Лекции изнесени в Нюрнберг през 1908 г превод от немски: димо даскалов изготвил: петър иванов райчев препис от копие с ъ д ъ р ж а н и е стр

П Ъ Р В А Л Е К Ц И Я

Ние раз­би­ра­ме ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот са­мо тогава, ко­га­то за нас Ант- ропософското уче­ние не е са­мо нещо, ко­ето ни за­ни­ма­ва теоретически, а ко­га­то то ста­не за нас нещо, ко­ето оду­хот­во­ря­ва на­шия соб­с­т­вен жи­вот до на­й-­дъл­бо­ки­те глъ­би­ни на на­ша­та душа, ко­ето въз­п­ла­ме­ня­ва на­шия жи­вот и го повдига. А то­ва ни свързва още по­-тяс­но с на­ши­те себепо- добни, с це­лия свят. От го­ля­мо зна­че­ние е за човека, той да чувствува, че всичко, ко­ето ни за­оби­ка­ля във външ­ния се­ти­вен свят, във ви­ди­мо­то се­тив­но съществуване, че всич­ко то­ва мо­же да ни се яви ка­то външ­на фи­зи­оно­мия на ед­но невидимо, свръх­се­тив­но съществуване, на­ми­ра­що се на не­го­ва­та основа.

За този, кой­то вна­ся Антропософията в живота, светът, с всичко, ко­ето той съдържа, се прев­ръ­ща все по­ве­че и по­ве­че в един фи­зи­чес­ки из­раз на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества; и ко­га­то гле­да све­та на видимото, за не­го то­ва е все едно, ка­то че ли чрез чер­ти­те на ед­но чо­веш­ко ли­це той про­ник­ва до не­го­во­то сър­це до не­го­ва­та душа. Всичко, ко­ето сре­ща ка­то пла­ни­ни и скали, рас­ти­тел­на­та дре­ха на Земята, жи­вот­ни­те и хората, всичко, ко­ето го за­оби­ка­ля във външ­ния свят във всич­ки за­ни­ма­ния на хората, за не­го то се прев­ръ­ща в един фи­зи­оно­ми­чес­ки образ, в ед­на ми­ми­ка на ед­но на­ми­ра­що се на не­го­ва ос­но­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но съще- ствуване. И от то­зи на­чин на гле­да­не све­та в не­го из­ви­ра нов живот и го прониква, ед­но друго, бла­го­род­но въ­оду­шев­ле­ние въз­п­ла­ме­ня­ва това, ко­ето той ис­ка да предприеме.

Позволете ми да при­пом­ня са­мо един малък, сим­п­то­ма­ти­чен при­мер из мо­ите пос­лед­ни опит­нос­ти при едно от мо­ите пъ­ту­ва­ния за из­на­ся­не на сказки. Примерът кой­то ис­кам да Ви при­ве­да показва, как све­тов­на­та история, ко­га­то я раз­г­леж­да­ме ка­то из­раз на божествено-духовното, нав­ся­къ­де ни се явя­ва пъл­на със значение, нав­ся­къ­де ни го­во­ри на един нов език. Преди ня­кол­ко сед­ми­ци аз мо­жах да кон­с­та­ти­рам в Скандинавия, как в це­лия жи­вот на на­шия ев­ро­пейс­ки Север всич­ко още из­да­ва един от­з­вук от оно­ва древ­но съ­ществу­ва­не на се­вер­ния свят, къ­де­то всич­ко ду­хов­но бе­ше про­ник­на­то от съз­на­ни­ето за съществата, ко­ито сто­ят зад об­ра­зи­те на бо­го­ве­те и митовете. Човек би казал, че в те­зи стра­ни от всичко, ко­ето той среща, мо­гат да се чу­ят от­з­ву­ци от това, ко­ето пос­ве­-

По ед­но осо­бе­но сте­че­ние на кар­ма­та то­зи пре­вод е до­шъл тук в Упсала. Преди то­ва е бил в Прага. През вре­ме на швед­с­ка­та вой­на е бил от­к­рад­нат и от­не­сен в Упсала и се­га се на­ми­ра там, ка­то от­ли­чи­те­лен белег на това, ко­ето про­ник­ва онзи, кой­то мо­же да прог­ле­да мал­ко по­-дъл­бо­ко в същ­нос­т­та на древ­ни­те мистерии. Тази същ­ност на мистериите, то­ва про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят сред древ­ни­те ев­ро­пейс­ки кул­ту­ри е про­ник­на­та и про­пи­та с ед­на чуд­на об­ща особеност, ко­ято се по­лу­чи пос­ве­ще­ни­ето през оне­зи времена. Като не­що тра­гич­но пре­ми­на през тех­ни­те сърца, ко­га­то им се обясняваше, че на­ис­ти­на те би­ха мог­ли да про­ник­нат в тай­ни­те на битието, но че в бъ­де­ще ще дой­де нещо, ко­ето се явя­ва ка­то пъл­но раз­ре­ше­ние на загадката. На тях пос­то­ян­но им се об­ръ­ща­ше вниманието, че в оно­ва знание, ко­ето мо­же­ше да се по­лу­чи в древ­ни­те мистерии, ще тряб­ва да про­си­яе ед­на по­-вис­ша светлина. Бихме мог­ли да кажем, че във всич­ки те­зи древ­ни мис­те­рии се указ­ва­ше про­ро­чес­ки на това, ко­ето тряб­ва­ше да дой­де в бъдеще, а имен­но на ид­ва­не­то на Христа Исуса. Тези се­вер­ни мис­те­рии бя­ха из­пъл­не­ни с един та­къв тон, с ед­но чувство, с ед­но нас­т­ро­ение на пророчество.

Едно та­ко­ва изречение, как­во­то ще из­ка­жа сега, не би­ва да бъ­де из­на­сил­ва­но и мис­ле­но в твър­ди стро­ги очертания. То тряб­ва да из­ра­зи са­мо сим­п­то­ма­тич­но това, ко­ето ле­жи на не­го­ва­та ос­но­ва ка­то по­-дъл­бо­ка истина. Но в това, ко­ето е ос­та­на­ло ка­то пос­ле­ден лист от пре­да­ни­ята на древ­но­-гер­ман­с­ки­те мистерии, в раз­ка­за за Зигфрид е скри­то не­що от спо­ме­на­то­то от­но­ше­ние и настроение. Когато ни се казва, че Зигфрид е дейс­т­ви­тел­но пред­с­та­ви­тел на древ­но­то се­вер­но посвещение, ко­га­то ни се казва, че на мястото, къ­де­то той е уязвим, стои един лист от дърво, че то­ва мяс­то се на­ми­ра на не­го­вия гръб, то­га­ва този, кой­то мо­же да чув­с­т­ву­ва симптоматично, чувствува, че то­ва е мястото, къ­де­то ще стои не­що друго, ко­га­то чо­ве­кът не ще бъ­де ве­че за­сег­нат от оно­ва уязвяване, на ко­ето още бя­ха из­ло­же­ни пос­ве­те­ни­те на древ­ни­те се­вер­ни мистерии. Това мяс­то тряб­ва да бъ­де за­пъл­не­но с кръста; там тряб­ва да стои Хрис- товия Кръст, той не сто­еше там у пос­ве­те­ния на древ­ни­те се­вер­ни мис- терии. Ето на то­ва ни се об­ръ­ща вни­ма­ни­ето в древ­ни­те мис­те­рии на гер­ман­с­ки­те народи, в раз­ка­за за Зигфрид. И тук се за­гат­ва по един сим­п­то­ма­ти­чен начин, че древ­ни­те пос­ве­ще­ния на Друидите, на Троитите са
в пъл­но съг­ла­сие с мис­те­ри­ите на Християнството. За то­ва ни на­пом­ня ка­то един фи­зи­оно­ми­чес­ки из­раз то­ва пос­та­вя­не на пър­вия пре­вод на Библията на гер­ман­с­ки език в се­вер­ния свят. Че то­ва е ка­то ед­на кар­ми­чес­ка верига, мо­же да ни по­ка­же по един сим­во­ли­чен начин обстоятел- ството, че 11 лис­та от то­зи Сребърен Кодекс са би­ли от­к­рад­на­ти и че то- зи, кой­то ги е при­те­жа­вал по-късно, е из­пи­тал та­ки­ва уг­ри­зе­ния на съве- стта, че не мо­жал ве­че да ги за­дър­жи и ги върнал. Както казахме, та­ки­ва не­ща не би­ва да се изнасилват, а тряб­ва да ги схва­ща­ме ка­то об­раз­ни изоб­ра­же­ния на она­зи кар­ми­чес­ка преплетеност, ко­ято на­ми­ра своя фи­зи­оно­ми­чен из­раз в пос­та­вя­не­то на пър­вия гер­ман­с­ки пре­вод на Биб- лията в се­вер­ния свят.

Всичко, ко­ето сре­ща­ме в живота, би­ло то ве­ли­ко или малко. Чрез Антро- пософското раз­би­ра­не ще ни се по ка­же за­дъл­бо­че­но и осветлено, как­то ни се по­каз­ва ци­ти­ра­но­то по­-го­ре ис­то­ри­чес­ко събитие. Това ан­т­ро­по­соф­с­ко раз­би­ра­не се със­тои в това, че бла­го­да­ре­ние на не­го всичко, ко­ето на­ши­те се­ти­ва въз­п­ри­емат в се­тивния свят, ни се явя­ва ка­то фи­зи­оно­ми­чен из­раз на не­що свръх­се­тив­но духовно.

Така с нас­тъп­ва­не­то на ма­те­ри­алис­тич­ния све­тог­лед те­зи не­ща за­поч­на­ха да се тъл­ку­ват символично, ка­то във външ­ни­те съ­би­тия тъл­ку­ва­те­ли­те виж­да­ха сим­во­лич­ни показания. Така през 12 век се по­яви Йоаким де Флорис, кой­то по­чи­на в на­ча­ло­то 13-ти век и кой­то да­де ед­но за­бе­ле­жи­тел­но тъл­ку­ва­не на то­зи пъ­лен с тайн­с­т­ве­ност до­ку­мент на Християнст- вото. Той бе­ше на мнение, че в Християнството ле­жи ед­на дъл­бо­ка ду­хов­на сила, че та­зи си­ла ще се раз­п­рос­т­ра­ни все по­ве­че и повече; оба­че външ­но­то християнство, офи­ци­ал­но­то хрис­ти­ян­с­т­во ви­на­ги е схва­ща­ло по­вър­х­нос­т­но та­зи сила. И та­ка в своя възглед то­зи чо­век стиг­на до там, да счи­та че в пап­с­ка­та църква, ко­ято е вън­шен из­раз на ду­хов­нос­т­та на Християнството, тряб­ва да виж­да­ме не­що анти-християнско, не­що вра- жеско. Този въз­г­лед се раз­ши­ри и раз­п­ростра­ни твър­де мно­го през сле-­

Но кое е би­ло на­й-с­т­раш­но­то за един хрис­ти­янин от пър­ви­те столетия? Най-страшното за не­го тряб­ва­ше да бъ­де звярът, кой­то се опъл­ч­ва про­тив ду­хов­на­та си­ла на Християнството, про­тив ис­тин­с­ко­то Християнст- во. За не­щас­тие ня­кой хо­ра са до­чу­ли ня­кои неща, без да мо­гат да про­ник­нат в тех­ния смисъл. В оп­ре­деле­ни езо­те­рич­ни шко­ли е има­ло ед­на писменост, ос­но­ва­на на числата. Определени думи, ко­ито пос­ле­до­ва­те- ли­те на те­зи шко­ли не са ис­ка­ли да бъ­дат съ­об­ще­ни чрез обик­но­ве­на­та писменост, са би­ли из­ра­зя­ва­ни чрез числа. И как­то мно­го дру­ги неща, та­ка и ня­кои от на­й-­дъл­бо­ки­те тай­ни на Откровението са би­ли скри­ти в числа; то­ва се от­на­ся осо­бе­но за оно­ва дра­ма­тич­но събитие, из­ра­зе­но в чис­ло­то 666. Знаеше се, че с чис­ла­та тряб­ва да се бо­ра­ви по осо­бен на- чин, осо­бе­но ко­га­то не­що е из­ра­зе­но с ду­ми ка­то следните: "Тук е Мъд- ростта". "чис­ло­то на звя­ра е 666".

При та­ки­ва за­гат­ва­ния се знаеше, че чис­ла­та тряб­ва­ше да бъ­дат за­мес­те­ни с оп­ре­де­ле­ни букви, за да се узнае, за как­во ста­ва дума. Онези, ко­ито бя­ха до­чу­ли нещо, но в дейс­т­ви­тел­ност не зна­еха нищо, бя­ха стиг­на­ли в тях­но­то схва­ща­не до извода, че ко­га­то циф­ри­те в чис­ло­то 666 се за­ме­нят с букви, по­лу­ча­ва се име­то "Нерон" или "Цезар Нерон". И днес мо­же­те да про­че­те­те в мно­го книги, ко­ито се за­ни­ма­ват с тъл­ку­ва­не­то на Отк- ровението, следното: по­-ра­но хо­ра­та са би­ли тол­ко­ва смахнати, че са скривали, за­бул­ва­ли са на то­ва мяс­то в тай­на все­въз­мож­ни неща, но днес то­ва е ве­че ед­на ре­ше­не задача. Сега ние знаем, че с то­ва чис­ло 666 не се е раз­би­ра­ло ни­що дру­го ос­вен "Нерон", "Цезар-Нерон"; и яс­но е, че от­к­ро­ве­ни­ето е би­ло на­пи­са­но в ед­на епоха, ко­га­то Нерон бе­ше ве­че за­вър­шил своя жи­вот и че с всич­ко то­ва ав­то­рът на от­к­ро­ве­ни­ето е ис­кал да каже, че в ли­це­то на Нерон се е по­явил анти-христът, че сле­до­ва­тел­но това, ко­ето се крие в то­зи елемент, е ед­но за­ви­ша­ва­не на пре­ди­ду­щи­те елементи. Сега ос­та­ва са­мо да се проучи, как­во е ста­на­ло не­пос­редстве­но пре­ди това. Тогава от­к­ри­ва­ме това, ко­ето ав­то­рът на Откровението е ис­кал да опише. Съобщава се, че ко­га­то е бу­шу­ва­ла бор­ба­та на Нерон про­тив християните, в Мала Азия е има­ло земетресения. Следователно то­ва са земетресение, за ко­ето Откровението спо­ме­на­ва при от­ва­ря­не­то на пе­ча­ти­те и при проз­ву­чава­не­то на тръбите. Той го­во­ри съ­що за на­паст от скакалци. Наистина съ­об­ща­ва се, че по вре­ме на прес­лед­ва не­то на хрис­ти­яни­те от Нерон е има­ло съ­що и ин­ва­зии от скакалци. Ето зна- чи, за то­ва раз­каз­ва ав­то­рът на Откровението. Така 19-то сто­ле­тие стиг­на до там да ма­те­ри­али­зи­ра на­й-­дъл­бо­кия до­ку­мент на Християнството, да не виж­да в не­го ни­що друго, ос­вен ед­но опи­са­ние на онова, ко­ето мо­же да се на­ме­ри чрез ма­те­риалис­тич­но­то раз­г­леж­да­не на света. Ние
тряб­ва­ше да ка­жем това, за да отбележим, кол­ко мно­го кри­во е бил раз­б­ран то­зи на­й-­дъл­бок и на­й-­ва­жен до­ку­мент на ек­зо­те­рич­но­то Християн- ство.

А се­га тряб­ва да от­ло­жим всичко, ко­ето мо­же да се ка­же за ис­то­ри­чес­ка­та стра­на на Откровението, за по-късно, ко­га­то ще сме раз­б­ра­ли това, ко­ето ле­жи в ос­но­ва­та на Откровението; т.е. тряб­ва да го ос­та­вим за пос­лед­ни­те сказки. За онзи, кой­то е про­ник­нал що го­де в Антропософията, не мо­же да има ни­как­во съм­не­ние вър­ху това, че още с встъ­пи­тел­ни­те ду­ми на Откровението се по­соч­ва това, ко­ето то тряб­ва да бъде. Доста- тъчно е са­мо да си припомним, че там е казано: този, кой­то е ав­тор на откровението, е от­не­сен на един са­мо­тен остров, кой­то от на­й-д­рев­ни вре­ме­на е бил про­ник­нат от ед­на све­ще­на атмосфера, кой­то е бил мяс­то на ед­на древ­на кул­ту­ра на мис­те­ри­ите (ос­т­ров Патмос). И ко­га­то ни се казва, че съ­щия този, кой­то е дал съ­дър­жа­ни­ето на Откровението, се на­ми­ра­ше в из­с­тъпле­ние ду­хом и че това, ко­ето дава, той го е въз­п­ри­ел духом, че същ­ност то­ва ду­хом мо­же да ни пос­лу­жи от са­мо­то на­ча­ло ка­то ед­но указание, че съ­дър­жа­ни­ето на Откровението про­из­хож­да от ед­но по­-вис­ше със­то­яние на съзнанието, ко­ето чо­век пос­ти­га чрез раз­ви­ти­ето на вът­реш­на­та твор­чес­ка способност, чрез посвещението. Това, ко­ето не мо­же да се ви­ди и чуе в се­тив­ния свят, ко­ето не мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­но чрез сетивата, във формата, в ко­ято Християнството мо­же да го да­де на света, то се съ­дър­жа в тай­но­то Откровение на та­ка на­ре­че­ния Йоан. Следователно в Откровението на Йоан ние има­ме пред нас опи­са­ни­ето на ед­но посвещение, на ед­но хрис­ти­ян­с­ко посвещение. Необходи- мо е да из­ви­ка­ме са­мо бег­ло пред ду­ша­та си това, ко­ето е посвещението. Ние нав­ли­за­ме все по­-дъл­бо­ко в та­зи тема, във въпроса, как­во ста­ва в посвещението? И все пак по­-дъл­бо­ко ще раз­г­леж­да­ме въпроса: как­во е от­но­ше­ни­ето на пос­ве­ще­ни­ето към откровението? Но пър­во ще ски­ци­ра­ме в гру­би чер­ти то­зи въпрос, а след то­ва ще пре­ми­нем към ри­су­ва­не­то на не­го­ви­те подробности. Пос­ве­ще­ни­ето е раз­ви­ти­ето на дре­ме­щи­те във вся­ка ду­ша способности.

Ако ис­ка­ме да си със­та­вим един об­раз за това, как то про­ти­ча в действи- телност, то­га­ва тряб­ва пре­ди всичко да си изяс­ним напълно, как­во е съз­на­ни­ето на днешния, нор­ма­лен човек. Тогава ще мо­жем съ­що да раз­бе- рем, в как­во се раз­ли­ча­ва съз­на­ни­ето на пос­ве­те­ния от то­ва на днеш­ния човек. Какво е сле­до­ва­тел­но съз­на­ни­ето на днеш­ния нор­ма­лен човек? То е ед­но про­мен­ли­во съзнание: две съ­вър­ше­но раз­лич­ни със­то­яния на съз­на­ни­ето се сме­нят ед­но с друго: то на днев­но­то буд­но съз­на­ние и то­ва на нощ­ния сън.

Съзнанието, ко­ето има­ме при днев­на­та будност, се със­тои в това, че ние въз­п­ри­ема­ме се­тив­ни­те не­ща око­ло нас и ги свър­з­ва­ме чрез понятия, ­

Но в как­во се със­тои дейността, чрез ко­ято в ас­т­рал­но­то тя­ло се из­ра­бот­ват плас­тич­но органи? Някой би помислил, че тряб­ва пър­во да има­ме

Но как да се из­вър­ши това, по­не­же имен­но фи­зи­чес­ко­то възприятие, ко­га­то то нас­тъп­ва в зем­но­то раз­ви­тие, зак­ри­ва с ед­но бу­ло ду­хов­ния свят, кой­то чо­ве­кът е въз­п­ри­емал по-рано, ма­кар и при ед­но смът­но съзнание. Как, на­ми­рай­ки се във фи­зи­чес­кия свят, мо­же да се дейс­т­ву­ва вър­ху ас­т­рал­но­то тяло? Тук ние тряб­ва да си изясним, как­во е по­ло­же­ни­ето с то­ва въз­п­ри­ятие през деня. Какво ста­ва впрочем, ко­га­то чо­век има възпри­ятия през деня? Помислете за ва­шия дне­вен живот, прос­ле­де­те го стъп­ка по стъпка! На вся­ка крач­ка във вас про­ник­ват впе­чат­ле­ни­ята на външ­ния свят. Вие ги възприемате, виждате, чувате, ми­ри­ше­те и т.н. При та­зи или она­зи ра­бо­та впе­чат­ле­ни­ята нах­лу­ват през це­лия ден към вас, вие ги пре­ра­бот­ва­те с по­мощ­та на ва­шия ум. Поетът, кой­то сам не е един вдъх­но­вен човек, ги про­ник­ва със сво­ята фантазия. Всичко то­ва е истина! Но всич­ко то­ва не мо­же да до­ве­де до там, що­то чо­век да мо­же да осъз­нае свръхсетивното, ко­ето стои зад се­тив­но­то и материалното. Защо не мо­же той да го осъзнае? Защото ця­ла­та та­зи дейност, ко­ято чо­век раз­ви­ва по от­но­ше­ние на за­оби­ка­ля­щия го свят, не от­го­ва­ря на ас­т­рал­но­то тяло, такова, как­во­то то е днес в не­го­ва­та същност. Някога, ко­га­то в пра­да­леч­но­то ми­на­ло ас­т­рал­но­то тяло, ко­ето чо­ве­кът при­те­жа­ваше, виж­да­ше да въз­ник­ват об­ра­зи­те на ас­т­рал­ни­те възприятия, оне­зи об­ра­зи на удо­вол­с­т­вие и страдание, на сим­па­тия и антипатия, то­га­ва съ­щес­т­ву­ва­ха вът- решни, ду­хов­ни­те подтици, ко­ито пра­ве­ха да въз­ник­не в чо­ве­ка това, ко­ето фор­ми­ра­ше органи. Тези под­ти­ци бя­ха унищожени, ко­га­то чо­ве­кът

Процесът на въз­п­ри­ема­не­то е следният: през це­лия ден към нас ид­ват впе­чат­ле­ни­ята на външ­ния свят. Тези впе­чат­ле­ния дейс­т­ву­ва чрез фи­зи­чес­ко­то тя­ло вър­ху етер­но­то и ас­т­рал­ни­те тела, до­ка­то бъ­дат осъз­на­ти от Аза. Действията на това, ко­ето се уп­раж­ня­ва вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло, се от­пе­чат­ват в ас­т­рал­но­то тяло. Когато се про­из­веж­дат свет­лин­ни впе- чатления, око­то е това, ко­ето при­ема впечатленията. Светлинното впе­чат­ле­ние про­из­веж­да ед­но впе­чат­ле­ние вър­ху етер­но­то и ас­т­рал­но­то тела. Така стои въп­ро­сът и с впечатленията, ко­ито ухо­то и дру­ги­те се­ти­ва получават. Ето за­що през це­лия ден то­зи дне­вен жи­вот дейс­т­ву­ва вър­ху ас­т­рал­но­то тяло. Астралното тя­ло е пос­то­ян­но дей­но под въз­дейс­т­ви­ето на външ­ния свят. Но през нощ­та то из­ли­за навън, из­лъч­ва се. Но то­га­ва то не при­те­жа­ва ни­как­ви сили, за да мо­же да осъз­нае впечатления- та, ко­ито се­га се на­ми­рат око­ло него. Старите си­ли на пра­да­леч­но­то ми­на­ло са би­ли умър­т­ве­ни при пър­во­то въз­п­ри­ятие на нас­то­ящия се­ти­вен свят. През нощ­та то не при­те­жа­ва ни­как­ви сили, за­що­то це­ли­ят дне­вен жи­вот е нес­по­со­бен да ос­та­ви в ас­т­рал­но­то тя­ло нещо, ко­ето да дейс­т­ву­ва фор­ми­ра­що вър­ху него.

Всички неща, ко­ито виж­да­те око­ло вас, уп­раж­ня­ват дейс­т­вия до ас­т­рал­но­то тяло. Но това, ко­ето се про­из­вежда там, не е в със­то­яние да съз­да­ва форми, ко­ито би­ха мог­ли да ста­нат ас­т­рал­ни органи. Тази имен­но тряб­ва да бъ­де пър­ва­та крач­ка на посвещението: да на­ка­ра­ме чо­ве­ка да нап­ра­ви през вре­ме на днев­ния жи­вот нещо, да из­вър­ши не­що в сво­ята душа, ко­ето про­дъл­жа­ва да дейс­т­ву­ва и тогава, ко­га­то през нощ­та ас­т­рал­но­то тя­ло се из­лъч­ва от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тела. Представете си - за да се из­ра­зим об­раз­но - че през време, ко­га­то чо­ве­кът се на­ми­ра в пъл­но буд­но съзнание, му да­дем нещо, ко­ето той тряб­ва да направи, ко­ето той тряб­ва да ос­та­ви да се из­вър­ши в не­го и ко­ето да бъ­де та­ка подбрано, та­ка съставено, че да не прес­та­не да дейс­т­ву­ва ко­га­то той заспи.

Представете си то­ва дейс­т­вие ка­то един звук, кой­то про­дъл­жа­ва да зву- чи, ко­га­то ас­т­рал­но­то тя­ло се излъчва; то­ва про­дъл­жа­ва­що дейс­т­вие на зву­ка би пред­с­тав­ля­ва­ло то­га­ва силите, ко­ито се­га би­ха дейс­т­ву­ва­ли над ас­т­рал­но­то тя­ло така, че да съз­да­дат в не­го форми, как­то външ­ни­те си­ли са ра­бо­ти­ли над фи­зи­чес­ко­то тяло. Тази е би­ла ви­на­ги пър­ва­та крач­ка на посвещението: да се на­ка­ра чо­ве­кът да из­вър­ши през вре­ме на днев­ния жи­вот нещо, чий­то от­з­вук да про­дъл­жа­ва през нощ­ния живот. Всичко, ко­ето се е на­ри­ча­ло медитация, със­ре­до­то­че­ния и дру­ги­те упражнения, ко­ито чо­век е пред­п­ри­емал през вре­ме на своя дне­вен живот, не са ни­що

Тази сте­пен на пос­ве­ще­ни­ето се на­ри­ча Катарзис или пре­чис­т­ва­не на ас­т­рал­но­то тяло, пре­чис­т­ва­не от това, ко­ето не е под­хо­дя­що за то­ва ас­т­рал­но тяло. Тази е би­ла пър­ва­та стъпка.

Това не е би­ло още ни­как­ва ра­бо­та в свръх­се­тив­ни­те светове; та­зи сте­пен се е със­то­яла в уп­раж­не­ния на душата, кой­то чо­век е пра­вел през вре­ме на де­ня ка­то ед­но тре­ни­ра­не на душата. Тя се е със­то­яла в ус­во­ява­не­то на оп­ре­де­ле­ни фор­ми на живот, на оп­ре­де­лен на­чин на мис­ле­не и во­де­не на живота, ко­ето мо­же­ше да ос­та­ви сво­ите про­дъл­жа­ва­щи от- звуци. А всич­ко то­ва ра­бо­те­ше над ас­т­рал­но­то тяло, до­ка­то в не­го се раз­ви­ва­ха органите. Когато обу­ча­ва­щи­ят се сти­га­ше до там, че в ас­т­рал­но­то тя­ло се об­ра­зу­ва­ха те­зи органи, пре­ми­на­ва­ше се към след­ва­ща­та степен, ко­ято се със­то­еше в това: всичко, ко­ето е би­ло об­ра­зу­ва­но по то­зи на­чин в ас­т­рал­но­то тяло, да бъ­де от­пе­ча­та­но в етер­но­то тяло. Както на­пи­са­но­то на един пе­чат се от­пе­чат­ва вър­ху чер­ве­ния восък, та­ка и всичко, ко­ето бе­ше из­ра­бо­те­но в ас­т­рал­но­то тяло, тряб­ва­ше да бъ­де от­пе­ча­та­но в етер­но­то тяло. Това от­пе­чат­ва­не е след­ва­ща­та стъп­ка на пос­ве­ще­ни­ето и се на­ри­ча­ло озаряване. Защото за ед­но с то­ва нас­тъп­ва­ше съ­щев­ре­менно един пъ­лен със зна­че­ние мо­мент на посвещението. Тога- ва око­ло чо­ве­ка се раз­к­ри­ва­ше ду­хов­ни­ят свят, как­то по­-ра­но той виж­да­ше се­тив­ния свят. Тази сте­пен се ха­рак­те­ри­зи­ра още и с това, че про­це­си­те на външ­ния ду­хо­вен свят не се из­ра­зя­ват как­то те­зи на фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят, а в образи. На та­зи сте­пен на пос­ве­ще­ни­ето ду­хов­ни­ят свят се из­ра­зя­ва пър­во образи; чо­век виж­да образи. Представете си древ­ния посветен, за кой­то вче­ра казах, че той е виж­дал гру­по­ва­та ду­ша на народа. Когато сти­га­ше до та­зи степен, той виж­да­ше та­зи гру­по­ва ду­ша пър­во в образи. Представете си например, ка­къв­то е бил Езекиил. Кога- то за не­го за­поч­на озарението, пред не­го­вия пог­лед се яви­ха ду­хов­ни Същества, ка­то гру­по­ви ду­ши на народите. Той се чув­с­т­ву­ва­ше пос­ред тях. Пред не­го­вия пог­лед зас­та­на­ха гру­по­ви ду­ши под фор­ма­та на че­ти­ри симво­лич­ни животни.

По то­зи на­чин за пос­ве­те­ния чо­век ду­хов­ни­ят свят се явя­ва­ше пър­во под фор­ма­та на та­ки­ва пъл­ни със зна­че­ние образи. Тази е би­ла пър­ва­та сте­пен на посвещението. След то­ва про­дъл­жа­ва­ше жи­ве­ене­то по то­зи на­чин в етер­но­то тяло. Това, ко­ето пър­во­на­чал­но бе­ше са­мо ка­то един отпеча- тък, про­дъл­жа­ва­ше да се раз­вива ка­то жи­вот в етер­но­то тяло. Тогава към об­ра­зи­те за­поч­ва­ше да се при­ба­вя това, ко­ето се на­ри­ча­ше му­зи­ка на сферите. Висшият ду­хо­вен свят би­ва въз­п­ри­еман се­га ка­то звук. Посве- теният в по­-ви­со­ка степен, след ка­то е въз­п­ри­емал ду­хов­ния свят в об­-­

Но с как­во мо­жем да срав­ним она­зи същност, ко­ято се изя­вя­ва на тре­та­та степен?

Нея мо­жем да срав­ним са­мо с това, ко­ето днес със­тав­ля­ва на­й-­вът­реш­на­та същ­ност на човека, не­го­во­то действу­ва­не в сми­съ­ла на ми­ро­ва­та бо­жес­т­ве­на Воля. Когато чо­век дейс­т­ву­ва съ­об­раз­но с во­ля­та на оне­зи ду­хов­ни Същества, ко­ито дви­жат нап­ред на­шия свят, то­га­ва не­го­во­то вът­реш­но съ­щес­т­во ста­ва по­доб­но на те­зи Същества, то­га­ва той мо­же да въз­п­ри­ема в те­зи сфери. Онова от него, ко­ето се про­ти­во­пос­та­вя на ми­ро­во­то развитие, ко­ето за­дър­жа све­та в не­го­во­то развитие, той го въз­п­ри­ема ка­то нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де из­к­лю­че­но от то­зи свят, ко­ето тряб­ва да от­пад­не ка­то ед­на пос­лед­на черупка.

Така пос­ве­те­ни­ят чо­век въз­п­ри­ема пър­во един свят от об­ра­зи ка­то сим­во­ли­чен из­раз на ду­хов­ния свят, след то­ва един свят на хар­мо­ни­ята на сферите, ка­то сим­во­ли­чен из­раз на ед­на по­-вис­ша сфера, пос­ле един свят на ду­хов­ни Същества за ко­ето днес той мо­же да си със­та­ви ед­на пред­с­та­ва са­мо ка­то ги срав­ня­ва с на­й-­вът­реш­на­та същ­ност на не­го­во­то същество, с това, ко­ето дейс­т­ву­ва в не­го в сми­съ­ла на доб­ри­те си­ли или пък в сми­съ­ла на зли­те ду­хов­ни сили. През те­зи сте­пе­ни ми­на­ва пос­ве­ща­ва­щи­ят се и те­зи сте­пе­ни са вяр­но от­ра­зе­ни в Откровението на Йоана. В не­го се из­хож­да от фи­зи­чес­кия свят. Казва се това, ко­ето мо­же пър­во да се ка­же със сред­с­т­ва­та на фи­зи­чес­кия свят в се­дем­те послания. Това, ко­ето се ис­ка да бъ­де нап­ра­ве­но сред фи­зи­чес­ка­та култура, ко­ето се ис­ка да бъ­де ка­за­но на онези, ко­ито ра­бо­тят във фи­зи­чес­кия свят, то им се каз­ва в послания. Защото словото, ко­ето е из­ра­зе­но в посланията, мо­же да дейс­т­ву­ва вът­ре във фи­зи­чес­кия свят.

Следващият свят, в кой­то пос­ве­те­ни­ят въз­п­ри­ема същества, е пред­с­та­вен чрез това, ко­ето на та­зи сте­пен се явя­ва ка­то съ­щес­т­ва и ко­ето из­х­вър­ля че­руп­ки­те на оне­зи сили, ко­ито се про­ти­во­пос­та­вят на доб­ри­те сили. Противоположното на бо­жи­ята Любов е бо­жи­ят гняв. Истинският об­раз на бо­жес­т­ве­на­та Любов, ко­ято дви­жи све­та напред, е въз­п­ри­еман в та­зи сфе­ра от онези, ко­ито са съб­лек­ли за фи­зи­чес­кия свят се­дем­те ча­ши на гнева.

Така пос­ве­те­ни­ят е въз­ве­ден на­го­ре от сте­пен на сте­пен в сфе­ри­те на посвещението. В се­дем­те пос­ла­ния на Откровенията на Йоана има­ме това, ко­ето при­над­ле­жи на се­дем­те ка­те­го­рии на фи­зи­чес­кия свят; в се­дем­те пе­ча­та има­ме това, ко­ето при­над­ле­жи на ас­т­рал­ния има­ги­на­ти­вен свят; в се­дем­те тръ­би това, ко­ето при­над­ле­жи на Девакана и в се­дем­те ча­ши на гне­ва това, ко­ето тряб­ва да бъ­де изхвърлено. /Ако чо­век ис­ка да се из­диг­не в на­й-­вис­шия ду­хо­вен свят, кой­то мо­же за се­га да бъ­де дос­тиг­нат от нас човеците, за­що­то то­зи на­й-­висш ду­хо­вен свят е свър­зан с на­шия свят/. Ние ис­ка­ме да да­дем са­мо външ­ния стро­еж на това, ко­ето е Откровение на Йоана. Това е един бе­гъл и кра­тък очерк, кой­то мо­же да ни покаже, че Откровението е ед­на кни­га на посвещението.

Утре ще прис­тъ­пим към из­г­раж­да­не­то на пър­ви­те стъп­ки на то­зи бе­гъл очерк.