нап­рег­нат умо­ве­те си, за­ра­ди удобство. Това е изречение- то: бук­ва­та умъртвява, ду­хът оживотворява. От то­ва та­ки­ва хо­ра на­ми­рат оп­рав­да­ние въ­об­ще да не пог­леж­дат към на­пи­са­но­то в документите, да не пра­вят въ­об­ще уси­лия на волята, за да разберат, как­во в дейс­т­ви­тел­ност е на­пи­са­но там; за­що­то то­ва е "умър­т­вя­ва­ща­та буква", каз­ват те. И та­ка те да­ват ход на своя дух да блес­ти и из­мис­лят на­й-­фан­тас­тич­ни работи. В сво­ите тъл­ку­ва­ния те­зи хо­ра мо­гат да бъ­дат да­же мно­го ос- троумни; но не то­ва е важното, а важ­но­то е да виж­да­ме в ре­ли­ги­оз­ни­те до­ку­мен­ти това, ко­ето дейс­т­ви­тел­но е на­пи­са­но в тях. "бук­ва­та умърт- вява, а ду­хът оживотворява", те­зи ду­ми имат съ­що­то зна­че­ние как­то ду­ми­те на Гьоте: "и до­ка­то не си пос­тиг­нал това, да ум­реш и да възкръс- неш, ти си са­мо един мра­чен гост на тъм­на­та земя." Тези ду­ми не озна- чават: "ко­га­то ис­каш да до­ве­деш ня­ко­го до вис­ше­то поз­на­ние ти тряб­ва да го убиеш", а те означават: "чо­ве­кът тряб­ва да се из­диг­не до ду­хов­но­то имен­но чрез културата, чрез об­ла­го­ро­да­ва­не­то на фи­зи­чес­кия свят.
"Така и бук­ва­та е тя­ло на ду­ха и пър­во тряб­ва да има­ме та­зи бук­ва и да я разберем, то­га­ва мо­жем да кажем, че от нея мо­жем да на­ме­рим духа. То- гава буквата, раз­б­ра­на­та бук­ва тряб­ва да умре, за да въз­к­ръс­не от нея духът. Тези ду­ми не са ед­но ука­за­ние чо­век да фан­та­зи­ра про­из­вол­но по от­но­ше­ние на това, ко­ето се на­ми­ра в ре­ли­ги­оз­ни­те документи. Именно ко­га­то поз­на­ем ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на та­зи дъга, та­ка как­то по­ка­зах­ме по-горе, то­га­ва в на­ша­та ду­ша про­ник­ва нещо, ко­ето е ед­но дъл­бо­ко чув­с­т­во на бла­гово­ние пред ре­ли­ги­оз­ни­те документи. И ние до­би­ва­ме ед­но по­ня­тие как чрез то­ва задълбочаване, ко­ето ни поз­во­ля­ва ан­т­ро­по­соф­с­ки­ят светоглед, чо­век сти­га до ис­тин­с­ко­то чув­с­т­ву­ва­не и до ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на ре­ли­ги­оз­ни­те документи.

А се­га да хвър­лим пог­лед на­зад в древ­на­та Атлантида. Вече казахме, че то­га­ва чо­ве­кът жи­ве­еше в ед­но друго със­то­яние на съзнанието, че не­го­ва­та па­мет бе­ше раз­лич­на от та­зи на днеш­ния човек; но раз­ли­ка­та е още по-голяма. Ако оти­дем не са­мо до пос­лед­ни­те вре­ме­на на Атлантида, а до ней­но­то начало, то­га­ва ще открием, че чо­веш­ко­то съз­на­ние бе­ше твър­де раз­лич­но от това, ко­ето днес имаме.

Нека още вед­нъж пре­ка­ра­ме пред пог­ле­да на ду­ша­та си това, ко­ето днес имаме. През де­ня чо­ве­кът си служи със сво­ите сетива. Вечер той заспи- ва. В лег­ло­то ле­жат фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тяло; ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът са излъчени. Сферата на съз­на­ни­ето се затъмнява. Днешният чо­век не виж­да то­га­ва нищо, не чу­ва нищо.

После сутринта, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се по­то­пя­ват във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тела, фи­зи­чес­ки­те не­ща от­но­во се появяват. А как е би­ло през вре­ме на Атлантида? Нека взе­мем он­зи момент, ко­га­то сут­рин чо­ве­кът се по­то­пя­ва във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тела. Тогава той не виж­да­ше око­ло се­бе си един та­къв фи­зи­чес­ки свят ка­то днешния. Всич- ки днеш­ни неща, ко­ито вие виж­да­те с яс­но очер­та­ни граници, то­га­ваш- ни­те хо­ра ги виж­да­ха ка­то за­оби­ко­ле­ни от един ореол, от ед­на аура, с цвет­ни окрайнини, с не­яс­ни очертания; те ги виж­да­ха така, как­то днес ве­чер­но вре­ме при сил­на мъг­ла ние не виж­да­ме са­ми­те светлини, а ка­то цвет­ни ок­рай­ни­ни око­ло улич­ни­те лампи.

Всеки път през нощ­та око­ло не­го нас­тъп­ва­ше яснота; но той се чув­с­т­ву­ва­ше несамостоятелен. Както на­ши­те пръс­ти се от­на­сят към на­шия Аз, та­ка се чув­с­т­ву­ва­ха хората, че при­над­ле­жат на гру­по­ви­те души, ко­ито пог­ле­дът на яс­но­ви­де­ца виж­да така, как­то те са опи­са­ни в Откровението на Йоана под фор­ма­та на 4-те гла­ви на лъв, телец, орел и човек. Човекът се чув­с­т­ву­ва­ше пре­не­сен в ня­коя та­ка­ва гру­по­ва душа. И ед­вам ко­га­то се на­ми­ра­ше в ох­лю­ва­та къ­ща на сво­ето тяло, той чувствуваше, че има не­що собствено. Защо то, за да ста­не чо­ве­кът ед­но са­мос­то­ятел­но съще- ство, то­ва се дъл­жи на факта, че той мо­же­ше да се зат­во­ри в сво­ето тяло.

Там той се на­ми­ра меж­ду ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­ни Същества. Тогава той чу­ва сво­ето име да зву­чи отвън, чу­ва от­вън това, ко­ето той е. За ед­на гру­па се чу­ва името, словото, ко­ето на пър­вич­ния език от­го­ва­ря на та­зи група; за дру­га гру­па се чу­ва дру­го име. Човекът не мо­же да на­зо­ве се­бе си из сво­ята вътрешност, той тряб­ва­ше да чу­ва сво­ето име отвън. Когато се из­мък­ва­ше та­ка от ох­лю­ва­та къ­ща на сво­ето тяло, той знаеше що беше, за­що­то то­ва му бе­ше из­ви­ка­но в не­го­ва­та душа. Сега, ко­га­то се на­уча­ва да въз­п­ри­ема фи­зи­ческа­та окол­ност в сво­ето тяло, той се на­уча­ва да се чув­с­т­ву­ва ка­то "Аз", на­уча­ва се да чув­с­т­ву­ва в са­мия се­бе си бо­жес­т­ве­на­та сила, ко­ято по­-ра­но му се вес­тя­ва­ше отвън, той се на­уча­ва да чув­с­т­ву­ва Бога в са­мия се­бе си. Този Бог, кой­то бе­ше на­й-б­ли­зо до него, кой­то съ­щев­ре­мен­но му по­каз­ва­ше не­го­вия Аз, не­го той на­ри­ча­ше Яхве; той бе­ше ръ­ко­во­ди­тел на Аза. Човекът чув­с­т­ву­ва­ше пър­во­на­чал­но си­ла­та на то­зи Бог да из­г­ря­ва в не­го­вия Аз! С то­ва бя­ха свър­за­ни външ­ни събития.

Когато пър­ви­те ат­лан­ти­яци се по­то­пя­ва­ха в сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло по начина, кой­то описахме, те пог­леж­да­ха съ­що и на­вън в не­бес­но­то прос­т­ран­с­т­во и - как­то ве­че ка­зах­ме - те не виж­да­ха там ед­на дейс­т­ви­тел­на дъга; но там, къ­де­то по­-къс­но се по­яви слънцето, те виж­да­ха ка­то един вид оц­ве­тен кръг. Слънцето не мо­же­ше още да про­ник­не със сво­ята сила, но то дейс­т­ву­ва­ше през мъглата. Обаче дейс­т­ви­ето на не­го­ва­та си­ла вър­ху Земята бе­ше възпрепятствувано, за­дър­жа­но от мъглата. То за­поч­на да се по­каз­ва все по­ве­че и повече, та­ка що­то това, ко­ето описах- ме, а имен­но въз­ник­ва­не­то на външ­но­то съзнание, бе­ше свър­за­но с по­явя­ва­не­то на Слънцето из мъглата. Това, ко­ето се на­ми­ра­ше там горе, къ­де­то оби­та­ва­ха дру­ги­те 6 Духове, ко­ито за­ед­но с Яхве има­ха за­да­ча­та да ръ­ко­во­дят раз­ви­ти­ето на Земята, се по­ка­за пос­те­пен­но навън, не­го­ви­те дейс­т­вия об­лъч­ва­ха Земята. Така то ста­на видимо.

Какво бе­ше ста­на­ло с човека? По-рано, ко­га­то със сво­ята ду­ша и своя дух чо­ве­кът из­ли­за­ше но­щем из своето тяло, той нав­ли­за­ше в ас­т­рал­на­та светлина, за ко­ято не бе­ше не­об­хо­ди­мо външ­но­то Слънце. Тази свет­ли­на бе­ше съ­ща­та она­зи Светлина, ко­ято све­те­ше фи­зи­чес­ки от Слънцето, Светлината на могъщи, въз­ви­шени Същества.

Човекът из­ку­пи сво­ето се­бе­съз­на­ние от оно­ва ми­на­ло чрез сво­ето ду­хов­но затъмнение. Така чо­ве­кът из­расна из яс­но­та­та на гру­по­ви­те души. Но то­ва бе­ше пър­во­на­чал­но­то за­зо­ря­ва­не на индивидуалността. Трябва­ше да ми­не още дъл­го време, до­ка­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та се про­яви дейс­т­ви­тел­но в човека.

Изминаха пос­лед­ни­те вре­ме­на на Атлантската епоха; за­поч­на сле­дат­лан­т­с­ка­та епоха; из­ми­на древ­но­-­ин­дийс­ка­та кул­тур­на епоха. Себесъзнание- то още не бе­ше разцъфтяло. После дой­до­ха Древно-персийската, Егип- то-халдейската епоха. Човекът все по­ве­че узряваше, за да раз­вие в се­бе си се­бе­съз­на­нието. Най-после дой­де Четвъртата кул­тур­на епоха. Тогава се слу­чи нещо, ко­ето има не­из­ме­ри­мо зна­че­ние и за ко­ето всич­ко ста­на­ло по­-ра­но бе­ше са­мо подготовка. Представете си, че сте на­да­ре­ни с яс­но­вид­с­т­во и че се из­кач­ва­те ня­къ­де на ед­на да­леч­на звезда, от къ­де­то гле­да­те Земята. Тогава бих­те видели, че та­зи фи­зи­ческа Земя ка­то фи­зи­чес­ко тя­ло не е имен­но са­мо фи­зи­чес­ко тяло, а тя има съ­що етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло, съ­що как­то човекът. Всичко то­ва има и Земята.

Вие бих­те виж­да­ли Земята об­к­ръ­же­на от ней­на­та аура и хи­ля­до­ле­тия на ред бих­те мог­ли да прос­ле­ди­те раз­ви­ти­ето на зем­на­та аура; бих­те виж­да­ли зе­мя­та за­оби­ко­ле­на от вся­как­ви цветове, в сре­да­та фи­зи­чес­ка­та яд- ка, а око­ло та­зи яд­ка зем­на­та аура в на­й-­раз­но­об­раз­ни фор­ми и цветове. Вие бих­те видели, как в те­че­ния на хи­ля­до­ле­ти­ята те­зи фор­ми и цве­то­ве се ме­нят по на­й-­раз­ли­чен начин. Настъпва момент, кой­то има ог­ром­но значение: аура­та на Земята при­ема из­ця­ло съ­вър­ше­но дру­га фор­ма и друг цвят. Погледната от външ­на­та стра­на Земята се явя­ва в ед­на но­ва светлина. А то­ва ста­ва с не­имо­вер­на бързина, та­ка що­то чо­век тряб­ва да си каже: от то­зи мо­мент със Земята е ста­на­ла ед­на ко­рен­на промяна; аура­та на Земята се е про­ме­ни­ла изцяло. Кой е то­зи момент? Това е моментът, ко­га­то на Голгота по­те­че кръв­та от ра­ни­те на Спасителя. Този мо­мент е из­вън­ред­но важен, на­й-­важ­ни­ят от ця­ло­то раз­ви­тие на на­ша­та

За хи­ми­ка кръв­та про­тек­ла на Голгота е съ­ща­та как­то и вся­ка дру­га кръв. Обаче та­зи кръв е съ­вър­ше­но различна. Тя означава, че ма­те­ри­ята на кръв­та из­ти­ча на Земята, но че Духът, кой­то от­го­ва­ря на това, из­пъл­ва зем­на­та аура с но­ви им­пул­си и но­ви сили, ко­ито имат сво­ето зна­че­ние за бъ­де­ще­то на човечеството. От нея се из­лъч­ват силите, ко­ито из­ме­нят Земята; от там се из­лъч­ват те и про­ник­ват човеците. Само малка част от това, ко­ето се вля то­га­ва в зем­на­та аура, се е из­пъл­не­ло до днес. Но хо­ра­та ще се на­учат все по­вече и по­ве­че да разбират, как­во е ста­на­ла Зе- мята чрез он­зи мо­мент на Голгота, как­во мо­же да ста­не чо­ве­кът в оно­ва съзнание, ко­ето той е до­бил по опи­са­ния на­чин от Атлантида насам. А как­во е до­бил чо­ве­кът от Атлантида насам? Две не­ща е до­бил той: съз­на­ни­ето за своя Аз, се­бе­съз­на­ни­ето и спо­соб­нос­т­та да виж­да вън във фи­зи­чес­кия свят. Пред не­го се зат­во­ри това, ко­ето по­-ра­но бе­ше от­во­ре­но за него, а имен­но ду­хов­ния свят. Наистина хо­ра­та от да­леч­но­то ми­на­ло са виж­да­ли това, ко­ето по­-къс­но раз­казват митове, те са виж­да­ли Водан, Меркурий, Юпитер, Зевса, виж­да­ли са през нощ­та всич­ки образи, би­ли са меж­ду тях. Но та­зи вра­та към ду­хов­ни­те све­то­ве се затвори. В за­мя­на на то­ва чо­ве­кът зав­ла­дя све­та око­ло него. Духовете се от­тег­ли­ха от него; от­тег­ли без това, ко­ето той по­-ра­но мо­же­ше да вижда. По-рано, ко­га­то из­ли­за­ше из ох­лю­ва­та че­руп­ка на сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, той виж­да­ше Божественото. Сега той тряб­ва­ше да ви­ди то­ва Божествено на­ми­рай­ки се вът­ре в сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, ко­га­то то­ва Божествено тряб­ва­ше да се яви пред него. А то­ва не зна­чи ни­що друго, че ние тряб­ва да при­емем Божественото във ви­ди­ма форма, във ви­ди­ма те­лес­на форма, за­що­то чо­веш­ко­то съз­на­ние се е раз­ви­ло с ог­лед да мо­же да виж­да външ­ния фи­зи­чес­ки свят. Ето за­що Божественото тряб­ва­ше да при­еме те­лес­на форма, те­ле­сен фи­зи­чес­ки образ. Затова в да­ден мо­мент на раз­ви­ти­ето във вре­ме­то Божественото тряб­ва­ше да се яви в тя­ло от плът. То тряб­ва­ше да се яви така, за­що­то чо­ве­кът бе­ше стиг­нал до та­зи сте­пен на възприемането. То тряб­ваше да бъ­де да­де­но та­ка на не­го­во­то се­гаш­но възприятие, за да мо­же той да го разбере. И всич­ки явления, ко­ито по­-ра­но бя­ха нас­тъ­пи­ли за дру­ги сте­пе­ни на зем­но­то развитие, тряб­ва­ше да се обе­ди­нят в оно­ва ве­ли­ко съ­би­тие на зем­но­то развитие, ко­ето ще хвър­ли свет­ли­на вър­ху ця­ло­то бъдеще, ко­ето бъ­де­ще се­га ще от­к­ри­ем от Откровението. А то­ва съ­би­тие се из­ра­зя­ва фи­зи­чес­ки в из­ти­ча­не­то на кръв­та от ра­ни­те на Христа Исуса, но за яс­но­ви­де­ца то има сво­ята ду­хов­на стра­на - ед­на ду­хов­на Сила про­ник­на аура­та на Земята и я преобрази. И та­зи сила, ко­ято

За та­къв чо­век ка­то ав­то­ра на Откровението всичко, ко­ето той знаеше, ко­ето мо­же­ше да об­гър­не с яс­но­видския си поглед, бе­ше ед­на под­бу­да за раз­би­ра­не на на­й-­ве­ли­ко­то съ­би­тие на Земното развитие. Това, ко­ето мо­же­ше да на­учи по пъ­тя на ясновиждането, за не­го той си казваше: "аз тряб­ва да упот­ре­бя това, за да раз­бе­ра об­ра­за на Христа, дейс­т­ви­ето на Христа. Да се из­пол­зу­ва ця­ла­та Духовна Наука за обяс­не­ние на съ­би­ти­ето ста­на­ло на Голгота, то­зи е бил стре­ме­жът на онези, кой­то е на­пи­сал Откровението. Във всич­ко онова, ко­ето мо­же­ше да на­учи в Духовната Наука, той ис­ка­ше да виж­да са­мо ед­на Мъдрост, слу­жа­ща за раз­би­ра­не­то на то­ва събитие, ко­ето ни е пред­с­та­вил по един ве­ли­чес­т­вен на­чи­ни за ко­ето ще видим, как­во е ста­на­ло­то за него.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ