Лекции изнесени в Щутгарт от 21. 12. 1919 г до 1920 г по стенографски записки

Когато Християнството се опит­ва­ше да нав­ле­зе в света, къ­де тряб­ва­ше да се по­яви Христос Исус, та­ка че онова, ко­ето Той тряб­ва­ше да да­де на света, да мо­же­ше да на­ме­ри опор­на точка? Той тряб­ва­ше да се по­яви на изток. В жи­ве­ещо­то на из­ток Той тряб­ва­ше да на­ме­ри мяс­то на онова, ко­ето тряб­ва­ше да пре­да­де на човечеството. Мистерията на Голгота е факт. Онова, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то знае за нея, е в про­цес на изграждане. Онова, ко­ето хо­ра­та пър­во тряб­ва­ше да ка­жат за Мистерията на Голгота, се из­ра­зя­ва­ше в ос­та­на­ло­то за тях още от Мистериите на Изтока. Те об­г­ра­ди­ха Мистерията на Голгота с на­ука­та и мъд­рос­т­та на Мистериите на Изтока, и с та­зи мъд­рост се опит­ва­ха да я разберат. В ран­ни­те гръц­ки цър­ков­ни от­ци намираме, че има не­що от то­ва Християнство.

Да по­со­чим дру­га про­ява от съ­щия вид: Какво се случи, ко­га­то за­пад­на­та ци­ви­ли­за­ция бе ста­на­ла на­пъл­но без­п­лод­на и ней­ни­те пред­с­та­ви­те­ли тър­се­ха ле­чи­тел­но средство? В Англия и Америка се съб­ра­ха мал­ко на брой хо­ра и взе­ха мъд­рос­т­та на зав­ла­де­ния и по­ро­бен ин­дийс­ки народ. С дру­ги думи, те оти­до­ха още вед­нъж на изток, за да тър­сят там ду­хов­ния

Вторият по­ток е онзи, от­на­сящ се до по­ли­ти­ка­та и пра­ва­та и пре­ми­нал през Рим. В не­го ние на­ми­ра­ме про­из­хо­да на на­шия по­ли­ти­чес­ки и пра­вен живот. Този поток, кой­то се е влял и все още е ак­ти­вен в прав­ния ни живот, е до­шъл по стра­ни­чен път от Рим. Затова в на­ша­та цивилизация, пре­ми­на­ва­що­то в ду­хов­ния ни жи­вот съ­що е би­ло по­лу­че­но чрез рим­с­ка­та прав­но­-по­ли­ти­чес­ка система. На то­ва се дъл­жат тол­ко­ва мно­го ано- малии. Дори Християнството, раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ло се на за­пад от рим­с­ки­те граници, при­ело обус­ла­вя­на от то­зи факт форма. В как­во се пре­вър­на ре­ли­ги­оз­ни­ят еле­мент при своя пре­ход през рим­с­кия свят? Той ста­на она­зи го­ля­ма прав­на система, ко­ято на­ри­ча­ме рим­с­ка Католическа религия. Там Бог със сво­ите съп­ро­вож­да­щи бо­го­ве е в ос­но­ва­та си Същество, уп­рав­ля­ва­що спо­ред рим­с­ка­та пред­с­та­ва за справедливост, са­мо де­то Той е в свръ­х­се­тив­ния свят. Тук на­ми­ра­ме ус­та­но­ве­ни иде­ите за дъл­га и неиз- пълнението, ко­ито всъщ­ност са са­мо прав­ни идеи, идеи ко­ито ни­ко­га не са съ­щес­т­ву­ва­ли в Мистериите на Изтока или в гръц­ка­та фи­ло­со­фия за живота. В то­ва Християнство са ус­та­но­ве­ни юри­ди­чес­ки­те рим­с­ки прин- ципи. То е ре­ли­ги­озен поток, про­пит със законност. Всичко, на­ми­ра­що из­раз в жи­во­та мо­же да при­еме кра­си­ва форма, но тряб­ва да признаем, че прав­но­-по­ли­ти­чес­ка­та сцена, в ко­ято Богът на Света ста­ва Съдията на Света и за­вър­ш­ва ця­ла­та ево­лю­ция на Земята с прав­но дело, до­ри она­зи ве­ли­ко­леп­на кар­ти­на на Микеланджело в Сикстинската Капела е прос­то въз­хи­ти­те­лен из­раз на Християнството, на­по­ено със законност. Точно то­ва Християнство, про­пи­то със законност, на­ми­ра сво­ята кул­ми­на­ция в "Страшният Съд".

Трябва да раз­ви­ем въ­зе­ла на на­шия духовен, по­ли­ти­чес­ки и сто­пан­с­ки жи­вот така, че да мо­жем да ви­дим как­во всъщ­ност се съ­дър­жа в него, тъй ка­то жи­ве­ем в ед­на ха­отич­на цивилизация. В нея ра­бо­тят три пото- ка, и ние тряб­ва да ги от­де­лим един от друг.

Третият поток, до­шъл в на­ша­та ха­отич­на цивилизация, про­из­ли­за по­ве­че от север. Също мно­го е про­ник­на­ло в него, но по друг начин. Този по­ток е бил за­па­зен до днес, осо­бе­но в со­ци­ал­но­то ус­т­ройс­т­во на Англия и Америка. Ще го­во­ря за то­зи по­ток ка­то за "Мистериите на Земята", Ми- стериите на Севера или на Земята. Този поток, раз­вил се на­й-­нап­ред ка­то при­ми­тив­на ду­хов­ност от Мистериите на Земята, по­ел по раз­ли­чен път от он­зи на съ­щес­т­ве­ния ду­хо­вен жи­вот на изтока. Аз казах, че на из­ток пъ­тят во­дел от­го­ре надолу, пър­во раз­к­ри­вай­ки се ка­то Мистерии на

Ако из­с­лед­ва­ме прав­ния живот, жи­во­та на за­ко­ни­те и справедливостта, ка­къв­то се е раз­вил в об­лас­т­та на Западна Европа, ние го на­ми­ра­ме из­ця­ло обър­нат към Рим. Ако из­с­лед­ва­ме ду­хов­ния живот, ние не го на­ми­ра­ме та­ка прос­то на­со­чен на из­ток как­то она­зи ин­дийс­ка Теософия, за ко­ято ве­че говорих. Но ние намираме, че онова, ко­ето е оце­ля­ло ка­то вро­ден ду­хо­вен живот, ко­ето не би­ло взе­то от из­ток и не би­ло на­си­те­но с за­кон­нос­ти от Рим, чес­то на­ми­ра­ме то­зи сво­е­об­ра­зен ду­хо­вен жи­вот бо­рещ се да се ос­во­бо­ди от сто­пан­с­кия живот, и с те­жък труд ра­бо­тей­ки да се освободи.

Нека взе­мем ха­рак­те­рен пример. Такива философи, та­ки­ва уче­ни на ес­тес­т­ве­на­та на­ука ка­то Нютон, Дарвин, Хюм, Мил, Спенсър мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо ако ви­дим как те са се раз­ви­ли от сто­пан­с­кия живот, как са се стре­ме­ли да по­емат път нагоре. Мил, например, ка­то дър­жа­вен икономист, мо­же да бъ­де раз­б­ран са­мо ако раз­бе­рем об­к­ръ­жа­ва­що­то го ико­но­ми­чес­ко положение. Можем да раз­бе­рем ан­г­лийс­ки­те фи­ло­со­фи са­мо ако яс­но схва­нем ико­но­ми­чес­ка­та ос­но­ва на тях­на­та среда. Тази ос­но­ва е не­що не­де­ли­мо от тре­тия поток, по­то­кът на "Мистериите на Земя- та", по­то­кът кой­то дви­жи своя път от­до­лу нагоре. Този, тре­ти­ят поток, за­се­га е съв­сем непречистен.

И та­ка тук, във въ­зе­ла на т.н. ци­ви­лиз­ация ние има­ме три­те нишки, ра­бо­те­щи хаотично. В из­вес­тен сми­съл ви­на­ги е има­ло не­до­вол­с­т­во срещу та­зи плетеница, на­й-­мал­ко­то на запад. В Америка, къ­де­то ико­но­ми­чес­ки­ят жи­вот е из­в­ле­чен от Мистериите на Севера, ние на­ми­ра­ме теории,

Също от­к­ри­ва­ме и оп­ре­де­лен бунт сре­щу рим­с­ка­та прав­на система, бунт кой­то още в умо­ве­те на мно­го хо­ра кло­ни към социализъм. Например прус­ки­ят ми­нис­тър Вилхелм ван Хумболд в своя ху­бав трак­тат "Ограни- ченията на дър­жав­на­та дейност" по­каз­ва въл­ну­ва­що се в не­го не­що от то­зи им­пулс да се ос­во­бо­дят кул­тур­ния и сто­пан­с­кия жи­вот от чис­то дър­жав­ния живот. В та­зи мал­ка книж­ка жи­вее им­пул­сът да се от­де­ли по­ли­ти­чес­ко­то от дру­ги­те ръ­ко­вод­ни сили. Така съ­що и в нем­с­ка­та фи­ло­со­фия жи­вее то­зи бунт сре­щу онова, ко­ето прос­то е "старо". Но са­мо чрез здрав усет за онова, ко­ето Науката на Посвещението мо­же да да­де от­нос­но про­из­хо­да на нас­то­ящия ни кул­ту­рен живот, хо­ра­та мо­гат да до­би­ят си­гур­на опора; са­мо пос­ред­с­т­вом та­ко­ва раз­би­ра­не в ево­лю­ци­ята на чо­веш­ка­та ци­ви­ли­за­ция мо­же да нав­ле­зе лечебното, мо­же да нав­ле­зе здравето.

Особено в Източна Европа ви­на­ги е има­ло чув­с­т­во на не­об­хо­ди­мост от пра­вил­но вза­имо­дейс­т­вие на те­зи три еле­мен­та на нас­то­ящия ни кул­ту­рен живот. От те­зи три по­то­ка на­й-­от­ли­чи­те­лен в из­ра­зя­ва­не­то си е он- зи, до­шъл на за­пад от севера. На за­пад всич­ко е под­чи­не­но на ико­но­ми­чес­ко­-­ин­дус­т­ри­ал­ния живот. От прав­ния еле­мент има мно­го в Централ- на Европа, до­ка­то мно­го от въз­ник­на­ло­то от Мистериите на Изтока, от Мистериите на Светлината, мо­же да бъ­де на­ме­ре­но в Източна Европа и Азия. Там, къ­де­то още гос­под­с­т­ва сис­те­ма­та на кастите, на­ми­ра­ме не­що в сми­съ­ла на он­зи стар феодализъм, про­из­ля­зал от Духа. Животът, про­ник­нат със за­кон­нос­ти е от­г­ле­дал съв­ре­мен­на­та буржоазия. Буржоазията
е ре­зул­та­тът на по­то­ка на правата. Тези не­ща тряб­ва да се виж­дат се­га с пъл­на яснота; и им­пул­сът към то­ва яс­но раз­поз­на­ва­не ве­че ле­жи в не­съз­на­тел­на­та част на човека, но са­мо Духовната Наука мо­же да из­ве­де то­зи копнеж, то­зи им­пулс до пъл­на яснота.

През XIX век от­но­во и от­но­во мо­жем да ви­дим как сред ця­ла­та бър­ко­тия от съв­сем не­оп­ре­де­ле­ни им­пул­си хо­ра­та се бо­ре­ха да пос­тиг­нат иде­али за бъдещето. Хората осо­бе­но же­ла­еха да сло­жат край на от­в­ле­че­ни­те от- ношения, ко­ито пре­об­ла­да­ват днес меж­ду хората. Духовният жи­вот е тол­ко­ва отслабнал, че жи­вее в нас ка­то абстракция; а ико­но­ми­чес­ки­ят жи­вот се бо­ри и се мъ­чи да на­ме­ри пъ­тя от­до­лу нагоре.

В Източна Европа, къ­де­то се­га се из­ра­бот­ват не­ща от та­ка­ва тревожеща, уни­що­жи­тел­на значимост, за пръв път в обър­ка­ния XIX век бе по­ка­за­но как ня­кои хо­ра се опит­ва­ха да се под­гот­вят за бун­та сре­щу то­зи ха­ос на цивилизацията. Руските ре­во­лю­ци­оне­ри от вто­ра­та и пос­лед­на­та тре­ти­на на XIX-то сто­ле­тие се опит­ва­ха в час­т­ност да обо­га­тят остатъка, ос­та­нал на из­ток на ра­нен етап на ду­хо­вен живот, с он­зи еле­мент в Централ- на Европа, кой­то ве­че се бе раз­бун­ту­вал сре­щу традицията. Сред те­зи рус­на­ци на­ми­ра­ме в тях­на­та ко­рес­пон­ден­ция един с друг как те изтък- ват, че ве­че в Централна Европа интелектът, чис­то аб­с­т­рак­т­ни­ят жи­вот на ра­зу­ма се ста­рае да про­пие се­бе си с оп­ре­де­ле­на духовност. Отново и от­но­во се по­явя­ва твър­де­ние ка­то следното: "В нем­с­ка­та фи­ло­со­фия е бил нап­ра­вен опи­та още вед­нъж интелекта, из­гу­бил сво­ето древ­но ду­шев­но виждане, да бъ­де из­диг­нат до оп­ре­де­ле­на духовност." В Източна Европа те ис­ка­ха да нап­ра­вят се­бе си ин­тим­но за­поз­на­ти с то­зи опит в Централна Европа, и то­ва ин­тим­но поз­на­ние се от­ра­зя­ва в начина, по кой­то те­зи рус­ки ре­во­лю­ци­оне­ри си пи­шат един на друг. Те мно­го це­нят фи­ло­со­фът Иван Петрович. Те го­во­рят мно­го от не­го­ва­та философия, как той е из­диг­нал се­бе си до чис­та­та мисъл, опит­вай­ки се да вне­се от­но­во Духа в ди­алек­ти­чес­ка­та иг­ра на мис­ли на за­пад­на­та култура. Те се опит­ва­ха да пра­вят из­во­ди от не­го­ва­та философия. За да из­ра­зят по­-доб­ре сво­ето соб­с­т­ве­но чув­с­т­во на бли­зост с него, те не го на­ри­ча­ха "Хе- гел", а "Иван Петрович". В тех­ни­те стре­ме­жи виж­да­ме пре­диз­вес­те­но онова, ко­ето по­-къс­но тряб­ва­ше да ра­бо­ти тол­ко­ва разрушително.

В на­ша­та епо­ха яс­но­то мис­ле­не тряб­ва да об­х­ва­не ця­ла­та Земя. Трябва да се нап­ра­ви всичко, за да се по­мог­не за по­бе­да­та на яс­но­то мислене. Но тряб­ва да бъ­дем на­пъл­но съз­на­тел­ни за всичко, ко­ето е сре­щу нас, ко­га­то пра­вим опи­ти да дос­тиг­нем то­ва яс­но мислене, и че из­меж­ду мно­го­то дру­ги не­ща има­ме сре­щу нас и чо­веш­ка­та лю­бов към леснотата. Ние тряб­ва да от­к­ло­ним се­бе си от на­ви­ка да се гри­жим за удоб­с­т­во­то на хората. Тъй ка­то чо­ве­чес­т­во­то се нуж­дае от Духа, и три­ум­фът на Духа не се до­кар­ва от удоб­ни­те пътища, по ко­ито тол­ко­ва чес­то се вър­ви

Наскоро бях ин­фор­ми­ран за нещо, ко­ето е зна­ме­на­тел­но в ис­то­ри­ята на културата. Ще ме поп­ра­ви­те ако сбъркам, по­не­же са­ми­ят аз не съм бил там. На събрание, на ко­ето пред­се­да­тел бил про­тес­тан­т­с­ки свещеник, един от на­ши­те при­яте­ли нап­ра­вил ня­кол­ко ци­та­та от Библията. Тяхната ис­ти­на не се ха­ре­са­ла на председателя, кой­то то­га­ва из­пол­з­вал из­ра­зът "Тук Христос греши"! Правилно ли го пресъздадох? (Съгласие.) Днес, ко­га­то ня­кой ве­че не мо­же да до­ка­же пра­во­та­та на своя соб­с­т­вен въз- глед, са­ми­ят той е безпогрешен, а Христос не бил прав! Стигнахме до­ри и до това.

Всички те­зи не­ща сви­дел­с­т­ват за ис­тин­с­кия ха­рак­тер на онова, ко­ето го има ка­то ду­хо­вен жи­вот днес в човечеството. Там, къ­де­то ду­хов­ни­ят жи­вот е дос­тиг­нал до на­й-к­рай­на абстракция, той по­ве­че не мо­же да ос­та­не в сфе­ра­та на истината. Но ние тряб­ва да за­бе­ляз­ва­ме онова, ко­ето дейс­т­ви­тел­но съществува.

Списанието "Троичният со­ци­ален организъм" нас­ко­ро пуб­ли­ку­ва съ­об­ще­ние за про­ве­де­но съб­ра­ние тук в Щутгарт, къ­де­то от Римо-Католи- ческа страна, но в съг­ла­сие с Протестантсвото, е би­ла нап­ра­ве­на съп­ро­ти­ва на учението, да­де­но от Духовната Наука. И е записано, че во­де­щи­ят ду­хов­ник е казал, че не би­ла не­об­хо­ди­ма дискусия, за­що­то хо­ра­та мо­гат да се ин­фор­ми­рат за док­т­ри­на­та на д-р Щайнер от пи­са­ни­ята на не­го­ви­те опоненти, а тру­до­ве­те на са­мия д-р Щайнер не мо­же да бъ­дат четени, за­що­то па­па­та ги е забранил. Всъщност, то­ва е пос­лед­ни­ят указ на Светото Папство и той ва­жи осо­бе­но за ка­то­ли­ци­те - указът, че на ка­то­ли­ци­те се заб­ра­ня­ва да че­тат Антропософски съчинения. Римо-като- лиците, следователно, офи­ци­ал­но са за­дъл­же­ни да тър­сят ин­фор­ма­ция за онова, ко­ето преподавам, в пи­са­ни­ята на мо­ите опоненти, и не им е поз­во­ле­но да че­тат на­пи­са­но­то от са­мия мен. Всеки от дру­га­та страна, кой­то поз­на­ва ця­ло­то ус­т­ройс­т­во на Римо-Католическата църква, как ин­ди­ви­дът е та­ка на­ме­сен в нея, че той е са­мо пред­с­та­ви­тел на ця­ла­та организация, тряб­ва с ця­ла­та си добросъвестност, от дъл­би­ни­те на сво­ята ду­ша да за­да­де въпроса, ка­са­ещ мо­рал­ния ас­пект на та­къв похват. Може ли по ня­ка­къв на­чин та­къв ме­тод да бъ­де съг­ла­су­ван с чо­веш­кия морал? Не е ли той дъл­бо­ко неморален? Такива въп­ро­си тряб­ва да бъ­дат за­да­ва­ни сме­ло днес без ни­как­ва милост. Живеем в се­ри­оз­но вре­ме и не мо­же да про­дъл­жим да спим по лесен, оби­чащ удоб­с­т­во­то и ле­нив на- чин. Трябва да се из­каз­ва­ме от­к­ри­то за те­зи неща. Ако по­ка­жем не­мо­рал­нос­т­та на съв­ре­мен­на­та не­ис­ти­на в пра­вил­на­та светлина, то­ва ще по­дейс­т­ва оздравително.

Неотдавна ми бе до­не­се­на ста­тия на един док­тор по социология. Започ- ваше го­ре­-до­лу така: "Каква раз­ли­ка има меж­ду яс­ни­те мис­ли на Вак- свайлер и не­яс­ни­те мис­ли на д-р Щайнер! Но то­зи д-р Щайнер бе бли­зък при­ятел на Уилям II и се предполага, че е по­мог­нал на Уилям II с ва­жен съвет, осо­бе­но в пос­лед­ни­те години. Така че ня­кой мо­же до­ри да на­ре­че то­зи чо­век Распутинът на Уилям II." Следващото из­ре­че­ние продължа- ва: "Ние ня­ма да нап­ра­вим се­бе си про­вод­ни­ци на та­къв слух." И днес има мно­го хо­ра с то­зи манталитет, хо­ра изос­та­ве­ни от все­ки дух на пра- вдивост, и как­во­то и да каз­ват те, то е из­вън сфе­ра­та на истината.

Тук виж­да­ме две неща. Първо, мо­рал­на­та дег­ра­да­ция на човек, кой­то пра­ви се­бе си пре­но­си­тел на та­зи мълва, и след то­ва чу­дес­на­та му логи- ка, ко­га­то казва: "Понеже раз­п­рос­т­ра­ня­вам то­зи слух сред мо­ите читате- ли, аз не пра­вя се­бе си раз­п­рос­т­ра­ни­тел на то­зи слух." Безброй хо­ра мис­лят по то­зи начин. Онова, ко­ето те казват, ня­ма ис­тин­ност в се­бе си. Не мо­га да ка­жа "Аз каз­вам нещо, за­що­то не го казвам". Но то­ва се каз­ва от мо­сю Фериере, чо­ве­кът на­пи­сал статията, от ко­ято то­ку­-що четох. Не мо­жем да вле­зем във вза­имо­от­но­ше­ния с тол­ко­ва из­к­ри­ве­ни мо­рал­но хора. Мога са­мо да твърдя, и се надявам, че то­ва ще бъ­де вне­се­но при та­зи ав­то­ро­ва бележка, че имах след­ни­те вза­имо­от­но­ше­ния с Уилям II. Веднъж око­ло 1897 год. бях сед­нал в един те­атър в Берлин, в сре­да­та на пред­на­та редица, и Уилям II сед­на в крал­с­ка­та ло­жа и аз го ви­дях на раз­с­то­яние кол­ко­то от тук до края на та­зи стая. Вторият път бе, ко­га­то той вър­ве­ше зад ков­че­га на гран­д-­ду­ке­са­та на Ваймар, и то­га­ва бе дос­та да­леч от мен. Третият път бе на Фридрихщрасе в Берлин, ко­га­то със сво­ята сви­та и с мар­шал­с­кия же­зъл в ръ­ка той яз­де­ше през ули­ци­те и це­ли­ят на­род ви­ка­ше "ура" след него. Това са всич­ки вза­имо­от­но­ше­ния с Уилям II, ко­ито съм имал. Никога не съм имал други, ни­то съм ги търсил. Така въз­ник­ват днес твър­де­ни­ята и мно­го от онова, ко­ето че­те­те на хар­тия с пе­ча­тар­с­ко мас­ти­ло ня­ма по­ве­че стойност от дол­ния слух, из­пол­з­ван да нап­ра­ви Антропософията ерес в ка­то­ли­чес­ки­те страни. Днес та­ки­ва не­ща тряб­ва да се прос­ле­дя­ват до тех­ния произход. Не е дос­та­тъч­но те да се взе­мат са­мо ка­то думи. Хората тряб­ва да свик­нат да оти­ват до из­точ­ни­ка на онова, ко­ето се твърди.

Чувство за ис­тин­с­кия про­из­ход на фак­ти­те във външ­ния свят ще се раз­вие в чо­ве­чес­т­во­то са­мо от за­дъл­бо­ча­ва­не в ис­тин­с­ка­та Духовна Наука.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Когато съм имал по­вод в пос­лед­ни­те го­ди­ни да го­во­ря по ня­кой от го­ле­ми­те го­диш­ни праз­ни­ци Коледа, Великден или Петдесятница, съм се чув­с­т­вал длъ­жен да кажа, че ня­ма­ме право, осо­бе­но при съ­щес­т­ву­ва­щи­те днес условия, да чес­т­ва­ме те­зи съ­би­тия по ста­рия оби­ча­ен начин; ­

Това за нас е вре­ме­то да по­ро­дим след­ния въпрос: "Мисълта за Коледа не е ли по­нес­ла съд­ба­та съ­що да бъ­де об­х­ва­на­та от си­ли­те на все­об­щия упадък?" Когато се го­во­ри за Коледа днес, още ли съз­на­ва­ме онова, ко­ето чо­век би тряб­ва­ло да съзнава, ко­га­то из­ди­га сво­ите мис­ли и чув­с­т­ва към съ­зер­ца­ва­не на праз­ни­ка на Христос? Изобщо осъз­на­ват ли хо­ра­та ис­тин­с­ко­то зна­че­ние на онова, ко­ето нав­ле­зе в чо­веш­ка­та ево­лю­ция при Мистерията на Голгота?

Ние ук­ра­ся­ва­ме сво­ите елхи, пов­та­ря­ме оби­чай­ни­те ду­ми и фра­зи свър­за­ни с Коледния празник, но всич­ки ние твър­де чес­то из­бяг­ва­ме да от­во­рим на­пъл­но сво­ите очи, из­бяг­ва­ме да про­бу­дим на­пъл­но съз­на­ние си за нуж­да­та да си кажем: "Тук съ­що има упадък. Къде си Ти, О Христова Сила, Ти Която мо­жеш жи­во да пре­диз­ви­каш нов възход?" Тъй ка­то тряб­ва да ви е дос­та­тъч­но яс­но от лекциите, из­на­ся­ни от мно­го го­ди­ни в на­ши­те кръгове, че са­мо чрез си­ла­та на Христос ще бъ­де въз­мож­но да се про­ни­же за­ляз­ва­ща­та ци­ви­ли­за­ция с он­зи импулс, кой­то мо­же да и да­де но­во възраждане.

В те­зи дни тряб­ва чес­то да си по­мис­ля­ме за хо­ра­та от сре­да­та на XIX век, или от пос­лед­на­та му третина, ко­ито от оп­ре­де­лен ма­те­ри­алис­ти­чен ман­та­ли­тет го­во­ре­ха съв­сем раз­лич­но от начина, по кой­то мно­го хо­ра го­во­рят днес. Те го­во­ре­ха по­-чес­т­но от­кол­ко­то по­ве­че­то хо­ра днес. Бих ис­кал да ви при­пом­ня ед­на личност, един ис­тин­с­ки ма­те­ри­алис­ти­чен ум - Давид Фридрих Щраус. Вие знаете, че не­го­ва­та кни­га "Старата вя­ра и новото" е не­що ка­то Библия на материализма.

Сред въпросите, за­да­де­ни от Щраус в та­зи книга, стои следният: "Мо- жем ли още да бъ­дем християни?" Той от­го­ва­ря на то­зи въп­рос и за­бе­ле­жи­тел­но­то в не­го­вия от­го­вор е това, че той ид­ва от ум, в ос­но­ва­та си материалистичен, но в съ­що­то вре­ме честен.

Давид Фридрих Щраус из­г­ра­ди све­тов­на сгра­да от мисли, от идеи, фор­ми­ра­на из­ця­ло спо­ред материалните, фи­зич­ни закони. Той пос­та­ви чо­ве­ка в нея в све­то­вен ред, в кой­то чо­веш­ка­та при­ро­да съ­дър­жа са­мо фи­зич­ни закони. От те­зи убеж­де­ния Щраус от­го­во­ри на въп­ро­са "мо­жем ли още да бъ­дем християни" с ка­те­го­рич­но "не". Защото хората, вер­ни на

Така в то­ва "не" на Давид Фридрих Щраус се из­ра­зя­ва ед­но фатално, но из­ця­ло чес­т­но мнение, и в нас днес чес­то въз­ник­ва чувството: да­ли об­щес­т­ве­ни­те за­щит­ни­ци на та­зи или она­зи ре­ли­ги­оз­на вя­ра са тол­ко­ва честни, кол­ко­то бе Давид Фридрих Щраус? Нима те не виждат, че ма­кар и да из­пол­з­ват име­то на Христос, всъщ­ност са дей­ни про­тив­ни­ци на Християнството?

Скъпи приятели, ние не сме­ем да се от­да­дем в те­зи дни на безгрижието, ни­то да зат­во­рим очи­те си за съ­щес­т­ве­но важ­ни­те съ­би­тия на нас­то­ящо­то време. Може да не ви из­г­леж­да свър­за­но с Коледа, въп­ре­ки че за мен дейс­т­ви­тел­но е така, че се на­со­чих към опитност, ко­ято дой­де до мен чрез един вид ду­хов­но из­с­лед­ва­не ка­то дейс­т­ви­те­лен факт на днеш­ния ден.

Всички поз­на­ва­те оне­зи личности, ко­ито до го­ля­ма сте­пен са отговорни, осо­бе­но в Централна Европа, за ужас­ни­те ус­ло­вия в ко­ито сме въвлече- ни, до­кол­ко­то ня­кое чо­веш­ко съ­щес­т­во мо­же да се на­ре­че от­го­вор­но за те­зи неща. Какво нап­ра­ви­ха те­зи хора, ко­га­то бе­да­та се сто­ва­ри вър­ху Европа? Те на­пи­са­ха книги! Ние имах­ме книги, на­пи­са­ни от вся­как­ви ви­до­ве хора.

С по­мощ­та на Духовната Наука мо­же да се нап­ра­ви след­ни­ят опит. Мо- же да бъ­де за­да­ден въпросът, но на­пъл­но в съг­ла­сие с Духовната Наука: "Какви фор­ми на ми­съл­та ни го­во­рят от по­-го­ля­ма­та част на те­зи оп­рав­да­ва­щи се­бе си книги?" Опитвал съм се доб­ро­съ­вес­т­но да от­го­во­ря на то­зи въп­рос от всич­ки страни. Питал съм се: "От ка­къв вид са мис­лов­ни­те фор­ми на те­зи хора, от ко­ито съд­ба­та на Централна Европа за­ви­си тол­ко­ва много?" Ако не пре­ми­нем в абстрактното, а нав­ле­зем в те­зи не­ща в реалността, ние срав­ня­ва­ме две неща. По то­зи на­чин стиг­нах до ед­но сравнение, ко­га­то си за­да­дох въпроса: "През кой пе­ри­од в нор­мал­ния ход на ево­лю­ци­ята в Европа са би­ли раз­ви­ти мис­лов­ни фор­ми ка­то оне- зи, ко­ито на­ми­ра­ме у во­де­щи­те лич­нос­ти по вре­ме на све­тов­на­та вой- на?" След доб­ро­съ­вес­т­но под­роб­но раз­г­леж­да­не на фак­ти­те ми ста­на яс- но, че хо­ра­та са мис­ли­ли по то­зи на­чин око­ло вре­ме­то на рим­ля­ни­на Юлий Цезар. Няма раз­ли­ка меж­ду ду­шев­ни­ят и мис­ло­вен жи­вот на Юлий Цезар по времето, да речем, на не­го­ви­те вой­ни в Галия и начина, по кой­то та­ки­ва съв­ре­мен­ни лич­нос­ти фор­ми­рат сво­ите мисли. Това оз- начава, че те­зи хо­ра са ос­та­на­ли в мис­лов­ния си жи­вот на­пъл­но не­за­сег­на­ти от Християнството, тъй ка­то Цезар е жи­вял пре­ди Мистерията на Голгота да се със­тои в еволюцията. Дори и име­то на Христос Исус да е по­ня­ко­га в ус­ти­те им, ду­шев­ни­ят жи­вот на те­зи хо­ра се е раз­вил по та­къв начин, че той ня­ма ни­що об­що с ис­тин­с­ко­то Християнство.