Лекции изнесени в Щутгарт от 21. 12. 1919 г до 1920 г по стенографски записки

Аз же­ла­ех да ви пред­с­та­вя свет­ли­ни­те на Коледната ел­ха днес в то­ва се­ри­оз­но настроение; на­дя­вам се след­ва­щия път да го­во­ря за тях по друг повод.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

От възгледите, пред­с­та­вя­ни тук от из­вес­т­но време, и по­-с­пе­ци­ал­но от разглежданията, нап­ра­ве­ни от нас през пос­лед­ни­те ня­кол­ко дни, ние виж­да­ме кол­ко е важ­но за по­-на­та­тъш­на­та кул­тур­на ево­лю­ция на чове- чеството, че в нея ще се влее онова, ко­ето мо­жем да на­ре­чем поз­на­ние на Посвещението. Трябва да ка­жем без ни­как­ва сдържаност: Избавянето на чо­ве­чес­т­во­то от во­де­щия на­до­лу ево­лю­ци­онен ход за­ви­си из­ця­ло от не­го­во­то об­ръ­ща­не към ед­но откровение, ко­ето мо­же да дой­де са­мо чрез ду­хов­но познание.

Макар и да мо­же да се каже, с оп­ре­де­ле­на до­за чув­с­т­во или логика, че в на­ше вре­ме ще бъ­де труд­но за на­й-­ши­ро­ки кръ­го­ве хо­ра да при­емат та­ко­ва знание, ко­ето от­на­ча­ло мо­же да бъ­де да­де­но са­мо от малцина, дос­тиг­на­ли ни­во­то да мо­гат да виж­дат в ду­хов­ния свят, и всич­ки та­ки­ва възражения, ко­ито до­ри ко­га­то из­г­леж­дат оправдани, ня­ма да про­ти­во­ре­чат на зас­т­ра­ши­тел­ния факт, че без при­ема­не­то на на­ре­че­но­то тук Антропософска Духовна Наука ци­ви­ли­за­ци­ята тряб­ва да по­тъ­не в без- дната. Работата на Божествените Сили вър­ху Земята тряб­ва да престане, ако тях­на­та по­-на­та­тъш­на Космическа ево­лю­ция не е свър­за­на с човече- ството. Излекуването на чо­ве­чес­т­во­то мо­же да се слу­чи са­мо ако дос­та­тъч­но го­лям брой хо­ра се про­ник­нат с онова, ко­ето се опит­ва­ме да ка­жем тук. Защото са­мо он­зи кой­то няма, кой­то изоб­що ня­ма да из­с­лед­ва слу­чи­ло­то се в це­лия свят в ре­зул­тат на пос­лед­ни­те ка­тас­т­ро­фал­ни годи- ни, са­мо той мо­же да си зат­во­ри очи­те за факта, че ние сме в на­чал­ния мо­мент на един уни­що­жи­те­лен процес, и че ни­що ня­ма да ни из­ве­де от то­зи уни­що­жи­те­лен про­цес ос­вен не­що ново. Защото онова, ко­ето тър­сим в са­ма­та раз­ру­ши­тел­на сила, не мо­же ни­ко­га да бъ­де не­що дру­го ос­вен си­ла на разрушение. Сила за гра­де­не на­но­во мо­же да се до­бие са­мо от източник, неп­ри­над­ле­жащ на Земната ево­лю­ция досега.

Сега ре­зул­та­ти­те на чер­пе­не­то от та­ки­ва из­точ­ни­ци са из­пъл­не­ни с на­й-з­на­чи­тел­ни трудности. Често сте чували, че Науката на Посвещението не мо­же да се да­ва на чо­ве­чес­т­во­то как да е, без подготовка, за­що­то е не­об­хо­ди­ма оп­ре­де­ле­на възприемчивост. Чували сте то­ва непрекъснато, но то­ва че чо­ве­кът пос­то­ян­но греши, е точ­но сре­щу то­зи на­чин на ми- слене. Нека взе­мем прост пример. Едно от първите, на­й-­ос­нов­ни изис­к­ва­ния свър­за­ни с при­ема­не­то на Науката на Посвещението е, че все­ки би тряб­ва­ло да се опи­та да се ли­ши от онова, ко­ето на­ри­ча­ме честолюбие, осо­бе­но ко­га­то то се из­ра­зя­ва в осъж­да­не на дру­ги­те спо­ред са­мия него.

На пър­во място, оно­ва ко­ето при­над­ле­жи на Мистерията на Човешката Воля тряб­ва да бъ­де из­ка­за­но на чо­ве­чес­т­во­то по об­ши­рен начин. Тази Мистерия на Човешката Воля е скри­та за съв­ре­мен­на­та култура, осо­бе­но след сре­да­та на XV век, след въз­хо­да на на­ша­та пе­та Следатлантска епо- ха. Съвременната те­ория за Вселената знае въз­мож­но на­й-­мал­ко за воля- та. Често сме опис­ва­ли това. Когато е буден, чо­век ни­ко­га не из­жи­вя­ва съз­на­тел­но ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­во на сво­ята воля. Когато е бу­ден той из­жи­вя­ва съз­на­тел­но ес­тес­т­во­то на сво­ите представи, ко­га­то е в спя­що със­то­яние из­жи­вя­ва при­ро­да­та на сво­ите чувства, но до­ри ко­га­то е бу­ден той до­ня­къ­де спи по от­но­ше­ние на сво­ята воля. Ние изу­ча­ва­ме све­та ка­то т.н. буд­ни същества, но сме буд­ни са­мо от­нос­но пред­с­та­ви­те и идеите, ние сме на­по­ло­ви­на буд­ни в на­шия чув­с­т­вен жи­вот и сме на­пъл­но спя­щи в на­ша­та воля. Нека не се заб­луж­да­ва­ме по то­зи въпрос. Ние има­ме идеи от­нос­но то­ва как­во желаем, но са­мо ко­га­то во­ля­та ста­не идея, ко­га­то во­ля­та се от­ра­зи от интелекта, ние мо­жем да я пре­жи­ве­ем в на­ше­то буд­но съзнание. Какво про­ти­ча в дъл­би­ни­те на чо­веш­ко­то съще- ство, до­ри ако то са­мо вдиг­не ръ­ка­та си, ко­ето оз­на­ча­ва да вклю­чи сво­ята во­ля в действие, за то­ва обик­но­ве­ни­ят чо­век не знае аб­со­лют­но ни- що. Това означава, че Мистерията на Волята е из­ця­ло не­поз­на­та на съв­ре­мен­ния човек, и с то­ва е свър­зан фактът, че ця­ла­та ни съв­ре­мен­на ци­ви­ли­за­ция - осо­бе­но онази, нав­ляз­ла след XV век - е аб­со­лют­но интелек- туална, то­ва е кул­ту­ра на разбирането; за­що­то кул­ту­ра­та на ес­тес­т­ве­на­та на­ука е ед­на ин­те­лек­ту­ал­на култура. Волята иг­рае на­й-­мал­ка­та въз­мож­на ро­ля във всичко, ко­ето схва­ща­ме с на­шия интелект, с на­ше­то разби- ране. Когато мислим, ко­га­то фор­ми­ра­ме идеи, во­ля­та раз­би­ра се иг­рае оп­ре­де­ле­на ро­ля във фор­ми­ра­не­то на идеите, но са­мо в мно­го фи­но със- тояние. Човекът не за­бе­ляз­ва как во­ля­та пул­си­ра в не­го­ви­те въз­п­ри­ятия и как во­ля­та ра­бо­ти вът­ре в тях по дру­ги начини.

В та­зи но­ва епо­ха Мистерията на Волята е из­ця­ло за­бу­ле­на за чо­ве­ка от на­ша­та из­к­лю­чи­тел­но ин­те­лек­ту­ал­на култура. Само ко­га­то се опит­ва­ме да из­с­лед­ва­ме во­ля­та по начините, да­де­ни от Духовната Наука и за ко­ито съм говорил, т.е ко­га­то опи­та­ва­ме с по­мощ­та на има­ги­на­ци­ята и ин­с­пи­ра­ци­ята да нап­ра­вим ак­тив­ни оне­зи сили, ко­ито поз­во­ля­ват на чо­ве­ка да виж­да движенията, ме­ха­низ­мът зад­виж­ван от чо­веш­ка­та воля, то­га­ва
ние забелязваме, че в на­шия фи­зи­чес­ки жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та во­ля­та ка­то жи­во съ­щес­т­во не е свър­за­на с градивни, а са­мо с раз­ру­ши­тел­ни процеси. Често съм обяс­ня­вал това. Ако са­ми­те гра­див­ни про­це­си се случ­ва­ха в на­шия мозък, ако нап­ри­мер се случ­ва­ше са­мо онова, ко­ето про­из­ти­ча от дейс­т­ви­ето на жиз­не­ни­те си­ли вър­ху храната, ние ня­ма­ше да бъ­дем спо­соб­ни да раз­ви­ем ду­ше­вен и ду­хо­вен жи­вот пос­ред­с­т­вом апа­ра­та на нер­ви­те и мозъка; са­мо по­ра­ди раз­ру­ши­тел­ния процес, неп­ре­къс­на­то про­ти­чащ в на­шия мозък, ду­ша­та и ду­хът пус­кат ко­ре­ни в онова, ко­ето се разрушава. Точно тук е къ­де­то ра­бо­ти волята. Човешката во­ля е не­що край­но необходимо, ко­ето през на­шия фи­зи­чес­ки жи­вот ра­бо­ти до оп­ре­де­ле­на сте­пен за смър­т­та на човека. По от­но­ше­ние на ор­га­ни­за­ци­ята на на­ша­та гла­ва ние неп­ре­къс­на­то умираме; уми­ра­ме във все­ки един момент. Ние жи­ве­ем са­мо за­що­то ос­та­на­ла­та част от на­ше­то ус­т­ройс­т­во ра­бо­ти сре­щу то­ва пос­то­ян­но уми­ра­не в гла­ви­те ни, за ко­ето е от­го­вор­на на­й-­ве­че на­ша­та воля. Независимо от нас в гла­ва­та ни неп­рес­тан­но се случ­ва онова, ко­ето във външ­ния свят се случ­ва обективно, ко­га­то пре­ми­нем през фи­зи­чес­ка­та смърт.

Нашият труп, до­кол­ко­то сме чо­веш­ки­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти и вли­за­ме в све­та на ду­ша­та и ду­ха през пор­та­та на смъртта, прес­та­ва да бъ­де не­що важ­но за нас, но той е от го­ля­мо зна­че­ние за Космоса. Този труп, по един или друг начин, ня­ма зна­че­ние да­ли чрез кре­ми­ра­не или погребе- ние, е пре­да­ден на еле­мен­ти­те на Земята; там по свой соб­с­т­вен на­чин той про­дъл­жа­ва онова, ко­ето на­ша­та чо­веш­ка во­ля пра­ви час­тич­но на нер­в­на­та ни система, на се­тив­на­та ор­га­ни­за­ция в жи­во­та ни меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Ние има­ме пред­с­та­ви и мисли, за­що­то во­ля­та раз­ру­ша­ва не­що в нас. Ние пре­да­ва­ме на­шия труп на Земята, и с по­мощ­та на раз­па­да­щия се труп, кой­то са­мо про­дъл­жа­ва съ­щия процес, кой­то пос­то­ян­но но­сим в жи­во­та си, ця­ла­та Земя мис­ли и има възприятия. Аз ха­рак­те­ри­зи­рах то­ва от дру­га глед­на точ­ка пре­ди ня­кол­ко месеца. Онова, ко­ето пос­то­ян­но се случ­ва в Земята чрез раз­мес­т­ва­не­то на ос­нов­ни­те Зем- ни субстанции, чрез обе­ди­ня­ва­не­то (на те­зи субстанции) с мър­т­ви­те чо­веш­ки тела, е дейност във всич­ки от­но­ше­ния срав­ни­ма с дейнос­т­та на волята, ко­ято меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та се уп­раж­ня­ва от нас непрекъс- нато, безсъзнателно, ко­га­то движението, раз­ру­ша­ва­що така, как­то се ру­ши един труп, про­ти­ча в на­ша­та нер­в­на и се­тив­на система. Между раж­да­не­то и смър­т­та волята, по­не­же е обе­ди­не­на с на­шия Аз, ра­бо­ти чрез раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли в гра­ни­ци­те на на­ша­та кожа. Същата та­зи во­ля ра­бо­ти кос­ми­чес­ки в на­шия труп след смър­т­та ни, в мис­ле­не­то и фор­ми­ра­не­то на идеи от ця­ла­та Земя, ко­га­то пре­да­ва­ме своя труп на Земята. По то­зи начин, ние сме кос­ми­чес­ки обе­ди­не­ни с онова, ко­ето мо­жем да на­ре­чем ду­шев­но­-ду­хо­вен про­цес на ця­ло­то Земно Битие. Тази пред­с­та­ва е

Но точ­но как­то на­ша­та по­-на­та­тъш­на ево­лю­ция в ду­хов­ния свят, след ка­то сме пре­ми­на­ли през пор­ти­те на смъртта, за­ви­си от то­ва да ос­та­вим на­зад своя труп, от факта, че ве­че не ра­бо­тим с те­зи сили, а с други, та­ка и здра­вос­лов­на­та по­-на­та­тъш­на ево­лю­ция на ця­ла­та Земя за­ви­си от то­ва да­ли чо­ве­чес­т­во­то на та­зи Земя обе­ди­ня­ва се­бе си не със си­ли на смърт- та, а със си­ли на живота, си­ли ко­ито се раз­г­ръ­щат в дру­га по­со­ка спря­мо си­ли­те на смъртта. Да се го­во­ри за то­ва днес, ко­га­то хо­ра­та са из­пъл­не­ни с лич­ни идеи и чувства, е на­ис­ти­на не­що из­пъл­не­но с горчивина, за­що­то се­ри­оз­нос­т­та на та­ка­ва ис­ти­на се из­жи­вя­ва са­мо в на­й-­ог­ра­ни­че­на степен. Човекът не е свик­нал да при­ема те­зи ве­ли­ки ис­ти­ни с дъл­бо­ка­та сериозност, с ко­ято те тряб­ва да бъ­дат приемани. Въпреки това, мо­же да бъ­де за­да­ден след­ни­ят въпрос: "Как е свър­за­но онова, ко­ето ле­жи във во­ля­та на чо­ве­ка как­то го описах, с про­це­си­те на раз­ру­ше­ние във външ­на­та природа?" Тук има нещо, ко­ето стои пред днеш­ния чо­век ка­то на­й-го­ля­ма илюзия. Какво всъщ­ност пра­ви чо­ве­кът на днеш­ния ден, ко­га­то пог­леж­да към природата? Той казва: "Тук се случ­ва при­ро­ден процес. Той е въз­ник­нал от друг процес, кой­то го причинява, а той от­но­во от друг, при­чи­ня­ващ го." И та­ка чо­век на­ми­ра ве­ри­га от при­чи­ни и пос­лед­с­т­вия в дви­же­ни­ята на при­ро­да­та и е мно­го горд, ко­га­то по то­зи на­чин мо­же да схва­не онова, ко­ето той на­ри­ча во­де­щи ниш­ки на причинно- стта, на­ме­ре­ни във външ­ния свят.

Връщайки се на­зад в ево­лю­ци­ята на на­ша­та Земя ние откриваме, пред­хож­да­ща на­ша­та ма­те­ри­алис­тич­на цивилизация, Гръко-Латинската ци- вилизация, про­дъл­жа­ва­ща на­зад до VIII в. пр.н.е. Ние виждаме, око­ло две хи­ля­ди го­ди­ни пре­ди на­ча­ло­то на та­зи Гръко-Латинска епо­ха да се случ­ва нещо, ко­ето мо­жем да опи­шем така, ся­каш ста­ри­ят жи­вот на мъд­рос­т­та от ран­ни­те вре­ме­на про­ник­ва в гръц­ки­те земи. Ницше е по­чув­с­т­вал то­ва в за­бе­ле­жи­тел­на степен, до­ри и патологично. От на­ча­ло­то на сво­ята ду­хов­на дейност той се е чув­с­т­вал опо­нент на Сократ, и ни­ко­га не се умо­ря­ва­ше да го­во­ри за по­-го­ля­ма­та стойност на пре­д-­Сок­ра­то­ва­та Гърция от­кол­ко­то на след-Сократовата. Несъмнено е вярно, че със Сок- рат за чо­ве­чес­т­во­то нас­тъп­ва ве­ли­ка епоха, епо­ха ко­ято дос­ти­га сво­ят връх през XIV-XV век. Но та­зи епо­ха на Сократ се­га е из­вър­вя­ла своя път, за­вър­ши­ла е правилно. Сократическата епо­ха е тази, в ко­ято чис­та­та ло­ги­ка и чис­та­та ди­алек­ти­ка въз­ник­на­ха от по­-ран­на­та ин­с­тин­к­тив­на мъдрост. Възникването на чис­та­та логика, на чис­та­та ди­алек­ти­ка от дре- в­на­та яс­но­вид­с­ка мъд­рост е глав­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на за­пад­на­та кул- тура. Тази логика, та­зи диалектика, е ос­та­ви­ла своя от­пе­ча­тък съ­що и вър­ху Християнството, за­що­то те­оло­ги­ята на за­па­да е ед­на ди­алек­ти­чес­ка теология. Но въз­ник­на­ло­то в Гърция ка­то диалектика, ка­то ми­съл ­

Крайно не­об­хо­ди­мо за бла­гоп­ри­ят­но­то въз­дейс­т­вие на онова, ко­ето Ариман ще до­не­се на чо­ве­чес­т­во­то - а той ще до­не­се по­лез­ни дарове, съ­що как­то нап­ра­ви и Луцифер - е то­ва хо­ра­та да за­емат пра­вил­но­то отно- шение. Най-важното не­що е чо­ве­кът да не пропусне, спейки, ид­ва­не­то на Ариман. Когато се със­тои въп­лъ­ще­ни­ето на Ариман в за­пад­ния свят, ние прос­то ще ви­дим впи­са­но в мес­т­ния ре­гис­тър раж­да­не­то на Джон Уилям Смит (раз­би­ра се, име­то ня­ма да бъ­де това), и хо­ра­та ще гле­дат на де­те­то ка­то на граж­да­нин с обик­но­ве­но по­ло­же­ние ка­то все­ки друг, и ще прос­пят как­во се е слу­чи­ло в действителност. Нашите уни­вер­си­тет­с­ки про­фе­со­ри оп­ре­де­ле­но ня­ма да се раз­т­ре­во­жат да­ли хо­ра­та прос­пи­ват

Но има съ­що и дру­га под­го­тов­ка за Ариман, ко­ято се със­тои в пог­ре­шен въз­г­лед за Евангелията. Това съ­що е нещо, ко­ето тряб­ва да се опо­вес­тя­ва в на­ше време. Знаете мно­го добре, че днес има на­ис­ти­на мно­го хора, осо­бе­но сред офи­ци­ал­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на та­зи или она­зи фор­ма на ре­ли­ги­оз­но изповедание, ко­ито се бо­рят док­рай сре­щу оно­ва но­во Хри- стово познание, ко­ето се на­ди­га сред нас от Науката за Посвещение. Та- кива хора, ако не зас­ви­де­тел­с­т­ват вяр­ност към прос­тия рационализъм, при­емат Евангелията; но как­во зна­ят всъщ­ност те­зи хо­ра за ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­во на Евангелията? Това са хората, ко­ито през XIX век при­ло­жи­ха спря­мо Евангелията ис­то­ри­чес­ко­-на­уч­ния ме­тод на външ­ния свят. Какво е дош­ло от Евангелията чрез на­уч­ния ме­тод на пос­лед­но­то столетие? Нищо друго, ос­вен че схва­ща­не­то за Евангелията пос­те­пен­но е ста­на­ло на­пъл­но материалистично. Вниманието ни пър­во бе прив­ле­че­но от про­ти­во­ре­чи­ята в че­ти­ри­те Евангелия. След това, от приз­на­ва­не­то на те­зи про­ти­во­ре­чия дой­де свли­ча­не­то надолу. И най-накрая, ка­къв е ре­зул­та­тът от то­ва из­с­лед­ва­не на Евангелията? Какво дру­го освен, бих мо­гъл да кажа, из­мък­ва­не на Евангелията от пан­ти­те им? Какво тър­си в Еванге- лията та­къв из­с­ле­до­ва­тел ка­то те­оло­гът проф. Шмидел? Той се опит­ва да докаже, че те не са прос­то плод на фантазията, съз­да­де­ни са­мо за да въз­х­ва­ля­ват Христос Исус. И та­ка след­ва ог­ра­ни­чен брой посочвания,